Труди Канаван
Мисията на посланика (20)

Глава 19
Игра на криеница

Както беше предупредил Гол, районът в града, където живееше отстъпничката, беше изненадващо порядъчен, не от онези, където всеки би могъл да се мотае необезпокояван. Тя бе наела сутерена в къщата на един обущар, където се намираше и работилницата му. Всички къщи на улицата имаха магазини на приземния етаж и помещение за търговеца на втория.

Сери беше изпратил част от хората си да обиколят местните магазини и да проверят дали не може да се наблюдава жената от тях. Един докладва, че чул някакъв продавач да казва, че съседът му е на посещение при семейството на съпругата си в Елийн и след разбиването на няколко ключалки Сери вече седеше в гостната на липсващия търговец, разположен в удобно кресло до прозореца, който гледаше към улицата и наблюдаваше падането на нощта и обикалящите фенерджии, грижещи се за нощното осветление на улицата.

Беше поставил хора да наблюдават задния вход на дома на обущаря. В сутерена се влизаше не само през магазина, който се намираше над него, но и през окопаната в земята задна врата. Наблюдателите редовно му съобщаваха, че не е излизала.

Само че Гол се бавеше повече от очакваното. „Дали не съм разбрал погрешно посланието на Сония? Тя каза, че ще се заеме с «проблема», а аз да изпращам всичката информация в болницата. Добре, така и направих“.

На долния етаж се отвори врата и той се напрегна. По стъпалата се разнесоха стъпките на двама или трима души. Неговите хора ли бяха или се връщаха търговецът и семейството му? Сери бързо стана и се шмугна зад вратата, откъдето би могъл тайничко да се измъкне, ако се наложи. За всеки случай пъхна ръка под палтото си, където криеше впечатляващия си на вид нож.

— Сери? — чу се познат глас.

Гол. Сери въздъхна облекчено и излезе иззад вратата. До стълбището стояха телохранителят му и двама души, облечени с дълги наметала. Сери разпозна Сония и огледа с присвити очи мъжа, който стоеше до нея. В чертите му имаше нещо познато. Когато тримата излязоха на светло, в главата му се избистри старият спомен.

— Регин? — каза той. — Или може би вече трябва да е лорд Регин?

— Да — отвърна мъжът.

— Винаги е било така, Сери — напомни му Сония. — Само че винаги се е смятало за малко прибързано към учениците да се използват обръщенията „лорд“ и „лейди“. Лорд Регин и лорд Ротан пожелаха да ми помогнат при залавянето на отстъпничката, което щеше да се окаже жизненоважно, ако не можех да се измъкна незабелязана от болницата.

— Ако имаме късмет, няма да се налага да се измъкваш повече — каза й Сери. — Значи и лорд Ротан ще дойде?

Тя поклати глава.

— Няма смисъл, щом аз съм тук.

Сери наблюдаваше Регин. „Доколкото си спомням, като ученичка Сония не харесваше този мъж. Той правеше живота й труден“. Но когато се беше срещнал с него по време на ичанското нашествие, младият мъж се беше предложил за примамка, която да привлече сачаканския магьосник в капана на Сония и Акарин. Това беше много смела постъпка. Ако не бяха подбрали подходящия момент — а доколкото Сери си спомняше, нещата без малко да тръгнат натам — Регин щеше да се прости със силата и с живота си.

Ако не го познаваше, Сери никога нямаше да предположи, че този мъж е бил онзи злобен и пакостлив ученик, от който се беше оплаквала Сония. Лицето на лорд Регин непрекъснато изглеждаше сериозно. Макар фигурата му да принадлежеше на човек, който е живял заможно, бръчките между веждите и около устата намекваха за тревоги и примирение със съдбата. „Но очите му разкриват интелект — отбеляза Крадецът. — Обзалагам се, че и сега е не по-малко опасен, отколкото е бил като ученик. Ала въпреки това Сония му вярва дотолкова, че да го покани да участва в това.“ Сери погледна към нея и долови предпазливостта й, когато поглеждаше към помощника си. „А може би просто няма избор. По-добре да я разпитам за него веднага, щом ни се удаде да поговорим насаме“.

— Къде е нашата отстъпничка? — попита Сония.

Сери се приближи до прозореца.

— В сутерена на обущаря, който се намира от другата страна на улицата.

Тя надникна навън.

— Колко входа има?

— Два. И двата се наблюдават.

— Значи трябва да се разделим на две групи. По един магьосник във всяка.

Сери кимна утвърдително.

— Аз ще тръгна с теб към предната врата. Гол ще отведе Регин отзад. Ще се срещнем в сутерена, където ще си свършиш работата — той погледна към останалите. Те кимнаха. — Някакви въпроси? — хората се спогледаха и поклатиха глави. — Тогава да тръгваме.

Те поеха обратно по стълбището. Сери им обясни и показа няколко сигнала, които двамата с Гол щяха да използват като предупреждение или като сигнал за отстъпление. Малко по-късно се озоваха на улицата. Нощта се беше спуснала над града. Уличните фенери хвърляха кръгове светлина върху земята. Гол поведе Регин към задния вход. Сери и Сония им дадоха малко преднина, за да могат да заемат местата си, след което прекосиха улицата.

Изкачиха стъпалата и се озоваха пред вратата. Сери извади шишенце с масло и бързо смаза пантите. После измъкна комплект шперцове от палтото си. Сония мълчеше, застанала в сенките, докато той отключваше вратата. „Предполагам, че би могла да го направи с магия — сигурно по-бързо от мен. Защо не я помолих? Да не би да се фукам?“.

Ключалката тихо щракна. Сери бавно завъртя дръжката и се напрегна, когато езичето се освободи. Той отвори вратата и въздъхна с облекчение, когато само леко изстърга по пода. Сония влезе вътре и го изчака да затвори.

В работилницата беше тъмно и след като очите му привикнаха с мрака, той започна да различава рафтовете с обувки и работната маса. Срещу входа се виждаше тясно стълбище, което се спускаше надолу и друго, което се изкачваше нагоре. Според шпионите му, обущарят спеше на втория етаж. „И сега ще бъде разбуден грубо“.

Сония се приближи до стълбището и погледна надолу. Поклати глава и махна с ръка на Сери. Когато той се приближи до нея, тя го сграбчи за ръката и го придърпа към себе си. Крадецът я зяпна изненадано и осъзна, че на фона на слабата светлина тя прилича на онази млада жена, на хсоято преди толкова много години бе помагал да се крие от Гилдията. На лицето й бе изписано същото напрегнато, разтревожено изражение. Тогава Сери усети как се издига във въздуха и всички мисли за миналото излитат от главата му. Той погледна надолу. Макар да усещаше нещо под краката си, той не виждаше нищо. Каквото и да имаше там, то носеше двамата със Сония надолу по стълбището.

„Така няма опасност да ни издаде някое изскърцване“.

Когато стигнаха до подземния етаж, пред тях се появи оскъдно обзаведена стая. Над главата на Сония се появи блестящо кълбо, което изпълни помещението със заслепяваща светлина. Сери потърси леглото, намери го и застина от разочарование. В него нямаше никой.

Вратата се отвори, двамата се обърнаха рязко и въздъхнаха с облекчение, когато в стаята влязоха Гол и Регин. И двамата се намръщиха, щом установиха, че отстъпничката не се вижда никъде.

— Претърсете — каза Сония. — Но внимавайте!

Всеки си избра по една стена, прегледаха мебелите, провериха под леглото, отвориха шкафовете.

— Тази стая не е била използвана — отбеляза Регин. — Дрехите в този шкаф са прашни.

Сери кимна и побутна един леген, пълен с мръсни чаши, купи и прибори.

— А тези съдове са мръсни от толкова много време, че са хванали мухъл.

— Аха! — възкликна тихо Гол. Всички се обърнаха към него и видяха, че сочи стената. Част от тухлите се бяха отместили под ъгъл, след като той ги бе натиснал в единия край. Зад тях се виждаше тъмно пространство. Сери отиде до него и подуши въздуха.

— Пътят на Крадците — каза той. — Или част от него.

Сония се засмя.

— Значи всъщност не са били два изхода. Изненадана съм, че не си проверил за подземните входове.

Сери сви рамене.

— Това е нова улица. Когато кралят разруши старите, той се постара да унищожи и Пътя.

— Очевидно в този случай не се е задълбочавал — рече тя. Приближи се до отвора и прокара ръка по зидарията. — Всъщност може и да е. Това е ново — почти няма прах и паяжини. Да видим ли докъде води?

— Ако искаш да проучваш, давай — каза й Сери. — Но това не е моя територия. Не мога да влизам без разрешение. Ако го направя — той сви рамене, — Ловецът на Крадци може да си спести лова на един Крадец.

— Този проход доказва ли, че нашият отстъпник работи за някой от местните Крадци? — попита Регин.

Сония погледна към Сери.

— Ако тя е Ловеца на Крадци, едва ли. Но ако не е, значи има умения, които всеки Крадец би намерил за безкрайно полезни.

„С други думи, според нея това доказва, че жената не е Ловеца на Крадци“ — помисли си Сери.

Регин погледна в тунела с напрегнато изражение на лицето. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще влезе вътре, но отстъпи назад и се изпъна.

— Подозирам, че отдавна си е отишла. Според теб как трябва да постъпим сега, Сери? — попита той.

Сери го погледна изненадано. Не се случваше често магьосник да иска мнението му.

— И аз смятам, че едва ли ще я намерите в тунелите — той протегна ръка и върна тухлите на мястото им. — Ако не забележи, че сме влизали в стаята й, може да продължи да я използва за достъп до проходите. Трябва да оставим всичко така, както го намерихме. Аз ще оставя наблюдатели и ще ви съобщя, ако се върне.

— А ако забележи? — попита Регин.

— Тогава ни остава само да се надяваме, че с малко повече късмет ще я открием отново.

Регин кимна и погледна към Сония. Тя сви рамене.

— Няма какво повече да правим тук. Ако някой може да я намери отново, то това е Сери.

Сери се изпълни със задоволство, но то бързо бе заменено от тревога, че Сония може и да греши. Той бе засякъл случайно отстъпничката. Може би нямаше да е толкова лесно да я намери отново. Четиримата напуснаха бързо стаята, като се постараха да оставят всичко както си е било, след което излязоха по пътя, от който бяха дошли. Сония заключи външната врата с магия. Щом отново се озоваха на улицата, те се спогледаха, но не казаха нищо. Двамата магьосници им махнаха за довиждане и се отдалечиха. Сери и Гол се върнаха в празната къща на търговеца.

— Голямо разочарование — каза Гол.

— Да — съгласи се Сери.

— Смяташ ли, че отстъпничката ще се върне?

— Не. Не може да не е оставила нещо, което да й подскаже, че някой е навестявал убежището й.

— Какво ще правим сега?

— Ще наблюдаваме и ще се надяваме, че греша — той огледа стаята. — И ще разберем кога се очаква завръщането на собственика на това местенце. Нали не искаме да изплашим до смърт него и семейството му, когато открият Крадец в къщата си.

 

 

Надзирателят изглеждаше леко изненадан от появата на Денил и ашаки Ачати, затова се хвърли със закъснение на земята пред краката им. Изненадата му не бе породена от това, че е посетен от могъщи сачакански и киралийски магьосници. В имението очакваха да се появят те или някой друг.

— Пристигнахте по-бързо, отколкото смятахме — каза едрият мъж, когато Ачати му обясни, че търсят една избягала робиня и киралиец, облечен като роб.

— Виждали ли сте хората, които ви описах? — попита Ачати.

— Да. Преди две нощи. Единият от робите си помисли, че това са хората, за които бяхме предупредени и когато отидохме да ги разпитаме, те бяха избягали.

— Търсихте ли ги?

— Не — мъжът наведе глава. — Бяхме предупредени, че те са магьосници и че само магьосници могат да ги заловят.

— Кой ви предупреди?

— Господарят, по вестител.

— Кога пристигна вестителят?

— Един ден преди да пристигнат те двамата.

Ачати погледна към Денил и повдигна недоверчиво вежди. „Значи ако ашаки Тикако не е изпратил куриера, кой тогава го е направил? — Денил усети как сърцето му прескочи един удар. — Изменниците. Сигурно имат много добра организация, щом са успели толкова бързо да изпратят вестител до имение в провинцията“.

— Преди колко време изпратихте вестител, който да предупреди господаря ви за пристигането им тук?

— Преди две нощи — веднага, след като изчезнаха.

Ачати се обърна към Денил.

— Ако вече е тръгнал насам, ще пристигне чак след ден, дори да е предпочел да язди кон, вместо да използва карета. Боя се, че трябва да го изчакаме. Нямам право да ровя в съзнанията на чуждите роби.

— А имате ли право да ги разпитвате? — попита Денил.

Магьосникът се намръщи.

— Няма обичай или закон, които да ми попречат. Или пък на вас.

— Тогава нека ги разпитаме.

Ачати се усмихна.

— Да го направим по вашия начин? Защо не? — той се засмя. — Ако нямате нищо против, бих искал да ви наблюдавам и да се уча от нас. Не знам какви въпроси да задам, които да прилъжат роба да разкрие повече, отколкото би искал да разбера.

— Всъщност няма никакво прилъгване — увери го Денил. — Кого искате да разпитам пръв?

— Този мъж и всички други, които са видели Лоркин и Тивара. А най-вече робът, който ги е забелязал и си е помислил, че това са хората, за които са били предупредени. — Денил извади бележника си и погледна надзирателя. — Трябва ми само една стая — нищо луксозно, където да мога да ги разпитвам сам, без да чуват останалите.

Мъжът смутено отмести поглед от Денил към Ачати.

— Уреди го — нареди сачаканецът. Когато надзирателят се отдалечи с бърза крачка, сачаканският магьосник се обърна към Денил и му се усмихна накриво. — Наистина трябва се научите да изразявате молбите си под формата на заповеди, посланик Денил.

— Вие имате по-голяма власт тук — отвърна Денил. — А аз съм просто един чужденец. Ще е много грубо от моя страна да предположа, че мога да се разпореждам тук.

Ачати го погледна замислено и сви рамене.

— Може би сте прав.

Надзирателят се върна и ги поведе навътре в сградата до една малка стая, която миришеше на зърно. Подът бе покрит със фин слой брашно, по който личаха следи от метла. Прашинките танцуваха във въздуха, уловени в слънчевите лъчи, които струяха през високия прозорец. Под него бяха поставени два стола.

— Определено не е луксозно — рече насмешливо Ачати.

— Къде предлагате да ги разпитаме? — попита Денил.

Ачати въздъхна.

— Предполагам, че ще бъде твърде арогантно от наша страна, ако поискаме да ги разпитаме в Господарската стая, а стаите за гости ще им покажат твърде ясно, че не ние командваме тук. Не, предполагам, че мястото е подходящо — той отиде до един от столовете и седна.

Денил се настани до него и извика на надзирателя да влезе. Мъжът им разказа как двамата роби пристигнали с празна каруца. Мъжът очевидно бил нов, но не толкова мускулест, колкото роб доставчик, а жената пътувала с него, за да му показва пътя. Докато те товарели каруцата, една от кухненските робини изказала предположението, че това може да са хората, за които били предупредени да внимават. Тя предложила да поставят упойващи вещества в храната им, защото заспали ще представляват по-малка опасност. Щом чу за това, Денил трябваше да положи усилия, за да скрие тревогата си. За щастие Лоркин и Тивара не бяха паднали в капана. Бяха успели да се измъкнат.

След това той повика жената, която бе заподозряла, че двамата не са онези, за които се представят. Когато тя влезе в стаята, Денил веднага забеляза острия й поглед, макар че тя да го погледна само веднъж, преди да наведе глава и да се просне на земята. Той й каза да се изправи, но тя повече не надигна глава.

Разказът й съвпадаше с този на надзирателя, включително със съдържанието на посланието, което ги предупреждаваше за двамата опасни магьосници, които се преструват на роби.

— Какво те накара да си помислиш, че това са хората, за които са те предупредили? — попита я Денил.

— Отговаряха на описанието. Висок мъж с бледа кожа и по-ниска сачаканка.

„Бледа кожа? — Денил се намръщи. — Надзирателят не спомена кожата на Лоркин, а и тя е трябвало да изглежда достатъчно необичайно, за да й обърне внимание. Чакай малко… жената, която излекувах в дома на Тикако не каза ли, че кожата му е била боядисана?“

Изтрила ли се беше или тази жена просто му подхвърляше информацията, която си мислеше, че иска?

— Висок, нисък, мъж, жена — нищо от тези описания не може да ги отличи от останалите роби. Какво те накара да си помислиш, че те са различни?

Очите на жената, сведени към пода, проблеснаха.

— Начинът, по който се движеха и говореха. Сякаш не са свикнали да изпълняват заповеди.

Значи не е бледата кожа. Денил се поколеба и започна да си записва отговорите й, докато обмисляше какъв да бъде следващият му въпрос. Може би трябва да бъде по-директен.

— Една робиня, с която разговарях преди няколко дни, смяташе, че жената е Изменница и че те възнамеряват да убият мъжа, когото е отвлякла. Смяташ ли, че наистина искат да го убият?

Жената изглеждаше вцепенена, когато му отговори.

— Не.

— Чувала ли си за Изменниците?

— Да. Всички роби са чували.

— Защо смяташ, че Изменниците едва ли ще убият онзи мъж?

— Защото ако го искаха мъртъв, вече да са го убили, а нямаше да го отвличат.

— Какво смяташ, че ще правят с него?

Тя поклати глава.

— Аз съм само една робиня. Не знам.

— А според другите роби какво ще го правят Изменниците?

Тя се поколеба и леко повдигна брадичката си, преди отново да забие поглед в пода, сякаш се опитваше да устои на желанието си да го погледне.

— Чух някои да казват — отвърна бавно тя, — че жената е убийца. Че Изменниците искат вие да ги намерите.

Денил усети студени тръпки. Тивара беше убила робинята. Ами ако всъщност тя бе Изменницата, а не Тивара?

— Кой каза това? — попита той.

— Аз… не помня.

— Има ли някои роби, които са по-склонни да говорят такива неща от останалите?

Тя се поколеба и поклати глава.

— Всички роби разпространяват клюки.

След още няколко въпроса Денил разбра, че няма какво повече да научи от нея. Жената беше казала всичко, което искаше и ако укриваше някаква информация, той нямаше да успее да я измъкне доброволно от нея, затова побърза да я отпрати.

„Обзалагам се, че знае още нещо. Освен това спомена за бледата кожа на Лоркин. Искаше да ме убеди, че той е бил тук. В което има смисъл, ако се окаже вярно, че Изменниците искат аз да намеря Тивара и Лоркин“.

Но можеше да се окаже и примамка. Ала робинята, на която бе помогнал в дома на Тикако, му бе казала истината. Тивара и Лоркин наистина бяха дошли в провинциалното имение.

Ами ако Изменниците наистина очакваха от него да ги намери? „В такъв случай ще се погрижат ние да ги открием. Макар че не мога да си представя как Тивара ще се остави да я заловим без бой. А и трябва да сме подготвени за възможна реакция от страна на Лоркин. Възможно е тя да го е убедила да тръгне с нея — може дори да го е съблазнила — и той да не иска да бъде спасяван“.

Искаше му се да вярва, че Лоркин е по-благоразумен, но беше чул слуховете в Гилдията, че младият мъж има слабост към красиви и умни жени. Това, че бе син на Черната магьосница Сония и покойния Върховен повелител Акарин не означаваше, че е наследил мъдростта на родителите си. Това качество се придобиваше само с опит, с правенето на избори и допускането на грешки, и с изваждането на поуки от последствията им.

„Просто се надявам, че това не е сериозна грешка и че последствията ще са от типа, от който се взима поука, а не от другите, които ще ме принудят да остана до края на живота си в Сачака, треперейки от страх какво може да ми причини Сония, ако някой ден се върна в Гилдията“.

 

 

Лоркин подозираше, че появата на двама роби край пътя посред нощ щеше да предизвика подозрения, но малцината, с които се разминаха, дори не ги погледнаха. Покрай тях мина една карета и Тивара изсъска, че вътре сигурно има магьосник или ашаки, но единственото, което направи, бе да избута Лоркин от пътя и да му напомни да гледа в земята.

— Ако някой пита, изпратени сме да работим в имението на ашаки Катика — каза му тя. — И двамата сме домашни роби. Пътуваме през нощта, защото той ни иска на разположение утре вечерта, което означава, че трябва да вървим през нощта и през деня.

— Ашаки Катика е известен с това, че тормози робите си по този начин?

— Всички сачакански магьосници са такива.

— Не може да няма поне един или двама добри магьосници.

— Има такива, които се отнасят с робите си по-добре от другите, но робството в същността си е жестоко, така че не бих нарекла никой от тях добър. Ако бяха добри, щяха да освободят робите си и да плащат на онези, които искат да останат и да работят за тях — тя го погледна. — Както правят киралийците.

— Не всички киралийци се отнасят добре с прислугата — каза й Лоркин.

— Но поне тези прислужници могат да напуснат и да си намерят ново място за работа.

— Така е, но не е толкова лесно, колкото звучи. Местата за прислужници са много търсени и този, който напусне, трудно може да си намери работа другаде. Домакинствата предпочитат да си наемат прислужници от едно и също семейство, вместо такива, които не познават. Разбира се, един прислужник винаги може да си потърси друга работа, в търговията например, но там ще трябва да се конкурира със семейства, които от поколения са се занимавали с това.

— Значи според теб робството е по-добро?

— Не. Със сигурност не. Само казвам, че алтернативата не е по-лесна. Как се отнасят Изменниците със своите прислужници?

— Ние всички сме прислужници; Както всички сме Изменници — обясни Тивара. — Думата не е равностойна на „ашаки“ или „лорд“. Така се наричат всички хора.

— Но не е раса?

— Не. Ние сме сачаканци, макар да не се наричаме често така.

— Значи дори магьосниците вършат слугинската работа? Чистят и готвят?

— Да и не — лицето й се изкриви. — В началото започна така. Всички заедно вършехме цялата работа. Един Изменник мие мръсните чинии, а след това отива и гласува по важни въпроси, като например какви култури да се засадят. Но не се получи. Бяха взети няколко лоши решения заради хора, които не бяха достатъчно умни или образовани, за да разберат последиците от лошия избор. Проведохме няколко изпитания, за да разберем какви са способностите на различните хора и да ги развием, така че всеки да се заеме със задача, която отговаря на неговите умения. И макар това да не означава всички да правим едно и също, пак е по-добро от робството, щом успяваме да поддържаме домовете си и да изхранваме семействата си, никой не е каран насила да върши някаква работа, нито му се пречи да упражнява таланта си само заради класовата му принадлежност.

— Звучи ми чудесно — отбеляза Лоркин.

Тя сви рамене.

— През повечето време се получава, но както всяка организация и тази не е идеалната. Има такива магьосници, които предпочитат да прекарват времето си по-скоро в оплакване и манипулиране на останалите, отколкото да хабят магията си в обработване на земята или затопляне на посевите.

— Повечето гилдийци ще ги подкрепят. Но ние работим за хората и по други начини. Поддържаме пристанището. Строим мостове и други сгради. Защитаваме страната. Лекуваме болните в…

Погледът, който му хвърли Тивара, го накара да млъкне. В началото бе кръвнишки, после премина в тревожно мръщене и накрая тя извърна глава.

— Какво има? — попита той.

— Никой идва — каза тя и се взря в тъмния път, който лежеше пред тях. — Всеки, който срещнем, може да бъде Изменник. Не бива да разговаряме. Някой може да ни чуе и да разбере кои сме.

Приближаващата се фигура се оказа друг роб. От този момент Тивара спря да разговаря и всеки път, когато той повдигаше някоя тема, тя му казваше да замълчи. Развидели се и тя започна да оглежда околните райони, както бе направила предишната сутрин, като накрая слезе от пътя и отиде до групичка хилави дървета, които едва успяваха да прикрият ограждащата полето стена.

Предишния ден двамата се криеха в разни гъсти, бодливи храсти, но дърветата нямаше да могат да им осигурят толкова добро укритие. Тивара погледна към земята. Лоркин почувства някаква вибрация, после се разнесе странен звук, последван от нещо, което наподобяваше думкане и пукване. Зад стената се надигна облак прах и въздухът се изпълни с миризмата на мокра пръст.

Пред краката им се отвори яма.

— Влизай — каза Тивара и му посочи ямата.

— Вътре ли? — Лоркин клекна и се вторачи в мрака. — Да не искаш да ме заровиш жив?

— Не, глупав киралиецо! — сопна му се тя. — Опитвам се да ни скрия. Влизай вътре, преди да ни е видял някой.

Той опря ръце отстрани на ямата и спусна крака вътре. Те не достигнаха пода. Представата за свободно падане в мрака въобще не му допадаше, затова той създаде малко светлинно кълбо и го спусна вътре. То освети подземна кухина, чийто под не се намираше много под краката му. Лоркин скочи с приклякане, за да не удари главата си в „тавана“, след което се придвижи навътре.

Кухината, която бе разположена под стената, имаше формата на сфера. През два отвора се виждаха ярки кръгове синьо небе — един, през който беше влязъл и друг, сигурно за пръстта. Несъмнено вътрешността на кухината бе укрепена с магия от Тивара.

Тя скочи вътре, плъзна се към него и седна на земята. Пространството беше твърде тясно за двама души и краката й се притиснаха в неговите. Лоркин се надяваше, че интересът, който се бе възбудил от това докосване, не си пролича по някакъв начин. Погледът й срещна неговия, очите й проблеснаха, но тя бързо извърна глава.

— Извинявай, че така ти се сопнах. Сигурно не ти е лесно да ми се довериш.

Той се усмихна мрачно. „Проблемът е, че искам да й се доверя. Всъщност трябва да се съмнявам във всяка нейна постъпка, особено след всичко, което ми разказа снощи. А всеки път когато успявам да я предразположа да говори, нещо се случва и тя отново млъква“. Тивара го гледаше извинително. „Може би трябва да опитам отново“.

— Всичко е наред. Но това не е първият път, когато те дразня. Какво толкова казах, че да те ядосам? — попита той.

Очите й се разшириха и тя присви неохотно устни. Той реши, че няма да получи отговор, но жената поклати глава.

— Някой ден ще ти обясня — тя се намръщи и наведе поглед към коленете си. — Преди много години хората ми забелязали, че един от ичаните, които бродят в пустошта, има странен роб. Мъж с бледа кожа, може би киралиец — тя го стрелна с поглед, после отново извърна глава. — Баща ти.

Лоркин почувства хладни тръпки. Макар да бе чувал тази история и преди, майка му винаги говореше с неохота за тази част от живота на баща му.

— Те го наблюдавали дълго време и накрая разбрали, че робът е магьосник от Гилдията — продължи Тивара. — Това било твърде необичайно, защото, както вече знаеш, сачаканците не държат роби, които владеят магията. Ако някой роб развие силата си по естествен път, те го убиват. Поробването на чуждестранен магьосник — особено гилдиец — е нещо необичайно и опасно. Но и сачаканецът не бил обикновен ичани. Той бил хитър и амбициозен.

Докато хората ми наблюдавали, те осъзнали, че баща ти не владее висшата магия. Един ден дъщерята на водача на моите хора се разболяла и скоро станало ясно, че ще умре. Водачът ни бил чувал за уменията на Гилдията в лечението с магия. Много пъти сме се опитвали да открием тайната му, но без успех. Затова водачът ни изпратил една от нас да се срещне с баща ти и да му направи предложение — лицето на Тивара помръкна. — Трябвало е да го научи на висшата магия, в замяна на лечителската магия.

Жената го погледна. Лоркин отвърна на погледа й. Майка му никога не беше споменавала, че баща му се е съгласил на подобна размяна.

— И? — подтикна я той.

— Той се съгласил.

— Той не може — не би могъл да направи нещо такова! — изтърси Лоркин.

Тивара се намръщи.

— Защо не?

— Това е… само Висшите магове могат да вземат такова решение. И то само след одобрението на краля. Да се предаде подобно ценно познание в ръцете на чужда раса… на хора, които не влизат в Обединените земи… твърде е рисковано. И трябва да бъде предложено нещо в замяна.

— Висшата магия — напомни му тя.

— Която те никога не биха приели. Тя е… — той се сепна. Разкритието, че черната магия е забранена щеше да покаже най-голямата слабост на Гилдията. — Не е имал право да вземе такова решение.

Устните на Тивара се изкривиха неодобрително.

— Но въпреки това той приел предложението — рече тя. — Съгласил се да дойде в убежището ни и да ни научи на лечителската магия, което, според него, не можело да стане за един миг, както се получава при висшата магия. Така той овладял висшата магия и я използвал, за да убие господаря си. След това изчезнал, върнал се в Имардин, нарушавайки обещанието си. Дъщерята на водача ни умряла.

Лоркин установи, че не може да издържи обвинителния й поглед. Той наведе глава, загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му.

— Разбирам, защо хората ти са му ядосани — рече той с неуверен глас.

Тя си пое дълбоко дъх и погледна настрани.

— Не всичките. Една от нас замина за Имардин по-късно, когато стана ясно, че братът на някогашния господар на баща ти се готви да завладее Киралия. Тя откри, че от известно време този ичани изпраща шпиони в Имардин и че баща ти ги избива тайно. Възможно е баща ти да се е върнал у дома, защото е открил заплахата, която представлява братът на господаря му.

— Или е предположил, че ще проявите разбиране, че той трябва първо да поиска разрешение от Гилдията, за да ви научи на лечителската магия, след което да се върне.

Тя го погледна.

— Ти вярваш ли в това?

Лоркин поклати глава.

— Не. Той не би могъл да им разкаже за вас, без да разкрие, че… — „че е научил черната магия“, помисли си той. — Че е бил роб тук.

— Значи е нарушил обещанието си от гордост? — гласът й прозвуча неодобрително, макар не толкова, колкото бе очаквал. Може би тя разбираше защо баща му не е желаел да го разкрие пред останалите.

— Едва ли това е била единствената причина — каза Лоркин. — Когато е станало нужно, той е разкрил истината. Или, както се оказва, част от нея — додаде той.

— Добре — рече тя, свивайки рамене. — Каквато и да е била причината, той не спазил обещанието си. Някои от хората ми — фракцията, за която споменах първата вечер — искат да те накажат за това — Лоркин я погледна ужасено и тя му се усмихна накриво. — Затова изпратиха Рива да те убие, въпреки нарежданията на водача ни. Но повечето от нас държат на принципа, че сме по-добри от варварските ни сачакански братовчеди. Ние не наказваме децата за престъпленията на родителите им.

Лоркин въздъхна с облекчение.

— Радвам се да го чуя.

Тя се усмихна.

— Вместо това им даваме възможност да поправят щетите.

— Но какво бих могъл да направя? Аз съм просто помощник на Посланика. Дори не владея висшата магия.

Лицето й придоби сериозно изражение.

— Можеш да ни научих на лечителство.

Двамата се спогледаха мълчаливо. След миг тя отмести поглед встрани.

— Но както вече посочи, ти нямаш правото да ни предадеш това познание.

Лоркин поклати глава.

— Има ли нещо друго, което бих могъл да направя? — попита той с извинителна нотка в гласа.

Тя се намръщи и се замисли, забила поглед в пясъка.

— Не. Положението не е добро. Досега успявахме да попречим на останалите фракции да се сдобият с популярност, като налагахме идеята, че ти ще можеш да ни дадеш онова, което ни бе обещано от баща ти. Когато хората ми разберат, че няма да ги научиш на лечителска магия, те ще бъдат много разочаровани. И ядосани — тя наведе глава. — Може би ще е по-добре да не те водя там. Може би трябва да те върна обратно.

— Няма ли да съм ти нужен, за да ти помогна да докажеш, че Рива се е опитала да ме убие въпреки заповедите? — попита той.

— Това би ми помогнало.

— А ако дойда с теб в Убежището и се изправя в твоя защита, това няма ли да ме издигне в очите на твоите хора?

Тя се намръщи и го погледна.

— Да, но…

Докато Лоркин обмисляше думите й, той изпитваше смесени емоции. „Надявах се да видя дома й и да науча повече за хората й — както и да разбера какво знаят за камъните с магически качества. Какво ли ще се случи с нея, ако не отида? Тя уби една от своите, за да ме спаси. Макар че Рива не се е подчинила на заповедите, те може пак да накажат Тивара. Може дори да я екзекутират. Не ми се струва правилно да избягам у дома, когато тя може да умре заради това, че е спасила живота ми. А и шансовете ми да се прибера — сам или с помощта на Денил — не са чак толкова големи с всичките тези владеещи черната магия Изменници, които са пръснати из цяла Сачака“.

— Тогава ще дойда с теб в Убежището.

Очите й се разшириха и тя се вторачи в него.

— Сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Аз съм помощник на Посланика. Може да не съм действащ посланик, но ролята ми е да му помагам в установяването и поддържането на приятелски отношения между Киралия и Сачака. Ако се окаже, че срещаме неуспехи в установяването на приятелски отношения с част от Сачака, то мое задължение е да се погрижа тази част да не бъде пренебрегвана.

Тя го гледаше със зяпнала уста, но той не беше сигурен дали е от изненада, недоверие или защото звучи като пълен идиот.

— И тъй като предшественикът ми е оставил толкова лошо впечатление у хората ви, за мен е още по-важно да подобря имиджа на Киралия и Гилдията — продължи той. Изведнъж почувства прилив на вдъхновение. — И да обсъдя възможността за преговори и обмяна на магическо познание, като този път включа съответните страни и процеси.

Тивара рязко затвори уста и тя го погледна с такова напрежение, че на него му остана само да й отвърне с глуповата, изпълнена с надежда усмивка. След това тя отметна глава назад и се разсмя. Звукът отекна в ямата и тя затисна устата си с длан.

— Ти си луд — каза тя, когато раменете й спряха да се тресат. — За твое щастие лудостта ти ми допада. Ако наистина си готов да рискуваш живота си, като дойдеш в Убежището, независимо дали го правиш, за да ме защитиш или да се опиташ да убедиш хората ми да ти дадат нещо в замяна на друго, което вече им е било обещано… тогава аз по един твърде егоистичен начин смятам, че не трябва да те разубеждавам.

Той сви рамене.

— Това е най-малкото, което мога да направя, защото ми спаси живота. И защото хората ти са спасили живота на баща ми. Ще ме заведеш ли?

— Да — тя се усмихна мрачно. — И ако ти ми помогнеш, аз ще направя всичко възможно, за да ти помогна, когато стигнем там.

— Ще ти бъда признателен за това.

Тя изглеждаше така, сякаш се канеше да каже още нещо, но просто извърна глава.

— Добре, но първо ще трябва да се придвижим дотам. Пътят е дълъг. По-добре да поспим.

Лоркин я наблюдаваше как се свива на кълбо и подпъхна лъка под главата си, след това легна и той. Беше невъзможно да си намери удобно местенце на неравния под, затова най-накрая той направи същото като нея — сви се на една страна, облегнал гръб в нейния. Усещаше топлината на тялото й. „Не, не си мисли за това, защото няма да можеш да заспиш“.

— Ще угасиш ли светлината? — промърмори тя.

— Не може ли само да я намаля? — мисълта да лежи под земята в пълна тъмнина въобще не му допадаше.

— Щом трябва.

Той намали яркостта на светлинното кълбо, докато то едва замъждука над тях. След това се заслуша в звука на дишането й, в очакване на бавния, дълбок ритъм на съня. Знаеше, че близостта на тялото й нямаше да му позволи толкова лесно да заспи. Но пък беше толкова изморен…

Не след дълго той потъна в странни сънища, в които вървеше по кален път, толкова размекнат, че трябваше да гази по него, докато по-леката и по-гъвкава Тивара едва докосваше повърхността му и се отдалечаваше все повече и повече…