Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изменникът шпионин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ambassador’s Mission, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015)
Разпознаване и корекция
jetchkab (2015)

Издание:

Труди Канаван. Мисията на посланика

Американска. Първо издание

ИК „Ем Би Джи Тойс“, София, 2012

Редактор: Петя Малинова

Художествено оформление на корицата: Ивайло Бонев

ISBN: 978-954-2989-10-3

История

  1. — Добавяне

Глава 28
Въпроси

Превръзката върху очите на Лоркин дразнеше кожата му, но ръцете му бяха държани от Изменници и той не можеше да се почеше.

— Сега спираме — каза една от жените и внимателно го дръпна. — А сега отново ще се издигнем.

Другата жена пусна ръката му и той се възползва от възможността да се почеше. После се напрегна и усети тежестта в стомаха си, когато започнаха да се издигат. След няколко мига пак усети неравната земя под краката си. Жената отново го побутна да върви.

— Внимавай, тук земята се накланя! Наведи глава!

Обгърна го изненадващ хлад и той предположи, че са навлезли в сянка. И това не беше всичко. Въздухът беше влажен и се усещаше лека миризма на гниеща растителност и мухъл. Водачката му спря.

— Сега има стъпала. Надолу! Четири са.

Той опипа ръба с пръстите на краката си, после бавно пристъпи напред. Стъпалата бяха широки и плитки, а по отекващия звук той разбра, че е влязъл в пещера или стая. Някъде отстрани се чуваше капене на вода.

— Оттук нататък е равно.

Докато вървеше, той си помисли, че не е съвсем така. Земята беше гладка, но определено се усещаше наклон. Той се заслуша в стъпките на групата и в звука на водата. Ако правеха някакви завои, вероятно бяха твърде широки и бавни, за да ги усети.

Някъде отпред дойде звука на вятър, шумоляща растителност и далечни гласове. След още няколко крачки, съдейки по шумовете, които го заобикаляха, той разбра, че е излязъл на открито. Почувства топлината на слънчевите лъчи върху лицето си и лекия повей на вятъра върху кожата си. Чу някой да казва името на Савара.

Без предупреждение свалиха превръзката от очите му и той започна да примигва, заслепен от обедното слънце. Преди очите му да привикнат със светлината, Изменницата, която го беше водила, го потупа по ръката, давайки му знак да продължи да върви.

Савара поведе групата по пътека, заобиколена от високи, по-люляващи се растения. На върховете им се забелязваха едри класове и той осъзна, че това е краят на нива. Пътеката тръгна рязко нагоре и пред очите му се разкри широка долина.

От всички страни я заобикаляха стръмни скали. Беше покрита с ниви, намиращи се на различна височина, като на отделни тераси. Зеленината се спускаше до продълговато тясно езеро, което се намираше на дъното на долината. „Използвали са всяко едно кътче — помисли си той. — Че как иначе ще изхранят цял един град с хора? Но къде са сградите?“

Някакво движение на близката скала отговори на въпроса му. Някой надничаше през отвор в скалното лице. Миг по късно той осъзна, че цялата стена, от единия до другия край на долината, бе осеяна с дупки.

„Град, изсечен в скалата“. Той поклати смаяно глава.

— Намерихме го заедно с долината — разнесе се познат глас зад гърба му. Той погледна изненадано Тивара. Откакто се бяха присъединили към групата на Савара, тя почти не му бе продумала.

— Естествено, ние го разширихме — продължи тя. — Шейсет години след заселването на първите Изменници, голяма част от старите помещения се срутила и трябвало да бъде заменена.

— Колко навътре продължава?

— В повечето случаи само колкото за една или две стаи. Представи си го като град с мащабите на Арвис, но по-издължен и заострен в едната си страна. От време на време земята се тресе и части от него се срутват. Макар вече да можем много по-добре да преценяваме коя скала е добра за нови стаи и след това ги заздравяваме с магия, хората се чувстват по-спокойно, ако живеят по-близо до повърхността.

— Напълно ги разбирам.

Сега вече можеше да види, че част от основата на стената е насечена от здрави сводове, през които хората излизаха или се връщаха в града. Другаде се забелязваха по-малки, разположени нарядко отвори. Сводовете предполагаха, че това е официален вход към общо помещение и Лоркин не се изненада, когато Савара го поведе към един от тях.

Но не след дълго тя бе принудена да спре. Беше започнала да се събира тълпа. Много от хората се бяха втренчили в него. Някои го гледаха с откровено любопитство, но други бяха изпълнени с подозрение. Трети изглеждаха разгневени, но не на него. Вниманието им бе насочено към Тивара.

— Убийца! — извика някой, последван от викове на съгласие. Но някои от хората се намръщиха, дори изразиха протеста си на глас.

— Дайте път — нареди Савара с твърд глас, в който обаче не се усети гняв.

Хората се подчиниха. Лоркин забеляза, че всички гледат Савара с уважение. „Тя определено е от Изменниците, които е добре да спечеля на своя страна“ — помисли си той, докато групата следваше водачката си към сводовете и влезе в града.

Пред очите му се разкри широка, но ниска зала, подкрепяна от няколко редици колони.

— Говорителко Савара — чу се нечий глас. — Радвам се да те видя отново при нас.

Гласът принадлежеше на ниска, закръглена жена, която идваше към тях от дъното на залата. Думите бяха произнесени с приповдигнат тон. Савара забави крачка.

— Говорителко Калия — отвърна тя. — Събрахте ли Масата?

— Всички са там, с изключение на нас двете.

Лоркин усети как някой го побутна по ръката и погледна Тивара. Тя произнесе почти беззвучно нещо, но той не можа да го разбере, затова се наведе към нея.

— Другата фракция — прошепна тя. — Водачката им.

Той кимна, че е разбрал, след това огледа внимателно жената. „Значи тя е наредила да бъда убит“. Беше по-възрастна от Савара, може би по-възрастна и от майка му, ако пълнотата й не изглаждаше бръчките, които обикновено би имала една жена на нейната възраст. Острият й поглед и свитите й устни обаче противоречаха на мекия й глас. Той реши, че й придават злобно изражение. Но може би я възприемаше изкривено, защото знаеше, че тя му желае смъртта. Може би за останалите тя имаше излъчването на мила майчица.

Калия огледа останалите членове на групата на Савара и ноздрите й се разшириха. Лоркин осъзна, че робските дрехи, които носят той и някои от останалите, съвсем не бяха подходящи за това място. Савара се обърна към две от спътничките си.

— Отведете Тивара в стаята й и застанете на стража.

Те кимнаха и погледнаха към „убийцата“ която пристъпи напред. Без да го погледне или да му каже нещо, тя тръгна нанякъде. Савара се обърна към друга от придружителките си.

— Намери Евана и Найша, и колкото се може по-скоро ги прати да заменят Ишия и Ралана.

После се обърна към последните две жени.

— Вървете. Починете си и се нахранете.

Когато жените се отдалечиха, Савара се обърна към Лоркин.

— Надявам се, че си готов да отговаряш на много въпроси.

Той се усмихна.

— Готов съм.

Но когато тя и Калия застанаха от двете му страни и го поведоха извън залата, той осъзна, че не се чувства готов. Знаеше, че тук има кралица, но внезапно осъзна, че Тивара и Чари са пропуснали да му обяснят как е разделена властта на по-долните стъпала. Знаеше, че жените от двете му страни са Говорителки, но нямаше представа как се вписват в йерархията и се почувства като истински глупак, че не се бе сетил да попита.

„Савара попита дали Масата е събрана. Предполагам, че нямат предвид някаква мебел. И двете са част от нея, затова предполагам, че е някаква група от сорта на Висшите магове. И има някой, който води протокола и церемониите също както Разпоредителя Оусън на съветите на Гилдията“.

Светлината в коридора беше приглушена, но достатъчна, за да се осветява пътя им. В нея се долавяше цвят, който се преливаше и сменяше. Той се огледа, търсейки източника и осъзна, че идва от ярки точки, вградени в тавана.

„Скъпоценни камъни! Магически скъпоценни камъни!“ Той се опита да ги различи в скалата, но те грееха твърде ярко, за да може да ги види. Пред очите му заплуваха цветни петна и той бе принуден да отмести поглед.

Коридорът не беше дълъг и скоро Савара и Калия го въведоха в една голяма стая. В единия й край се виждаше изсечена продълговата каменна маса. Край нея седяха четири жени, а други два празни стола очакваха Говорителките. В дъното на масата седеше жена с прошарени коси, която имаше същия изморен вид като на Оусън.

„Предполагам, че това е Разпоредителката на Изменниците“.

На по-близкия край имаше друг стол, по-голям и украсен със скъпоценни камъни, който бе празен. Останала част от залата също бе празна. Подът бе изсечен на стъпала, върху които бяха подредени възглавнички. „За публиката, макар днес тук да няма никого“.

Савара го накара да застане пред масата, а тя и Калия заеха местата си.

— Добре дошъл, Лоркин от Магьосническата гилдия на Киралия — каза жената с изморен вид. — Аз съм Риая, Ръководител на Масата. Това са Ивали, Шая, Калия, Лана, Халана и Савара — Говорителки на Изменниците.

— Благодаря ви, че ме допуснахте в града си — отвърна той и се приведе в лек поклон, насочен към всички тях.

— Разбрах, че си дошъл доброволно в Убежището — каза Риая.

— Да.

— Защо?

— Най-вече за да говоря в защита на Тивара на процеса й.

— И още?

Той се поколеба, обмисляйки как да започне.

— Разбрах, че баща ми е дал на народа ви обещание, което е нямал право да изпълни. Бих искал по някакъв начин да уредя този проблем.

Говорителките се спогледаха. Някои изглаждаха скептично настроени, в очите на други проблесна надежда.

— Това ли е единствената ти друга причина?

Лоркин поклати глава.

— Макар да съм само помощник на Посланика на Гилдията в Сачака, аз знам, че част от задълженията ни като посланици, включват откриването и поддържането на мирни отношения с други народи. Изменниците са част от Сачака, затова ако не се опитаме да установим връзка с тях, значи пренебрегваме важна част от страната. Дори малкото, което знам за Изменниците, ми подсказва, че вашият мироглед съответства повече на ценностната система на Обединените земи. Например вие отхвърляте робството — той си пое дълбоко дъх.

— Ако има някаква възможност за установяването на взаимоизгодни връзки между нас, аз се чувствам задължен да я проуча.

— А каква ще е нашата полза от подобен съюз? — попита Калия с пълен с недоверие глас.

Лоркин се усмихна.

— Търговия.

Калия се изсмя остро.

— Вече се опитахме да търгуваме честно с вашия вид и после горчиво съжалявахме за това.

— Сигурно имате предвид баща ми — рече той. — Казаха ми, че Изменниците са се съгласили да го обучат на черна магия в замяна на лечителските му умения? Правилно ли съм разбрал?

Седемте жени се намръщиха.

— Черна магия? — повтори Риая.

— Висша магия — обясни Лоркин.

— Тогава значи е истина — рече Риая.

Лоркин поклати глава.

— Само Висшите магове на Гилдията, с разрешение от водачите на Обединените земи, могат да вземат такова решение. Баща ми е нямал право да ви предлага това познание.

Жените започнаха да говорят в един глас и макар че Лоркин не можеше да разбере какво му казват, общото настроение бе очевидно. Те бяха ядосани, но и озадачени.

— Защо тогава обеща? Нима от самото начало е възнамерявал да наруши дадената дума?

— Ясно е защо го е направил — каза Лоркин. — Бил е…

Но Калия и жената, която седеше до нея продължаваха да говорят и (поне от онова, което успяваше да чуе) да се съгласяват една с друга за това, че на киралийците не трябва да се вярва.

— Оставете го да говори — намеси се рязко Риая. Двете жени млъкнаха. Калия скръсти ръце и го погледна с високомерно очакване.

— Баща ми е бил отчаян — напомни им Лоркин. — Години наред е бил роб. Знаел е, че страната му е в опасност. Сигурно в името на сигурността на страната му си е позволил да забрави за личната си чест. След като години наред е бил… роб, смятате ли, че му е останало много лично достойнство?

Той млъкна, осъзнавайки, че допуска твърде много чувство в думите си.

— Искам да ви попитам нещо — каза той.

— Не можеш да ни задаваш въпроси — усмихна се подигравателно Калия. — Трябва да изчакаш до…

— Аз искам да чуя този въпрос — прекъсна я Савара. — Някой друг желае ли?

Останалите жени се поколебаха, но след това кимнаха.

— Кажи, Лоркин — подкани го Риая.

— Казаха ми, че вашите хора са знаели, че баща ми е бил роб доста време, преди да му предложат замяната. Защо сте му предложили помощта си едва след като сте можели да спечелите нещо от това? Защо сте поискали толкова висока цена за помощта си, когато през цялото време сте спасявали хората си от подобна участ?

Последните му думи бяха заглушени от бурни протести.

— Как смееш да оспорваш щедростта ни! — изкрещя Калия.

— Той е бил мъж и чужденец! — възкликнаха останалите.

— Единствената дъщеря на кралицата ни умря заради него!

— Ако беше спазил думата си стотици други щяха да бъдат спасени!

Погледът му се плъзна по гневните им лица и той изведнъж съжали, че си е позволил да говори. Трябваше да очарова и да омае тези жени, а не да ги ядосва. Но погледът му срещна очите на Савара. И той видя как тя кима одобрително.

— Ще ни дадеш ли онова, което баща ти ни обеща? — попита троснато Калия.

Жените веднага утихнаха и го погледнаха напрегнато. „Те отчаяно искат да овладеят лечителството — помисли си той. — И защо не? Мечтата да си защитен от всяко нараняване, болест и смърт е нещо могъщо. Но те не осъзнават колко е могъщо това познание. Предимствата, които ще им даде над враговете им. И как може да бъде използвано както за помощ, така и за нанасяне на вреда“.

— Не съм упълномощен да го направя — каза им той. — Но съм готов да ви помогна да го спечелите чрез преговори и размяна с Гилдията и Обединените земи.

— Размяна? — Риая се намръщи. — За какво?

— За нещо със същата стойност.

— Ние ви дадохме висшата магия! — възкликна Калия.

— Да, вие сте дали на баща ми черната магия — посочи Лоркин. — Тя не е нещо ново за Гилдията, нито е нещо, което те смятат за равностойно на лечителството.

Лоркин очакваше да чуе нови възражения срещу това, но жените се умълчаха замислено. Савара го погледна с присвити очи. Това подозрение ли беше?

— А какво от онова, което имаме, може да бъде сметнато за равностойно? — попита Риая.

Той сви рамене.

— Все още не знам. Току-що пристигам.

Калия въздъхна шумно.

— Няма смисъл да губим време във фантазии за търговия и съюзи. Местонахождението на Убежището се пази в тайна. Не можем да допускаме разни чужденци да идват и да си отиват заради търговия или нещо друго.

Риая кимна. Тя погледна жените, след което се обърна към Лоркин.

— Все още не сме готови да обмисляме подобни въпроси като търговски отношения с Гилдията. Савара предупреди ли те, че няма да ти бъде позволено да напуснеш Убежището?

— Да.

Тя се обърна към Говорителките.

— Някоя от вас вижда ли причина този закон да не бъде приложен спрямо Лоркин?

Всички поклатиха глави. Дори Савара, забеляза той. Почувства как стомахът му се свива.

— Приемаш ли това? — попита го Риая.

Той кимна.

— Да.

— Тогава вече ще се подчиняваш на законите на Убежището. Така че се постарай да ги научиш и да им оказваш уважението, което заслужават. Тази среща приключи! — Риая погледна към Савара. — Тъй като ти го доведе тук, ти ще отговаряш за това да е послушен и полезен.

Савара кимна, после се изправи и му махна с ръка да я последва. Докато излизаха от стаята, Лоркин почувства как го обзема странна меланхолия. Той знаеше, че ще трябва да плати за идването си с Тивара в Убежището. Макар да бе подготвен да го приеме, част от него все още се бунтуваше.

И тогава той си спомни думите на Риая. „Все още не сме готови да обмисляме подобни въпроси…“ Все още. Това не означава „никога“. Можеха да минат години, докато съберат смелост и сила да излязат извън своята планина, но трябваше да го направят, ако искат да получат онова, което предлагат Обединените земи.

„Макар че щом са откраднали магията на скъпоценните камъни от племето Дюна — помисли си той, — по-добре да внимавам да не опитат нещо такова и при мен“.

 

 

Аний протегна ръка, за да погали фината кожа на седалката на каретата, после плъзна пръсти по инкрустираните със злато ръбове.

Когато погледна към пода. Сери развеселено установи, че символът на Гилдията — „Y“ увенчан с диамант — бе изработен от друг вид вградено дърво, което бе полирано до блясък.

— Пристигнахме — рече Гол с възхищение в гласа.

Сери погледна през прозореца. Портите на Гилдията зееха отворени. Каретата леко намали, докато минаваше през тях, след което отново ускори ход, за да ги откара пред Университета. Спря пред стълбището му и кочияшът скочи, за да им отвори вратата. Когато Сери изскочи навън, на вратата се появи фигура с черна мантия.

— Сери от Северния квартал! — рече Сония и му се ухили.

— Черна магьоснице Сония! — отвърна той и превзето се поклони. Очите му проблеснаха развеселено. — Това е Аний — каза той. — Гол вече познаваш.

Сония кимна на дъщеря му.

— Не се досетих, че си онази Аний — промърмори тя. — Но пък не съм те виждала, откакто ми стигаше до коляното.

Аний се поклони.

— Нека не говорим за това — рече тя. — Аз съм телохранител на Сери, нищо друго.

— И Гилдията ще научи само това — увери я Сония. После погледна към Гол. — Радвам се да видя, че не си станал по-висок.

Мъжът бързо се преви в поклон. После отвори уста, но я затвори, очевидно твърде впечатлен от околната обстановка, за да измисли някакъв духовит отговор.

— Влезте! — покани ги с жест Сония и тръгна нагоре по стълбите. — Всички очакват с нетърпение да чуят разказите ви.

Сери долови сухотата в гласа й и я погледна внимателно. Той бе едновременно поласкан и изненадан от поканата й да посети Гилдията, за да разпознае отстъпничката, но тя го беше уверила, че го е споменала единствено като един неин стар приятел. Съществуваше вероятността някои от по-възрастните магьосници да го помнят отпреди двайсет години и да знаят, че е станал Крадец, но тя бе минимална. Въпреки това си струваше риска, ако това означаваше, че убиецът на семейството му е разкрит.

Освен това разбираше, че тя се притеснява да не би Гилдията да ограничи свободата й още повече, след като е научила, че броди без разрешение из града. Фактът, че се е свързала с Крадец, нямаше да облекчи нещата, макар че това вече не бе забранено от никакъв закон.

И въпреки че отстъпничката бе заловена, по отношение на Гилдията, въпросът изобщо не бе приключил.

— Как върви срещата? — попита той.

— Имаше много спорове — започна тя.

— Разбира се.

— По-зле от обичайното. Винаги съм подозирала, че ако някой магьосник от страните извън Обединените земи пожелае да живее в някоя от нашите държави, той ще възрази срещу законите ни. Но винаги съм предполагала, че това ще бъде сачакански магьосник.

— Отстъпничката каза ли ти откъде идва?

— Не. Отказва да говори. Както и Форли, макар че според мен при нея е повече от страх, отколкото от упоритост.

Двамата изкачиха стълбището и тя ги поведе през фоайето, все така пълно с невъзможно деликатните спираловидни стълбища, които Сери помнеше от последното си посещение двайсет години по-рано. Гол и Аний се оглеждаха, зяпнали от възхищение, и Сери едва сдържа смеха си. Сония без колебание ги поведе по широкия коридор. Той свършваше при широката Голяма зала, в която се намираше старата постройка, представляваща Заседателната зала. Сграда в сградата. Сери не вярваше, че ченетата на Гол и Аний ще могат да увиснат повече.

— Ще прочетете ли мислите й? — попита той Сония.

— Очаквам най-накрая да го направим. Точно за това са повечето спорове. Тъй като не ни е известно нищо за мястото, откъдето идва тя, няма как да знаем дали разчитането на съзнанието няма да бъде прието като непростима обида.

— Но иначе няма как да разберете откъде е дошла — каза Аний.

— Да.

— Точно затова и ние сме тук. Имаш нужда от доказателство, че тя е извършила нещо незаконно.

Сония стигна до вратата на Заседателната зала, която бавно се отвори. Тя погледна към Аний и се усмихна накриво.

— Да. Нещо повече от това, че е използвала магия за самозащита.

Двете крила на вратата се отвориха широко и Сери затаи дъх. Залата бе пълна с магьосници. Това бе гледка, пред която малцина немагьосници нямаше да изпитат благоговение и страх. Особено като се имаше предвид всичката магическа сила, която притежаваха.

„Като че ли са свършили добра работа в замяната на хората, които изгубиха по време на ичанското нашествие“ — отбеляза той. Разположените стъпаловидно кресла и от двете страни бяха заети, но редиците столове в средата бяха празни. „Те бяха за учениците — сети се той. — Което е добре. Сред тях може да има много от бедняшките квартали, които ще ме разпознаят“.

Сония тръгна напред с развята мантия. Сери я последва с Гол и Аний от двете му страни. Двамата отбягваха погледите на наблюдаващите ги магьосници, съсредоточавайки се върху сцената в дъното на залата.

Там ги очакваше един магьосник със синя мантия. „Разпоредителят“. Мъжът не бе същият, който Сери си спомняше от преди ичанското нашествие. Той щеше да е по-възрастен.

Зад Разпоредителя бяха разположени амфитеатрално още кресла. „Висшите магове“. Сери огледа лицата. Някои му изглеждаха познати, други — не. Той разпозна Ротан, магьосникът, който бе наставлявал Сония през първите й години в Университета. Възрастният мъж срещна погледа му и кимна.

Пред Висшите магове стояха две жени. Сери разпозна Форли, която изглеждаше изплашена до смърт. Другата жена се обърна, за да види кой се приближава и сърцето на Сери подскочи.

„Да, това е тя“.

Когато жената го погледна, кръвта му изстина. Той не бе успял да я огледа добре на слабата светлина в заложната къща, макар да бе видял достатъчно, за да я разпознае, ако я срещне отново. А когато я бе зърнал на улицата пред магазина беше твърде далеч. Но тук, под ярката светлина на толкова много магически кълба, той забеляза нещо, което не бе имал възможността да установи досега.

Тя имаше същите странни очи като на Скелин. Двамата бяха от една и съща раса.

„Гилдията едва ли трябва да научава това — реши той. — Скелин въобще няма да е доволен, ако насоча вниманието на магьосниците към него. Макар че Сония сигурно е забелязала приликата. Едва ли е казала на някого, защото това би означавало да разкрие, че е ползвала помощта на Крадец…“

Когато Сония спря пред Висшите магове, Сери, Аний и Гол се поклониха. Тя ги представи на магьосниците и обясни, че Сери е въпросният приятел, който пръв е забелязал чуждоземната отстъпничка и е насочил вниманието й към нея. Когато завърши, Разпоредителят погледна към Сери.

— Първо, Гилдията ви благодари за оказаната помощ в залавянето на тези магьосници-отстъпнички — каза той. — Второ, благодарим ви, че ни помагате и днес — той посочи двете жени. — Разпознавате ли някоя от тях?

Сери се обърна към Форли.

— За пръв път видях Форли преди няколко дни, когато беше заловена — той посочи другата жена. — Тази я видях преди няколко месеца. Двамата с Гол търсехме един убиец и уликите, които събрахме, ни принудиха да шпионираме един собственик на заложна къща и неговият клиент — тази жена. Видяхме я да използва магия при отварянето на една каса.

Отстъпничката продължаваше да го гледа и когато той се обърна към нея, присви очи.

— Смятате ли, че тази жена е убийцата, която сте търсили?

Сери сви рамене.

— Не знам. При убийството е била използвана магия. Тя има магия. Но нямам доказателства, че е извършителят.

Разпоредителят се обърна към Гол.

— Вие сте били заедно с работодателя си в нощта, когато той е шпионирал тази жена.

Гол кимна.

— Бях.

— Правилно ли описа той какво се е случило? Има ли някакви подробности, които вие да сте забелязали, а той не?

— Всичко е така — отвърна едрият мъж.

Накрая Разпоредителят погледна към Аний.

— А вие бяхте ли там?

— Не — отвърна тя.

— Виждали ли сте тази жена да използва магия?

— Да. Видяхя за пръв път преди С… Черната магьосница Сония да я залови. Тя наблюдаваше как залавят Форли. Стори ми се странно. След това я видях да използва магия, за да убие няколко птици, които вдигаха доста шум, докато се биеха и щяха да привлекат вниманието към нея. Досетих се, че тя също може да е отстъпничка и затова отидох при Черната магьосница Сония.

Разпоредителят се замисли, после изгледа поред Сери, Гол и Аний.

— Има ли още нещо, което можете да ни кажете за някоя от двете жени?

— Не — отвърна Сери. Той погледна към дъщеря си и телохранителя. Двамата поклатиха глави.

Разпоредителят се обърна към Висшите магове.

— Някакви въпроси?

— Аз имам един — каза магьосникът с бялата мантия. Той сигурно е Върховният повелител, сети се Сери. Сония му беше казала, че цветът на мантията му е бил променен след като е било взето решение, че Черните магьосници (естествено) трябва да носят черно. — Виждал ли си някога друг човек със същите физически характеристики като тази жена? — мъжът посочи отстъпничката. — Като изключим пола й, естествено.

— Може би веднъж или два пъти — отвърна Сери.

— А знаеш ли откъде идват тези хора?

Сери поклати глава.

— Не.

Магьосникът кимна, после даде знак на Разпоредителя, че няма повече въпроси. Изпълнен с облекчение. Сери осъзна, че очаква с нетърпение да напусне това място. Макар и човек с власт в подземния свят, той не бе свикнал да бъде наблюдаван от толкова много хора. „Крадецът работи най-добре, когато е незабележим. По-добре да го познават по репутацията му, отколкото да бъде център на внимание“.

— Благодаря ви за помощта, Сери от Северния квартал, Аний и Гол — каза Разпоредителят. — Можете да си вървите.

Сония отново ги поведе. Веднага щом вратата на Заседателната зала се затвори зад гърбовете им. Сери въздъхна с облекчение.

— Това помогна ли? — попита Аний.

Сония кимна.

— Мисля, че да. Сега разполагат с показанията на свидетели, че жената е нарушила закона. Единствения път, когато е използвала магия в присъствието на магьосници, е за да се защити, когато я залових и я доведох тук.

— Това, че е нарушила закона, означава ли, че ще разчетете съзнанието й?

— Вече е решено — Сония се усмихна мрачно. — Но сега няма да се чувстват толкова зле, че ще го направя.

— Ти ли ще го направиш? — попита Сери.

Усмивката й се стопи.

— Или аз, или Калън. Подозирам, че ще изберат Калън, защото той не е участвал в преследването и не е нарушавал никакви правила.

Сери се намръщи.

— Ще ти създадат ли проблеми заради това?

— Не мисля — отвърна тя и сбръчи разтревожено вежди. — Калън не изглежда особено доволен. Досега не е намерил време да повдигне този въпрос, но все някога ще го направи. Никой друг не го е споменавал, но съм сигурна, че няма да се размине така — тя въздъхна и отстъпи назад към залата. — Трябва да се връщам. Ще ви съобщя как е минало — поколеба се за миг, след което се усмихна. — О, да! Лоркин се свърза с мен. Жив и здрав е. Ще ви разкажа по-подробно следващия път.

— Страхотни новини! — отвърна Сери. — Доскоро.

Тя им махна, бутна едното крило и се вмъкна вътре. Сери погледна Аний и Гол.

— Да видим дали каретата ни чака.

Те се ухилиха и го последваха към изхода на Университета.

 

 

Когато Ачати, Денил, останалите ашаки и Унх стигнаха до пътя, откриха, че робите, които бяха изпратили напред са подготвили каретата и конете и ги очакват. Ашаките, които бяха дошли да помогнат, се обърнаха към Денил и се сбогуваха с него.

— Съчувстваме ви — каза единият от тях. — Сигурно е много дразнещо помощникът ви да бъде съблазнен от някаква жена.

— Да — отвърна Денил. — Но поне знам, че е отишъл по своя воля и не е в опасност… или поне не вярва да е. И… отново се извинявам за поведението му. Не беше нужно да ви поставя в опасност.

Друг от мъжете сви рамене.

— Заслужаваше си заради възможността да се опитаме да направим нещо срещу тях или да открием града им, макар и всичко да завърши с неуспех.

— Но… вие сигурно нямаше да продължите да преследвате Изменниците, без те да бъдат принудени да ви убият? — каза Денил.

Ашаките се спогледаха и Денил внезапно разбра причината за привидното им безгрижие. Те не искаха да признаят, че са били превъзхождани числено или че са се провалили в задачата си, затова се преструваха, че всичко е наред. Всъщност през цялото време са били наясно за поетия риск и се бяха страхували. Но щеше да е проява на грубост да ги накара да си го признаят.

— Обаче ашаки Ачати ми каза, че сме успели да навлезем по-навътре в територията им от всички останали, които са опитвали някога — рече той, вмъквайки тон на гордост и възхищение в гласа си.

Ашаките закимаха и се усмихнаха.

— Ако някога все пак решите да си върнете помощника, обадете ни се — рече най-разговорливият от тях. — Кралят няма да се поколебае да събере малка армия за тази цел. Ние винаги си търсим някакво оправдание, за да ги прочистим.

— Ще го имам предвид! — увери ги той. — Ценя предложението ви. — Той се обърна и погледна към Унх. — Познавам и добър следотърсач, когото да извикам.

Туземецът леко наклони глава, но не промени изражението на лицето си. Сачаканците не казаха нищо, докато най-мълчаливият от тях не се прокашля.

— Според вас какво ще направи Гилдията по въпроса с лорд Лоркин?

Денил поклати глава.

— Не знам — призна той. — Но сигурно ще ми изпратят нов помощник. Да се надяваме, че изборът им ще бъде по-добър от моя.

Сачаканците се засмяха. След това разговорливият сачаканец потри ръце.

— Тогава да поемаме по пътя си.

След като се сбогуваха, сачаканците си тръгнаха. Унх кимна още веднъж на Денил и този жест означаваше много повече от сбогуванията на сънародниците му. Групата им се отдалечи сред облак прах. Денил и Ачати се качиха в каретата, а двамата роби на сачаканеца се настаниха отвън. Колата се залюля и потегли плавно по пътя.

— Така е по-добре — каза Ачати. — Удобство. Уединение. Възможност за редовни бани.

— Определено очаквам с нетърпение първата.

— Подозирам, че помощниците ни също бързат да се приберат у дома, макар да не успяха да отърват Сачака от няколко Изменници.

Денил потрепна.

— Отново се извинявам за това, че ви причиних толкова неудобства за нищо.

— Не беше за нищо — поправи го Ачати. — Вие бяхте длъжен да го потърсите, аз бях длъжен да ви помогна. Младият мъж можеше да се намира в опасност. А това, че не беше, не омаловажава пътуването ни.

Денил кимна, благодарен за проявеното от сачаканеца разбиране.

— Предполагам, че трябва да се извиня и от името на Лоркин. Сигурен съм, че щеше да ни уведоми по-рано за решението си, ако бе имал възможност.

— Може би е решил къде да отиде едва след като е разговарял с вас — сви рамене Ачати. — Не бихме тоя път напразно. Всъщност дори бе доста поучителен за това как мислят киралийците и как мислите вие. Аз, например, си бях създал различно впечатление за мотивите на това толкова усърдно търсене на помощника ви. Помислих си, че може… между вас да има нещо повече от обикновена лоялност между колеги магьосници и киралийци.

Денил го погледна изненадано.

— Решили сте, че сме…!?

— Любовници — изражението на мъжа беше сериозно. Той извърна поглед встрани. — Моят роб е много красив и талантлив. Той ме обожава. Но това е обожанието, което един роб изпитва към добрия господар. Аз ви завиждах за вашия помощник.

Неспособен да отмести изненадания си поглед от Ачати, Денил се опита да намери подходящ отговор, но не откри такъв. Ачати се засмя.

— Не може да не сте го усетили.

— Ами… да, но трябва да призная, че ми отне време.

— Бяхте твърде зает.

— Да разбирам ли, че сте ме проучили добре?

Ачати поклати глава.

— Стараем се да проучим всичко за посланиците, които Гилдията ни изпраща. А изборът ви на другари не е нещо тайно в Имардин.

— Не е — съгласи се Денил, сещайки се за Тайенд и приемите му.

Ачати въздъхна.

— Аз мога да си купя другар, всъщност съм го правил много пъти. Някой красив. Някой добре обучен да доставя удоволствие на господаря си. Може и да попадна на някой умен и достатъчно духовит, с когото да мога да разговарям и дори да имам късмета да бъда обичан от този роб. Но винаги ще ми липсва нещо.

Денил го погледна замислено.

— И какво е то?

Устата на мъжа се изкриви в несиметрична усмивка.

— Рискът. Само когато знаеш, че другият винаги може да те напусне, можеш да оцениш, когато избере да остане. Само когато не им е лесно да решат дали те харесват или не, можеш да оцениш, когато изберат първото.

— Равноправие.

Ачати сви рамене.

— Или почти. За да намеря някой, който да ми е напълно равнопоставен, трябва доста да огранича избора си. Все пак като пратеник на краля, аз съм един от най-влиятелните хора в страната.

Денил кимна.

— Никога не ми се е налагало да се замислям върху разликите в общественото положение. Макар че сигурно щеше да ми се наложи, ако другарят ми бе прислужник.

— Но прислужникът може да си тръгне.

— Да.

— С прислужниците могат ли да се водят интересни разговори?

— С някои сигурно може.

Ачати разкърши рамене и се отпусна.

— Нашите разговори ми допадат.

Денил се усмихна.

— Радвам се, защото до Арвис ще можете да разговаряте само с мен.

— Наистина — сачаканецът присви очи. — Мисля, че ми допадат не само разговорите ни.

Денил отново остана без думи. Изненадата бе последвана от смущение, което бе изместено от любопитство и той дори се почувства до голяма степен поласкан. „Този сачаканец — който току-що посочи, че е един от най-влиятелните в страната — всъщност ми се предлага! Как да постъпя? Как мога да отблъсна някой като него, без да проявя неучтивост или да предизвикам политически последици? И дали изобщо искам да го направя?“

Той усети как косъмчетата на врата му настръхват. „Той е по-млад от мен, но не с много години. Изглежда добре за сачаканец. Добра компания е. Държи се добре с робите си. Но… О! Една такава връзка може да се окаже политически опасна!“

Ачати отново се засмя.

— Не очаквам нищо от вас, посланик Денил. Само изказвам мнение. И възможност. Нещо, върху което да се помисли. А засега нека продължим с разговорите. Все пак не бих искал да разруша приятелството ни, като ви предложа нещо, което би ви смутило.

Денил кимна.

— Какво вече казах, схващам малко бавно.

— Въобще не е така — ухили се Ачати. — Иначе нямаше да ви харесвам толкова. Бяхте твърде зает. Съсредоточен върху една цел. Сега вече можете да обърнете внимание и на други неща. Като например колко време ще отнеме на Гилдията да избере и да ви изпрати новия ви помощник.

— Едва ли някой ще пожелае да заеме този пост след онова, което се случи с Лоркин.

Ачати се засмя.

— Може и да останете изненадан. Може някои да дойде с надеждата да бъде отвлечен на тайно място, управлявано от екзотични жени.

Денил изпъшка.

— О дано не стане така! Наистина се надявам да не стане така.