Труди Канаван
Мисията на посланика (18)

Глава 17
Преследван

Въпреки че бе прекарал няколко часа в стаята, очите на Лоркин все още смъдяха. Въздухът бе наситен с вонята на урина от наредените покрай стената казани. Тивара му беше казала да не диша дълбоко, за да не се задуши и да държи очите си затворени. Освен това, преди да се измъкне, му беше казала да пази тишина и че в стаята ще влизат само роби.

Когато при всяко вдишване лютиви пари изгарят гърлото ти, времето върви много бавно. И освен това превръща всяко нощно бягство в далеч не толкова вълнуващо приключение, колкото ти е изглеждало първоначално.

„Не че го направих заради тръпката. Все още вярвам, че изборът бе мой. Че се намирах в опасност. И все още съм заплашен“

Глупаво ли беше постъпил, като се довери на Тивара? Единственото доказателство, че тя казва истината, бе реакцията на убитата робиня.

„Ти! Но… той трябва да умре… Ти… Ти измени на собствените си хора!“

От думите й той разбра три неща: че робинята познава Тивара, че според нея Лоркин трябва да бъде убит и че смята Тивара за предателка. Какво й беше отвърнала Тивара?

„Казах ти, че няма да ти позволя да го убиеш. Трябваше да се вслушаш в предупреждението ми и да си идеш“.

От думите й можеше да се съди, че Тивара е била наясно с намеренията на жената и бе дала възможност на робинята да се откаже от мисията си. „Или просто го каза с надеждата да й повярвам“. Но защо й трябваше да го лъже? „Може би за да ме убеди, че е дала възможност на жената да се махне. Че не е безмилостна убийца, каквато изглежда“.

Едно бе сигурно. Ако Тивара иска да го убие, нищо няма да й попречи. Все пак тя владееше черната магия. Способностите й сигурно бяха многократно по-силни от неговите. Но въпреки това той не бе сигурен, че трябва да избяга с нея. Веднага щом научи за случилото се, Денил със сигурност щеше да му уреди по-добра защита.

„Но как ще го направи? На магьосниците от Гилдията са им нужди дни, за да стигнат дотук, а и никой от тях не е толкова силен, колкото повечето сачакански магове. Ако изпратят майка или Калън, те ще трябва да се подсилят, преди да тръгнат насам, а това ще отнеме доста време. Що се отнася до сачаканските магьосници… дали някой ще склони да изпълнява ролята на телохранител на помощника на Посланика на Гилдията? А и как мога да бъда сигурен, че Рива не е била изпратена точно от тях?“

Що се отнася до хората, желаещи да го убият, първото му предположение бяха семействата на сачаканците, които бяха убити от родителите му по време на ичанското нашествие. Майка му сигурно бе права. Семействата им се чувстваха задължени да отмъстят за роднините си, въпреки че те бяха изгнаници.

„Висшите магове бяха сигурни, че подобна опасност не съществува. Както и лорд Марон и останалите посланици, които са живели тук. Дали тези семейства са криели намеренията си с надеждата, че един ден майка или аз ще пристигнем в Сачака?“

Той се замисли за пръстена в джоба си. „Дали не трябва да опитам да се свържа с майка?“ В стаята непрекъснато влизаха и излизаха роби. Те не изглеждаха изненадани, че го виждат. Първия път, когато се опита да използва кръвния пръстен на майка си, едва успя да го скрие навреме под корицата на бележника си. Дали ако го видят, щяха да решат, че се опитва да ги издаде и щяха да му го вземат?

„А и тя какво ли ще ми каже тя? Сигурно да се върна в Дома на Гилдията и да оставя Денил да се погрижи за всичко. Сега изобщо няма да й е трудно да убеди Гилдията да нареди връщането ми у дома“. В гърдите му се надигна познатото бунтарско чувство, но то се разнесе бързо. „Тя се оказа права — напомни си той. — За мен е твърде опасно да бъда тук. И въпреки това, нещо ми подсказва, че връщането ми в Дома на Гилдията не е правилното решение. Щом Тивара ми спаси живота, значи ме иска жив и очевидно не би искала да отида…“

Вратата рязко се отвори и накара Лоркин да подскочи. Но на прага застана Тивара. Както всеки път, щом я зърнеше и сега не можеше да не си помисли колко загадъчна и екзотична е тази жена. Сега обаче тя не застана пред него с наведена глава. Нито пък се просна на пода. Вместо това го изгледа развеселено, с уверено и спокойно изражение на лицето.

„Което определено е някакъв напредък“ — реши той.

— Как си? — попита тя, мръщейки се на миризмата.

— Все още дишам — отвърна той. — Макар да ми коства големи усилия. Сега ще ми обясниш ли какво става?

Тя се усмихна леко.

— Да. Излез навън.

Той я последва в голямата работилница от другата страна на вратата. Четири робини седяха до една голяма маса и го гледаха с нескрито любопитство, но без капчица доброжелателство в погледите. Двете бяха на възрастта на Тивара, а останалите бяха по-стари, макар да бе трудно да се разбере дали бръчките са от тежката работа и слънцето или от напредналите години. Когато ги погледна, те извърнаха глави, но се сепнаха и отново се обърнаха към него. „Сякаш го правят по навик. Тивара обаче трябваше да се преструва, че е робиня. Според мен… Мисля, че тези жени са израснали като робини, а Тивара е родена свободна“.

— Седни — покани го тя и му посочи една табуретка до масата. След като той се настани, тя седна срещу него. — Бих ти представила останалите, но винаги е по-безопасно, ако не се споменават имена. Мога само да ти кажа, че с тези жени си в безопасност.

Лоркин им кимна учтиво.

— Тогава ви благодаря за помощта.

Четирите не казаха нищо, само повдигнаха вежди и се спогледаха.

— Ние сме известни като Изменниците — каза му Тивара. — Преди неколкостотин години, след като Сачака е била завладяна от Киралия, свободните жени се обединили с робините и избягали в едно отдалечено и скрито място. Там си построили убежище, където няма роби и всички са равни.

Лоркин се намръщи.

— Общество само от жени? Но как…

— Не само от жени — Тивара се усмихна. — При нас има и мъже. Но те не отговарят за нищо, както е навсякъде в този свят.

„Колко очарователно! — Лоркин я погледна внимателно. — Разбира се. Тя не само е родена свободна. Тя е свикнала да командва останалите“. В този миг той осъзна още нещо. Тя непрекъснато му напомняше за някого и сега той се досети за кого. „Майка ми! — при тази мисъл стомахът му се сви. — По-добре въобще да не се сещам за това, ако някой ден двамата… Не, дори не си помисляй за това“.

— Някакви въпроси? — попита тя.

— Защо се наричате „Изменниците“?

— Нарекохме се така в памет на една сачаканска принцеса, която е била убита от баща си, след като е изнасилена от един от съюзниците му. Той я нарекъл изменница и тогава жените започнали да се наричат така в знак на солидарност.

Лоркин се замисли върху думите на умиращата робиня. „Ти измени на собствените си хора“. Това ли е имала предвид? Не, нямаше смисъл. Но ако Рива е знаела, че Тивара е шпионка…

— Рива знаеше ли, че си Изменница?

— Да.

— Тогава защо каза, че си изменила на собствените си хора?

Устните на Тивара се изкривиха в усмивка.

— Фактът, че не се подчиняваме на императора и закона и имаме навика да се набъркваме в сачаканската политика, кара повечето сачаканци да ни смятат за предатели.

— А как успявате да попречите на сачаканските магьосници да ви открият? Достатъчно е само да прочетат съзнанията ви.

— Ние умеем да скриваме мислите си от тях. Те могат да видят само онова, което им позволим. Което означава, че имаме хора в домакинствата на всички могъщи ашаки в страната.

Сърцето на Лоркин прескочи един удар. „Магия, за която не съм чувал!“

— Можеш ли да ми кажеш как го правите?

Тя поклати глава.

— Ние, Изменниците, не разкриваме толкова лесно тайните си.

Той кимна. „Нещо, което защитава съзнанието от разчитане — почти както кръвните камъни осъществяват мисловна комуникация, която не може да бъде подслушвана от другите магьосници“.

— Дали наподобява пръстените с кръвни камъни? — попита той.

Едната от жените се изсмя. Погледът й срещна за миг неговия, след което тя се обърна към Тивара.

— Този е умен. Внимавай какво казваш пред него!

Тивара тихо изсумтя.

— Знам — но веселото й настроение бързо отмина. Тя въздъхна и се обърна към Лоркин. — Трябва да се махнем оттук. Това място се намира твърде близо до Дома на Гилдията и някои от тамошните роби знаят за връзките ми тук. Ще трябва да се откажеш от красивите си дрехи и да се предрешиш на роб. Можеш ли да го направиш?

Лоркин погледна към мантията си и потисна една въздишка.

— Щом трябва.

— Лицето му е твърде бледо — каза една от по-младите робини. — Ще трябва да го поизцапаме. И трябва да му отрежем косата.

По-възрастната го огледа от глава до пети.

— Много е слаб за сачаканец. Но така е по-добре, отколкото да е дебел. Няма много дебели роби — тя се изправи. — Ще донеса дрехи.

— Трябва ти и робско име — каза Тивара. — Какво ще кажеш за Орк? По звучене наподобява истинското ти име и ако те нарека така по погрешка, хората няма да забележат.

— Орк — повтори Лоркин и сви рамене. „Звучи ми като чудовище. Приятелите ми ще го намерят за ужасно забавно — обзе го тъга.

— Когато научат, че съм изчезнал, ще се притесняват за мен. Ще ми се да имаше друг начин — освен връзката с майка чрез кръвния пръстен — да им съобщя, че съм добре — той се намръщи. — Е, поне съм все още жив“.

По-възрастната робиня измъкна едно продълговато парче плат от шкафа, където висяха още няколко подобни на него. Тя му го подаде заедно с парче въже. Жените се спогледаха и се подсмихнаха, когато той свали горната част на мантията си. Лоркин уви плата около тялото си, завърза го с въжето, както му бяха обяснили и свали панталоните си. Радваше се, че бе скрил кръвния пръстен на майка си в подвързията на бележника. Щеше да му е трудно да го извади от мантията незабелязано.

— Това не можеш да го вземеш със себе си — каза Тивара, щом видя бележника.

Лоркин го погледна.

— Не мога ли да го изпратя обратно в Дома на Гилдията?

Робините поклатиха глави.

— Трудно ще го направим, без някой да забележи, че идва оттук — обясни една от тях.

— Трябва да бъде унищожен — реши Тивара и протегна ръка към бележника.

— Не! — Лоркин рязко дръпна ръката си. — Вътре са всичките ми проучвания.

— Които не могат да бъдат носени от някой роб.

— Ще ги скрия — каза й той и напъха бележника в предната част на увитото платно.

— И ако ашаките прочетат мислите ти, ще разберат, че е там.

— Ако ашаките прочетат мислите му, те ще разберат, че не е роб — обади се една от възрастните жени и се ухили. — Нека запази книгата.

Тивара се намръщи и въздъхна.

— Добре тогава. Имаме ли някакви обувки?

Една от жените измъкна чифт семпли кожени обувки, представляващи парче кожа, зашито за кесия с формата на крак, което се завързваше за глезена посредством тънко въже. Тивара кимна одобрително.

— Почти сме готови. Докато приятелите ни приготвят боята за кожата ти и ти отрежат косата, ще е най-добре да ти обясня как трябва да се държи един роб — рече тя. — Подозирам, че това ще е най-трудната част. От това колко убедително ще се представиш, може да зависи оцеляването ти.

— Ще го имам предвид — каза й той. — Не е нещо, което бих забравил.

Тя се усмихна мрачно.

— Може да бъде забравено много лесно, когато те нашибат с камшик, просто защото някой е имал лош ден. Повярвай ми. Знам.

 

 

Сония вървеше по коридора към жилищните помещения на магьосниците и се прозяваше. Когато се прибра, слънцето вече надничаше над хълмовете зад Гилдията и хвърляше бледи отблясъци върху небето. А сега се беше скрило зад града, предавайки го на мрака, светлините на фенерите или магическите кълба, на които можеха да се насладят само малцината щастливци.

Нощните смени в болниците бяха най-недолюбваните, затова тя ги поемаше при всеки удобен случай. Въпреки късните часове, винаги имаше много пациенти — някои от лечителите се шегуваха, че нощните пациенти са най-интересните. Вярно, че самата тя бе лекувала няколко наистина уникални наранявания в нощните си смени. Сония подозираше, че делата на повечето нощни посетители със сигурност щяха да скандализират по-голямата част от магьосниците от Гилдията и техните семейства.

Мислите й непрекъснато се връщаха към новините, които й бе съобщил Сери. Тя чувстваше необяснима вина за това, че бе отказала да му помогне в търсенето на магьосницата-отстъпничка. Но не виждаше как би могла да го направи, освен ако не действаше в пълна тайна — ала и тогава, щом откриеше отстъпничката и я изправеше пред Гилдията, истината щеше да бъде разкрита. Измамата й щеше да доведе единствено до засилване на недоверието и неодобрението. Което може би щеше да се окаже достатъчно, за да й забранят да работи в болниците. И въпреки това, когато се прибра в Гилдията, тя не отиде веднага при Разпоредителя Оусън.

Вместо това реши първо да се наспи, както й беше предложил Сери. И сега, след като бе напълно разбудена и сънят не й беше донесъл желаната увереност, тя реши да го обсъди с Ротан. Все пак той бе човекът, който я бе търсил и намерил тогава, когато самата тя бе отстъпничка, криеща се от Гилдията.

Когато стигна до вратата му, тя почука. Отвътре се чу познатият глас. Входът се отвори и Ротан се усмихна, щом я видя.

— Сония. Влез! — той отвори по-широко врата и я пусна. — Седни. Искаш ли рака?

Тя огледа гостната му и се обърна с лице към него.

— Снощи Сери дойде да ме види. Открил е нова отстъпничка в града. Жената напълно контролирала силата си. Аз не мога да се разправям с нея, разбира се, но… смяташ ли, че Гилдията отново ще обърка нещата?

Ротан я гледаше изненадано, после погледна над рамото й.

— Готов съм да заложа семейното богатство, че ще объркат нещата дори още повече — разнесе се познат глас.

Сония затаи дъх. Тя наложи равнодушно изражение на лицето си и се обърна към мъжа, който излизаше от някогашната й стая, стиснал в ръка една от многобройните книги, които Ротан съхраняваше там.

— Двамата с Регин обсъждахме някои проблеми с учениците — каза Ротан с нотка на извинение в гласа.

Сония погледна към Регин. „Проклет да е. Това означава, че веднага ще трябва да кажа всичко на Висшите магове. Да се надяваме, че те ще ми простят, че първо съм се обърнала за съвет към Ротан“.

— Нови проблеми? — попита го тя.

— О, винаги има някакви проблеми — отвърна Регин, свивайки рамене.

— Що се отнася до тази отстъпничка… Аз съм съгласен с Регин — додаде Ротан. — Макар да не съм чак толкова песимистично настроен. Върховният повелител Болкан и Разпоредителят Оусън ще проявят повече изтънченост в методите на търсене, но те нямат проницателността, опита и ресурсите, с които разполагаме двамата с теб.

Сония го погледна.

— Как мога да проследя отстъпничката, когато нямам право да се движа из града без разрешение?

Ротан се усмихна.

— Не искай разрешение.

— Но те ще разберат, че съм душила наоколо или че не съм докладвала на Висшите магове, или дори, че съм говорила с Крадец и това само ще докаже, че всички онези хора, които твърдят, че не може да ми се вярва, са прави.

— Ако им доведеш отстъпничката, важните хора ще си затворят очите — каза Регин.

Тя скръсти ръце.

— Нямам намерение да рискувам работата на болниците само защото мога да направя нещо, което другите не могат.

— Лейди Винара и лечителите никога няма да позволят да затворят болниците — увери я Регин.

— Но могат да ми попречат да работя там — възрази Сония.

— Едва ли. Дори хулителите ти трябва да признаят, че това ще е чиста загуба на талант.

Тя го погледна за миг, след което извърна глава. Той се държеше твърде любезно, което подпали подозрения. Дали не се опитваше да я накара да се впусне в тайно преследване на отстъпничката, само за дая издаде по-късно? „Но с това няма да спечели нищо, освен жалкото удоволствие да наблюдава падението ми“.

— Когато дойде моментът да обясним какво сме правили, аз ще им кажа, че съм те съветвал и съм ти помагал — каза Ротан и погледна към Регин. — Убеден съм, че лорд Регин с удоволствие ще постъпи по същия начин.

— Разбира се. Ако желаете ще го направя писмено и ще се подпиша — в гласа на Регин се долавяше лек сарказъм. „Той знае, че аз все още не му вярвам“, помисли си тя и неочаквано изпита лека вина. При съвместната им работа, той не бе показал нито капчица непочтеност или опити за манипулация.

— Хората ще продължат да ти налагат ограничения, докато им позволяваш да го правят — каза й Ротан. — Досега не си им дала никакъв повод да не ти вярват. Това е, това е…

— Абсурдно — завърши Регин. — Не виждам Калън да иска позволение да обикаля града, нито пък вие изпращате лакеите си да следят всяка негова стъпка.

— Защото нямам лакеи — отвърна Сония. — Нито разполагам с време, за го правя сама.

— А ако имахте, щяхте ли да го направите? — попита Регин.

Тя го погледна с присвити очи.

— Вероятно.

Той повдигна вежди.

— Смятате ли го за опасен?

— Не — тя се намръщи и погледна през прозореца. — Не опасен. Но един ден неговата… неговата усърдност може да нанесе повече вреди от ползите.

— Както сега, например — каза Ротан. — Той те е усмирил и ограничил до такава степен, че да не можеш да вършиш онова, в което си най-добра — да намериш тази отстъпничка и да я изправиш пред Гилдията.

Сония гледаше през прозореца. Пред очите й се издигаше Университетът, а зад него се простираше градът, в който се намираше жената, използваща магия — най-вероятно за да убива.

— Нима да е като преди. Сери каза, че тя е възрастна, значи години наред е практикувала магията. Освен това той подозира, че тя е Ловецът на Крадци.

— В такъв случай трябва да я намерим още по-бързо — каза Регин. — Преди да се е прехвърлила от убийствата на престъпници към всеки, който й се изпречи на пътя.

Сония се сети за семейството на Сери и потрепери. „Може вече да го е направила“. Тя се извърна от прозореца и погледна към Регин и Ротан.

— Но ако открито се противопоставя на ограниченията ми, ще привлека вниманието и неодобрението на всички, преди да съм я намерила.

Ротан се усмихна.

— В такъв случай вината за това, че трябва да работим в тайна, не е само наша. Все пак няма нужда от ненужни рискове. Щом откриеш нещо, прати послания и на двама ни. В такъв случай, ако не можеш да се измъкнеш, единият от нас ще отиде да разследва.

Сония погледна към Регин, който кимна. Заля я вълна от облекчение. Това беше добър компромис. Но не идеалният. Скриването на информацията от Висшите магове щеше да й донесе начумерени погледи, но поне щеше да избегне риска да объркат всичко. Ала това означаваше, че Ротан и Регин също щяха да се сблъскат с неодобрението на Гилдията, когато се разбере, че и те са укрили информация.

„Да се надяваме, че Регин е прав и всичко ще ни се размине, когато установят, че в ръцете им е попаднала една заловена отстъпничка“.

— По-добре да си тръгвам — каза Регин. Той наведе главата си към Сония. — Ще бъдат готов да окажа помощ при първо поискване — после кимна на Ротан, който му върна жеста и Регин излезе от стаята.

Щом останаха сами, Сония седна и въздъхна. „Поне знам, че преследването ще се води от правилните хора — помисли си тя. — И без това имам толкова много поводи за притеснения, след като Лоркин замина за Сачака, а болниците са пълни с пристрастени към роета“.

— Изглеждаш ми уморена — каза Ротан и отиде до масичката, за да приготви суми и рака.

— Бях нощна смяна.

— Напоследък прекарваш много време в болниците.

Тя сви рамене.

— Така имам с какво да се занимавам. — После се изсмя рязко. — А сега ще съм дори още по-заета, след като ще трябва да събирам информация за отстъпничката за теб и Регин.

— Болниците могат и сами да се грижат за себе си — каза й той. После се приближи до нея и й подаде чаша с димяща рака. — А ние ще се грижим за теб.

Тя го погледна и повдигна изненадано вежди.

— Ти и Регин?

Той кимна.

— Нали ти казах: той се е превърнал в един здравомислещ млад мъж.

— Млад мъж? — Сония се изсмя. — Само в сравнение с теб, стари приятелю. Той е само с година-две по-млад от мен и има две пораснали дъщери.

— И така да е — отвърна през смях Ротан. — Онзи ученик, когото разби на Арената, ужасно много се е променил.

Сония погледна встрани.

— Трябваше да го направи, нали? Иначе щеше да стане много по-лошо — тя го погледна изпитателно. — Според теб може ли да му се доверим?

Той отвърна на погледа й със сериозно изражение на лицето.

— Така мисля. Той винаги е ценял почтеността на Дома му и семейството, както и на цялата Гилдия. Тя бе източникът на младежката му арогантност, а сега, като възрастен, го мотивира. Притеснява го това, че беззаконието се промъква навсякъде. Това е един от начините да оправи нещата. Има достатъчно здрав разум, за да разбере, че най-добрият начин за нас е да действаме заедно, тайно. Гилдията може и да не обърка нещата при залавянето на отстъпничката, но вероятността да го направи е голяма. Не можем да рискуваме.

— Сигурно си прав — Сония се намръщи. — И дано да не бъркаш за Регин, защото ако той иска да ми вгорчи живота, сега е най-подходящото време да го направи.

 

 

Обществената баня „Черното ведро“ не беше толкова чиста, колкото би предпочел Сери. Вътре миришеше на мухъл и евтин парфюм, който трябваше да скрие миризмата, а по халатите, които получиха двамата с Гол, имаше доста интересни петна и шевове. Но помещението бе единственото място, което им даваше добър изглед към заложната къща, затова трябваше да го проучат.

Отведоха ги в съблекалнята и ги оставиха там. Тя се намираше на първия етаж, а прозорците бяха закрити с евтини неукрасени паравани, които скриваха клиентите от минаващите по улицата хора. След като облякоха халатите, Гол се изниза от съблекалнята, за да проучи съседните стаи, а Сери премести един стол до прозореца. Бутна леко паравана встрани и доволно се усмихна, когато пред погледа му се появи заложната къща.

Вратата отново се отвори, но това бе връщащият се Гол.

— Какво мислиш?

— В съседните стаи няма никой, но не мога да гарантирам за стълбището. Можем да разговаряме, но тихо — после се намръщи. — Доста е занемарено.

— И обслужването не струва — съгласи се Сери. — Сигурно е заради липсата на персонал — той посочи прозореца. — Но гледката е добра.

Гол се приближи и надникна.

— Определено.

— Ще трябва да се редуваме. Единият наблюдава, докато другият се къпе.

Едрият мъж се намръщи.

— Дано водата не е толкова зле, колкото мирише тук! — той придърпа един стол и седна. — Нашата приятелка спомена ли как смята да свърши работата?

Сери поклати глава. Посланието на Сония беше шифровано и казваше само, че тя ще се заеме с проблема, към който бе привлякъл вниманието й, благодареше му за информацията и му казваше да изпраща в болницата всякви новини. „Очевидно го е шифровала в случай, че писмото бъде заловено. Щом казва, че сама ще се заеме с проблема, значи едва ли е казала на Гилдията. Те не биха я оставили да се заеме сама с жената“.

На вратата се почука. Сери бързо плъзна паравана на мястото му пред прозореца.

— Влез! — извика той.

Вратата отвори същата слаба млада жена, която ги бе довела в съблекалнята. Тя не смееше да ги погледне в очите.

— Банята е почти готова. Топла ли искате да бъде водата или гореща?

— Гореща — отвърна Сери.

— Искате ли да я ароматизирам? Имаме…

— Не — прекъсна я твърдо Гол.

— Имате ли малко сол? — попита Сери. Беше чувал, че солената баня е добра за схванати мускули, а той все още се чувстваше леко вдървен от тренировката, която бе провел сутринта. Освен това солта прочистваше застоялата вода.

— Имаме — тя каза цена, която накара Гол да повдигне вежди.

— Ще вземем — каза й Сери.

Момичето кимна учтиво и излезе от стаята. Сери се обърна към прозореца, дръпна отново паравана и погледна навън. Улицата беше доста оживена.

— Трябва ли да убедим Макин Закупчика да ни помогне? — попита Гол. — И без това го е страх от нея, така че едва ли ще предизвика подозрението й, ако се държи нервно.

— Той е от хората, които сътрудничат на онези, от които най-много го е страх — отвърна Сери. — Ако знае, че тя владее магията, той ще се страхува повече от нея, отколкото от нас.

— Тя го изгони от стаята, преди да отвори сейфа. Склонен съм да вярвам, че той не знае за магията й.

— Да, но…

Гол изсъска. Сери го погледна и установи, че приятелят му гледа през прозореца.

— Какво?

— Това тя ли е? Пред магазина на Макин?

Сери бързо се обърна към прозореца. Пред заложната къща стоеше приведена жена. Косата й бе прошарена. За миг Сери си помисли, че Гол се е объркал — дори бе готов да го подиграе за това — но тогава жената се обърна, за да огледа улицата. Крадецът изтръпна, разпознавайки лицето й.

Той се обърна към Гол. Приятелят му го гледаше. Двамата едновременно наведоха глави, оглеждайки парцаливите халати, в които се бяха увили.

— Аз ще ида — каза Гол. — Ти наблюдавай! — той скочи до купчината дрехи, които беше съблякъл и бързо започна да се облича. Сери се обърна отново към прозореца и проследи с поглед жената, която влезе в магазина.

Дарите на сърцето му отекваха в ушите. Той почувства как мускулите му бавно се напрягат.

— Още ли е там?

— Да — отвърна Сери. — Каквото и да правиш, не й позволявай да разбере, че я следиш. Ако трябва, дори плати на някого…

— Знам, знам — отвърна нетърпеливо Гол. Сери го чу да отваря вратата. В същото време видя, че и вратата на заложната къща се отваря и жената излиза навън.

— Тръгва си — каза той.

Гол не отговори. Сери се обърна и видя, че едрият мъж е изчезнал и вратата се полюшва, широко отворена. Той погледна отново към улицата и успя да зърне жената точно преди да се изгуби от погледа му. Миг по-късно се появи и Гол. Сери въздъхна с облекчение, когато видя, че телохранителят му се отправя с уверени крачки в същата посока.

„Внимавай, стари приятелю!“ — помисли си Сери.

— Ъъъ… извинявай за забавянето.

Той се обърна и видя, че на вратата стои момичето. Очите й се стрелнаха към паравана на прозореца, а след това се наведоха към пода. Сери дръпна паравана и слезе от стола.

— Банята готова ли е?

— Да.

— Добре. Приятелят ми трябваше да си тръгне. Води ме. Раменете й се отпуснаха при мисълта, че е изгубила един клиент, след което тя му махна да я последва и го изведе от стаята.