Труди Канаван
Мисията на посланика (22)

Глава 21
Всяка помощ е добре дошла

Поточето изобщо не изглеждаше чисто, дори на слабата светлина от настъпващата зора. В плиткия канал лениво криволичеше тънка струйка вода, оградена със зеленикава слуз, от която се разнасяше воня на мухъл и гниеща растителност. Тивара като че ли не се притесняваше от това. Тя клекна и гребна в шепата си.

Лоркин наблюдаваше как я поглежда за миг и бързо я преглъща.

— Ще се разболееш — каза той.

Тя го погледна.

— Не се притеснявай, първо я оголвам.

— Оголваш я?

— Отнемам енергията на живота в нея. Остават разни песъчинки, но това е просто неприятно, не е опасно. Така става много по-бързо и по-ефективно от онова, което правиш ти, защото аз отнемам енергия, а не я хабя. Ще пиеш ли? Не е сигурно кога пак ще попаднем на вода.

Лоркин погледна към ръцете й, които се бяха замърсили от водата.

— Мислех си, че магията може да бъде извличана единствено чрез кръвта.

Тя се усмихна и загреба още вода.

— Знаеш ли, че хората и повечето животни притежават защитен магически слой, който покрива кожата? — За да преминеш през него, първо трябва да го разрушиш и най-лесният начин е като порежеш кожата. Това напълно естествено води до кръвотечение, затова хората смятат, че кръвта е изключително важна. Всъщност не е — докато говореше, гласът й подрезгавя. Отдавна не бяха намирали вода. Тя замълча и погледна към водата в шепата й, изпия и отново се обърна към него. — Във водата има всякакви дребни форми на живот — могат да се усетят дори и да не се виждат — и всъщност те те разболяват. Но при тях като че ли го няма този защитен слой, затова енергията им се извлича с лекота. Но на тези слаби източници не може да се разчита — тя погледна надолу. — Растенията имат по-слаба защита от животните. Тяхната сила може да се извлича, без да се налага порязване, макар че става бавно и количеството енергия е толкова малко, че не си заслужава — тя отново гребна шепа вода.

Лоркин въздъхна и седна на земята. Той извлече малко магия, събра с нея вода колкото една чаша и я задържа в невидимото кълбо от енергия. Течността беше мътна и противна. Той я подгря с магия, докато заври.

В часовете по Лечителски умения, където се бе научил как да пречиства вода, му бяха казали, че е най-добре да я остави да поври няколко минути. Но скоро Тивара спря да пие и го загледа с очакване, очевидно нетърпелива да продължат напред. Той спря да нагрява водата и я изстуди до температура, подходяща за пиене. Песъчинките се бяха утаили на дъното и той можа да загребе от по-чистата вода на повърхността. След няколко глътки бе готов и двамата се изправиха. Пред клоните на заобикалящите ги дърветата проникваха първите слънчеви лъчи. Той не бе осъзнал, че зората е толкова близо.

— Сега накъде? — попита Лоркин.

— В гората. Реших, че ще ти допадне да поспиш малко над земята.

Той се намръщи. Макар че през последните няколко дни бяха спали в дупка, той бе започнал да свиква с мисълта, че от погребването му жив го дели само една магическа бариера.

— Определено.

— Да вървим тогава.

Двамата слязоха от пътя. Тивара тръгна между дърветата, следвана от Лоркин. Той се препъваше в камънаците, опитвайки се да избегне клоните, които отскачаха към него, след като Тивара ги бе отместила от пътя си, като едва не загуби равновесие върху неравната земя. Трябваше изцяло да се съсредоточи върху придвижването си, за да не падне. Тивара се отдалечаваше все повече, докато не забеляза, че той изостава и спря, за да го изчака.

— Някога вървял ли си през гора? — попита го тя.

— Да. Има една в земите на Гилдията, но в нея има пътеки.

— Досега напускал ли си Имардин?

— Не.

— Защо?

„Защото майка ми не ми позволява да напускам града.“ Но той не можеше да й го каже, без да обясни защо, а му беше забранено да разкрива, че само неколцина киралийци владеят черната магия и на нея не се гледа с добро око.

— Не ми се е налагало.

Тя поклати недоверчиво глава, после се обърна и продължи да върви през гората. Този път като че ли подбираше пътя си и придвижването им стана много по-лесно. Тогава той осъзна, че всъщност вървят по пътека. Много тясна пътека, но очевидно някой беше минавал достатъчно често оттук, за да отъпче растителността.

— Била ли си друг път тук? — попита той.

— Не.

— Значи не знаеш къде отива тази пътека?

— Това е животинска пътека.

— Аха — той погледна надолу и сърцето му прескочи. — Тогава защо има отпечатъци от обувки?

Тивара спря и погледна към мястото, което й сочеше.

— Гората принадлежи на ашаки — притежава тази земя. Има роби, които секат дърва или ловуват животните, които я обитават — тя се намръщи и се огледа. — Мисля, че не бива да навлизаме по-навътре. Трябва да се разделим — но да останем достатъчно близо един до друг, за да можеш да ме виждаш и чуваш. Потърси си някое място с гъста растителност. Или вдлъбнатина в земята, която бихме могли да покрием. Ако откриеш нещо, свирни.

Той тръгна през гората вдясно от пътеката. След като обикаля известно време, откри едно място, където някога се бе издигало огромно дърво. От него бе останал само един голям пън. Корените му се бяха разпрострели наоколо като покровителствено разперени ръце, а земята бе обрасла с гъсти, ниски храсти. Лоркин предположи, че на мястото на корените сигурно се е образувала кухина, и навлезе в храсталака. Откри дупка, с дълбочина до кръста.

„Гъста растителност и вдлъбнатина — помисли си със задоволство той. — Идеално е!“.

Той се обърна, за да потърси Тивара и видя как върви на двайсетина крачки от него. Подсвирна й и когато тя се обърна, й махна с ръка. Тя тръгна към него, проправяйки си път през храстите. Когато стигна до дупката, я огледа с интерес. Подуши въздуха.

— Мирише на влага. Ти си първи.

Лоркин извлече малко магия, създаде бариера във формата на диск и стъпи върху него. Спусна се бавно в дупката. Почвата под бариерата бе мека и хлътна под диска, когато стигна дъното. Лоркин премахна бариерата и почувства как продължава да потъва. Почвата не беше само мека, а и просмукана с вода. Обувките му се напълниха с кална течност. Единият му крак достигна твърда земя, но другият продължи да затъва. Той опря ръце в стените и се опита да стъпи настрани, за да възстанови равновесието си. Но калта не го пускаше. Лоркин залитна назад и се пльосна в лепкавата, вонлива кал.

В гората отекна смехът на Тивара.

Лоркин погледна към нея и й се усмихна печално. „Има заразителен смях — помисли си той. Сякаш не се смее често, но направи ли го — се наслаждава с цялото си сърце“. Той я изчака да спре и потупа с длан калта до себе си.

— Слез долу. Влажно е, но е много по-меко от ония дупки в земята — каза й той.

Тивара се посмя още малко, поклати глава и отвори уста, за да му отговори, но нещо привлече вниманието й. Тя погледна нагоре и тихо изруга.

— Ти! — разнесе се нечий глас. — Ела тук.

Тя не погледна към Лоркин, но процеди през зъби:

— Ашаки. Видя ме! Скрий се добре! Не мърдай оттук!

След това се отдалечи и се изгуби между храстите. Лоркин се измъкна от калта и приклекна. Ослуша се внимателно и чу дрънкането на юзда някъде зад гърба си. Зад падналото дърво.

Той се приближи до масивното коренище, надигна се и погледна през него. Един сачаканец стоеше до коня си и гледаше надолу към нещо. Дрехите му не бяха украсени, като на ашаките, но бяха добре ушити и удобни за езда.

Тогава Лоркин видя камата на пояса му и устата му пресъхна.

— Ставай! — каза ашаки.

Тивара се надигна от земята. Лоркин потисна желанието си да се втурне към нея. „Тя е магьосница. Черна магьосница. Може да се грижи за себе си. И сигурно ще й бъде по-лесно, ако не се налага едновременно с това да се грижи за мен“.

— Какво правиш тук? — попита мъжът.

Отговорът й беше тих и смирен.

— Къде е шишето ти с вода? Припасите?

— Оставих ги някъде и сега не мога да ги намеря.

Мъжът я погледна замислено.

— Приближи се! — каза най-накрая той.

Тя пристъпи към него с отпуснати рамене. Лоркин изтръпна, когато видя как мъжът притисна длани от двете страни на главата й. „Трябва да спра това. Той ще разбере кои сме. Но защо ли тя му позволява да разчете съзнанието й? Можеше веднага, щом разбере намеренията му, да му се опълчи!“

Минута по-късно мъжът я пусна.

— По всичко личи, че наистина си толкова глупава, както казваш. Ела с мен. Ще те отведа до пътя!

Мъжът се обърна да се качи на коня си, а Тивара погледна към Лоркин и му се усмихна. Победното й изражение прогони всичките му тревоги. Той я наблюдаваше как тръгва покорно след мъжа. Когато се изгубиха от погледа му, той се обърна и седна върху един от по-дебелите корени.

„Стой тук и се скрий, каза тя. Предполагам, че ще се върне, след като магьосникът я отведе до пътя и си тръгне“. Той погледна към слънцето, което сипеше лъчи през клоните на дърветата и реши, че ако тя не се върне след около час, ще тръгне да я търси.

Часът му се стори ужасно дълъг. Минутите се влачеха. Слънчевите лъчи пълзяха по растителността болезнено бавно. Когато калта изсъхна, той я изчопли и изтупа от кожата и дрехите си. Пробва да престане да си представя какво би й се случило, ако магьосникът открие коя е. Опита се да не се тревожи, че ще разбере за неговото присъствие и ще се върне…

— Добре, че можеш да изпълняваш заповеди — разнесе се глас зад него.

Той се обърна рязко и я видя да стои върху пъна и да му се усмихва. Сърцето му се разтуптя, докато я гледаше как стъпва върху тънък пласт въздух и бавно се спуска пред него.

— Как го направи? — попита той.

Тя се намръщи и погледна към блещукащия магически диск, който едва се различаваше под краката й.

— По същия начин като теб.

— Не говоря за левитацията. Как му попречи да разчете съзнанието ти.

— А, това ли — тя завъртя очи. — Не помниш ли като ти разказах, че можем да накараме разчитащите съзнанието да виждат онова, което искаме ние?

Той си спомни за първото място, където се бяха скрили и за другите робини.

— А, да, помня. Нещо като кръвния камък?

Тя се усмихна.

— Може би. Може би не.

„Кръвният камък — сърцето на Лоркин подскочи. — Можех да използвам пръстена на майка, докато я нямаше, но напълно забравих за него!“ Толкова се беше притеснил за Тивара. Той тихо изруга.

— Какво има? — попита тя.

Лоркин поклати глава.

— Ами ако беше забелязал мен? Ако беше решил да разчете моето съзнание?

— Щях да го спра — тя сви рамене. — Най-добре е да се избягват сблъсъците, но не винаги е възможно.

— Щеше да се биеш с него? Това нямаше ли да привлече вниманието към нас?

— Може би — тя посочи с жест околността. — Но ние сме се скрили добре. Щях да се опитам да го довърша максимално бързо.

— Щеше да го убиеш?

— Разбира се. Иначе щеше тръгне след нас.

— А когато открият тялото му, някой друг ще тръгне след нас. Нямаше ли да е по-добре, ако аз също можех да скрия мислите си?

Тя се засмя.

— Дори да бях подготвена да дам на Изменниците още една причина да са ми ядосани, дори да смятах, че няма да успеем да се доберем до Убежището, без да ти разкрия тази тайна, пак нямаше да го направя. Просто не разполагам с време и нужните материали.

Той усети как сърцето му подскочи.

— Значи наистина е като кръвния камък, така ли?

Тя отново завъртя очи.

— Лягай и заспивай, Лоркин!

Той погледна калта, след което се обърна към нея с недоверие в очите.

— Само се шегувах, когато ти казах, че е по-мека постеля.

Тя въздъхна и махна с ръка.

— Отстъпи назад.

Той се подчини, седна отново върху корена и досещайки се какво възнамерява да направи тя, вдигна краката и подгизналите си обувки над калта. Скоро въздухът над кишата започна да се замъглява. Известно време двамата останаха обвити в гореща пара, след което въздухът се проясни и той видя, че под краката му има напукана, изсъхнала почва. Тивара слезе от магическия диск и тупна с крак.

— По-добре поспи, докато можеш — каза му тя. — Ще те събудя след няколко часа, за да поемеш поста. Не вярвам, че нашият домакин ще се върне скоро, но очевидно обича да язди из имота си. По-добре да бъдем нащрек.

Лоркин въздъхна, легна на твърдата земя и се опита да последва съвета й.

 

 

Над градината на „Слънчевата къща“ започна да ръси приятен есенен дъждец, но малкият каменен навес, под който седяха Сери и Скелин, ги пазеше сухи. Наблизо стоеше Гол, който прогонваше с примигване дъждовните капки от очите си и наблюдаваше телохранителя на Скелин, стоящ от другата страна на навеса. Четиримата бяха сами — всички местни предпочитаха да стоят вкъщи в това мрачно време, а собственикът на земята си мърмореше нещо под носа в другия край на градината.

Когато Сери приключи краткото си описание на онова, което бяха видели двамата с Гол от покрива на заложната къща, Скелин го погледна замислено.

— Жена, а? Успя ли да я огледаш добре?

Сери сви рамене.

— Беше тъмно и двамата гледахме отгоре, но предполагам, че бих могъл да я разпозная. Има тъмна кожа и коса. Горе-долу толкова висока… — Сери вдигна ръка, за да покаже.

— След като вече знаеш, че владее магията, как смяташ да я заловиш?

— О, аз трябва само да я намеря — Сери сви рамене. — Гилдията трябва да залови магьосниците-отстъпници. Което ме устройва, защото ако тя е Ловеца на Крадци, никой от нас двамата няма да може да я спре.

Очите на Скелин проблеснаха с интерес.

— Ти работиш за Гилдията!

— Помагам на Гилдията. Ако работех за тях, щях да очаквам да ми платят.

— Не ти плащат? — Скелин поклати глава и лицето му придоби сериозно изражение. — Предполагам, че си има своите ползи. Когато чух за семейството ти, предположих, че ще искаш да си отмъстиш. Търсенето на убиеца се превърна в търсене на Ловеца на Крадци и най-накрая — в търсене на магьосник-отстъпник.

— Наистина бяха няколко неспокойни седмици — отвърна Сери.

— Надявам се, че ще ми простиш намека за това, че си кривнал от пътя.

Сери кимна.

— Все още може да се окаже, че тримата могат да се окажат един човек. Предполагам, че щом я заловим, ще разберем.

— Ако успеете да измъкнете истината от нея.

Сери отвори уста, за да напомни на Скелин, че черните магьосници могат да разчитат съзнания против волята на хората, но размисли. Нямаше нужда да издава информация, докато не стане наложително.

— Искаш ли да ни помогнеш да я намерим?

Другият крадец сви устни замислено и кимна.

— Разбира се. Ако се окаже, че е просто магьосница-отстъпничка, поне ще си създам приятели в Гилдията. А ако се окаже, че е Ловецът на Крадци, ще е от полза за всички ни — той потърка доволно ръце. — И така, кажи ми, къде я видя за последен път?

— Видяхме една жена, която приличаше на нея, да излиза от заложната къща, затова пратих Гол да я следи — докато Сери описваше сутерена, който бе използвала жената и подземния тунел, който започваше оттам, Скелин се намръщи.

— Не знаех, че тук има проходи — каза той. — Очакваше се при новото застрояване да ги разрушат. Но предполагам, че щом владее магията, с лекота може да си построи нови.

— Аз не съм в течение с границите. На чия територия се намират те?

Скелин се намръщи.

— Всъщност на моя — той срещна изненадания поглед на Сери и се усмихна накриво. — Ти знаеш ли какво се случва на всеки ъгъл в твоята?

Сери поклати глава.

— Сигурно не. Но аз нямам много райони, които да са презастроени до такава степен. Един от другите продавачи каза, че жената е била забелязвана на близкия пазар да си купува билки.

— Ще проверя — каза Скелин. — И ще видя дали някоя от връзките ми е чувала за отговаряща на описанието жена, която се върти наоколо. Струва ми се, че е от хората, които не обичат да общуват много. Което, разбира се, винаги ги кара да изпъкват. Ако чуя нещо, веднага ще ти съобщя. Можем да й заложим капан и да повикаме приятелите ти от Гилдията.

Сери кимна.

— А аз ще ти съобщя, ако успея да я проследя.

— Направи го — отвърна Скелин и се усмихна. — Не ми се иска да пропусна шанса за среща с няколко магьосници от Гилдията — той повдигна вежди. — Сред тях ще бъде и прочутата ти приятелка от детинство, нали?

— Може би. Но ако искаш да се срещнеш със Сония, достатъчно е да посетиш някоя от болниците.

— Ще трябва да се преструвам на болен — Скелин сви рамене. — И предполагам, че няма да й хареса това, че заемам мястото на някой, който наистина има нужда от помощта й.

— Да. Сигурно. Значи ти никога не се разболяваш?

— Никога.

— Късметлия.

Скелин се ухили.

— Приятно ми беше отново да разговарям с теб, Сери от Северния квартал. Надявам се отново да се видим и аз да имам добри новини за теб.

Сери кимна.

— Очаквам го с нетърпение. Безопасно пътуване.

— И на теб.

Крадецът се обърна към телохранителя си и двамата се отдалечиха с бърза крачка. Сери излезе изпод навеса, вдигна яката си, за да се предпази от дъжда и тръгна към Гол. Едрият мъж го посрещна мълчаливо и двамата тръгнаха заедно към дома. Когато „Слънчевата къща“ остана далеч назад, той го попита как е минала срещата. Сери му разказа с подробности.

— Не знаех, че територията на Скелин се простира чак дотук — прекъсна го Гол.

— Нито пък аз — отвърна Сери. — Мина доста време от последния път, когато разучавахме границите.

— Мога да ги проуча отново.

— Надявах се, че ще кажеш така.

Гол се изсмя.

— Естествено.

 

 

„Защо не използва пръстена?“

Сония се надигна от стола си и отиде до прозореца. Бутна встрани паравана, огледа сградите на Гилдията и въздъхна. Може би Лоркин не бе открил кръвния пръстен сред вещите си. Може би той все още се намираше в Дома на Гилдията в Арвис, заровен дълбоко в пътния му сандък. Тази мисъл я притесни. След като Денил и Лоркин ги нямаше в сградата, беше ли възможно някой любопитен роб да го открие? Ако попадне в чужди ръце… тя потрепери. Един от сачаканските ичани, които бяха нахлули в Киралия преди двайсет години, беше заловил Ротан и бе направил от кръвта му камък, който по-късно използва, за да изпраща образи на всичките му жертви. Ако похитителят на Лоркин намери пръстена и го използва, за да й изпраща образи на измъчвания й син…

Сърцето й застина. „Мисля, че няма да го понеса. Ще приема всичките им искания, независимо какви са те. Ротан е прав. Ако отида там, само ще влоша положението. Надявам се единствено, че ако намерят пръстена, ще осъзнаят, че създателят му се намира твърде далеч, за да бъде ефективно използван като инструмент за убеждение“.

Тя се отдалечи от прозореца и закрачи из стаята. Смяната й в болницата започваше след няколко часа. След като й бяха предложили да прикрият отсъствието й, ако се наложи да излезе в града, лечителите там бяха станали доста по-смели. Дори бяха започнали да й досаждат със загрижеността си, ако се появи по-рано за смяна или си тръгнеше по-късно я засипваха с въпроси дали е успяла да се наспи добре.

„Но ако Сери намери отстъпничката, ще се свърже по-бързо и по-лесно с мен, ако се намирам в болницата. Толкова ми се иска да се обади. Преследването на тази жена ще ангажира ума ми до такава степен, че поне за малко ще спре безполезните ми притеснения за Лоркин“.

И Сония отново усети как стомахът й се свива при мисълта за това какво би могло да се случи на сина й. Тя се опита да насочи мислите си към нещо друго. „Отстъпничката. Мисли за отстъпничката“.

Бяха минали само няколко дни от проваления им опит да заловят жената, но на нея й се струваше толкова отдавна. Тя се замисли за входа към прохода, който бяха открили в сутерена. Ако жената имаше достъп до Пътя на Крадците, това означаваше ли, че е свързана с някой Крадец? Някога можеше и да стане, но старите правила и ограничения вече не бяха в сила в имардинския подземен свят.

Притесняваше я и една друга възможност. Щом тази жена имаше достъп до Пътя на Крадците, знаеше ли и за тунелите под Гилдията?

Мислите й бяха прекъснати от почукване по вратата. Сония се надигна и бързо отиде до нея. Може би беше Ротан. Може би носеше новини за Лоркин. Дори да беше някой друг, пак щеше да я поразсее от непрекъснатите тревоги. Леко магическо побутване отключи вратата и я отвори навътре.

На прага стоеше Регин. Той се поклони учтиво.

— Черна магьоснице Сония — каза той.

— Лорд Регин — тя се надяваше, че лицето й не изразяваше разочарованието, което я изпълни.

— Имате ли някакви новини? — попита той, снижавайки гласа си.

— Не.

Той кимна и погледна встрани. Направи й впечатление неочакваната му загриженост за Лоркин и тя се почувства виновна за враждебността, която бе изпитала към него. Отвори уста, за да му благодари, но той продължи да говори, без да забележи намерението й.

— Направих проучвания, които породиха някои идеи — каза той, след което сви рамене и я погледна. — Сигурно не са кой знае какво и може би няма да отговарят на плановете на приятеля ви, но си помислих, че може би трябва да ги споделя с вас.

„Плановете на приятеля ми?“ Внезапно Сония разбра. Той не говореше за Лоркин, а за Сери и преследването на отстъпничката. Тя поклати глава. „Но разбира се, той дори не знае за Лоркин. Каква съм глупачка…“

— Не? — Регин отстъпи назад, забелязвайки поклащането на главата й. — Мога да се върна друг път, когато ще ви бъде удобно.

— Да, заповядайте. Бих искала да чуя идеите ви — каза му тя, отстъпвайки встрани и го покани с жест в гостната. После му посочи едното кресло, канейки го да седне и затвори вратата с магия.

— Суми? — предложи му Сония.

Той кимна.

— Благодаря — проследи с поглед как се приближава до скрина, където държи подноса с прибори за приготвянето на суми. — Мислех, че не харесвате суми.

— Така е, но започвам да му свиквам. Раката ми действа твърде възбуждащо напоследък. Разкажете ми за идеите си.

Докато той обясняваше, тя отнесе подноса до столовете и започна да приготвя горещата напитка. Насили се да го изслуша. Месеци по-рано той се беше срещнал с неколцина от магьосниците, които подозираше във връзки с подземния свят и се беше сприятелил с тях, за да се помъчи да измъкне някаква информация за Изслушването.

Регин се намръщи.

— Те останаха доста доволни от решението, взето на Изслушването. Промяната на забраната за общуване с престъпници в забрана за работа за тях означава, че те ще могат да помагат безнаказано на приятелите си — стига да не им се заплаща по някой от обичайните начини — той въздъхна. — Бяха доста доволни от нас и с радост се съгласиха да си поговорим. И да ми се оплачат от някакъв чуждестранен магьосник, който получавал пари в замяна на магията си.

— Чуждестранен, а? — Сония му подаде чаша. — Сери каза, че отстъпничката е чужденка.

— Да — лицето на Регин придоби замислено изражение, той леко наклони глава и я погледна. — Законът, който забранява обучаването и практикуването на магия извън Гилдията, не е от най-практичните. Той функционира само защото Обединените земи са се съгласили да го подкрепят. Но какво да правим с магьосниците от другите държави? Ако те стъпят на наша земя и използват магията си, веднага го нарушават. Това не ми се струва много правилно.

— Или практично — съгласи се Сония. — Кралят и Висшите магове обсъждат този въпрос от години. Естествено, ние се надяваме, че един ден Сачака ще се присъедини към Обединените земи и техните магьосници ще станат членове на Гилдията, които се подчиняват на законите й. Постигането на първото може да се окаже доста трудно, защото те трябва да се откажат от робството. Но второто ми изглежда невъзможно.

— Алтернативата е да се промени законът.

— Съмнявам се, че Гилдията ще се откаже от контрола върху магьосниците, особено на тези от други държави.

— Те винаги са се интересували от контрола над онези, които живеят в Обединените земи — каза Регин. — Но на посетителите от други държави трябва да им бъде позволено да практикуват магията си, без да бъдат задължени да влизат в Гилдията.

— С някои ограничения, надявам се.

— Разбира се. И без да търгуват магията си.

Сония се усмихна.

— Не можем да си позволим Гилдията да обеднее.

Регин се засмя.

— Ако трябва да се съди по реакцията на моите приятели-магьосници със съмнителни връзки, никой чуждестранен магьосник не трябва да получава разрешение да търгува каквото и да било.

— Те знаят ли къде се намира този чуждестранен магьосник?

Регин поклати глава.

— Мога да ги изпратя да посъберат информация, стига това да не попречи на плановете на Сери.

— Да се надяваме, че той ще успее да я открие скоро и на вас няма да ви се наложи да се занимавате с тях — отвърна тя. После бавно се обърна към него и установи с облекчение, че той е схванал намека и се е изправил. — Благодаря ви, че се отбихте.

Той леко наклони глава.

— Благодаря ви, че ме изслушахте. Получа ли някаква нова информация, веднага ще ви уведомя — той се обърна към вратата и веднага щом се отвори, излезе в коридора. Сония я затвори, облегна се на стола и въздъхна. „Поне ме разсея за малко. Рано ли е още за болницата? — тя погледна към механичния часовник, който Ротан й беше подарил предишната година. — Да!“

Сония въздъхна и отново закрачи из стаята, изпълнена с тревожни мисли за сина си.