Труди Канаван
Мисията на посланика (11)

Глава 10
Ново предизвикателство

Бившият посланик на Гилдията в Сачака беше казал на Денил, че Арвис не е обграден със стени. Тоест, защитни стени. В Сачака имаше много гранични огради. По-високи от човешки ръст или толкова ниски, че хората биха могли да се спънат в тях. Винаги бяха боядисани в бяло и бележеха границите на собствеността. Единственото, което им подсказваше, че приближават града, бяха високите стени, които се издигаха покрай пътя, с изключение на местата, където са се срутили и не бяха поправени.

„Видяхме много руини — отбеляза си той на ум. — Из пустошта, а след това и случайните купчини от разрушени стени в именията, които изглеждаха така, сякаш някога са били сгради. А сега и това… — каретата, подмина поредната порутена стена. През дупката в нея Денил видя обгорените и натрошени останки на сграда. — Като че ли Сачаканската война е свършила само преди няколко години и не са имали време да застроят отново“

Но ако създаването на пустошта бе намалило наполовина производството на храни в Сачака, както твърдеше ашаки Тарико, то тогава и населението й би трябвало да намалее пропорционално на това. Къщите няма да бъдат построени отново, ако няма кой да живее в тях.

„Войната се е водила преди седемстотин години. Изоставените тогава къщи отдавна ги няма. Тези руини са по-скорошни. Може би населението им постепенно намалява. А може и собствениците им да са твърде бедни, за да не могат да си позволят да ги построят отново“.

Каретата наближи млада жена, която вървеше боса по улицата, единствено с робска препаска около бедрата. Тя погледна към приближаващата се кола и очите й се разшириха. После отстъпи встрани, приведе гръб и заби поглед в земята.

Денил се намръщи и се наведе по-близо до прозореца, за да може да вижда напред. По пътя вървяха много други роби. Те също реагираха уплашено на приближаването на каретата. Някои се обръщаха и побягваха в противоположната посока. Онези, които се намираха близо до страничните улички, свиваха в тях. Другите замръзваха по местата си и се притискаха към най-близката стена.

„Това ли е нормалното поведение на робите? Дали се плашат от всички карети или само от каретата на Гилдията? Ако е второто, защо се страхуват от нас? Дали причината е в някой от моите или Лоркиновите предшественици? Или просто се страхуват от киралийците заради събитията от миналото?“

Каретата сви в друга улица, после прекоси широк оживен път. Денил забеляза, че робите тук не са толкова плашливи, макар също да дават път на колата. След още няколко завоя каретата сви рязко между двете крила на голяма порта, влезе в широк двор и спря. Погледът му бе привлечен от проблясък на злато и той видя, че върху стената на къщата виси плоча с надпис: Дом на Гилдията в Арвис.

Денил се обърна към Лоркин. Младият мъж седеше изпънат и очите му блестяха от въодушевление. Той погледна Денил и му посочи вратата.

— Първо посланиците — каза Лоркин и се ухили.

Денил се приближи, отвори портата и излезе навън. Близо на земята лежеше някакъв мъж. Денил се разтревожи, притеснен, че непознатият е припаднал. Но след това си спомни.

— Аз съм Посланикът на Гилдията Денил — каза той. — Това е лорд Лоркин, моят помощник. Можеш да се изправиш.

Мъжът се надигна, без да откъсва поглед от земята.

— Добре дошли, посланик Денил и лорд Лоркин.

— Благодаря — отвърна машинално Денил, припомняйки си твърде късно, че светските им навици могат да се сторят смешни и глупави на сачаканците. — Отведи ни вътре.

Мъжът посочи най-близката врата, после се обърна и тръгна към нея. Когато я отвори и влезе в коридора, той се обърна, за да провери дали го следват. Също като в къщата на атаки Тарико, те се озоваха в голяма стая — Господарската стая. В нея отекваше жуженето на гласове. Денил с изненада установи, че вътре има поне двайсетина мъже, всичките облечени с богато украсените сака, които сачаканците смятаха за традиционно официално облекло. Щом влезе в стаята, всички се обърнаха към него и гласовете веднага утихнаха.

— Посланик Денил и лорд Лоркин — обяви робът.

Единият от мъжете пристъпи напред и се усмихна. Той имаше типичните широки рамене на сачаканец, но в косата му се забелязваха сиви кичури, а бръчиците около очите и устата му придаваха развеселено изражение. Сакото му беше тъмносиньо със златна бродерия, а в колана му бе запасан нож с украсена дръжка.

— Добре дошли в Арвис, Посланик Денил, лорд Лоркин! — каза той и погледна за миг към Лоркин, преди изцяло да съсредоточи вниманието си върху Денил. — Аз съм ашаки Ачати. Заедно с приятелите ми чакахме, за да ви поздравим и да ви позволим да опитате за пръв път вкуса на сачаканското гостоприемство.

„Ашаки Ачати — Денил усетил прилив на въодушевление, припомняйки си името. — Важен политически играч и приятел на краля на Сачака“.

— Благодаря ви — отвърна Денил. — Аз… — той погледна към Лоркин и се усмихна. — Ние сме поласкани и благодарим за честта.

Усмивката на ашаки Ачати се разшири.

— Нека ви представя на всички.

Стаята отново се изпълни с гласове, когато Ачати извика останалите мъже. Те се приближиха един по един или по двойки, за да се запознаят с Денил. Един пълен мъж бе представен като кралският Господар на търговията, ниският, изгърбен мъж се оказа Господарят на закона. Господарят на войната изглеждаше доста странен избор — слаб за сачаканец и твърде лекомислен за толкова сериозен пост. Приятелското отношение на Господаря на архивите изглеждаше престорено, но Денил не усети неприязън в поведението му, а само лек намек за отегчение.

— Имате ли някакви планове за развлечение, когато не сте заети с посланическите си задължения? — попита го един мъж на име ашаки Викато, след като му беше представен.

— Намирам миналото за очарователно — отвърна Денил. — Бих искал да науча повече за историята на Сачака.

— Ах! Тогава по-добре поговорете с Кирота — мъжът махна към Господаря на войната. — Той винаги говори за разни малко известни периоди от миналото или за четенето на стари книги. Онова, което е неприятно задължение за повечето сачакански момчета, за него е приятно прекарване на времето.

Денил се взря в слабия мъж, който се смееше на нещо, което му бяха казали.

— А не с Господаря на архивите?

— Не — отвърна ашаки Ачати и поклати глава. — Само ако страдате от безсъние.

Ашаки Викато се изкиска.

— Старият Ричаки се интересува повече от документирането на настоящето, отколкото от ровенето в миналото. Господарю Кирота!

Слабият мъж се обърна и се усмихна, когато Викато му се поклони. После си проправи път до тях.

— Да, ашаки Викато?

— Посланик Денил се интересува от историята. Как ще предложите да задоволи интереса си, докато е в Арвис?

Кирота повдигна вежди.

— Наистина ли? — После се замисли, смръщвайки вежди. — Не е лесно да се получи достъп до архивите или библиотеките — предупреди той. — Всичките ни библиотеки са частна собственост и ви трябва разрешение от Господаря Ричаки, за да разгледате архивите на двореца.

Ачати кимна.

— Аз съм в добри отношения с повечето собственици на библиотеки в Арвис — той погледна към Денил. — Ако желаете мога да ви запозная и да видим дали няма да ви осигурим достъп до някои от тях.

— Ще ви бъда много благодарен, ако го направите — отвърна Денил.

Ачати се усмихна.

— Няма да е трудно. Всички те ще искат да се запознаят с новия Посланик на Гилдията. Единственото, което може да ви създаде проблем, е да ги накарате да ви оставят сам, за да прочетете нещо. Има ли някоя част от историята, която да ви интересува най-много?

— Колкото по-стара, толкова по-добре. И… — Денил се поколеба, обмисляйки как да формулира изречението си. — Бих искал да попълня пропуските в знанията ми за сачаканската история, но освен това бих искал да попълня и някои празноти в киралийската.

— Имате празноти? — Кирота отново повдигна вежди. — Но не е ли така навсякъде? — той се усмихна и бръчките по слабото му лице станаха още по-дълбоки. Денил осъзна, че мъжът е доста по-възрастен, отколкото бе предположил първоначално. — Може би и вие ще ми помогнете да запълня някои от нашите пропуски, посланик Денил.

Денил кимна.

— Ще направя каквото мога.

Докато Ачати оглеждаше стаята, може би за да провери дали не е пропуснал да представи някого, Денил осъзна, че макар да е заобиколен от черни магьосници, той се чувства напълно спокоен. Това бяха могъщи и влиятелни мъже, а той често бе контактувал с такива хора в миналото. „Може би тази роля няма да е по-трудна, отколкото беше в Елийн. Не че там ми беше лесно. И очевидно черната магия не пречи на научните интереси“. Той почувства как въодушевлението му нараства при мисълта за всички архиви, на които би могъл да се натъкне в частните библиотеки, споменати от Ачати. Изведнъж го жегна лека болка и тъга. „Щеше да е хубаво да мога да споделя откритията си с Тайенд. Но вече не съм сигурен, че ще го интересува чак толкова. И въпреки че всички тези мъже се държат приятелски, той е на сигурно място в Киралия“.

 

 

Тълпата пред Северната болница бе по-малка от обичайното. Към каретата се обръщаха бледи лица, в чиито очи пламтеше надежда, но израженията им бяха резервирани. Когато колата се обърна и мина през портата, Сония въздъхна.

Когато бяха отворени първите болници, пред вратите им се събираха орди от болни хора, както и такива, които се надяваха да зърнат легендарната магьосница от копторите, някогашна изгнаница и защитничка на Киралия. Онези, които не се плашеха от черната й мантия, се струпваха около нея, просеха или просто бръщолевеха, пречейки й да влезе в сградата и да си върши работата. Сърце не й даваше да ги отблъсне с магия. И други лечители се бяха сблъсквали със същия проблем, когато все още неприетите за лечение в болниците бедняци и техните семейства ги заобикаляха с молби за помощ.

Затова край лечебниците бяха построени оградени пътища за каретите, а входовете към тях се охраняваха от стражници. Така лечителите можеха да стигат необезпокоявани от колата до входа на болницата.

Сония изчака стражниците да й извикат, че пътят е разчистен и слезе от каретата. Когато се обърна, за да им благодари, двамата стражници се поклониха. Тя чу страничната врата на болницата да се отваря.

— … тъкмо навреме… О!

Сония се обърна и видя как лечителката Олия я гледа ужасено.

— Простете, Черна магьоснице Сония. Аз… ние…

— Аз трябва да ви се извиня — усмихна се Сония. — Закъснях. Или по-скоро лечителят Дрейвън закъсня. Майка му внезапно се разболя и аз предложих да го заместя — тя отстъпи встрани и кимна към каретата. — Вървете. Сигурно сте изморена.

— Благодаря! — Олия изтича покрай нея с пламнали бузи и се качи в каретата.

Сония се обърна и влезе в болницата. Голяма стая, пълна с лечителски запаси. Разположените по средата столове, където да си отдъхваха изморените лечители и помощници, оформяха нещо като олтар на усамотението между входа за лечители и обществената стая. В един от столовете седеше млада жена със зелена мантия, чиито устни се извиха в крива усмивка.

— Добър вечер, Черна магьоснице Сония — каза Никея.

— Лечителке Никея — отвърна Сония. Тя харесваше Никея. Младата лечителка се бе записала доброволно за работа в болницата скоро след като бе приета в Гилдията и откри удоволствието от това хем да изцелява хората, хем да им помага. Родителите й бяха прислужници в един от по-незначителните Домове.

— Тази вечер като че ли ще бъде тихо.

— Повече или по-малко — Никея сви рамене. — Правилно ли чух? Замествате лечителя Дрейвън?

— Да.

Никея се изправи.

— Тогава по-добре да уведомя Адрия, че сте тук.

— Ще дойда с теб.

Двете минаха през вратата, която водеше към основната част на болницата и я заключиха зад себе си с магия. Докато вървяха по коридора, Сония чуваше звуците, които се разнасяха от стаите за лечение. Свистящо дишане й подсказа, че в една от стаите има пациент с дихателни проблеми, стоновете от друга подсказваха, че вътре има някой, който изпитва болка. Както винаги, всички помещения бяха заети — като в някои от тях, освен пациента, присъстваха и двама от членовете на семейството, които биваха допускани, за да помагат при грижите за него.

Твърде малко бяха лечителите, които проявяваха желание да работят в болниците, за да лекуват тълпите от болни хора и честно казано силите им не достигаха. Но дори всички лекари от Гилдията да дохождаха всеки ден тук и да работят — пак нямаше да е достатъчно. Сония знаеше, че в болниците ще разполага с ограничена лечителска сила, затова я приемаше като рядко и силно лекарство. Използваха я само за лекуването на хора, които нямаше да оцелеят без нея. При останалите прилагаха лекарства и хирургия.

Така се разбра, че лечителите на Гилдията не познават лекуването без магия толкова добре, колкото някога. Онези от тях, които се бяха присъединили към Сония, започнаха да разширяват и развиват областите на познание, които бяха пренебрегвани през годините. Някои лечители все още смятаха лекуването без магия за примитивно и ненужно, но лейди Винара — Повелителката на лечителите, мислеше иначе. Сега тя изпращаше при Сония всички ученици, които бяха избрали да се обучават за лечители, за да овладеят немагическото лекуване и да научат защо все още е необходимо.

Никея и Сония се озоваха в главния коридор и влязоха в приемната на болницата. Из стаята крачеше ниска, тантуреста женица с посивели кичури в косата, която със скръстени ръце и строго лице наблюдаваше как хората се настаняват по пейките край стените. Сония потисна усмивката си. „Адрия. Една от първите ни помощнички извън Гилдията“.

Когато отвориха първата болница, лечителите прекарваха по-голямата част от времето си в разучаване на болежките на влизащите, отколкото в самото им лечение. Трябваше да преценят колко е сериозна болестта или нараняването и да препратят болния към лечител с подходящия опит и познания. Скоро лечителите започнаха да се оплакват, че се занимават с организирането на хората, а не с лечението им. Опитаха се да прехвърлят задачата на учениците, но новаците бяха твърде млади и неопитни, за да се справят с измъчените пациенти и техните роднини, а по-големите искаха да научат нещо повече от диагностицирането на болести и разпределянето на хора из подходящите стаи.

Идеята да се потърсят доброволци-помощници в Домовете беше на лейди Винара. Сония не очакваше никакъв отклик, затова се изненада, когато няколко дни по-късно на вратата й застанаха три жени.

Само една от тези жени се върна в болницата на следващия ден, но след няколко седмици Адрия не само доказа, че е способна помагачка, но скоро убеди и три други жени — приятелки и роднини — да се пробват като „болнични помощници“.

Няколко седмици по-късно дойдоха още помощници. Слухът за първите жени се бе разпространил и всеобщото мнение беше, че те заслужават възхищение за благородното си пожертвувание навреме и готовността си да заложат личната си безопасност за доброто на града. Изведнъж помагането в болниците се превърна в мода и те бяха залети от доброволци.

Реалността обаче скоро попари ентусиазма на повечето от тях и броят на новите доброволци се установи на едно постоянно ниво. Останалите помощници не само продължиха да идват в болниците, но се организираха да работят на смени и провеждаха срещи, на които обсъждаха нови и по-добри начини как немагьосниците да помагат на болните и лечителите.

— Адрия — извика Никея.

Жената се обърна и щом видя Сония, се поклони дълбоко.

— Черна магьоснице Сония — каза тя.

— Адрия — отвърна Сония. — Тази вечер ще замествам лечителя Дрейвън. Дай ми само няколко минути, след което изпрати първия болен.

Жената кимна. Сония се обърна към коридора, направи няколко крачки към стаята за прегледи, но се спря и погледна Никея.

— Някой да има нужда от специално внимание? — попита тя, сочейки стаите за пациенти.

Никея поклати глава.

— Нищо, с което да не можем да се справим. В стаите работят трима от нас. Всички пациенти са нахранени и половината от тях сигурно вече спят. Ще ви уведомя, ако изскочи нещо.

Сония кимна. После отиде до първата стая вляво и отвори вратата. Стаичката бе достатъчно голяма, за да побере два стола, заключен долап и легло покрай стената. Вътре беше тъмно, затова тя създаде едно светлинно кълбо и го пусна да се рее под тавана.

После седна на един от столовете, пое си дълбоко дъх и се подготви за първия си пациент. Адрия щеше да удари гонга, ако пристигне някой, който има нужда от незабавно лечение. Останалите отиваха в Стаята за прегледи, където ги преглеждаше лечител и ги разпитваше за болежките им, преди да реши дали да използва магия или да ги лекува по традиционния начин. Ако се наложеше голяма хирургическа операция, но извършването й не бе спешно, пациентът се връщаше за друг ден.

На вратата се почука. Сония извлече струйка магия и я изпрати към дръжката, завъртя я и дръпна вратата навътре. Застаналият на прага мъж изглеждаше изненадан, че пред него не стои никой, макар да бе посещавал вече лазарета няколко пъти.

— Каменоделецо Берин — каза Сония. — Влез.

Той изглеждаше облекчен, че я вижда. Поклони се, затвори вратата, приближи се до стола и седна.

— Надявах се да те видя тук — каза той.

Тя кимна.

— Как се чувстваш?

Мъжът потърка ръцете си и се поколеба, преди да отговори.

— Мисля, че не се получава — рече най-накрая той.

Сония го погледна замислено. Той бе дошъл за пръв път в болницата година по-рано, като първоначално отказваше да признае какво не е наред. Тя предположи, че е нещо смущаващо и лично, но той бавно и неохотно й призна, че е пристрастен към роета.

Тя знаеше, че признанието му коства големи усилия. Той беше от хората, които работеха усърдно и се гордееха с честния си труд. Но когато съпругата му почина при раждането на първото му дете, което също не оцеля, той бе връхлетян от такава мъка и вина, че се поддаде на увещанията на един търговец на роет с меден език. Когато болката бе притъпена дотолкова, че да се върне към работата си, той установи, че повече не може да се откаже от опиата.

Първоначално тя го окуражи да намали количеството, което приема, за да издържи на болката, желанието и лошото настроение, което го връхлиташе. Той се справяше добре, но това го изтощи. А и копнежът по вцепеняващото, освобождаващо усещане след приемането на роет не изчезна. Най-накрая, няколко месеца по-късно, Сония се съжали над него и реши да провери дали магията няма да ускори процеса.

Всички лечители бяха на мнение, че пристрастяването към роет не е болест, затова използването на магия за лекуването му се смяташе за прахосване на ценни ресурси. Сония бе съгласна с това, но Берин бе добър човек, от който се бяха възползвали в момент на слабост. Затова тя тайно го подложи на лечение.

— Защо смяташ, че не се получава? — попита го тя.

Той наведе очи, изпълнени със страдание.

— Все още го искам. Не толкова силно като преди. Мислех си, че нуждата постепенно ще отмине, но не стана така. Все едно е като… капане на вода от недобре затворен кран. Но ако наоколо е тихо, много дразни.

Сония се намръщи, после му даде знак с ръка да се приближи. Той премести стола си към нея. Тя протегна ръце, притисна длани към слепоочието му и затвори очи.

Усещането беше доста странно. На пръв поглед всичко му беше наред. Нямаше и намек за някаква инфекция, с която тялото му да е започнало да се бори. В повечето случаи тялото подсказваше на лечителя какво не е наред и как да приложи магия, за да поправи вредата. Понякога проблемът беше скрит, но ако то позволеше само да използва магията, за да се върне в нормалното си състояние, почти винаги се получаваше.

Усещането за страдание у Берин идваше от няколко посоки. То се криеше в сетивата му и в мозъка, но бе тъй неуловимо, че не можеше да разбере как да го поправи. Затова остави тялото му да я води и когато усещането за страдание изчезна, тя разбра, че е готова.

Болката бе изчезнала и настроението му бе приповдигнато. Но той не бе споменал нищо за скрития копнеж за роет. Може би самият той не го усещаше тъй силно. „А може би е започнал отново да го употребява“.

Тя протегна пипалата на съзнанието си и потърси усещането за нужда в тялото му. За нейна голяма изненада не откри нищо. След като се концентрира повече, тя засече естествени лечителски процеси около мазолите на дланите му и леки мускулни болки в гърба. Но що се отнасяше до тялото му, той беше съвсем здрав.

Сония отвори очи и свали ръцете си.

— При теб всичко е наред — каза тя и се усмихна. — Не мога да уловя никакви сигнали както преди.

Лицето му потъмня и той потърси погледа й.

— Но… аз не лъжа. Все още го има.

Сония се намръщи.

— Това е… странно — тя се замисли върху упорития му поглед и онова, което знаеше за него. „Той не е от хората, които лъжат. Самата мисъл какво ще кажат останалите, ако разберат, че лъже го ужасява. Всъщност очаквам следващия му въпрос да бъде…“

— Смяташ ли, че си го измислям? — попита той с нисък, уплашен глас.

Тя поклати глава.

— Не. Но това наистина ме озадачава. И ме ядосва. Как да излекувам нещо, което не мога да уловя? — Сония разпери ръце. — Единственото, което мога да ти кажа, е да изчакаш. Може би в теб е останало само ехо от онзи копнеж. Също като спомена за нечие докосване или звука от нечий глас. Ако не поддържаш този спомен, с времето тялото ти ще го забрави.

Той кимна със замислено изражение.

— Мога да го направя. В това има смисъл — мъжът се изправи и я погледна очаквателно.

Тя стана и го поведе към вратата.

— Добре. Ако нещата се влошат, пак ела.

— Благодаря — той се поклони неловко, застана пред вратата и когато тя се отвори след едно магическо докосване, се усмихна нервно.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Сония се замисли над онова, което беше открила (или пропуснала да открие) в тялото му. Възможно ли е магията да не може да лекува пристрастеността? Ами ако роетът причинява някакви физически промени, които са постоянни и неуловими?

„В такъв случай може ли тялото на магьосник само да прогони пристрастеността му към роета? — магьосническите тела се лекуваха автоматично, което означаваше, че рядко боледуват и живеят много по-дълго от немагьосниците. — Ако не, значи е възможно магьосник да се пристрасти към опиата“.

Но това със сигурност нямаше да стане веднага. Много магьосници и ученици бяха опитвали роета и не се бяха пристрастили. Може би само определени хора се оказваха податливи на влиянието му. Или може би при роета се проявяваше ефектът от натрупването — трябваше да го приемат няколко пъти, преди вредата да стане постоянна.

„И в двата случая последствията може да са опасни и трагични. Пристрастените към роета магьосници могат да бъдат подкупени и контролирани от доставчиците си. А те най-вероятно са престъпници или са свързани с подземния свят“.

Сония внезапно се сети за твърдението на Регин, че напоследък учениците и магьосниците от висшите съсловия все по-често общуват с престъпници. Тя смяташе, че ситуацията не е по-лоша от обичайното. Но ако беше прав? Роетът ли бе причината за това? Тя усети как я полазват тръпки.

На вратата отново се почука. Сония си пое дълбоко дъх и потисна мислите си. Основната й грижа сега беше здравето на нисшите съсловия. Гилдията трябваше да се занимава с последствията от глупавите постъпки на членовете на Домовете.

„Но няма да е зле да разпитам останалите лечители — и дори болничните помощници — дали са чували за магьосници, които са се пристрастили към роета или са били привлечени към престъпния свят. Все ще има полза, ако поразпитат и те своите пациенти. Отегчените болни и семействата им обичат най-много да убиват време в клюки“.

 

 

— Държат се по-приятелски, отколкото очаквах — каза Денил.

Лоркин се съгласи с кимане.

— Бих могъл да спя цяла седмица.

— По всичко личи, че ще извадим късмет, ако имаме и ден за отдих. По-добре да спим, докато можем — Денил се обърна към младата робиня, която бързо се хвърли по лице на пода. — Отведи лорд Лоркин в стаята му.

Тя бързо скочи, погледна веднъж към Лоркин и му посочи с жест вратата.

Докато младият магьосник вървеше след нея по коридора, той почувства как настроението му леко спада. „Всеки път, когато го правят, ми се струва толкова нередно. Но дали е само защото знам, че са роби? Хората ми се покланят, защото съм магьосник и аз нямам нищо против. Каква е разликата?“

Хората, които му се кланяха, имаха избор. Правеха го, защото се считаше за добри маниери. Никой нямаше да ги нашиба с камшик или да ги екзекутира, или както там постъпваха сачаканците с непокорните си роби.

Коридорът сви вляво, следвайки странната обла форма на Господарската стая. После се раздели на две и робинята пое по дясното разклонение. „Чудя се защо ли не правят стените си прави? По-лесно ли се строят така? Или по-трудно? Обзалагам се, че така се образуват доста странни малки кьошета“. Той протегна ръка и докосна гладката измазана стена. „Много интересно. Няма никакви остри ръбове.“ Робинята рязко сви и влезе през една врата. Лоркин я последва и се озова в поредната стая със странна форма.

Тя бе почти кръгла, но не съвсем. Осветяваха я малки лампи, поставени на стойки из цялата стая. Стените бяха украсени с гоблени или дърворезби, поставени в малки ниши. Навсякъде между тях имаше врати. В средата бяха подредени табуретки с големи възглавници. Пътническият му сандък лежеше на пода до една от вратите. Стаята от другата й страна също бе осветена от лампи, разкривайки легло, което за голямо негово облекчение не изглеждаше по-различно от обичайното киралийско.

Робинята спря до стената и остана там с наведена глава и забити в пода очи. „Там ли смята да стои или ще напусне? Може би ще си тръгне щом й покажа, че съм доволен от стаята“.

— Благодаря ти — каза той. — Това е достатъчно.

Тя не каза нищо и не реагира по никакъв начин. Изражението на лицето й — поне онази част, която можеше да види — не се промени.

„Какво ли ще направи, ако отида в спалнята? — Лоркин мина покрай нея и погледна леглото. — Да, определено изглежда като обикновено легло — когато се обърна, той видя, че робинята е застанала в същата поза до стената на спалнята. — Дори не я чух кога ме е последвала — сигурно можеше да й каже да си върви, но когато отвори уста, за да заговори, се поколеба. — Трябва да се възползвам от възможността и да разбера как функционират отношенията господар-роб. Дали ми е лична прислужница или има няколко слуги, които изпълняват отделните задачи?“

— И така — рече той. — Как се казваш?

— Тивара — отвърна тя. Гласът й бе изненадващо дълбок и мелодичен.

— Какви са задълженията ти тук, Тивара?

Тя се поколеба, после вдигна глава и се усмихна. „Така е по-добре“ — помисли си той. Но когато се взря в очите й, той установи, че не са включени в усмивката й. В тях не прозираше нищо. Те бяха толкова тъмни, че Лоркин почти не можеше да различи зениците. По гърба му полазиха тръпки, които едва ли бяха породени от безпокойство, но със сигурност не бяха признак и на възбуда.

Тя се оттласна от стената и тръгна към него. Очите й се спуснаха към гърдите му. Тя протегна ръце, хвана шарфа на мантията му и започна да го развързва.

— К-какво правиш? — попита той, улавяйки я за китките.

— Едно от задълженията ми — отвърна тя, като се намръщи и пусна шарфа.

Сърцето му се разтуптя. Тялото му бе избрало възбудата пред безпокойството. „Не трябва да бързам да си правя изводи — каза си той. — Не ми стига притеснението, че ми слугува някой, който не го прави по своя воля! Подозирам, че да си легна с някой, който няма друг избор, ще е също толкова отблъскващо“. Той си представи как се взира в тези тъмни, празни очи и възбудата му се изпари.

— Ние, киралийците, предпочитаме да се събличаме сами — каза той и пусна ръцете й. Тя кимна и отстъпи назад. Загадъчните й очи излъчваха объркване и примирение. „По-добре от нищо“. Жената отстъпи към стената и зае предишната си поза. Лоркин подтисна въздишката си.

— Можеш да си вървиш — каза й той.

Тя се поколеба за миг, веждите й се стрелнаха нагоре, после бързо се обърна и се изгуби в коридора. Стъпките й утихнаха.

Лоркин се приближи до леглото и седна върху него.

„Така, това беше неловко и смущаващо“. И малко странно. Тя не бе отговорила на въпроса му. Но пък да пита робиня какви са задълженията й, докато тя стои в спалнята, си беше чист намек, че я иска в леглото си.

„Какъв съм идиот. Разбира се, че е така — Лоркин въздъхна. — Имам много да уча — помисли си мрачно той. — И тъй като единственият друг свободен човек тук е Денил, не ми остана нищо друго, освен да се уча от робите. Ако Тивара е личната ми прислужница, значи ще я виждам най-често. Ако ще разпитвам някой роб, по-добре да го направя насаме, така че никой сачаканец да не разбере колко съм невеж“.

При следващата възможност, реши Лоркин, той ще я разпита за отношенията между господар и роб.

„И се надявам да установим някакви правила. Да намалим всичките тия поклони и лягания по земята до такава степен, че да не ме притесняват, но също да не причиняват неудобство и на нея“.

Казано накратко — трябваше да се сприятелят. И това едва ли щеше да е много трудно. Никога не бе имал проблеми с жените. Всъщност романтичните отношения с тях му причиняваха много повече главоболия, отколкото си заслужаваше. Сприятеляването с една сачаканска робиня щеше да е ново предизвикателство, но определено бе по силите му.