Труди Канаван
Мисията на посланика (3)

Глава 2
Съмнителни връзки

Събуди се много по-рано от обичайното. Оставаха още няколко часа до зазоряване. Сония примигна в мрака и се зачуди какво ли я е събудило. Сън? Или може би се беше случило нещо, което внезапно да я стресне посред нощ?

В този миг тя чу звука от съседната стая, слаб, но отчетлив. С разтуптяно сърце и пламнала глава, тя стана и тихичко се приближи до вратата. Чу изтупването на крак по пода, последвано от второ. Сония хвана дръжката, почерпи от магията си, издигна около себе си бариера и си пое дълбоко дъх.

Дръжката се завъртя безшумно. Тя леко дръпна вратата към себе си и надникна в стаята. Слабата лунна светлина, процеждаща се през панелите на прозорците, осветяваше някаква фигура, която крачеше през гостната. Мъж, дребен на ръст, когото веднага разпозна и въздъхна с облекчение.

— Сери — каза Сония и отвори широко вратата. — Кой друг би се осмелил да се промъкне в стаята ми посред нощ?

Той се обърна към нея.

— Сония… — после си пое дълбоко дъх, но не каза нищо повече. Последва продължителна пауза и тя се намръщи. Колебанието не беше типично за него. Дали не беше дошъл да моли за услуга, която знаеше, че няма да й допадне?

Сония се съсредоточи и създаде малко светлинно кълбо, достатъчно, за да озари стаята с меко сияние. За миг дъхът й секна. Лицето му бе толкова набръчкано. Опасните и пълни с тревоги години като Крадец го бяха състарили повече от всички, които познаваше.

„На мен годините също ми се отразиха! — помисли си тя. — Но моите битки представляваха просто жалки кавги между магьосници, а не борба за оцеляване в безкомпромисния и често жесток подземен свят“.

— И така… какво те води в Гилдията посред нощ? — попита тя, влизайки в гостната.

Той я погледна замислено.

— Никога не ме питаш как успявам да вляза тук незабелязано.

— Не искам да знам. Предпочитам да не рискувам някой друг да разбере, ако случайно му позволя да проникне в съзнанието ми.

Той кимна.

— Ясно. Как вървят нещата тук?

Тя сви рамене.

— Все същото. Кавгите между богатите и бедните ученици не стихват. А сега, когато няколко от някогашните бедни ученици завършиха и станаха магьосници, кавгите се пренесоха и на по-високо ниво. Има нещо, към което трябва да се отнесем по-сериозно. След няколко дни ще се съберем на съвет, за да обсъдим петицията за отмяна на правилото, което забранява на учениците и магьосниците да общуват с престъпници или хора с лошо име. Ако всичко мине успешно, вече ще мога да разговарям с теб, без да нарушавам закона.

— И ще мога официално да отида до портата и да поискам аудиенция?

— Да. Това вече ще донесе доста безсънни нощи на Висшите магове. Обзалагам се, че съжаляват, че някога са позволили на нисшите съсловия да влязат в Гилдията.

— Винаги сме знаели, че ще съжаляват — отвърна Сери. Той въздъхна и отмести поглед. — Дори аз съжалявам, че беше сложен край на Прочистването.

Сония се намръщи и скръсти ръце, изпълнена с гняв и недоверие.

— Не може да бъде.

— Всичко се промени към по-лошо — той отиде до прозореца и раздалечи панелите, разкривайки тъмнината отвън.

— И причината за това е прекратяването на Прочистването? — Сония присви очи и заби поглед в гърба му. — А не новият порок, който съсипва живота на богатите и бедните имардинци?

— Роетът?

— Да. По време на прочистването бяха избивани стотици, но роетът отнема живота на хиляди — и поробва много повече.

Всеки ден тя се сблъскваше с жертвите му в болниците. Не само онези, които бяха хванати в изкусителния капан на наркотика страдаха, а и техните отчаяни родители, съпрузи, роднини, деца и приятели.

„И доколкото ми е известно, Сери може би е един от Крадците, които го внасят и продават“ — не можа да не си помисли тя, и то не за пръв път.

— Казват, че той носи забрава — рече тихо Сери, обръщайки се с лице към нея. — Край на тревогите и грижите. Никакъв страх. Никаква… мъка.

Гласът му се пречупи при последната дума и изведнъж Сония усети как сетивата й настръхват.

— Какво има, Сери? Защо си дошъл?

Той си пое дълбоко дъх. После бавно го издиша.

— Семейството ми… — каза той. — Бе избито тази нощ.

Сония се залюля на пети. Прониза я ужасна болка, която й напомни за нейната загуба, която никога нямаше да забрави — а и не биваше. Но тя я потисна. Ако й позволеше да я обсеби, Сония щеше да е неспособна да помогне на Сери. Той изглеждаше изгубен. В очите му прозираха нескрит ужас и агония. Тя се приближи до него и го прегърна. Той се вцепени за миг, после се притисна към нея.

— Това е част от битието на Крадеца — каза Сери. — Правиш всичко възможно да защитиш своите, но опасността винаги съществува. Веста ме напусна, защото не можеше да се примири с нея. Не можеше да търпи изолацията. Селия беше по-силна. По-смела. След всичко, което преживя, тя не заслужаваше да… и момчетата…

Веста беше първата съпруга на Сери. Тя беше умна, но раздразнителна и избухлива. Селия беше много по-подходяща за него, уравновесена, с тихата мъдрост на някой, който гледа на света с широко отворени, но изпълнени с прошка очи. Сония прегръщаше ридаещия Сери и усещаше как клепачите й се пълнят със сълзи. „Мога ли да си представя какво е да изгубиш дете? Познавам страха, че мога да го загубя, но не и болката от същинската загуба. Сигурно ще е най-ужасното нещо, което би могло да ми се случи. Да знам, че нечии деца никога няма да пораснат… и все пак… а другото му дете? Сигурно вече е пораснала“.

— Аний добре ли е? — попита тя.

Сери застина, после се отдръпна от нея. Лицето му се изопна и на него се изписа несигурност.

— Не знам. След като Веста и Аний си тръгнаха, оставих хората да си мислят, че не се интересувам повече от тях, заради собствената им безопасност — макар че от време на време се стараех да попадам пред очите на Аний, за да не ме забрави — той поклати глава. — Който го е извършил, е успял да премине през най-добрите ключалки и хората, на които вярвам безпрекословно. Проучил е всичко добре. Сигурно знае и за нея. Или знае, но не е открил местонахождението й. Ако реша да проверя как е, мога да го отведа право при нея.

— Можеш ли поне да я предупредиш?

Сери се намръщи.

— Да. Може би… — той въздъхна. — Трябва да опитам.

— Какво ще й кажеш?

— Да се скрие.

— В такъв случай няма значение дали ще отведеш убийците при нея, нали? При всички случаи ще се наложи да се скрие.

Той се замисли.

— Сигурно.

Сония се усмихна, щом забеляза решителността на лицето му. Тялото му се стегна. Той я погледна и очите му проблеснаха извинително.

— Тръгвай — каза му тя. — И следващия път не чакай да мине толкова време, преди да ме посетиш.

Той успя да се усмихне.

— Няма. О! Има и нещо друго. Просто предчувствие, но мисля, че един от новите Крадци, Скелин, желае да притежава собствен магьосник. Той е доставчик на роет, така че дано някой от твоите да не е пристрастен към него.

— Те не са мои, Сери — напомни му Сония не за пръв път.

Вместо да се ухили както обикновено, лицето му се изкриви в гримаса.

— Да. Както и да е. Сега по-добре иди оттатък, освен ако не искаш да разбереш как влизам и излизам от стаята ти.

Сония завъртя очи, после отиде в спалнята си. Преди да затвори вратата, тя се обърна.

— Лека нощ. Сери. Съжалявам за семейството ти и се надявам Аний да е жива и в безопасност.

Той кимна и преглътна.

— И аз.

След това Сония затвори вратата зад гърба си и зачака. От гостната се чуха няколко глухи потропвания, след което настъпи тишина. Тя преброи до сто и отново отвори вратата. Стаята беше празна. Не се забелязваха никакви следи от влизането и излизането му.

Тъмнината зад прозореца вече не беше толкова непрогледна. Тя бе придобила сивкав оттенък и на ранната утринна светлина се забелязваха смътни очертания. Сония се приближи до прозореца и спря. Дали това бе седалището на Върховния повелител или просто така й се струваше? По гърба й полазиха тръпки.

„Престани. Той не е там!“

През последните двайсет години в старата сграда бе живял Болкан. Тя често се бе чудила дали е усещал присъствието на предишния й обитател, но никога не го беше питала, убедена в нетактичността на въпроса.

„Той е на хълма. Зад теб!“

Тя се обърна и погледна отвъд стените и във въображението й се появи новият блестящ каменен обелиск сред сивите надгробни камъни в древното гробище. Изпълни я познатият стар копнеж, но тя се поколеба. Очакваше я много работа. И все пак беше още рано — тъкмо се развиделяваше. Имаше време. А и отдавна не го беше посещавала. Ужасните новини на Сери я накараха да… какво? Може би да осъзнае загубата му, като си припомни своята. Искаше й се да направи нещо повече, отколкото да прекара деня по обичайния начин, преструвайки се, че нищо лошо не се е случило.

Сония се върна в спалнята си, изми се и бързо се облече. После се уви в наметало — черно върху черно — изниза се през изхода и тръгна колкото се може по-безшумно по коридора към изхода на жилищната сграда на магьосниците.

За последен път бе посетила гробището преди двайсет години, заедно с лорд Ротан. Оттогава се бяха появили нови пътеки. Буйната растителност беше почистена, но Гилдията бе оставила стена от дървета около най-крайните гробове. Сония забеляза гладките плочи от наскоро изсечен камък. Беше наблюдавала поставянето на някои от тях. Когато някой магьосник умреше, магията, останала в него, се освобождаваше и изпепеляваше тялото му. Затова старите гробове оставаха загадка. Щом нямаше труп, който да бъде погребан, защо изобщо съществуваха?

Преоткриването на черната магия даде отговор на този въпрос. Последните останки от магическата енергия на тези древни магьосници бяха източвани от черен магьосник и телата им биваха погребвани.

Сега, след като черната магия вече не беше табу, макар й строго контролирана, погребенията отново бяха станали популярни. Извличането на последните остатъци от нея се извършваше от двамата черни магьосници на гилдията — тя и Калън.

Сония смяташе, че щом е извлякла последната сила на магьосника при смъртта му, би трябвало да присъства и на погребението му. „Чудя се дали и Калън се чувства задължен да го направи, когато магьосникът избере него“. Тя се приближи до един обикновен, неукрасен надгробен камък, пресуши с магия влагата и седна върху него. Очите й се спряха върху името. „Акарин. Ще ти се стори забавно да научиш колко от магьосниците, които толкова упорито се противопоставяха срещу възраждането на черната магия, преди края си прибягнаха до нея, за да могат останките им да изгният в земята. Може би ще решиш, също като мен, че изгарянето на тялото в последните изблици е много по-подходящо за един магьосник и — тя погледна към все по-пищно украсените нови гробове — далеч не толкова скъпо.“ Сония се съсредоточи върху думите, изсечени в камъка, върху който седеше. Име, звание, име на Дома, семейно име. Накрая с дребни букви бяха изписани думите: „Баща на Лоркин“. Но нейното име не се виждаше никъде. „Няма и да се види, докато семейството ти има думата за това, Акарин. Но поне приеха сина ти“.

Тя преглътна горчивината си и се замисли за Сери и семейството му. Позволи си да изпита мъката и болката от съчувствието. Връхлетяха я спомени, някои приятни, други не. От мислите я откъснаха приближаващи се стъпки и тя осъзна, че слънцето се е издигнало високо над главата й.

Когато се обърна, видя, че към нея върви Ротан. За миг лицето му се сбръчи от притеснение, но после по него се разля облекчение.

— Сония — каза той, поспирайки да си поеме дъх. — Пристигна куриер за теб. Никой не знаеше къде си отишла.

— Обзалагам се, че това е предизвикало буря от ненужна суетня и вълнения.

Той се намръщи.

— Не мисля, че точно сега е моментът да караш Гилдията да се съмнява в избора си да се довери на магьосниците, дошли от нисшите съсловия, предвид промените, които се очаква да бъдат предложени.

— Че има ли изобщо подходящ момент? — тя се изправи и въздъхна. — Освен това не съм унищожила Гилдията и не съм поробила всички киралийци, нали? Просто отидох да се поразходя. В това няма нищо лошо — тя го погледна. — От двайсет години не съм напускала града, а излизам от земите на Гилдията само за да отида в болниците. Това не е ли достатъчно?

— За някои не е. Най-вече за Калън.

Сония сви рамене.

— От него може да се очаква. Това му е работата — тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха по пътеката. — Не се притеснявай за Калън, Ротан. Мога да се справя с него. Освен това той няма да посмее да се оплаче, че съм посетила гроба на Акарин.

— Трябваше да оставиш съобщение за Джона, в което да кажеш къде отиваш.

— Знам, но тези неща имат навика да изникват спонтанно.

Той я погледна.

— Добре ли си?

Тя му се усмихна.

— Да. Имам син, който е жив и преуспяващ, болници в града, където да върша добрини и теб. Какво друго ми трябва?

Той се замисли.

— Съпруг?

Сония се засмя.

— Не ми трябва съпруг. Дори не съм сигурна, че искам да имам. Мислех си, че щом Лоркин се изнесе, ще се чувствам самотна, но установих, че ми харесва да разполагам с повече време за себе си. Един съпруг само… ще ми пречи.

Ротан се разсмя.

„Или ще представлява слабост, която враговете ми биха могли да използват“ — помисли си неочаквано тя. Но тази мисъл сигурно бе породена по-скоро от случилото се със Сери, отколкото от някаква реална заплаха. Макар врагове да не липсваха, те просто я мразеха заради низшия й произход или се страхуваха от черната магия, която владееше. Нямаше нищо, което да ги мотивира да наранят любимите й хора. „В противен случай вече да са се насочили към Лоркин“.

Докато си мислеше за сина си, тя започна да си припомня детските му години. Спомените се преплитаха, щастливи и разочароващи, и тя отново се изпълни с познатото смесено чувство на радост и болка. Когато бе тих и мрачен, замислен или говорещ умни приказки, той й напомняше ужасно силно за баща си. Но уверената, чаровна, упорита и гръмогласна негова страна бе толкова нетипична за Акарин, че тя можеше да види само една уникална личност, различна от всяка друга. Обаче Ротан не спираше да твърди, че упоритостта и гласовитостта му със сигурност са дошли от нея.

Когато излязоха от гората, Сония погледна към Гилдията. Пред тях се издигаше жилищната сграда на магьосниците, дълго правоъгълно здание, подслоняващо онези магове, които живееха на територията на Гилдията. От другата й страна се намираше дворът, зад който се издигаше друга постройка огледален образ на първата — жилищната сграда на учениците. В другия край на двора се издигаше най-голямата от всички постройки на Гилдията — Университетът. Триетажното здание се извисяваше над всички останали. Дори двайсет години по-късно Сония отново се изпълни с гордост, че двамата с Акарин бяха спасили тази сграда. И както винаги, тази мисъл бе последвана от тъга и скръб за платената цена. Ако я бяха оставили да се срути, погребвайки онези, които бяха останали вътре, и бяха почерпили сила от Арената, Акарин може би щеше да остане жив.

„Всъщност нямаше да има никакво значение колко сила щяхме да съберем. След като го раняха, той пак можеше да избере да ми даде цялата си сила и да умре, вместо да се излекува — или да позволи аз да го излекувам — и да рискува ичаните да ни победят. Независимо колко сила бяхме събрали, аз пак нямаше да имам време да победя Карико и да излекувам Акарин — тя се намръщи. — Може би все пак Лоркин не е взел упоритостта си от мен“.

— Изкушаваш ли се да говориш в полза на петицията? — попита Ротан, когато тръгнаха надолу по пътеката. — Знам, че подкрепяш отмяната на закона.

Тя поклати глава. Ротан се усмихна.

— Защо не?

— Може да се окаже, че вместо да им помогна, ще нанеса повече вреда на каузата им. Едва ли точно отрасналата в копторите жена, която наруши клетвата си, изучи черната магия и се противопостави на Висшите магове и краля, принуждавайки ги да я изпратят в изгнание, ще вдъхне доверие в магьосниците с нисш произход.

— Ти спаси страната.

— Аз помогнах на Акарин да спаси страната. Разликата е огромна.

Лицето на Ротан се изкриви.

— Ти изигра важна роля и нанесе последния удар. Едва ли са го забравили.

— А Акарин жертва себе си. Дори да не бях родена в копторите и да не бях жена, пак нямаше да мога да се сравня с това. — Тя сви рамене. — Благодарностите и признанието не ме вълнуват, Ротан. За мен значение имат само Лоркин и болниците. И ти, разбира се.

Той кимна.

— Ами ако ти кажа, че лорд Регин е предложил да представлява онези, които се противопоставят на петицията?

Щом чу името, стомахът й се сви. Макар ученикът, който я бе тормозил през първите й години в Университета, вече да се беше превърнал в мъж, женен, с две пораснали дъщери, който след ичанското нашествие се отнасяше към нея единствено с уважение и вежливост, Сония не можеше да не усети отклика от някогашното недоверие и неприязън.

— Това не ме изненадва — каза тя. — Той винаги е бил голям сноб.

— Да, макар характерът му значително да се е променил от ученическите му години.

— Добре, значи е сноб с приятни маниери.

Ротан се изкиска.

— Сега вече изкушаваш ли се?

Тя отново поклати глава.

— Хубаво, но трябва да те предупредя, че сигурно ще потърсят мнението ти по време на разискванията — предупреди я той. — Мнозина ще искат да научат мнението ти и да потърсят съветите ти.

Когато стигнаха до двора, Сония въздъхна.

— Съмнявам се. Но в случай, че се окажеш прав, аз ще обмисля отговорите си на всички въпроси, които биха могли да ми зададат. Не ми се иска да се окажа пречка за подателите на петицията.

„А щом Регин е представителят на противниците й, по-добре да се подготвя за всякакви хитроумни тактики. Маниерите му може и да са се подобрили, но той си остава все така нечестен и хитроумен както винаги“.

 

 

На улица „Западен глир“ в Северния квартал има малка шивашка работилница, която, ако познавате правилните хора, ще ви даде достъп до малките частни стаи на втория етаж, които предлагат развлечения на младите богати мъже от града.

Лоркин дойде тук за пръв път преди четири години. Доведоха го добрият му приятел и учител Декър и останалите от групичката им. Както винаги идеята беше на Декър. Той беше най-смелият от приятелите на Лоркин, макар това да бе характерна черта на всички млади Воини. От останалите алхимикът Шеран винаги се съгласяваше с предложенията на Декър, но лечителите Риатър и Орлон не можеха лесно да бъдат въвлечени в пакостите му. Може би предпазливостта беше вродено качество на всички лечители. Във всеки случай Лоркин се беше съгласил да придружи Декър, само защото останалите двама не бяха отказали.

Четири години по-късно те вече бяха завършили магьосници, а шивашката работилница бе предпочитаното им място за срещи. Днес Пърлър бе довел елийнската си братовчедка Джейли, която щеше да посети за пръв път свърталището им.

— Значи това е прочутата шивачница, за която съм слушала толкова много — каза младата жена, оглеждайки стаята. Обзавеждането беше чудесно, състоеше се от поизносени мебели от богатите къщи в града. Картините и прозоречните панели бяха груби и по изработка, и по съдържание.

— Да — отвърна Декър. — С всички удоволствия, които човек би си пожелал.

— Срещу определена цена — каза тя, поглеждайки го косо.

— Срещу определена цена, която сме готови да заплатим, само за да имаме удоволствието да се насладим на компанията ти.

Тя се усмихна.

— Толкова си мил!

— Но не и без одобрението на по-големия й братовчед — додаде Пърлър, поглеждайки спокойно Декър.

— Разбира се — каза младият мъж и леко му се поклони.

— И какви удоволствия предлагат тук? — попита Джейли Декър.

Той махна с ръка.

— Удоволствия за тялото, удоволствия за ума.

— За ума?

— Оха! Хайде да извикаме някой казанджия — каза Шеран с блеснал поглед. — Да ни донесе малко роет за успокоение.

— Не — рече Лоркин. Нечий друг глас отекна заедно с неговия. Той се обърна и кимна с благодарност на Орлон, който също като него ненавиждаше наркотика.

Веднъж го бяха опитали и преживяването доста разтревожи Лоркин. Притесни го не това как наркотикът извади наяве жестоката страна на Декър, който дразнеше и измъчваше момичето, което тогава бе увлечено по него, а как самият Лоркин въобще не се впечатли от поведението му. Всъщност дори му се стори забавно, макар по-късно да не можа да разбере защо.

Онзи ден сложи край на увлечението на момичето и постави началото на любовната връзка между Шеран и наркотика. Дотогава младежът изпълняваше всички желания на Декър. След онзи ден го правеше само ако това не застава между него и роета.

— Хайде вместо това да пийнем нещо — предложи Пърлър. — Малко вино.

— Магьосниците пият ли? — попита Джейли. — Мислех си, че не им е позволено.

— Пием! — каза й Риатър. — Но напиването не е добра идея. Освен стомаха и мехура ти, със сигурност ще включи и магията.

— Разбирам — отвърна тя. — Това означава ли, че когато Гилдията избира селяци, трябва да внимава да не са пияници?

Момчетата погледнаха към Лоркин и той се усмихна, защото знаеше, че не го правят, защото майка му е „селячка“, а защото знаеха много добре, че започнат ли да се шегуват с нисшите съсловия, той просто ще си тръгне.

— Сред снобите сигурно има повече пияници, отколкото сред селяците — рече Декър. — Имаме си начини да се оправим с тях. Какво вино предпочиташ?

Разговорът се отнесе към разнообразието от вина и Лоркин се извърна настрани. „Селяци“ и „сноби“ бяха прякорите, с които се наричаха бедните и богатите ученици, след като Гилдията реши да разшири приема и извън Домовете. Прякорът „селяци“ се наложи неусетно, защото никой от учениците, които идваха от нисшите съсловия, всъщност не беше беден. Гилдията отпускаше щедри суми на всички ученици. Както и на магьосниците, макар че те можеха да увеличат приходите си чрез магически и други методи. Трябваше да им се измисли някакъв прякор и се случи така, че не бе от най-ласкателните, затова селяците си отмъстиха със свой прякор за учениците от Домовете. И според Лоркин той си беше много подходящ. Младежът не попадаше в нито една от групите. Майка му идвате от копторите, баща му бе от един от най-могъщите Домове в Имардин. Той бе израснал в Гилдията, далеч от политическите манипулации и задължения на Домовете или от трудния живот в копторите. Повечето от приятелите му бяха сноби. Той не избягваше умишлено селяците, но повечето от тях, макар да не показваха открито презрението си както към останалите сноби, избягваха да общуват с него. Едва няколко години по-късно, след като Лоркин си бе създал постоянен кръг от приятели сноби, той осъзна, че селяците се страхуваха от него — и по-скоро от баща му.

— … представлява Сачака? Наистина ли още имат роби?

Лоркин внезапно насочи вниманието си към разговора и потрепери. Винаги го побиваха тръпки от името на страната, откъдето бе дошъл убиецът на баща му. И макар някога причината да бе страх, сега го изпълваше странно вълнение. След ичанското нашествие Обединените земи насочиха вниманието си към съседа, когото досега бяха пренебрегвали. Магьосници и дипломати си позволиха да влязат в Сачака, опитвайки се да избегнат бъдещи конфликти чрез преговори, търговия и споразумения. При завръщането си те разказваха за странната култура и още по-странния релеф.

— Имат — отвърна Пърлър. Лоркин се напрегна. По-големият брат на Риатър се беше върнал от Сачака няколко седмици по-рано, след като прекара там цяла година като помощник на Посланика на Гилдията. — Макар че ти не виждаш повечето от тях. Мантиите ти изчезват от стаята и се връщат почистени, но ти никога не виждаш кой ги взима. Но виждаш робите, които те обслужват, разбира се. Ние си имахме един.

— Значи си имал роб? — попита Шеран. — Това не е ли нарушаване на кралския закон?

— Те не са наши — отвърна Пърлър, свивайки рамене. — Сачаканците не знаят как да се отнасят добре с прислугата, затова им позволихме да ни зачислят роби. Или трябваше да ги приемем, или щеше да се наложи сами да си готвим и перем дрехите.

— Което щеше да е кошмарно — обади се Лоркин с престорен ужас в гласа. Лелята на майка му беше нейна робиня и семейството й работеше като прислуга в богатите семейства, но въпреки това те притежаваха достойнство и находчивост, които той уважаваше. Лоркин бе решил, че ако някога му се наложи да върши домакинска работа, той нямаше да се чувства унизен от това, за разлика от останалите магьосници.

Пърлър го погледна и поклати глава.

— Нямаше да имаме време сами да се занимаваме с това. Винаги бяхме толкова заети. А, ето ги и питиетата.

— С какво се занимавахте? — попита Орлон, докато наливаха чашите.

— Сключвахме търговски сделки, опитвахме се да убедим сачаканците да се откажат от робството, за да могат да се присъединят към Обединените земи, изучавахме сачаканската политика — посланик Марон чу за някаква група бунтовници и се опитваше да научи повече за тях, докато не се наложи да се завърне в Киралия заради някакви семейни проблеми.

— Звучи ми доста скучно — каза Декър.

— Всъщност е доста вълнуващо! — Пърлър се ухили. — Понякога е доста страшничко, но имах чувството, че правим нещо… историческо. Че се опитваме да променим нещата към по-добро — дори и на малки етапи.

Лоркин усети как го изпълва странен трепет.

— Смяташ ли, че ще променят мнението си за робството? — попита той.

Пърлър сви рамене.

— Някои може би, но е трудно да се каже дали се съгласяват от учтивост или за да спечелят нещо от нас. Марон мисли, че много по-лесно могат да бъдат убедени да се откажат от робството, отколкото от черната магия.

— Доста трудно ще ги убедим да се откажат от черната магия, след като самите ние имаме двама черни магьосници — посочи Риатър. — Не е ли малко лицемерно от наша страна?

— Щом те се откажат от нея, ние също ще го направим — рече уверено Пърлър.

Декър се обърна към Лоркин и се ухили.

— Ако това стане, Лоркин няма да може да наследи майка си.

Лоркин изсумтя подигравателно.

— Като че ли ще ми позволи. Тя предпочита да се занимавам с болниците.

— Че какво му е лошото? — попита тихо Орлон. — Това, че си избрал алхимията, не означава, че не можеш да помагаш на лечителите.

— За да ръководиш една болница, трябва да бъдеш воден от абсолютна, непоклатима преданост — отвърна Лоркин. — А аз не съм. Макар донякъде да ми се иска да бъда.

— Защо? — попита Джейли.

Лоркин разпери ръце.

— Ще ми се да направя нещо полезно в живота си.

— Пфу! — рече Декър. — Щом можеш да прекараш живота си в удоволствия, защо да не го направиш?

— От скука? — предположи Орлон.

— На кого му е скучно? — разнесе се нов женски глас.

Един съвсем различен трепет изпълни гърдите на Лоркин. Той затаи дъх и стомахът му се сви. Всички се обърнаха към тъмнокосата млада жена, която се промъкна през вратата. Тя се усмихна и огледа стаята. Когато срещна погледа на Лоркин, усмивката й помръкна, но само за миг.

— Берия — той произнесе името й сякаш без желание и веднага се възневидя за несигурния си, жалък глас.

— Ела, присъедини се към нас — покани я Декър.

„Не“ — искаше да каже Лоркин. Но нали уж я беше забравил? Бяха минали цели две години, откакто семейството й я отведе в Елийн. Когато тя седна на стола, той извърна поглед, сякаш не се интересуваше от нея, и се опита да отпусне мускулите си, които се бяха стегнали в мига, когато чу гласа й.

Берия бе първото момиче, в което се беще влюбил и засега — единственото. Срещаха се при всяка възможност, открито и тайно. Тя бе непрекъснато в мислите му и твърдеше, че се чувства по същия начин. Той бе готов да направи всичко за нея.

Някои хора ги окуражаваха, други правеха неохотни опити да го отрезвят — поне що се отнасяше до учебните му занимания. Проблемът беше, че нито майка му, нито семейството на Берия имаха причина да се противопоставят на връзката им. Освен това се оказа, че той е от онези хора, които изпадат в транс, когато са влюбени и нито разговорите, нито строгите мъмрения — дори от лорд Ротан, когото Лоркин уважаваше и обичаше като любим дядо — не можеха да го накарат да стъпи здраво на земята. Всички бяха решили да изчакат, докато се осъзнае достатъчно, за да може да се съсредоточи върху нещо различно от Берия и да му помогнат да навакса с обучението.

Тогава една нейна братовчедка ги хвана в леглото и семейството й настоя двамата да се оженят колкото се може по-скоро. За тях нямаше никакво значение, че той, като магьосник, може да предпази Берия от забременяване. Ако не се оженеха, тя щеше да бъде смятана за „развалена“ от всеки бъдещ ухажор.

Лоркин и майка му се съгласиха. Онзи, който се противопостави, бе самата Берия.

Тя отказа и да се вижда с него. Когато най-накрая той успя да я издебне, тя му каза, че никога не го е обичала. Че го е окуражавала само защото бе чула, че магьосниците могат да правят любов без опасността от зачеване. И че съжалява, че го е лъгала толкова дълго.

Майка му му каза, че онова, което изпитва, е най-близко до разболяването при немагьосниците. Най-доброто лекарство бе времето и любовта на семейството и приятелите му. Тогава тя описа поведението на Берия с такива думи, които той не би се осмелил да повтори в компанията на повечето хора, които познаваше.

За щастие семейството на Берия я отведе в Елийн, така че когато болката му утихна достатъчно, за да почувства някакъв гняв, тя отдавна бе далеч от погледа му. Той се закле да не се влюбва повече, но когато едно момиче от класа му по алхимия прояви интерес, непоколебимостта му вече беше омекнала. Той харесваше практичната й натура. Тя бе всичко, което Берия не беше. В киралийската култура царуваше странно двуличие — никой не очакваше от жените магьосници да останат безбрачни. Но когато той окончателно осъзна, че не я обича, тя беше истински и изцяло обсебена от него. Лоркин направи всичко възможно да прекрати тази връзка колкото се може по-елегантно, но знаеше, че момичето го е намразило дълбоко. Любовта, реши той, е много объркана работа.

Берия се приближи до един стол и се отпусна в него.

— И така, на кого му е скучно? — попита тя.

Докато останалите отричаха, Лоркин си мислеше за нея и за уроците, които бе научил. През последната година се беше срещал с няколко жени, които бяха добра компания и добри любовници, и не искаше нищо повече от това. Установи, че предпочита точно този тип връзки. Прелъстяванията, в които се впускаше Декър и които завършваха винаги със сълзи и скандали — или още по-зле — въобще не му допадаха. А уреденият брак, към който родителите на Риатър го бяха подтикнали, му звучеше като ужасен кошмар.

„Семейството на баща ми отдавна не е правило опити да ми търси булка. Може би са осъзнали какво удоволствие доставят на майка ми да проваля плановете им за мен. Макар да съм сигурен, че ако се съглася, тя няма да им пречи“.

Разговорът се насочи към няколко общи приятели на Берия и Декър. Лоркин се заслуша и остави следобеда бавно да тече. Накрая двамата лечители си тръгнаха, за да посетят новия хиподрум, а Берия отиде на шивач. Декър, Шеран и Джейли поеха към семейните си домове, които се намираха на същата главна улица във Вътрешния кръг, оставяйки Лоркин да се прибира сам в Гилдията.

Докато вървеше по улиците на Вътрешния кръг, той разглеждаше замислено големите сгради. През целия си живот бе живял тук. Никога не беше напускал Кръга. Никога не бе посещавал чужда държава. Никога не бе напускал града. Пред него се появи портата на Гилдията.

„Дали целта й е да ме държи затворник или да ме предпази?“ През портата се виждаше фасадата на Университета, където някога родителите му се бяха изправили срещу сачаканските магьосници в една последна отчаяна битка. „Онези магьосници са били само ичани, сачаканската версия на прогонени престъпници. Как ли щеше да завърши битката, ако бяха ашаки, благородните воини, които владеят черната магия? Наистина щяхме да извадим късмет, ако бяхме спечелили тази битка. Всички го знаят. Ако сачаканците наистина решат да ни завладеят, майка ми и Черният магьосник Калън няма да успеят да ни спасят“.

Една позната фигура се приближаваше към портата от вътрешната страна. Когато мъжът излезе на улицата, Лоркин се усмихна. Познаваше лорд Денил покрай майка си и лорд Ротан. Доста време беше минало от последния път, когато се беше видял с историка. Както винаги, лицето на Денил бе леко намръщено и Лоркин знаеше, че ако не му се обади, по-възрастният магьосник просто ще мине покрай него, без да го забележи.

— Лорд Денил! — повика го Лоркин с тих мисловен глас. На мисловното общуване се гледаше с неодобрение, тъй като можеше да бъде чуто от всички магьосници — приятели и врагове. Но обръщането по име се считаше за безопасно, защото издаваше твърде малко информация на подслушващите.

Високият магьосник надигна глава, видя Лоркин, и мръщенето изчезна. Двамата тръгнаха един към друг и се срещнаха в началото на улицата, където живееше Денил.

— Лорд Лоркин. Как вървят нещата?

Лоркин сви рамене.

— Сравнително добре. А вашите проучвания?

Денил отново се намръщи и погледна към вързопа, който носеше.

— Голямата библиотека ми изпрати няколко архива, в които се надявам да открия повече подробности за състоянието на Имардин след смъртта на Тагин.

Лоркин не можа да си спомни кой е Тагин, но кимна учтиво. Денил се бе потопил в историята на магията от толкова дълго време и понякога забравяше, че останалите хора не са толкова добре запознати с подробностите. „Сигурно е голямо облекчение да знаеш на какво искаш да посветиш живота си — помисли си Лоркин. — Без да се чудиш какво да правиш със себе си“.

— Как… как ви хрумна идеята да опишете историята на магията? — попита Лоркин.

Денил го погледна и сви рамене.

— Задачата сама ме намери — каза той. — Понякога си мечтая да не беше ставало така, но тогава пък намирам някой интересен откъс и — той се усмихна накриво — си спомням колко е важно миналото да не бъде изгубено. Историята може да ни научи на много неща и може би някой ден ще се натисна на някоя тайна, от която ще спечелим много.

— Като черната магия? — предположи Лоркин.

Лицето на Денил се изкриви.

— Може би нещо, което не води след себе си толкова рискове и саможертви.

Сърцето на Лоркин подскочи.

— Някаква нова защитна магия? Това ще е нещо страхотно! — „Не само ще освободи Гилдията от черната магия, а може и да осигури защита срещу сачаканците или дори да ги убеди да се откажат от черната магия и робството и да се присъединят към Обединените земи. Ако успея да намеря нещо такова… но това е идея на Денил, не моя…“

Денил сви рамене.

— Може въобще да не намеря нищо. Но за мен е достатъчно постижение да открия истината, да я запиша и запазя.

„Така… щом Денил не се интересува… дали ще има нещо против някой друг да потърси алтернатива на черната магия? Дали ще ми позволи да го направя?“ Лоркин потръпна от прилива на надежда. Той си пое дълбоко дъх.

— Мога ли… Мога ли да прегледам досегашните ви открития?

По-възрастният магьосник повдигна вежди.

— Разбира се. Ще ми бъде интересно да разбера мнението ти за тях. Може да забележиш нещо, което съм пропуснал — той погледна към уличката и сви рамене. — Защо не се присъединиш към мен и Тайенд за вечеря? След това ще ти покажа записките и източниците ми и ще ти обясня пропуските в историята, които се опитвам да запълня.

Лоркин кимна, без да се замисля.

— Благодаря ви! — Ако останеше сам в покоите си в Гилдията, щеше да изпадне в мрачно настроение, мислейки за Берия и опитвайки се да се убеди, че животът му е по-добър без нея. — Сигурен съм, че ще бъде увлекателно.

Денил посочи къщата си, голяма двуетажна сграда, която беше наел, след като се оттегли от поста си Посланик на Гилдията в Елийн. Макар да бе известно, че Денил и Тайенд са повече от приятели, днес малцина го обсъждаха. Денил бе избрал да живее в града вместо в земите на Гилдията, защото, както казваше той, „това е един вид споразумение: Гилдията се преструва на сляпа, а ние не й даваме нищо за гледане“.

— Искате ли първо да се върнете в Гилдията?

Лоркин поклати глава.

— Не, но ако вие искате първо да предупредите Тайенд и прислугата…

— Не, те няма да имат нищо против. Тайенд непрекъснато води у дома разни неочаквани гости. Прислужниците ни са свикнали.

Той му махна с ръка и тръгна към дома си, а Лоркин бързо го последва.