Труди Канаван
Мисията на посланика (16)

Глава 15
Среднощни посетители

Стените на стаята бяха кръгли, като вътрешност на сфера.

„Също като Купола в Гилдията — помисли си Лоркин. — Да не сме си вече вкъщи?“

На пода, в най-ниската му точка, лежеше грамаден камък. Той имаше размерите на малко дете, свито на кълбо, но когато Лоркин протегна ръка към него, установи, че е достатъчно малък, за да се побере в шепата му. Когато стисна юмрук, камъкът бързо се сви и изчезна.

„О, не! Намерих хранилищния камък, но го изгубих отново. Унищожих го. Когато сачаканците разберат, много ще се ядосат! Ще ни убият…“

Но усещането за страх бързо избледня. Вместо това той се почувства добре. Не, почувства се много добре. Сякаш чаршафите на леглото му се плъзгаха по тялото му и на някои места го галеха тплкова нежно, че…

Той рязко се събуди. Близо, много близо до него имаше някой. Всъщност лежеше отгоре му. Гладка кожа се отърка в неговата. Приятен аромат погъделичка обонянието му. Топъл дъх погали ухото му. Той не можеше да види нищо. В стаята цареше пълна тъмнина. Но звукът от дишането му се стори познат, сякаш идваше от гърлото на жена.

Тивара!

Чувстваше голотата й. И тя бавно се намести върху него. Той трябваше да се притесни — да я отблъсне, но вместо това интересът му се възбуди. Тя избра точно този момент, за да се възползва от събуждането му и той изохка от неочакваното удоволствие, което изпита от сливането на телата им. „Предател! — смъмри той тялото си. — Трябва да я спра“.

Но не го направи.

„А и тя очевидно го желае!“ — бе следващата му мисъл. Той се сети за времето, което прекараха в разговори и как бе започнал да харесва проблясъците на криещата се под наложената покорност умна и силна жена. „Ти я харесваш! — успокои се той. — Така че всичко е наред, нали?“. Но му ставаше все по-трудно да мисли. Мислите му се разпадаха под вълните от чисто физическо удоволствие.

Дишането и движенията й се ускориха. Той се отказа от размислите си и се остави на насладата. Внезапно тялото й се вцепени и тя спря да се движи1. Гърдите й се повдигнаха от неговите и гърбът й се изви като лък. Той се усмихна. „Е, това доказва, че наистина й е приятно“. Тивара издаде заглушен стон.

Заглушен?

Внезапно очите му бяха заслепени от ярка светлина. Той примигна, за да привикне с нея и тогава разбра две неща.

Нечия ръка затискаше устата на Тивара.

И това въобще не беше Тивара.

Над него и непознатата се наведе друга жена и той стреснато я разпозна. Това беше Тивара.

Лицето й бе изкривено в яростна гримаса. Тя се опитваше да задържи непознатата, която продължаваше да издава заглушени звуци и да се бори. По гърдите му покапа нещо топло и мокро. Той погледна надолу. Беше червено и се стичаше по тялото на непознатата.

Кръв!

Лоркин усети как тялото му се вцепенява, но ужасът му вля сили, той отблъсна непознатата и Тивара от себе си и се измъкна от леглото. От тласъка ръката на Тивара се изплъзна от устата на непознатата, а жената се претърколи и едва не падна от леглото. Погледите им се срещнаха.

— Ти! Но… той трябва да умре… Ти… — от устата на жената течеше кръв. Тя се закашля и притисна ръка към страната си. Лицето й се изкриви от омраза, макар очевидно да губеше сили. — Ти измени на собствените си хора! — изсъска тя.

— Казах ти, че няма да ти позволя да го убиеш. Трябваше да се вслушаш в предупреждението ми и да си идеш.

Жената отвори уста, за да отговори, но силен спазъм скова мускулите й. Тивара я хвана за ръката.

„Тя умира — осъзна Лоркин. — Не знам какво става тук, но не мога да я оставя просто ей така да си иде“. Той обгради Тивара с магията си, изблъска я встрани, скочи върху леглото и насочи лечителската си енергия към жената.

Но усети как се сблъсква с друга сила. Тя разруши бариерата му и го отхвърли от леглото върху твърдия под. Той остана да лежи там зашеметен.

„Тя притежава магия. Тивара притежава магия! Тя не е такава, каквато изглежда. И… ох!“.

— Съжалявам, лорд Лоркин.

Той отвори очи и видя надвесената над него робиня. Погледна към другата, но тя лежеше неподвижно с гръб към него. Лоркин отново се обърна към Тивара. „Колко ли е силна? — той я погледна със страх. — Дали е сачаканска черна магьосница? Но те не обучават жените си на магия. Добре де, може и да го направят, ако имат нужда от шпионин…“

— Тази жена смяташе да ви убие — каза му тя.

Той я погледна втренчено.

— Аз не останах с такова впечатление.

Тивара се усмихна, но в очите й не проблесна веселие.

— Щеше. Беше изпратена тук, за да го направи. Добре че пристигнах навреме, за да я спра.

„Тя е луда“ — помисли си той. Ала освен това беше и магьосница с неопределени сили. По-добре да опита да се разбере с нея, отколкото да вика за помощ. Но пък това щеше да стане по-лесно, ако не лежеше гол на пода.

Лоркин бавно се изправи. Тя не посегна да го спре. Той видя, че намушканата жена се взираше с мъртви очи в тавана. Или отвъд него. „И не вижда нищо — нито някога ще види“ Лоркин потрепери.

Той отиде до окачената на стената мантия, която робите бяха почистили и подготвили за следващия ден, и взе панталона. Гърдите му бяха омазани с кръв. Лоркин я избърса с парчето плат, което слугите оставяха всяка нощ, заедно с кана вода и купа, за да може да се измие на сутринта.

— От скептичното ви поведение разбирам, че не сте запознат със Смъртта на любовника — каза Тивара. — Това е форма на висша магия. Когато мъжът или жената достигнат върха на удоволствието, докато правят любов, естествената им защита срещу агресивната магия отслабва и те могат лесно да бъдат лишени от всичките си сили — и от живота си. Сачаканските мъже знаят за Смъртта на любовника и са много предпазливи, но не знаят как да я приложат. Очевидно са изгубили познанието, след като са престанали да обучават жените в магия.

— Ти си жена — посочи Лоркин, докато си обуваше панталоните. — Как си овладяла магията?

Тя се усмихна.

— Мъжете са престанали да обучават жените на магия. Но не и жените.

— Значи ти също знаеш как да приложиш тази Смърт на любовника? — на масата лежаха бележника и кръвният пръстен на майка му. Докато се пресягаше за горната част на мантията си, той скришом го взе с надеждата, че тя няма да забележи и го задържа в шепата си, докато се обличаше. След това взе бележника си, пъхна го във вътрешния джоб и същевременно пусна там и бижуто.

— Да. Макар това да не е любимият ми начин да убивам — тя погледна към непознатата. Лоркин също се обърна към тялото в леглото му. „Щом Тивара познава един от начините за прилагане на висшата магия, значи има вероятност да знае и други. И сигурно е много, много по-силна от мен“.

— Каква си всъщност ти? Очевидно не си точно робиня.

— Шпионин. Бях изпратена тук, за да ви защитя.

— От кого.

— Не мога да ви кажа.

— Но човекът, който те е изпратил, иска да ме запази жив?

— Да.

Той погледна към мъртвата жена.

— Ти… ти… ъъъ… я уби, за да ме спасиш?

— Да. Ако не я бях открила навреме при вас, сега вие щяхте да сте труп — тя въздъхна. — Съжалявам. Направих грешка. Мислех, че сте в безопасност. Та нали ми казахте, че нямате намерение да вкарвате никоя робиня в леглото си. Не трябваше да ви вярвам.

Той усети как лицето му пламва.

— Нямах такова намерение.

— Но не изглеждаше като да се опитвате да я спрете.

— Беше тъмно. Помислих я за… — той се сепна. Тивара не беше онази, за която я мислеше. Тя бе черна магьосница, шпионин и признаваше, че предпочита да убива по определени начини. Може би не трябваше да й разкрива, че я намира за привлекателна. „А и вече не съм сигурен, че ме привлича“.

Очите й бяха по тъмни от всякога. Тя ги присви.

— Помислихте я за какво?

Той се извърна настрани, после се насили да срещне погледа й.

— За някой друг. Още не се бях разсънил. Мислех, че сънувам.

— Сигурно имате интересни и приятни сънища — отбеляза тя. — Съберете си нещата.

— Нещата?

— Всичко, което искате да вземете със себе си.

— Отиваме ли някъде?

— Да — тя отново погледна към мъртвата жена. — Когато хората, които са я изпратили тук, разберат, че не е успяла да ви убие, те ще изпратят някой друг да довърши работата. И ще изпратят още някой, който да убие мен. За нас вече не е безопасно да оставаме тук, а и вие сте ми нужен жив.

— А Де… посланик Денил?

Тя се усмихна.

— Той не е мишена.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото не е син на човека, който им се изпречи на пътя.

Лоркин замръзна от изненада. „Беше ли права майка? Тя бе сигурна, че някой ще ми има зъб заради онова, което са сторили двамата с баща ми“.

Тя отстъпи към вратата.

— Побързайте! Нямаме много време.

Той не помръдна от мястото си. „Трябва ли да й се доверя? Имам ли друг избор? Тя владее черната магия. Сигурно може да ме принуди да тръгна с нея. Ако ме искаше мъртъв, защо изобщо спаси живота ми? Освен ако всичко, което ми каза, е лъжа и тя е убила невинна робиня просто за да ме убеди в… нещо“.

Той си спомни изражението на непозната при вида на Тивара. „Но… той трябва да умре!“ — беше казала тя. Значи наистина искаше да го убие. „Ти предаваш собствените си хора…“ — бе казала жената на Тивара. Дали „собствените й хора“ означаваха сачаканският народ? Изведнъж притесненията на майка му придобиха съвсем реални измерения. „Поне Тивара като че ли иска да ме запази жив. Ако остана тук, кой знае какво ще се случи. Тя смята, че някой друг ще се опита да ме убие“.

Беше попаднал в беда. Но Лоркин си спомни какво бе решил по време на Изслушването. Попадне ли в беда, трябва да направи всичко възможно, за да се измъкне. След като обмисли възможностите, той се спря на онази, която според него бе най-добрата.

Младият мъж огледа стаята. Имаше ли нужда от още нещо? Не. Пръстенът на майка му беше в джоба му. Той се приближи до Тивара.

— Взех всичко, което ми е нужно.

Тя кимна, отвори вратата и надникна в коридора.

— На чий път всъщност се е изпречил баща ми? — попита той.

Тя завъртя очи.

— Нямаме време за обяснения.

— Знаех си, че ще кажеш така.

— По-късно ще ви обясня.

— Приемам това като обещание — рече той.

Жената се намръщи, притисна показалец към устните си, за да го накара да замълчи, после му махна с ръка и тихо се запромъква по тъмните коридори на Дома на Гилдията.

 

 

Някога Сери преминаваше по познатите отсечки от Пътя на Крадците, без да ползва осветление. Нямаше почти никаква опасност да се натъкне на нечий нож в тъмното, защото мрежата от проходи под града можеше да се ползва само с одобрението на Крадците, а примирието между тях възпрепятстваше извършването на неразрешени убийства на Пътя.

Но сега нямаше примирие и всеки можеше да минава оттук. Напоследък Пътят беше станал толкова опасен, че малцина се осмеляваха да го използват, което по ирония на съдбата направи пустите му части по-безопасни. А историите за свръхголеми гризачи и чудовища държаха всички, с изключение на най-смелите, далеч от него.

„И въпреки това не бих се осмелил да минавам оттук без светлина…“ — помислиси Сери, приближавайки поредния завой. Откакто навлязоха в проходите, сърцето му бе започнало да бие смущаващо бързо. Той нямаше да се успокои, докато не излезе на повърхността. Сери надникна зад ъгъла, повдигна фенера и с облекчение установи, че тунелът напред е празен. В този миг осъзна, че онова, което бе помислил за следващия завой, всъщност е купчина срутена зидария. Той въздъхна и се обърна към Гол.

— Поредното задръстване.

Гол повдигна вежди.

— Предишният път го нямаше.

— Приближаваме много до Слиг сити? — завърши Сери. — Да! По-добре да се движим по-тихо.

Слиговете бяха група улични хлапета, намерили убежище под земята, след като онази част от копторите, която бяха обитавали, бе срината със земята, за да направи място за новите улици и сгради. Те бяха останали в тунелите, като излизаха навън само за храна. Някак си бяха успели да оцелеят, да пораснат и да се размножават в тъмнината и сега защитаваха територията си с животинска ярост.

Крадецът, който действаше над Слигоград, веднъж се опитал да ги постави под контрол. Няколко дни по-късно трупът му, заедно с телата на хората му, изплува от канализацията. След това живущите на повърхността, започнаха да оставят храна край входовете към известните тунели с надеждата да умилостивят слиговете.

При всеки вход Сери повдигаше лампата и оглеждаше зидарията. Слиговете винаги рисуваха своя знак по стените в покрайнините на територията им. Той спря да проверява едва когато двамата с Гол се отдалечиха на достатъчно разстояние от владенията на подземните жители. За съжаление започнаха отново да срещат срутвания и признаци на разруха. Но скоро щяха да стигнат до някогашния вхъд към коридорите на Гилдията.

Той бе унищожен след нашествието на ичаните, но Сери уреди прокопаването на нов тунел. Като предохранителна мярка той включи фалшиви входове и хитроумни капани, които щяха да объркат любопитните изследователи. Той спря и се огледа, за да види дали наблизо няма някой и бързо се шмугна в правилния вход, следван от Гол.

— Успех! — каза приятелят му и отстъпи настрани в една нита, където обикновено чакаше, докато Сери отиваше да се срещне със Сония.

— И на теб — отвърна Сери. — Не разговаряй с непознати.

Големият мъж изхъмка и повдигна фенера си, за да огледа нишата. После обра с ръка няколко фаринови паяжини, седна на издатината и се прозя. Сери се обърна и тръгна по тунелите под земите на Гилдията.

Те също се рушаха. Всъщност единствено Върховният повелител Акарин ги беше поддържал. Но потайният магьосник не можеше да внася твърде много строителни материали, защото щеше да възбуди подозрението на останалите, затова използваше предимно тухли от други части на лабиринта. Основните проблеми с влагата и разместващата се почва така и не бяха решени.

„Сигурен съм, че Гилдията би предпочела да ги запълни. Бих ги поправил сам, но ако магьосниците открият, че един Крадец поправя подземните проходи, едва ли ще останат доволни. Съмнява ме, че ще приемат извинението, че просто искам от време на време да мога да се срещам със Сония“.

Сърцето на Сери продължаваше да бие ускорено, но този път не от страх, а от вълнение. Промъкването в сградите на Гилдията винаги му носеше тръпка на удоволствие. Избягването на опасните райони със срутвания усложняваше пътя му повече от необходимото, но щом се озова под Университета, нещата се подобриха. Проходът от Университета до жилищната сграда на магьосниците го притесняваше най-силно, тъй като бе единственият подземен път между двете сгради. Всъщност той бе изграден като част от канализацията и покрай изкопа минаваше ремонтна пътечка. Но Сери подозираше, че от години никой не го беше ремонтирал. От пукнатините в стените се просмукваше вода и капеше от сводестия таван.

„Един ден и тук ще има срутване и те ще открият смрадливия недостатък на занемарената поддръжка на канализацията“.

Щом се озова под жилищната сграда на магьосниците, проходът леко се разшири. Под правоъгълните дупки в тавана бяха изписани числа. Той намери онова, което му трябваше, остави фенера на едно сухо място и се изкатери през отвора.

Това беше най-трудната част от маршрута. Отворите се намираха в основата на някакъв неизползван улей, който бе свързан с покрива на сградата. През него непрекъснато нахлуваше свеж въздух. Сери имаше две любими теории: това или бе вентилационна система, която разреждаше отровния въздух в канализацията, или беше система за изхвърляне на смет, направена така, че от канала да не нахлува смрад.

В тръбата беше тясно, но за щастие сухо. Той се изкачваше бавно и почиваше често. „Един ден ще бъда твърде стар, за да правя това. Тогава ще трябва да минавам през портите на Гилдията, или Сония ще трябва да идва при мен.“

Най-накрая той стигна до стената на покоите й. Преди много време бе разместил тухлите, за да достигне до ламперията зад тях. Сега долепи око до шпионката, която беше издълбал в дървото.

Стаята тъмнееше и изглеждаше празна. Но това бе напълно естествено за този нощен час. Той внимателно и бавно хвана дръжките, които бе монтирал върху тази част от ламперията, повдигна леко и бутна.

Разнесе се скърцане. „Следващия път ще трябва да донеса малко восък, за да я смажа“ — помисли си той. После мина през отвора и върна плоскостта на мястото й. За него бе донякъде въпрос на гордост и удовлетворение, че Сония никога не го беше виждала да влиза оттук. Тя продължаваше да настоява, че не иска да разбира как успява да се появи и как излизаше винаги незабележимо от помещението. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре щеше да е и за двама им. Идването тук не бе опасно за него, но ако посещенията му бъдеха открити, последствията за нея нямаше да са приятни.

Той вдигна лек шум, почука по мебелите, стъпи върху една скърцаща дъска и зачака. Но тя не се появи от спалнята си. Сери се приближи до вратата и леко я открехна. Леглото бе оправено. Стаята бе празна.

Въодушевлението му бе заменено от разочарование. Той седна. Досега Сония никога не бе отсъствала. „Никога не съм си и помислял, че няма да я намеря тук. Сега какво да правя? Да я почакам ли?“.

Но ако някой друг се появеше заедно с нея, щеше да се получи доста неловка ситуация. Сери нямаше да има време да се спусне по улея. А там пък бе и доста неудобно място за чакане и наблюдение. Крадецът изруга под носа си, стана и тихо започна да претърсва мебелировката й. Намери нужното в едно чекмедже — хартия и писалка. Той откъсна малко парче от листа, нарисува един мъничък серини — гризачът, откъдето идваше псевдонима му — и го пъхна под вратата на спалнята й.

След това мина обратно през ламперията и започна дългия път наобратно.

 

 

Робът, който посрещна Денил на вратата на Дома на Гилдията, побърза да се просне на земята. Но мислите на магьосника бяха заети с толкова много вълнуващи открития, че той не обърна внимание на думите на мъжа. Докато се прибираше от двореца, Денил записа в бележника си всичко, което си спомняше от разказа на краля за сачаканската история, но докато вървеше по коридора, започна да се сеща за други неща, които беше забравил.

„Трябва да седна и да запиша всичко. Подозирам, че ме чака дълга нощ. Чудя се дали Ачати ще може да ми освободи следващата вечер… какво е това?“.

Целият под на Господарската стая бе покрит с море от роби. Телата им започваха още от вратата. Към тях се присъедини и робът от входа. Гледката бе толкова сюрреалистична, че за миг Денил остана без думи.

— Станете! — нареди той.

Всички станаха като един. Магьосникът видя лица на мъже и жени, които не познаваше. Някои носеха грубите дрехи на дворни работници, други имаха петна от храна по кожените си престилки.

— Защо сте тук? — попита той.

Робите се спогледаха, после вкупом впериха погледи в роба, който го бе посрещнал на входа. Мъжът се прегърби, сякаш погледите им имаха тежест.

— Л-лорд Лоркин е… е… е…

Денил усети как сърцето му прескочи един удар, след което заби ускорено. Само нещо ужасно би породило такъв страх.

— Той е какво? Мъртъв?

Мъжът поклати глава и Денил отмаля от облекчение.

— Тогава какво?

— Няма го.

Мъжът отново се просна на пода, последван от всички останали вкупом. Денил си пое дълбоко дъх и се опита да говори спокойно.

— Тогава къде е?

— Не знаем — отвърна робът от входа с приглушен глас. — Но… той е оставил… в стаята си.

„Оставил е нещо в стаята си. Най-вероятно писмо, в което обяснява къде е. И незнайно защо робите мислят, че ще се ядосам. Да не би Лоркин да е решил на своя глава да се прибере у дома?“

— Станете — нареди той. — Всички. Върнете се към задълженията си. Не. Почакайте! — робите бяха започнали да се изправят. „Може би трябва да ги разпитам“. — Останете тук. Ти! — той посочи роба от входа — Ела с мен!

Кафявото лице на мъжа пребледня. Той мълчаливо последва Денил до стаята на Лоркин. Навсякъде из голямата стая бяха оставени фенери, един бе запален и в спалнята.

— Лорд Лоркин? — извика Денил, без да очаква отговор. Ако Лоркин им беше казал, че си тръгва, едва ли щеше да бъде тук. Въпреки това Денил отиде до вратата на спалнята и надникна вътре.

Гледката, която се разкри пред очите му, смрази кръвта във вените му.

В стаята лежеше гола сачаканка. Тялото й бе извито с гръб към него, но лицето й бе обърнато към тавана. Очите й се взираха безизразно. Чаршафите около нея бяха изцапани с тъмно червено. На места дори бяха още влажни. Денил видя раната на гърба й. Той се обърна и впери поглед в роба.

— Как се е случило това?

Мъжът се сви от страх.

— Не знам. Никой не знае. Чухме шумове. Гласове. Когато всичко утихна, дойдохме да видим — очите му се плъзнаха по тялото, но бързо се отместиха встрани.

„Лоркин ли го е направил? — искаше да попита Денил. — Но мъжът каза, че не знае какво е станало, така че няма как да знае дали Лоркин е виновен“.

— Коя е тя? — попита вместо това той.

— Рива.

— Тя от робите в къщата ли е?

— Д-да.

— Някой друг липсва ли?

Мъжът се намръщи, но след миг очите му се разшириха.

— Тивара.

— Друга робиня?

— Да. Като Рива. От робите прислужници.

Денил отново огледа мъртвата жена. Дали Тивара бе замесена по някакъв начин в убийството? Или я беше сполетяла същата съдба?

— Рива и Тивара… бяха ли в приятелски отношения? — попита Денил. — Някой виждал ли ги е да разговарят?

— Н-не знам. — Мъжът отново наведе поглед. — Ще попитам.

— Недей! — каза Денил. — Доведи ми робите. Нареди ги вън в коридора и им забрани да разговарят.

Мъжът излезе бързо. „Сигурно вече са успели да поговорят и да измислят алибита или извинения. Но повече няма да могат да променят историята си“.

Трябваше незабавно да изпрати послание на ашаки Ачати. Робите принадлежаха на краля. Денил не бе сигурен дали убийството на един от тях ще бъде голям проблем. Но изчезването на Лоркин беше. Особено ако бе отведен против волята му. Особено, ако той бе убил робинята.

„Ачати несъмнено ще разпита сам робите. Сигурно ще прочете съзнанията им. Възможно е да укрие някаква информация, която според него не трябва да узнавам. Така че трябва да разбера колкото се може повече, преди Ачати да пристигне“.

По гърба му полазиха тръпки. „Съвпадение ли е, че бях поканен в двореца същата вечер, когато тук бе убит един от робите на краля?“

Лоркин ли бе убил робинята? Едва ли. Но определено изглеждаше така, сякаш го е направил. Дали е било при самозащита? „Трябва да проверя за улики, преди да пристигнат хората на краля“. Той се върна в стаята и погледна към тялото. Освен смъртоносната рана, на ръката й се забелязваше плитко порязване, от което се стичаше тънка струйка кръв. „Интересно. Това ми прилича на доказателство за използването на черна магия“. Той се насили да докосне кожата на бедрото на жената и да активира сетивата си. И наистина в тялото не се долавяше и капчица енергия. Наистина бе използвана черна магия. Връхлетя го неописуемо облекчение. „Значи няма как да е Лоркин“.

Тогава защо беше изчезнал? Дали бе пленник на някой сачакански черен магьосник? Денил внезапно почувства пристъп на гадене.

„Ако Сония разбере…“ А трябваше ли да разбира? Ако той успее да намери Лоркин достатъчно бързо, то тогава нямаше да има лоши новини за съобщаване, а само история със щастлив край за разказване. Поне така се надяваше. Трябваше да открие Лоркин, и то бързо. Шумовете от коридора му подсказаха, че робите са се събрали за разпита. Той въздъхна. Нощта определено щеше да е дълга. Но причината за това съвсем не беше по вкуса му.