Труди Канаван
Мисията на посланика (19)

Глава 18
Изменницата

Робът проплака. Глава му бе стисната между големите длани на ашаки Тикако и Денил не се сдържа и потрепна. Макар съзнанието му никога да не беше прочитано от черен магьосник, по реакцията на роба можеше да се съди, че преживяването изобщо не е приятно.

Тикако изпъшка ядосано и раздразнено, и отблъсна роба настрани. Мъжът падна върху едното си рамо и побърза да изпълзи на четири крака от стаята, след като господарят му изкрещя да си върви. Останалите роби, които бяха коленичили наблизо и очакваха да бъдат разпитани, се свиха още повече, когато ашаки Тикако насочи вниманието си към тях.

Не бяха останали много роби. Досега Денил беше преброил около осемдесет. Никой от тях не беше дал някаква полезна информация за Лоркин и Тивара. Те дори не можеха да потвърдят, че Тивара е разговаряла с някого в имението.

Господарят посочи с пръст. Една млада жена неохотно се приближи със зачервени от дългото стоене върху грубия каменен под колене. Тикако я хвана за главата, още преди да е коленичила пред него. Жената сбръчи вежди й Денил не можа да не затаи дъх с надеждата, че точно тя пази тайната за местонахождението на Лоркин, макар това със сигурност да означаваше, че робинята ще бъде убита за укриването на информацията.

Сред продължителна пауза Тикако впери поглед в нея и с нечленоразделен гневен рев я отхвърли от себе си. Жената се стовари върху една от големите керамични вази, които бяха подредени край стената и по пода се разпиляха красиви цъфнали растения. Робинята бавно се надигна до седнало положение, примигна и очите й се изцъклиха.

Денил преглътна поредното проклятие. „Колко са брутални тези хора. Иска им се да се мислят за толкова благородни с всичките им ритуали и йерархията, но под повърхността са точно толкова жестоки, колкото ги описва историята“. Денил знаеше, че след днешния ден няма да му е лесно да забрави защо всички се страхуват толкова много от сачаканците, макар домакините му винаги да се държаха почтително и възпитано. Жестокостта им не бе породена от силата, която притежаваха, а от готовността им да я използват, за да се налагат над по-слабите от тях.

Жената не се изправи на крака. Никой от останалите роби не отиде да й помогне. Когато ашаки Тикако извика поредния роб, Денил бавно се отдалечи от ашаки Ачати и се приближи до нея. Тя примигна от изненада, но бързо отмести поглед, когато той приклекна до нея.

— Дай да видя — каза той. Тя покорно наведе глава и той огледа тила й. Имаше кръв и мястото бе започнало да отича. Той постави длан върху раната и се съсредоточи, изпращайки лечителска магия към нея. Очите й се разшириха и проблеснаха.

— По-добре ли си? — попита той, когато приключи.

Робинята кимна и се наведе към него.

— Онези, които търсите, си тръгнаха — каза му тя шепнешком. — Той е облечен като роб сега, а кожата му е потъмнена, за да прилича на нашата. Заминаха с каруца до имението на господаря в западната провинция.

— Искаш да кажеш… — започна Денил, но тя леко тръсна глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си и се отдръпна от него.

— Не си хабете силите, посланик! — Денил вдигна поглед и видя, че ашаки Тикако го гледа злобно ухилен. — Няма да ми струва много да я заменя.

Денил се изправи.

— Спестяването на пари е най-малкото, което мога да направя в замяна на изгубеното време и положените от вас усилия при разпитването на робите.

— От което, признавам, нямаше голям успех — Тикако въздъхна и погледна към останалите петима роби. Той леко махна с ръка, а гневът му бе преминал в примирение.

Когато господарят започна да чете съзнанията им, Денил се върна при ашаки Ачати. Мъжът го погледна въпросително. Денил леко поклати глава. Не можеше да каже на Ачати какво е научил в такава близост до Тикако. Ако сачаканецът разбереше, че робинята му е успяла да скрие нещо при прочитането на съзнанието й, той щеше да бъде унизен. Слугинята щеше да бъде разпитана наново и най-вероятно убита. А това едва ли бе приятен начин да й се отблагодари за получената информация.

„Въпреки че е напълно възможно това да е примамка — Денил се намръщи. — Защо не го каза на господаря си още първия път? Ако не иска той да разбира, защо го каза на мен? Дали господарят й работи с жената, която е отвлякла Лоркин?“

Каквато и да бе причината, очевидно сачаканският метод за разчитане на съзнанието не бе толкова ефективен, колкото смятаха. Атаки Тикако отпрати и последния роб и се обърна към Денил и Ачати. Той се извини, че се е провалил в издирването на Лоркин. Но в гласа му се долавяха отбранителни нотки. Той се чувстваше оправдан. Никой от робите му не беше укривал бегълци. Никой не бе излъгал за нищо.

„А може би са знаели, а той се е престорил, че не намира нищо, за да защити честта и гордостта си — или участието си в отвличането“.

Но Ачати като че ли изглеждаше доволен. Той благодари на Тикако и му каза, че помощта му ще бъде възнаградена. След това двамата с Денил тръгнаха към каретата, сбогуваха се с домакина си и се качиха вътре. Робите на Ачати изглеждаха доволни, че се махат оттук. Когато колата премина през портите на имението на Тикако, Ачати се обърна към Денил с набърчено от тревога чело.

— Трябва да призная, че не знам къде да отидем сега. Аз…

— На запад — каза му Денил. — Лоркин е преоблечен като роб и двамата с Тивара се намират в една каруца, която пътува към имението на ашаки Тикако в провинцията.

Ачати го зяпна изненадано, после се усмихна.

— Робинята. Тя ли ви го каза?

— Да.

— Колкото и да са необичайни вашите методи, очевидно са ефективни — усмивката на мъжа изчезна. — Хм… Това означава… че е възможно да се потвърди едно от най-лошите ми предположения.

— Че ашаки Тикако го е прочел в съзнанието на робинята си, но не ни е казал, защото е замесен в отвличането на Лоркин, или че сачаканските методи за разчитане на съзнанието не са толкова ефективни, колкото трябва да бъдат?

Ачати сви рамене.

— Първото е малко вероятно. Тикако е роднина на краля и е един от най-верните му поддръжници. Второто отдавна ни е известно. Трябва време и концентрация, за да бъде разчетено изцяло едно съзнание — той се намръщи. — Но умът работи така, че онова, което трябва да бъде скрито, винаги се появява в мислите по време на разчитането. Тикако трябва да е видял тази информация. Фактът, че това момиче е успяло да я скрие, намеква за способности, които тя не би трябвало да притежава. Способности, които притежават само членовете на една особена група бунтовници.

— Бунтовници?

— Те наричат себе си Изменниците. Използват робини като шпиони и за извършване на покушения и отвличания. Някои хора — предимно жени — вярват, че те представляват общество, създадено само от жени, защото приемат най-вече жени в трудно и лошо положение. Подозирам, че това е слух, който да подтиква жертвите им към сътрудничество, а истинската причина да отвличат жени, е да ги продават в робство тук или в някоя друга страна.

Тръпки полазиха по гърба на Денил.

— В такъв случай какво искат от Лоркин?

— Не съм сигурен. Понякога се бъркат в политиката. Обикновено чрез подкупи или изнудване, но понякога извършват покушения. Според мен единствената им полза от отвличането на Лоркин е, че ще разгневят краля — той се намръщи със замислено изражение на лицето. — Освен ако не искат да предизвикат война между двете ни държави.

— Ако намеренията им бяха такива, те щяха да убият Лоркин.

Ачати срещна погледа му с мрачно изражение на лицето.

— Може би все пак възнамеряват да го направят.

— В такъв случай трябва да ги намерим бързо. Имали много пътища, които водят към имението на Тикако на запад?

Сачаканецът не отговори. На лицето му се изписа недоумение.

— Но защо изобщо ни го каза? — попита той.

— Кой?

— Робинята. Ако е Изменница, защо ви каза как да намерите Лоркин? Дали не се опитва да ни извади от релси?

— Може би Изменниците нямат нищо общо с това и просто не искат да бъдат обвинявани за отвличането на Лоркин.

Ачати се намръщи още повече.

— Това е единствената ни следа. Лъжлива или не, ние нямаме друга алтернатива, освен да тръгнем по нея.

 

 

По пътя до провинциалното имение на Тикако имаше непрекъснато движение, което принуди Лоркин да последва съвета на Тивара и да не говори, за да не привлича внимание киралийският му акцент. Той не можеше да я попита къде отиват, нито да се опита да научи повече за нейните хора или за тези, които се бяха опитали да го убият. Кожата го сърбеше от боята, с която го бяха намазали. Всеки път, когато се чешеше, Тивара му се мръщеше неодобрително и леко го ритваше по глезена, когато той забравяше къде се намира и се зазяпваше директно в преминаващите хора — дори в робите. Това изключително много го дразнеше и превръщаше бавното тътрене на каруцата, теглена от древната кранта, в почти непоносимо преживяване.

От време на време той я стрелваше с поглед, забелязвайки напрежението в тялото й и нервното дъвчене на долната й устна. Не можеше да не се възхити на почти безупречната й кафява кожа. За пръв път я виждаше навън, на дневна светлина, а не в отблясъците на домашните фенери или магическото кълбо. Кожата й сияеше от здраве и той се улови, че се чуди дали при допир ще е също толкова топла, каквато бе кожата на Рива. След тази мисъл неизбежно го връхлетя споменът за трупа върху леглото му, за изцъклените й очи и той бързо отмести поглед.

„Опасно е да изпитвам привличане към жена като Тивара — помисли си той. — Но по някаква причина загадъчността, която витае около нея и силата й я правят още по-изкусителна. Но сега не е моментът да си губя ума по някоя жена. Съществува реалната опасност накрая да изгубя не само ума си“.

На третия ден от пътуването им тя най-накрая измърмори, че приближават крайната си цел. Слънцето се носеше над хоризонта. Той почувства облекчение, че повече няма да спят в каруцата, но то бързо се изпари, когато Тивара му каза какво е следващото нещо, което трябва да направи. Щяха да влязат в друго имение, където трябваше да се преструва на роб. Щяха да се нахранят и да преспят там, но тя щеше да разбере какво следва едва след като се свържеше с хората си.

Това щеше да е по-рисковано изпитание от маскировката му.

Жената му нареди да не казва нищо повече от необходимото, да не вдигна поглед от земята, да се подчинява без колебание и да се придържа колкото се може повече към сенките.

После тя кимна към един отвор в стената пред тях и му каза да подкара каруцата натам. Беше малко странно домашна робиня да придружава роба, който извършва доставките, затова те си бяха измислили оправданието, че тя му показва пътя и го учи как да кара каруцата, защото е нямало други свободни роби. Уроците му бяха приятни, въпреки невъзможността да й задава много въпроси от страх, че могат да бъдат чути.

Те минаха успешно през отвора, макар ръбът на каруцата да се отърка в едната стена. Лоркин погледна към сградата. Край тях се суетяха фигури — всичките на роби, съдейки по дрехите и маниерите им. Когато каруцата се приближи се спряха за миг да ги огледат и продължиха да си вършат работата.

— Оттам — посочи му Тивара един сводест вход. Той насочи каруцата към малък вътрешен двор. От една врата се появи едър роб, който носеше на главата си лентата на надзирател на робите и махна на Лоркин да спре.

Каруцата спря. Усещайки погледа на надзирателя, Лоркин не вдигна очи от земята. Появиха се още двама роби и отидоха до коня.

— Не съм те виждал досега — отбеляза мъжът.

Тивара кимна.

— Аз съм Вара. Това е Орк. Той е нов.

— Малко е слабичък за доставчик.

— Като поработи, ще натрупа мускули.

Мъжът кимна.

— А ти защо си тук?

— Трябваше да му показвам пътя — гласът й прозвуча самодоволно. — Нямаше други свободни.

— Хм! — надзирателят махна с ръка и й обърна гръб. — Господарят иска каруцата да бъде напълнена веднага, за да можете да тръгнете на разсъмване. Няма да получим храна, докато не свършим.

Тивара погледна към Лоркин и сви рамене.

— Да вървим, Орк.

Двамата скочиха от каруцата. Единия от робите хвана поводите, а другият започна да сваля сбруята. Лоркин последва Тивара в една голяма стая. Въздухът бе наситен с тежката, сладникава миризма на риберова вълна.

— Това е товарът — надзирателят посочи купчината увита в омаслени парцали вълна, която изглеждаше два пъти по-голяма, отколкото би могла да понесе каруцата. Той погледна към Лоркин и Тивара. — Нали знаете как да натоварите каруцата?

— Гледала съм много пъти — отвърна Тивара. Тя започна да описва реда и подредбата.

Мъжът кимна и изгрухтя одобрително.

— Схванала си същността. Като се върна, ще проверя. Ако не е както трябва — той се намръщи многозначително на Лоркин, — ще трябва да разтоварите и да подредите наново, дори ако това ще значи да чакате до утре за храна.

— Ясно — каза Тивара. Тя погледна към Лоркин. — Време е да научиш нещо ново.

Лоркин беше доволен, че надзирателят на робите не се върти наоколо да ги наблюдава, но пък влизаха и излизаха много други роби, които се спираха да погледат него и Тивара. За щастие тя като че ли знаеше всичко за товаренето на каруци и му показа как да ги подреди правилно. Но вързопите бяха много, а той бе спал твърде малко през последните няколко нощи. Макар да бе изцелявал умората всеки път, когато започваше да пречи, тя очевидно се беше натрупала.

Всички вързопи бяха еднакви, но с напредването на работата му се струваха все по-тежки. Той трябваше да подхвърли последните няколко на Тивара, която се опитваше да запази равновесие върху купчината в каруцата. Изведнъж чу стъпки зад гърба си, подскочи изненадано и хвърли накриво вързопа. Тивара не успя да го подхване, той падна и отскочи от ръба на каруцата. Лоркин отстъпи назад да го улови, но стъпи върху нещо.

— Глупак! — разнесе се познат глас. Една ръка се появи отникъде и така го цапардоса по главата, че ушите му зазвъняха. Той притисна ръка към челото си и запълзя настрани. Досети се, че за един роб ще е по-естествено да остане на земята, вместо да се изправи, затова се прегърби и зачака.

— Недей да ми стоиш там и да се цупиш. Взимай го и си довърши работата — нареди надзирателят на робите.

Лоркин се изправи и превит на две, избягвайки да среща погледа на мъжа, изтича при последния вързоп и го взе. После погледна нагоре към Тивара. Тя се мръщеше разтревожено, но протегна ръце, за да му покаже, че е готова. Той подхвърли вързопа и въздъхна с облекчение, когато тя го улови и го постави на мястото му.

Надзирателят, който очевидно бе простил на Лоркин за това, че го беше настъпил, затисна въжетата с ръце и им помогна да пристегнат добре балите към каруцата. След като приключиха, той кимна одобрително.

— Ще ви пратя момчето от кухнята с храна и одеяла. Ще спите в склада. И се пригответе да тръгнете рано.

След което се обърна и излезе. Лоркин го изпрати с поглед и улови някакво движение с крайчеца на окото си. Устоя на изкушението да се обърне и да погледне. Късното следобедно слънце вече не осветяваше вътрешното дворче и сенките под верандите бяха почти непрогледни. Лоркин се престори, че оглежда дланите на ръцете си, надникна над тях и зърна женска фигура, която стоеше на портата. Тя наблюдаваше него и Тивара с присвити очи.

— Орк — повика го Тивара. Той се обърна към нея. Тя стоеше до каруцата. — Ела ми помогни да изпънем това.

Той се приближи до нея. Робинята поправяше един от вързопите, който изглеждаше идеално прилепнал към мястото си.

— Обичайната ми връзка я няма — промърмори тя. — Не видях друга врата в склада. Засега ще останем тук.

— Една жена ни наблюдава — каза й той. — Видя ли я?

Тивара се намръщи и поклати глава. Звук от приближаващи се стъпки я накара да надникне иззад каруцата, след което тя се усмихна широко.

— Храна!

Двамата излязоха напред, за да посрещнат момчето. Очите му се разшириха и то бързо наведе глава, докато им подаваше две питки с размера на юмрук, току-що извадени от фурната и две халби. Треперещите ръце на момчето караха течността в тях да се плиска. Тивара взе храната и подаде на Лоркин дела му. Веднага щом се освободи от товара си, момчето се обърна, изтича към вратата и бързо се скри зад нея.

— Той беше ужасно уплашен — промърмори Лоркин.

— Да — съгласи се Тивара. — А не трябва да е така — тя се върна обратно при каруцата. — Освен това не ни донесе одеяла. Ела с мен! — Тивара заобиколи каруцата и тръгна към склада. Лоркин я последва, като внимаваше да не разлее течността от халбата. Стаята беше осветена от един фенер, който хвърляше странни сенки върху стените. Щом влязоха вътре, Тивара взе питката и халбата от ръцете му и ги остави заедно с нейните до една кофа, която миришеше силно на урина.

— Не можем да ги изядем — каза му тя, докато оглеждаше стаята. — Може да са натъпкани с опиати.

— С опиати? — той погледна към храната. — Те знаят ли кои сме?

— Вероятно. А! Добре. Ела тук.

— Но как са успели новините да стигнат толкова бързо дотук? — попита той, докато вървеше след нея към стената в дъното.

По погледа й си личеше, че тя определено смята въпроса за идиотски.

— Киралийците не използват ли кръвни пръстени?

— Да, но…

— Дори да не използвате, сигурно знаеш, че на кон се стига по-бързо, отколкото с каруца.

— Ами, да…

Тя завъртя очи, после се извърна и се пъхна зад купчина сандъци, в които имаше глинени гърнета, запечатани с восък. Лоркин я последва и видя малка врата, която бе закована с дъски. Тивара погледна към фенера, после към сандъците с буркани. Отстъпи назад и впери поглед в тях. Те се раздвижиха и бавно се плъзнаха напред, закривайки изгледа откъм вратата. След това робинята се обърна към дъските, които блокираха вратата и започна да ги вади една по една.

— Угаси лампата — нареди тя, без да отмества очи от вратата.

Лоркин погледна към фенера, извлече малко от магията си, оформи я в малка бариера и спря достъпа на въздух. Фенерът угасна и в стаята падна мрак. Лоркин усети свеж полъх и се обърна към тъмносиния правоъгълник, прорязан от оранжеви облаци на мястото, където се намираше вратата. Той пристъпи към нея, но небето изчезна изведнъж. Тивара рязко затвори вратата и го спря с ръка.

— Чакай малко — промърмори тя. — Скрий се някъде.

Откъм входа на главния склад се разнесоха звуци. В помещението проблесна светлина, която постепенно започна да се приближава. След това в стаята влязоха надзирателят и момчето, следвани от една жена. Двамата впериха погледи в недокоснатите халби и питки, а после огледаха склада.

— Няма ги — каза момчето.

— Едва ли са отишли далеч — рече жената. — Да започнем ли претърсване?

— Не — отвърна надзирателят. — Твърде е опасно. Ако наистина са онези, за които ги смяташ, само господарят може да се справи с тях, а той не е в града.

Жената изглеждаше така, сякаш бе готова да спори, но вместо това кимна сдържано и излезе от помещението. Надзирателят отново огледа стаята. За миг изглеждаше така, сякаш възнамерява да я претърси, но после поклати глава и тръгна към вратата.

Веднага щом излезе, Лоркин отново почувства полъха. Тивара го хвана за ръката и го издърпа през вратата. След това стисна здраво и двете му ръце и стомахът му се сви, когато почувства как двамата бавно започват да се издигат във въздуха.

„Левитация — помисли си той и погледна надолу под краката си, където би трябвало да се намира невидимата сила. — От години не ми се е налагало да я използвам“.

Двамата стъпиха на покрива на склада. Тивара приклекна и започна да се промъква бавно и тихо, като се стараеше да се придържа по-далеч от козирката, за да не я видят хората в двора. Лоркин я последва, като потрепваше при всяко изскърцване на дъските. Обувките на робите бяха много по-тихи от магьосническите ботуши и прилепваха изненадващо добре към плочите. Когато стигнаха до края на покрива, те използваха отново левитация, за да се прехвърлят на покрива на съседната сграда, после на следващата, докато най-накрая не намериха добро скривалище в сянката на един голям комин. Под тях се разнасяше силен стържещ звук, който щеше да заглуши всички шумове, които издаваха.

„Може би сега е моментът да й задам някои въпроси“.

— Когато се стъмни напълно, ще се върнем на пътя — каза му Тивара.

— А ако срещнем някого?

— Никой няма да се вглежда в нас. Роби на пътя — това не е необичайна гледка, дори през нощта, но ако тръгнем напряко през полето, ще се превърнем в нарушители. Полските работници няма да ни доближат, но ще ни докладват на господаря си. Дори да успеем да се измъкнем, преди да тръгне да ни търси, някой, който следи внимателно докладите, ще разбере в каква посока сме се запътили — тя въздъхна. — Надявах се да успеем да се отдалечим повече от града, преди да се случи това.

— Очакваше ли го?

— Да.

— Връзките ти в безопасност ли са?

— Да.

— Значи… те са тук, както и хората, които се опитаха да ме убият?

— Да — тя поклати глава. — Но… всичко е много по-сложно.

Той я погледна в очакване, но тя не каза нищо повече, а само се загледа в полето. „Очевидно не иска да говори за това. Но не може само да намеква, че има и друго, освен това което ми разказа, а да не очаква от мен да проявя любопитство“.

— Защо е по-сложно? — попита той и се намръщи изненадано на твърдата нотка в гласа си.

Тя го погледна. Очите й едва се виждаха в мрака.

— Не трябваше… но може би вече няма смисъл да пазя всичко в тайна — тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Вече не можем да вярваме на всички роби, дори на онези, които са Изменници. Ние, Изменниците… не винаги сме съгласни един с друг. Някои от нас се разделят на групи според възгледите и философията си.

— На фракции?

— Да, предполагам, че можем да ги наречем и така. Фракцията, към която принадлежа аз, вярва, че ти си потенциален съюзник и не трябва да бъдеш убиван. Останалите… не смятат така.

Лоркин затаи дъх. „Хората й ме искат мъртъв!“. Стомахът му се сви, но той прогони страха. „Не, само някои от тях“.

— Моята фракция има по-голямо влияние сред хората ни — каза му тя. — Ние твърдим, че убийството ти ще доведе до война между Киралия и Сачака. Че трябва да убиваме само, когато е неизбежно. Сачаканците смятат, че детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си, а ние — не. Но… — тя се поколеба за миг, след което продължи с по-тих глас. — Но аз направих нещо, което може да промени баланса — тя отново си пое дъх й продължи да говори, но този път гласът й леко потрепваше. — Жената, която убих, за да те спася — Рива — не беше убийца, изпратена от някое сачаканско семейство. Тя беше Изменница! От другата фракция.

— Излъгала си ме — каза Лоркин.

— Да. Дори да разполагах с достатъчно време в Дома на Гилдията, за да ти обясня всичко, ти нямаше да тръгнеш с мен и сигурно сега щеше да си мъртъв.

Лоркин се намръщи. „За какво ли още ме е излъгала?“ Но ако всичко останало бе истина, особено частта за Изменниците, той разбираше много добре мотивите й. „Нямаше да тръгна с нея. Щях да съм твърде объркан“.

— Когато хората ми разберат, че съм я убила, останалите фракции ще спечелят подкрепа — продължи Тивара. — И съдейки по това как се развиха нещата тук, бих казала, че новините вече са ни изпреварили. Никой от останалите фракции няма да ни помогне и дори ще се опитат да помогнат на останалите. Даже може да се опитат да ни убият. И двамата.

— А Изменниците от твоята фракция?

— Те няма да се опитат да ни убият, но може би няма и да ни помагат, за да не бъдат обвинени, че помагат на убийца. Накрая новините ще стигнат и до Убежището и тогава водачите ни ще отменят всички нареждания на ръководителите на групи в именията. Ще бъдат разпратени официални нареждания.

Главата на Лоркин се замая от всичката тази нова информация. В Сачака имаше хора — цяло общество — които решаваха дали трябва да бъде убит или не. Той поклати глава. „И какво имаше предвид тя под «детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си»? С какво ли са ги разгневили родителите ми?“ Той имаше твърде много въпроси, а двамата с Тивара можеха да бъдат разкрити всеки момент. По-добре беше да се придържа към по-належащите проблеми. Като например до каква степен е застрашен от тези Изменници.

— Щом вашата фракция е най-влиятелната, защо Рива се опита да ме убие?

Тивара се изсмя с горчивина.

— Тя не се подчини на заповедите. Не се подчини на мен.

— И тъй като никой не го знае, те си мислят, че си я убила?

Колебание.

— Да, но дори да разберат, защо съм я убила… Изменниците не убиват Изменници. Това е много по-сериозно престъпление от неподчинението. Дори от собствената ми фракция ще искат да ме накажат за това.

— Те ще те убият?

— Аз… не знам — гласът й прозвуча толкова неуверено, дори уплашено, че той изведнъж изпита желание да я прегърне и да я увери, че всичко ще бъде наред. Но думите могат да бъдат измамни. Той нямаше представа какво ще се случи, къде ще отидат и дори къде се намира. Тя го беше отвела далеч от всичко, което познаваше. Това беше нейният свят. Тя даваше идеите. Независимо дали му харесваше, той имаше нужда тя да го води.

— Ако някой може да ни измъкне оттук, това си ти — каза й той. — Какво следва? Да се върнем в Арвис? Да идем в Киралия?

— Нито едното от двете. Изменници има в почти всяко домакинство в Сачака. А след като моите хора са разбрали какво съм сторила, в Прохода също ще има наблюдатели-Изменници — Лоркин чу лекото потропване на пръстите й върху нещо. — Не можем да избягаме. Нужно е да стигнем до моите хора — до моята фракция. Така ще получа възможността да им обясня всичко, а ти ще си в безопасност. Независимо какво ще се случи с мен, теб ще те защитят — тя тихо се засмя. — Единственото, което трябва да направя, е да те преведа успешно през по-голямата част от Сачака до планините, без да бъдем открити от останалите фракции. Или от киралийците и сачаканците, които ще започнат да те издирват.

— В планините, а?

— Да. И тъй като вече се стъмни, мисля, че е време да тръгваме. Ще се спуснем по стената и ще се промъкнем покрай нея, докато не стигнем до другата стена, която се простира покрай пътя. Готов ли си?

Лоркин кимна, но се усмихна печално, щом се усети, че тя не може да го види.

— Да — рече той. — Готов съм.

 

 

Младата жена в стаята за прегледи имаше тъмни сенки под очите. В скута й се гърчеше малко бебе с изкривено личице, което се дереше с цяло гърло.

— Не знам какво му става — призна жената. — Всичко опитах.

— Дай да видя — предложи Сония.

Майката й подаде бебето. Черната магьосница го сложи в скута си и го опипа внимателно с пръсти и с магия. За нейно облекчение не откри признаци нито на наранявания, нито на някаква болест. Но пък почувства едно съвсем обичайно нарушение.

— Нищо му няма — успокои тя момичето. — Просто е гладен.

— Вече? — ръката на момичето се вдигна към гърдата й. — Като че ли не произвеждам достатъчно…

Внезапно вратата се отвори и в стаята се вмъкна лечителката Никея.

— Простете, че ви прекъсвам — каза тя, поглеждайки извинително към младата жена. След това се обърна към Сония. — Пристигна куриер за вас. Твърди, че е спешно.

Сърцето на Сония подскочи. Дали това не беше Сери? Тя се изправи и подаде бебето на майка му.

— Покани го. Би ли отвела тази млада жена при Адрия? — Сония се обърна към майката и се усмихна. — Адрия е специалист в проблемите с недостатъчното кърма и храните заместители. Ще ми се да я познавах, когато моят син се роди. Тя ще ти помогне.

Младата жена кимна и двете с Никея излязоха от стаята. Вратата се затвори зад тях и Сония се загледа в нея в очакване на Сери. Но когато тя най-после се отвори, в стаята влезе един едър мъж. Той й изглеждаше познат и само след миг тя си спомни кой е.

— Гол, нали? — попита тя.

— Да, милейди! — отвърна той.

Сония се усмихна. От доста време никой не я беше наричал „милейди“. Всички се обръщаха към нея с „Черна магьоснице“.

— Какви новини ми носиш?

— Намерихме я — каза едрият мъж и очите му проблеснаха от вълнение. — Проследих я до мястото, където живее и сега Сери я наглежда, докато не дойдете да я вземете.

Сърцето и отново подскочи, но този път стомахът й се сви. „Няма да я взема. Ще повикам Ротан. И Регин“. Не можеше ли просто да пропусне Регин? „Не, ако отстъпничката е силна, тя ще надвие Ротан. Може би дори ще го убие. По-добре срещу нея да се изправят двама магьосници. Ох, толкова ми се иска да ида с него! Но след като разкрих пред Регин, че съм укрила от Гилдията информация за отстъпничката, то нека и той да си изцапа ръцете“.

— С колко време разполагаме? — попита тя.

Гол сви рамене.

— Не знам, но ако извадим късмет, тя ще си легне.

— Трябва да повикам помощ. В тази ситуация е по-добре да разполагаме с двама магьосници — тя взе лист хартия, надраска бързо думите „Северен квартал“ и „Сега?“ сгъна го и написа върху него името на Регин. След това приготви същото послание и до Ротан.

— Дай ги на лечителната Никея — онази, която те доведе тук.

Гол взе съобщенията и се измъкна от стаята.

Когато вратата се отвори отново, Сония очакваше да види завръщащия се Гол. Вместо това пред нея се изправи лечителната Никея. Младата жена се приближи до нея, срещна погледа й и наведе глава. Сония усети как кожата й настръхва. „Сега ще ме попита за какво става въпрос. Може би е разпознала Гол или е открила, че работи за Крадец. Едва ли ще ме смъмри, но Никея не е от хората, които премълчават неодобрението си“.

— Ъъъ… аз исках да кажа… — започна младата жена, потривайки ръце с нетипична за нея нервност.

— Да? — подтикна я Сония.

— Каквото и да правите, надявам се да е за добро! — Никея се изпъна. — Ако имате нужда от някой, който… „да ви прикрие следите“, както казват, можете да разчитате на мен. Както и на някои от другите лечители. Ако се налага да излезете, ние ще казваме на всички, че сте била тук.

Сония осъзна, че е зяпнала от изненада и бързо затвори устата си.

— И колко мислят като теб? — едва успя да попита.

— Четирима. Силия, Геджен, Кория и аз.

Развеселена, Сония прикри усмивката си.

— И вече сте го обсъдили?

Никея издържа погледа й.

— Да. Не сме сигурни какво става, ако въобще става нещо. Но всички смятаме, че сигурно е важно и сме готови да помогнем.

Сония усети как лицето й пламва.

— Благодаря ти, Никея.

Момичето сви рамене и отстъпи към вратата.

— Естествено, всички искаме да разберем какво става, стига да искате да го споделите — тя докосна дръжката и погледна с надежда магьосницата.

Сония се засмя.

— При първа възможност ще го направя.

Никея се ухили.

— Ще пусна следващия пациент.

— Благодаря ти. Отново.

Щом вратата се затвори зад лечителката, Сония се усмихна широко. „Очевидно не всички в Гилдията смятат, че съм се превърнала в някаква луда, владееща черната магия убийца“. Доверчивостта на лечителите беше трогателна. Може би все пак щеше да рискува и щеше да излезе от болницата. Щеше да е по-безопасно за Ротан и Регин. Макар засега да нямаше никакви намеци, че отстъпничката е черна магьосница, нещата щяха да станат много грозни, ако се окажеше, че е.

Освен това Сония трябваше да признае, че мисълта отново да се промъква из града заедно със Сери я изпълваше с носталгия и вълнение. Не беше честно цялото забавление да се падне на Ротан и Регин, а тя само да седи и да чака новините.