Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (8)

VIII

Беше към средата на октомври. Бяха заваляли първите дъждове, миграцията на птиците бе започнала. В лозята до зори се устройваха прощални забавления, горяха се борини, пееха се песни. Въпреки това над Бозяка бе паднала уморената печал на утрините, която идва след преминали в скука, пиене и музика сватбени нощи.

Листата на дърветата бяха окапали, кориите, ровините се бяха сдобили с непоетична голота. По изсъхналите асми се люлееха изжълтели чепки грозде, останалите без листа, изглеждащи черни и съсипани като след голям пожар лозови чукани простираха редиците си под бледото слънце в далечината.

Есента на лозята бе пробудила у Кенан хроничната и уморена апатия от детството му. Бе завършил творбата си, до завръщането му в Истанбул оставаха няколко дни.

Денем седеше с часове до голямата порта пред главния път, с часове наблюдаваше стенещите по калните пътища претоварени волски каруци и гниещите сред коловозите им листа.

— Грозденцето днес ми изглежда прежълтяло като всичкото останало грозде… Какво се е случило?

Бяха в началото на рова при терпентиновите дървета. Керем отново, полюлявайки бавно главата си, обикаляше около кладенеца, в малкия каменен басейн се изстудяваше последното грозде. Ламия бе настанила върху гърбината на Керем един от малчуганите. Придържайки детето за кръста, за да не падне, вървеше умислено…

Малкото момиче изобщо не му отговори. Извърна меланхоличните си зелени очи към Кенан.

— Утре сутрин се връщаме в Измир, Кенан бей.

— Значи повече няма да се видим…

— Да, така е…

Ламия искаше нещо да попита, колебаеше се. Най-сетне се осмели.

— Следващата година пак ще дойдете, нали, Кенан бей?

— Отсега нищо не мога да кажа… Ако работата ми позволи…

— Добре. Нимет ханъм… ще дойде, кой знае кога ще се видите. Мисля, Кенан бей, че непременно ще дойдете…

Кенан не искаше да разколебае простодушната убеденост на детето.

— Да, мисля, че ще дойда.

— Ще й напишете писмо, нали?

— Разбира се…

— Ще изпратите, разбира се, и поздрави за мен…

— Разбира се, Ламия…

— Ако Нимет ханъм се натъжи много, аз ще я утеша… Не се притеснявайте, Кенан бей…

— Не съм ви виждал от няколко дни.

— Малко бях болна… После се приготвяхме… Знаете, че в къщата, освен мен, няма кой да се занимава с работата… Имам голяма молба към вас, Кенан бей…

— Много ли е голяма?

— Една нощ щяхте да изсвирите онази приспивна песен за Нимет ханъм… Сетихте ли се? Бяхте забравили… Тази нощ ще изсвирите ли приспивната песен?

— Добре, Ламия… Само че ще я изпълня не за нея, а за теб… Докато я слушаш, ще заспиш, нали?

— Благодаря… Утре сутрин ще дойда да се сбогуваме, Кенан бей…

— Много добре ще е… Тъй или иначе, станахме стари приятели, Ламия ханъм…

На следващия ден Кенан бе се събудил към обяд. Когато отвори прозорците на стаята си, намери завързан с жълта панделка към края на кепенците малък букет от полски теменужки. Моментално бе разбрал от кого е. Тогава се сети, че бе обещал на Ламия да се сбогуват, разтревожено се хвана за главата. „Ох, горкото дете — каза си той, — забравих и приспивната песен да му изсвиря. Кой знае колко ми се е обидило.“

Малко по-нататък стар лозар прекопаваше земята. Кенан се провикна от прозореца:

— Хюсеин ага, знаеш ли дали семейството на Шюкрю бей замина за Измир?

— Заранта рано тръгнаха, Кенан бей… Онази, малката ханъма, идва тук. Изпрати ти поздрави.

— Ай, злочестата ми Ламия — каза той. — Веднъж на сто години поиска нещо от мен…

Чудеше се какво да прави с цветята и ги въртеше в ръката си. После стъпи върху един стол и ги закачи на гвоздей високо върху стената.