Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dudaktan Kalbe, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод от турски
- Розия Самуилова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Решат Нури Гюнтекин. От устните до сърцето
Турска. Първо издание
ИК „Рива“, София, 2010
Редактор: Росица Ячкова
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-954-320-309-3
Тази книга се издава с подкрепата на Министерството на културата и туризма на Република Турция в рамките на Проект TEDA.
История
- — Добавяне
XI
Същата привечер Кенан бе слязъл от парахода, в Кордон бе срещнал случайно Мюнир бей, бе пристигнал в Бозяка с кабриолета му. Роднините му изобщо не знаеха. Възползвайки се от това, Мюнир бей почти насила го бе отвел на вечеря в кьошка си и до полунощ не го беше пуснал да си тръгне.
Саиб паша възнамеряваше да си ляга, когато по лая на кучето се досети, че някой чужд е влязъл в лозето. Надвесвайки се над прозореца с лампа в ръка, той се провикна:
— Кой е? — И като позна Кенан, почти закрещя през сълзи. — Ах, обичен мой, детето ми, гордост на богатството ми… Ти ли си дошъл?
Целият кьошк се разбуди, чак до децата. От стаите наизлязоха разчорлени жени, навлекли върху нощниците си наметки, манта, дори поли, боси мъже с батистени роби, всички се радваха на нечаканото завръщане на Кенан.
Саиб паша го прегръщаше от време на време и повтаряше:
— Ех, синко… Не можа ли една телеграма да пратиш?… Аз, за да те взема от парахода, лодка щях да наема, за бога.
Мелек ханъм още не била пристигнала. Ала същия този ден той бил получил писмо, според което до ден-два щяла да тръгне от Сейдикьой.
Доколкото бе възможно, Кенан посъкрати тържественото посрещане и под предлог, че е уморен, се оттегли в стаята си в „церемониалния кьошк“. Тук нищо не бе докосвано, нещата си стояха така, както бяха оставени миналата година. Кенан отвори цветните прозорци на кьошка, дръпна кепенците и сред дъжд от светулки като дете се зарадва на нощта, сляла се сякаш с небето. „Колко добре постъпих, че дойдох… — мислеше си той. — Къде другаде щях да открия толкова дълбоко, чисто вълнение?“
Изпита детинска разнеженост, като видя по местата им забравените вещи, гледаше фотографиите по стените, прокарваше ръка по сувенирите върху пианото.
Не бяха се подготвили, понеже не знаеха, че ще пристигне него ден. Възрастна прислужница припряно бършеше прахта в спалнята и бъбрейки си с Кенан, обикаляше из кьошка. По някое време жената влезе с лампа в ръка. На едно място върху стената Кенан забеляза как потрепва лека, напомняща птичи крила, сянка. Разпозна букета от полски теменужки, който Ламия бе вързала с жълта панделка за прозореца през последната сутрин, когато се разделиха. И него не бяха докоснали. Цветята бяха изсъхнали, бяха останали няколко почернели листенца.
Внезапно Кенан се сети за даденото на малкото момиче обещание, което той не изпълни. С лекотата на човек, плащащ свой голям дълг на съвестта, грабна калъфа с цигулката от пианото.
Макар да желаеше да изсвири само приспивната песен на Грозденцето, той не успя да се сдържи; и като влюбен планински пастир преминаваше от мелодия на мелодия; изпълняваше простички, простодушни, обикновени неща, но пълни с незаглъхващи стенания, с безкрайни като сърцето сънища.
Около лампата отново трептяха пеперудите, върху полуосветените стени отново се запробуждаха безшумните страхове на зеленокрилите нощни насекоми.
Когато, изтощен от пътуването и от прекомерното вълнение, остави цигулката, Кенан се взря в мрака. „Ех, Бозяка — каза си той, — тук бях погребал всички цели и вълнения от моето детство и от моята ранна младост… Можех ли да се надявам, че един ден ще ми ги върнеш тъй обогатени?“