Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dudaktan Kalbe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Решат Нури Гюнтекин. От устните до сърцето

Турска. Първо издание

ИК „Рива“, София, 2010

Редактор: Росица Ячкова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-954-320-309-3

 

 

Тази книга се издава с подкрепата на Министерството на културата и туризма на Република Турция в рамките на Проект TEDA.

История

  1. — Добавяне

XV

Него ден цялата фамилия бе канена на тържество. Големият брат на Хурие ханъм, богат търговец на овце, правеше сюнет на внуците си. За да бъде бляскаво тържеството, възрастният търговец се беше раздал докрай, поканил бе целия град Кютахия. От два дни на открито пред къщата му вряха казани, обикаляха хора с тъпани.

Тъй като от няколко дни я болеше гърлото, бяха оставили Ламия с две от децата вкъщи.

Състоянието на Ламия — оставаше седмица до сватбата й с телеграфо-пощенския служител — се беше влошило доста. Сън не я ловеше, не се хранеше, не разговаряше с никого.

Лицето й бе меланхолично и бледо, устните й бяха сухи и обезкървени. Дори зелените й очи от ден на ден избледняваха, придобиваха особена посърнала безцветност, като забравени край огъня цветя. Понякога лицето й пламваше като при треска, тогава по бузите и слепоочията й плъзваха червени петна. В очите й гореше страдалчески огън. Абсолютно се беше занемарила. Стегнато сплетените й руси коси, които придаваха на невинното й чело, на изящното й слабо лице приятна будност и свежа жизненост, сега се спускаха несресани върху раменете й, подчертавайки още повече изпитото й, направо изглеждащо като болнаво лице.

Същия ден и в къщата, и в квартала се бе настанила дълбока тишина. Откъм намиращата се на няколко преки по-горе къща, където течеше тържеството, от време на време долитаха звуците на тръби и тъпани.

Утринта беше прекрасна. Ламия бе отворила прозореца, от който се виждаше долината, и бе се опънала върху канапето.

В люлката в ъгъла прегърнати спяха Мебруре и най-малкото дете на Махмуре. Ламия бе отпуснала глава върху решетките на прозореца; уморено наблюдаваше купчините облаци и прелитащите от време на време ята жерави. Неусетно бе затворила очи и се бе отдала на полудрямка.

По някое време като че откъм градината долетя шум; трепна, отвори очи и се заслуша. Шумът беше секнал. Може би през дървената ограда бе прескочила някоя котка или куче.

Канеше се пак да се отпусне на канапето. Този път откъм кухнята долови проскърцване на врата. Бутна решетката и надникна в градината. Кухненската врата бе отворена. Понякога тази врата, като не я залостеха отвътре, се отваряше сама при напор на вятъра. Сигурно се бе случило нещо такова. Ала тя все пак се бе усъмнила, ослушваше се на стълбата, май долавяше леки шумове, скърцане на дъски.

И за да си вдъхне кураж, си каза: „Ама че подозрителна съм станала и аз… Крадци не могат да дойдат посред бял ден!“ Бавно заслиза по стълбището. Краката й леко потреперваха, сърцето й биеше силно. Стигна в края на стълбището, водещо към калдъръмения двор, и спря. Долу бе хладно и влажно като в зимник. Пустата и занемарена къща съвсем безпричинно я плашеше.

Колебаейки се да се спусне ли долу, извърна със студено потрепване главата си към една от съседните стаи и в рамката на вратата видя стройния Расих. Остана безразлична, ала едва се сдържа да не изпищи.

Расих стори крачка към нея.

— Май се изплашихте… Не е чужд — каза той. — Забравих си цигарите, върнах се заради тях…

В гласа му се усещаше развълнувана пресипналост. Лицето му се позачерви, клепките му запремигваха начесто. Ламия придърпа разтворената яка на роклята си и се накани да се качи по стълбите. За да изглежда смела, каза:

— Защо не почукахте?

— Ключът от градинската порта беше у мен, не исках да ви тревожа — отговори Расих.

Ламия бе изкачила вече първите стъпала, когато Расих се насочи към стълбата и с хрипкав глас добави:

— През градинската порта минава само сержантът, нали?…

Ламия замръзна на място. Краката й вече не я слушаха, усещаше, че направи ли още една крачка, коленете й ще се подкосят и ще рухне.

— Защо толкова трепериш, Ламия?… Защо толкова се боиш от мен?

Думата „страх“ бе последната плесница за нейната воля и чест. Разтреперана, повдигна глава.

— Защо да се страхувам?… Какво страшно има?

Расих поклати глава и със спокоен, доколкото му бе възможно, глас каза:

— Така е, нищо страшно няма… Ламия ханъм… Ламия, още веднъж ти предлагам… Все още имаме време… Откажи се от оня глупак… Да избягаме от тук… Ще се пожертвам за теб… Виждаш, свършен съм…

Канейки се отново да се заизкачва по стълбището, Ламия му отговори:

— И преди ви казах… Няма такава вероятност… И да ме убиете, вероятност няма…

Расих си пое дълбоко дъх, сетне, разтреперан от силната си страст, каза:

— Няма вероятност и аз да се откажа от теб. Разбираш ли? И двамата ще умрем… Или ще бъдеш моя.

Бавно, но застрашително бе тръгнал към нея.

— Ако ми се нахвърлите, ще викам.

— Няма да го направиш… А и да го направиш, не ме интересува… Аз и бездруго си търся белята…

Внезапно Расих атакува стълбата. Ламия понечи да побегне; но понеже не можеше да взема по две стъпала наведнъж, се озова в прегръдката на Расих; и двамата се изтърколиха по стълбата.

Помежду им се завърза кратка и ожесточена едноминутна схватка. Ламия повторно се опита да се освободи от грубите, нервни ръце, които обгръщаха кръста й и стискаха, задушавайки я, като ремък врата й. Остана без всякакви сили, мощно вцепенение овладяваше тялото й.

Остра миризма на алкохол внезапно облъхна лицето й, устните й бяха затворени с дива, наподобяваща животинска захапка целувка.

Тогава с неочаквана за немощното си тяло сила го блъсна за последно, изви се; в опита си да я усмири, Расих се олюля с дълбоко хриптене; удари се в прозореца на стълбата. Едната му ръка счупи стъклото с невероятен трясък.

С неподозирана скорост Ламия скочи от стълбището, шмугна се през отворената врата в стаята на Ръза бей, пусна резето. Единият ръкав от роклята й бе останал в ръката на Расих. В лявата му шепа имаше кичур окървавена коса, изскубнат от слепоочието й. Тя се мъчеше да извика, глас не й излизаше, искаше да изтича до прозореца, но не можеше да върви. Както бе клекнала зад вратата, по стълбите чу нов, глух шум. Това пак й вдъхна сили; хвърли се към шкафа и грабна револвера на Ръза бей.

С мощен ритник Расих строши една от долните дъски на вратата, при втория — отхвръкна резето.

Ламия, размахвайки револвера, извика:

— Стой там!

След което стреля два пъти в Расим, нахвърлил й се като побесняло животно.

При първия изстрел Расим отлетя чак до вратата. При втория, размахвайки ръце, рухна на колене пред прага. Покри лице с разперените си изопнати пръсти. Сетне със силата на изстреляна стрела огромното му тяло отскочи назад и се просна по гръб, главата му се провеси надолу от първото стъпало на стълбището. Един от куршумите, преминал през дясното му око, бе раздробил мозъка му. От време на време тялото му се сгърчваше в мощна конвулсия, сякаш искаше да се мобилизира и да се изправи, през отворената му уста и през разширените му ноздри със страховити хрипове избликна, облян в пенеста кръв, мозък.