Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (44)

I

Анадолухисаръ, 1 юни

Кепенците бяха затворени, в стаята ми бе тъмно като нощ. Бях спал повече от час в креслото до пианото. Нищо не мислех, нищо не чувствах. Съзнанието ми и сърцето ми, досущ като стаята ми, бяха завладени от угнетителен покой.

Внезапно вратата се отвори. Като вихър влезе Джавидан. Виждайки ме в това състояние, нададе лек писък, последван и от гневен вик.

— Какво правиш, Кенан?… Мислех, че вече си се облякъл… Ама ти май се подиграваш с мен…

Джавидан се беше приготвила, бе си взела дори чантата и чадъра. Стоеше в блесналата рамка на нахлуващата през вратата светлина, движенията й изглеждаха още по-жизнени, гласът й отекваше още по-силно в спокойната, мрачно-сънна атмосфера на стаята. Същото странно състояние ме обземаше и едно време. Когато понякога изпитвах дълбока нужда от подобно безмълвие, цялото ми същество се потапяше мигом в някакъв неземен покой и в часовете, през които се наслаждавах на уединението, не можех да понасям никакъв звук… Сякаш в мозъка ми тлееше скрита рана… И най-приказният звук бе в състояние да причини болка на тази рана.

Опитвайки се да се мобилизирам, се изправих на крака.

— Знаеш, че никога не съм те измъчвал съзнателно, Джавидан… Предполагам, че става неволно.

Джавидан не ми отговори директно.

— Оф, че е тъмна тая стая… — изнедоволства тя, отправи се към прозореца и със силните си ръце рязко Заотваря и прозорци, и кепенци.

Говореше с мен, без да се обръща:

— Слава богу, не си болен… Единствено хроничната леност… Толкоз… Леността на бягащите от себе си хора, на дервишите, които се затварят в пещерите и изтърпяват мъки… Но… Ох, колко са тежки тия кепенци. Изкорубили са се, като стоят все затворени. И те са като теб… Заболя ме ръката…

— Позволи ми аз да отворя…

— Не, не, ти не се притеснявай… Какво казвах… Това е хронична леност… Трудно подлежи на описание. Ето защо й придаваш по-поетична, по-художествена форма, формата на болест на гениалността. Гениалност означава да си гений, нали? Само че преди да говорим за болест на гениалността, би трябвало да се докаже категорично, че си гений, нали?… Не си мисли, че говоря така, защото се съмнявам в изкуството ти… Знаеш, че повече от всеки друг вярвам в него. Още не съм изгубила вярата си… Де да можеше и критиците да вярват колкото мен… Например критикът, написал толкова горчива статия за „Черните звезди“… Докато всички те хвалеха, тоя човек написа… Дословно го помня: „Несъмнено «Черните звезди» е значимо произведение… Но дали до тези висини го издигнаха крилата на гения? Или напротив, набирайки скорост от мимолетно вълнение и страст, извисявайки се във въздуха еднократно, само проблесна като фойерверк? Това ще покажат бъдещите творби на Хюсеин Кенан… Има полутворци, които през някои часове от живота си създават усещането за изключителност, ала след известно време угасват, без да оставят след себе си нито слава, нито следа… Несъмнено «Черните звезди» е красиво и значимо произведение… Но в него има такива неубедителни и неясни места, такива несъизмерими части, че се изпълвам със съмнение дали това произведение е резултат повече на раздразнението, отколкото на гениалността…“ Тази статия доста бе ме притеснила тогава, Кенан… Но с течение на времето се налага да призная правотата на критика… Минаха повече от три години, откакто написа „Черните звезди“… Не си създал нищо ново… И сякаш нямаш нито намерение, нито желание да създадеш…

Развълнувах се не толкова от нахлуващия през отворените прозорци босфорски вятър, от обедната слънчева светлина, която, след като се окъпваше в морето, се отразяваше с хладни и вълнообразни отблясъци в стаята ми, колкото от думите на съпругата си. Разсмях се.

— Признай си, че откакто сме се оженили, не успях да намеря нито време, нито подходящо място, за да работя.

Джавидан сви устни и отвърна:

— Прекрасен предлог, при това доста дипломатичен ход, който ме изкарва виновна… Така де, пътувахме близо две години… Не те оставих на спокойствие… Непрекъснато ти ангажирах времето… Дори не те дарих с никакво вдъхновение…

Съпругата ми много ловко прикриваше вълненията си, гнева си, слабостите си и най-важните събития посрещаше с равнодушно пренебрежение, с гордо мълчание. Въпреки това днес усещах, че бе готова да се кара с мен.

— Не говори така, Джавидан — отговорих аз. — Знаеш, че прекомерното щастие, както и големите нещастия, често довеждат твореца до безплодие…

Тя ме прекъсна още по-изнервено:

— Защо така горчиво се усмихваш при споменаването на прекомерното щастие? Като че човек ще повярва на онова, за което намекваш…

— Аз ли се усмихнах, Джавидан?… Аз ли се усмихнах?

Гледах озадачено съпругата си в лицето. Това „горчиво усмихване“ дали беше някаква заблуда на незнайно защо изключително нервната днес Джавидан, или аз действително, без да забележа, бях се усмихнал горчиво? Не зная със сигурност…

Не изпитвах никакво желание да продължавам, да влизам в безкраен спор със съпругата си. Спокойно, простичко й казах:

— Моля те, не разбирай погрешно целта ми. Знаеш, че изкуството се ражда най-вече сред тишина и самота… За другите не знам, но за мен е така… Животът ни е щастлив, но мина с малко повечко шум и движение… Сега вече се установихме в Истанбул… Ще видиш колко сериозно ще заработя… Бъди сигурна, Джавидан, още не съм свършен, още не съм умрял… Ще дам плът на къде по-сполучливи произведения от „Черните звезди“…

Бях изрекъл тези думи с категорична убеденост. Издържам на всяко нещо в този свят. Но не и на съмнението в моето изкуство.

Джавидан не промени поведението си отведнъж. Но усещах как омеква, как наново започва да ми вярва, казвайки: „Не знам… Да видим… И аз ти пожелавам същото…“

— Хайде, Кенан… Приготви се бързо… Времето тече…

— Непременно ли трябва днес да отидем на Острова?

— Естествено… Обещахме…

— Да, но… Тялото ми е някак си отмаляло… Не може ли да се обадим по телефона и да измислим някакво извинение?

— Няма как…

— А и наистина днес ми се ще да започна работа…

— Несъмнено… Дори вече беше започнал… Когато влязох преди малко в стаята, те заварих усилено да работиш… Нали така?

— Подиграваш се, но не си права… Съзнанието ми изцяло бе заето с творбата ми… Няма ли всяка творба такъв подготвителен период?

Вече напълно бях живнал. Във времена на покой и умора аз бях най-безволевото, най-злощастното същество на земята. И хлапенце би могло да ме отведе накъдето си пожелае. Нещата се променяха обаче, щом и от най-малкото вълнение се разведрявах. Поведението ми, движенията ми, думите ми придобиваха съвсем различна хармония и динамика. Тогава усещах, че ме е завладяла неудържима сила.

Не срещнах трудности да убедя Джавидан, съгласи се да отиде на Острова без мен. За пръв път, откакто бяхме женени, щяхме да прекараме вечерта поотделно.

Тази кратка раздяла ми напомни за самотните ергенски дни. Онзи живот си имаше своите проблеми и недостатъци. Но нямаше ли и хубави моменти?

Привечер си направих фантастична разходка. Следвах крайбрежието. Ту минавах по тесни улички сред стари вили с избеляла боя и олющени кепенци, ту стигах до морето. Разходката тук в тези часове на деня предизвиква странни усещания у човек… Мъхът по начупените камъни на разрушените високи зидове, порутените като древните, обрасли в тръни крепостни стени вили са заспали в сенките и тишината… Още по средата на деня мракът се спуска върху тесните улички, наподобяващи дълги, объркани, подземни коридори… На човек му се струва, че е минал по вечерно време през древна, изоставена страна.

Душата ти се изпълва с тъгата на старите, минали, угаснали неща… След което най-неочаквано пред теб се разкрива някакъв проход, някаква пролука. Стигаш до брега на морето, изглеждащо бяло и бляскаво в привикналите ти с мрака, сякаш заслепени от светлината очи. Всичко наоколо е живо и весело — от последните слънчеви лъчи, обгръщащи в различни отблясъци отсрещните хълмове и превръщащи далечните прозорци на Истанбул в лъскави елмази, чак до привлечените от леко полюляващата се вода от морето чайки…

Продължавайки да вървя, се забавлявах да правя сравнение между анадолското крайбрежие на Босфора и живота си, и душата си… Как си приличахме. Точно тъй виждах дните от своето минало. Или някаква апатична, печална и безнадеждна мъртвешка тъмнина и застиналост, или някаква размирна възбуда, някаква лудешка, опияняваща веселост… Бях търсил и двете, не бях ги открил, не бях подсигурил за душата си, като другите хора, едно спокойно решение, едно умерено щастие…

Слънцето беше залязло, морето — изцяло угаснало. Не знаех къде се намирам. Пристъпвах по някакъв овехтял кей, някои от камъните му се бяха отронили, бяха се образували пукнатини, които не би могъл да преминеш, без да ги прескочиш.

Видях как водата неочаквано се оживи, как, блъскайки се в камъните, заиздава приятни звуци. Извърнах глава. Към пристанището зад мен се приближаваше параход на Дружеството. Сред вечерната тишина дочух как пронизително детско гласче извика „Пашабахче“.

Заковах се на място. „Пашабахче“… Твърде малко думи в живота ми ме натъжаваха толкова. Пашабахче… Мястото, където бе се родило и пораснало горкичкото ми, предано Грозденце, сънят на нейното детство, видян с печалната настойчивост на меланхоличните й зелени очи сред далечни места…

В този тъжен вечерен час усещах как като рана ме наболява сърцето. Коя ли бе къщата на Грозденцето? На кои ли скали бе си играло?

Да науча това се оформи у мен като силно желание. Мислех си, че открия ли вилата, където е живяло Грозденцето, ще видя как се задава към мен с късата си пола, с русите си коси, с красивото си луничаво лице… Ех, Грозденце… Може би никога повече нямаше да се видим… Но винаги ще си спомням за теб като за най-красивото, най-чистото нещо, което срещнах случайно на този свят… Моето изкуство ми донесе немалко радост, Грозденце… Но нищо не приличаше на оставения от теб спомен…

Между скалите обикаляше бос възрастен рибар. Несъмнено от местните. Попитам ли го за бащата на Ламия, щеше ли да го знае? Сам се присмях на хрумналата ми нелепица. Май действително постепенно се превръщах в дете.

Нощта бе настъпила. Доста се бях поуморил. Невъзможно бе да се върна по суша. Скочих в една лодка на кея. От време на време се извръщах. Лека-полека Пашабахче се отдалечаваше. Само че аз не можех да спра да мисля за Грозденцето.

През изминалите близо три години на няколко пъти си бях спомнял за Ламия. Но никога не я бях откривал тъй осезаемо в душата си. Пред очите ми, с всичките му детайли, потрепваше лицето й чак до най-незначителните му изражения, чак до най-тайните му черти, а в ушите ми трептеше гласът й. Почти усещах с устните си нейния дъх, аромата на косите й. Как бях успял да я съхраня така цялостно?

Да, през тези три години на няколко пъти си бях припомнял за Грозденцето. Трябва да призная — с нея се разделих аз, ала това отрови най-щастливите ми, най-приятните ми часове… Аргументите ми, за да се оправдая пред себе си, бяха достатъчно силни. „Грозденцето е едно простодушно дете — казвах си аз. — Подобни беди не оказват чак толкова голямо, колкото си мислим, влияние върху този тип души… Дори да се е понатъжила, вече е забравила. Може би сега е много щастлива…“ Тази логика, макар да не ме задоволяваше изцяло, ми помагаше да не се измъчвам непрестанно. После, с времето чувствата на човек се поизхабяват, губят силата си… В живота има безброй други занимания… Особено за творец като мен, водещ бурен живот… При все че, когато се опитвах да убедя сам себе си, че Ламия е щастлива, никога не се осмелих да попитам или да науча нещо за нея.

Бях затворил очи в единия край на лодката, бях напуснал обсадилите ме отвсякъде, като морето, спомени.

Сега осъзнавах, че онзи летен сън бе оставил в душата ми, в нервите ми по-силни следи, отколкото предполагах. Би било безочие да отрека щастието, което изживях с Джавидан през тези две и половина години… Живяхме весело и щастливо. И ние, като прелетните птици, всеки сезон прекарвахме в различна страна. Нашите приятели ни завиждаха на щастието. Но в която и страна да се намирахме, всяко лято, точно в този сезон, в душата ми повтарящо се пробуждаше тъгата и онази безпричинна умора от живота. Отвращавах се от работата, отегчавах се от живота, не обичах да обичам. В сърцето ми се спотайваше копнеж по неизвестното, носталгия по някое непознато място. Какво копнеех, за кое място точно си мислех? Боях се да проумея това, да анализирам по-издълбоко тези си чувства. Докато траеха моите тайни кризи, усещах много чужда жена си… Елегантните ни, аристократични, изтънчени, изпитващи огромна наслада от живота приятели, ми изглеждаха бездушни като манекените на шивачите; тайничко се дразнех от поведението им, от думите им…

Доставяше ми по-голямо удоволствие да мисля за престарелия Шеми Деде, за тъжния Керем, за несмисленото Грозденце. Да мисля, след приобщаването ми към аристократичния, шикозен, забавен живот, за отколешните нещастни дни бе особена духовна непочтителност… Но какво да сторя, като беше така…

Тази нощ забелязвах и още една особеност на спомените си, свързани с Ламия. Споменът и представата, както и самото злощастно дете, се оказваха в близост до човека в неговите най-горчивите и нещастни часове. Веднъж в Италия бях претърпял катастрофа, няколко дни изживях доста страдания в една болница. Тогава в кошмарите си бях разговарял, бях ангажиран все с нея. Същото беше и когато мама почина… Бях вечерта на представлението на „Фауст“ в Гранд Опера, когато узнах за смъртта на мама. Няма да забравя как внезапно угаснаха всички светлини покрай мен, как светът се срути върху главата ми. Бях се превърнал в ранено животно. За да не падна, се подпрях на една стена, мачках телеграмата в ръката си.

Малко по-нататък Джавидан разговаряше с наши приятели, върху устните й грееше онази извечна, фантастична и почти безразлична усмивка. В тази минута най-правилното, което трябваше да направя, бе да я извикам по някакъв повод, да се качим в колата си и да се върнем в хотела. Но аз не постъпих така. В душата ми внезапно изникна друг страх. Струваше ми се, че Джавидан не би разбрала в нужната степен моята безнадеждност, че би занареждала безсмислени утешения, че би проявила търпение и устойчивост… Би и поплакала дори… Но това нямаше да бъдат сълзите, които очаквах, които желаех… Може би този ми страх беше неоснователен, несправедлив. Но не успях да го преодолея.

Избягах от там сам… Нея нощ, когато се затворих в стаята си, риданията ми утеши единствено Ламия — не е ли странно? Казвах си, че ако съществуваше възможност същата нощ да я видя дори за половин час, да положа глава на гърдите й, страданията ми биха секнали, бих понесъл по-твърдо тази смърт. По-късно си го обясних по друг начин: „Сигурно съм се побоял да не натъжа прекалено Джавидан, или поне така го почувствах, тъй като бях свикнал да я виждам.“

Джавидан се бе позасегнала. На следващия ден ме запита защо съм избягал от операта, без да й се обадя. С голямо спокойствие й съобщих лошата вест.

Едва тогава забеляза следите по лицето ми, оставени от тази объркана траурна нощ.

Вероятно Джавидан не разбра колко силно ме беше разтърсила тази смърт. Но се държа като възпитана съпруга с чувство за дълг, показа изтънчено уважение към скръбта ми.

 

 

Докато лодката доближаваше пристана на нашата вила, не успях да се освободя от тия представи. Макар да бях уморен, не ми се ядеше. Рано се оттеглих в стаята си. Тази нощ вилата беше изпълнена от тъжна самота.

Дилнюваз калфа, бавачката на Джавидан, ми бе донесла кафе. На излизане от стаята усмихнато ми каза:

— Май съжалявате, че я изпратихте там, останахте съвсем сам…

И аз й се усмихнах.

— Да, така се получи… Останах съвсем сам.

Възрастната жена каза:

— Аллах да ви пази от продължителни раздели! — И с молитви на уста излезе от стаята.

Със съпругата ми винаги бяхме живели заедно. От деня, в който се оженихме, нито една нощ не бяхме прекарали разделени. Ако изключим незначителните недоразумения, случващи се във всеки дом, във всяко семейство, ние никога не се бяхме измъчвали един друг…

При все че, няма да го крия, малко или много усещах чувството си на самота. Обичах Джавидан. Нямаше причина да не я обичам. Околните ни смятаха за образец на семейното щастие.

И действително беше така. В душата ми обаче съществуваше тайно кътче, където жена ми никога нямаше да може да влезе.

Дали се получаваше така, тъй като по рождение бях затворен и див човек? Или тъй като бяхме израснали и живели в различни среди? Винаги съм се страхувал от подобен анализ. Но тази душевна самота не признах дори пред себе си. Тази нощ съм сам. За пръв от две години и половина сме разделени. Намираме се на по-малко от два часа разстояние един от друг… Няма и шест часа, откакто сме се разделили… Въпреки това се намирам толкова далече от Джавидан, че… Но не само по тази причина… От две години и половина собственият ми живот ми изглежда като наблюдавано отдалече, прочетено във фантастичен роман приключение на някого другиго, на някой чужд…

По едно време се уплаших да не се задълбая в мислите си, да не се затворя в мрачните чувства. Исках да работя върху творбата си. От две години и половина обаче злощастната ми творба лежи в съзнанието ми бездушна като мъртвец, студена като камък… Да, по-добре да не бях оставял тази вечер Джавидан. За да си убия времето, ми хрумна нещо: да напиша писма до някои приятели, които бях пренебрегвал… Ала си казах, че и те ще се състоят от обикновени, студени, тържествени думи, думите ми ще отразяват тъкмо обратното на онова, което мисля и чувствам.

Нямаше да е редно тъкмо тази нощ, тази единствена нощ, в която останах насаме със сърцето си, да иде на вятъра, сякаш не ми е било достатъчно, че бях кукла на конци в безсмислието на двете и половина години… Изпитвам необходимост да споделя грижите си, да разголя сърцето си… През тези две и половина години се запознах със сума ти хора… Имам стотици приятели. Но никой от тях, дори злочестникът Шеми Деде например, не би ме разбрал… „Тогава — казах си — трябва да напиша това писмо до себе си.“ От чекмеджето на писалището си измъкнах куп листа. Нахвърлих тия редове.

Времето доста напредна. Трябва вече да лягам. Преди да легна обаче, имам да свърша една работа… Да изгоря един по един листовете на това безсмислено писмо… Да си обещая никога повече да не върша подобни детинщини…