Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (45)

II

2 юни

Днес се събудих късно. Предполагах, че Джавидан ще се прибере чак привечер. Времето бе прекрасно. В ранния следобед излязох от вилата. Възнамерявах да се разходя до Кючюксу, после да се върна и със сигурност да започна работа.

Уви, отново ме овладя желанието да скитосвам. Поех по непознати пътища право към Чамлъджа, закатерих се по безкрайни стръмнини. С часове вървях сред ниви и градини. Така че, когато се върнах във вилата съсипан от умора, вече се беше стъмнило. Ако Джавидан ме упрекнеше, щях да й кажа, че съм се изгубил из непознати пътища.

В градината видях Дилнюваз калфа. Възрастната жена разтревожено каза:

— Младата госпожа още я няма. За вас има телеграма. Вероятно е от нея… Пристигна, след като излязохте.

Отворих телеграмата. Беше от Джавидан:

„Айше ханъмефенди не позволява да си тръгна и тази вечер, желае на всяка цена да дойдеш и ти, чакаме.“

Дилнюбаз калфа ме гледаше с тревога.

— Нали няма нищо лошо, ей богу?

— Няма… Не са я пуснали и тази вечер — отговорих й аз.

Невъзможно беше в този час да ида на Острова. Начаса отговорих. Казах, че през деня не съм бил у дома и чак сега съм получил телеграмата, помолих да ме извинят.

Ето така и тази нощ оставах без Джавидан.

В последните редове на писмото, което снощи написах до себе си, бях казал, че искам да скъсам тези листове и да си лягам. Не можах да ги скъсам, заключих ги в едно чекмедже на писалището си. А сънят не дойде. Слязох в градината на вилата в мрака. Часове наред съзерцавах морето и бледите светлини на отсрещния бряг.

В душата ми имаше неясен, отчаян копнеж. За пръв път недоволствах от новия си живот.

Какво ми липсваше? Не ми липсваха почит, слава, пари, дори любов… „Точно така, любов… Тъй като обичах съпругата си. Тъй като всички потвърждаваха, че е жена с много добродетели…“

Страхувах се да анализирам неясния си, отчаян копнеж. Казвах си: „Част от предишния ми мизерен живот бе преминал в Истанбул… Тук изтърпях немалко страдания… Сега пак се връщам към Истанбул… Вероятно спомените за предишните ми страдания тайничко оживяват в душата ми… Вероятно преживявам последните остатъци от предишните мъки…“

Часовете, прекарани сред неясни мисли, уморяват, пречупват човек повече от страданията на тялото. Снощи, след като се прибрах в стаята си, заспах в несвяст, като задушаващ се под товара си хамалин.

Когато отворих очи, в стаята ми се чу звук от припляскващо крило. Понеже кепенците бяха затворени, светлина не проникваше, сред сумрака на стаята потрепваше някаква сянка. Тутакси се досетих. През отвора за кюнеца на печката бе влязло някакво птиче. Горкото, за да бъде спасено от тревогата си, достатъчно беше да бъде отворен някой прозорец. Но като немирно дете изпитах желание да уловя птичето и за няколко минути да го галя в ръцете си… От щурането си беше останало без сили. Повече нямаше да ми се съпротивлява. Приближих се до един от прозорците. Разтворих леко кепенците. Горкото животинче мигом се хвърли към проникващата през пролуките светлина. Не се отказваше от тази надежда, с последни сили размахваше крила. Протегнах ръка и го улових за крилата. Но шийката му се беше заклещила в една от пролуките на кепенците. Помислих си, че ако продължа да го дърпам, ще умре. И отворих кепенците. В ръката ми останаха няколко жълти пера от злощастничето.

Без всякаква връзка, отново се бях замислил за Грозденцето. Защо напоследък толкова често се сещах за това дете?

Имам някакво влечение да си спомням не само Ламия, но и всички неща от миналото. Така бе се случило и при днешната разходка. На връщане от Кючюксу неочаквано оприличих на един от пътищата в Бозяка провиждащото се в далечината кръстовище с дървета. Внезапно ми се стори, че ако хвана по този път, ще открия много повече напомнящи ми за там неща. Тази беше причината чак до вечерта да преброждам пусти пътища, уморителни стръмнини, да стигна сред непознати ми места зад Чамлъджа.

Притесних се, че снощи Джавидан не се прибра. Колкото и да е, ако телеграмата бе пристигнала навреме, аз щях да отида на Острова.

Имаше си причина да искам да скъсам писмото, което снощи написах до себе си: не желаех да разговарям със себе си. Страхувах се, че няма да мога да предотвратя този интимен разговор, че трябва да го продължа, след като съпругата ми се прибере у дома.

Пожелах тази нощ да свиря на цигулка. Сещах се за все стари безсмислени неща. Незнайно защо останали ми в ухото мелодии на Шеми Деде, религиозни мотиви, които бях слушал като дете в Текето, приспивната песен на Ламия…

Най-накрая проумях — не ще мога да се противопоставя на силното си желание… Минах пред писалището, извадих изписаните снощи листове… Те щяха да бъдат първите страници от един дневник… Това е доста опасно, знам… Щях да споделя с него неща, които никога не бях казвал на Джавидан… Поради това в живота ни, още по-лошо — в живота на душите ни, ще настъпи разлъка…

После, нямаше как да се възпра да не започна да анализирам неясните, отчаяни копнежи, за които чета, и онази носталгия по неизвестното.

И накрая, няма ли интимните разговори, които щях да водя със себе си, да ме накарат да се усъмня в сегашното си щастие?

Помня всичко. Възрастна ханъмефенди, роднина на съпругата ми, в деня на нашата сватба бе казала: „На шейсет години съм… Досега много неща съм видяла… Но не съм срещала младоженци, които толкова да си прилягат един на друг… Тези деца много ще се обичат…“

По-късно същият рефрен бях чувал от стотици уста. Всички дълбоко вярваха, че ние много се обичаме. Така че и аз започнах да вярвам в тази любов. Месеци наред смятах, че съм безумно влюбен.

Външно Джавидан нямаше никакъв недостатък, никакво несъвършенство. И беше красива. При това фантастично красива… Според един народен израз, който я видеше, извръщаше глава, за да я види повторно; нея гледаха с възхита, мен — със завист. А и беше умна, изтънчена, възпитана жена. Познатите ни я възприемаха като образец на рядкото съвършенство.

Години наред и аз обожавах тези достойнства. Дори в някаква степен и сега е така. Но в този час не съм способен да крия от себе си. Нито фантастичната й красота, нито предизвикващите възхищение достойнства не успяха да ме задоволят докрай, не успяха да запълнят душата ми.

Съпругата ми беше красива. Щом я погледнеха, очите ми изпитваха възхита. Но, какво да се прави, сърцето ми оставаше безмълвно за тази прелест. Каквото и да правех, в нея не можех да видя нищо друго, освен красива скулптура, освен майсторска картина. Двайсетгодишният спомен за Лейля например, дори светлите лунички на горкото Грозденце… Ще говоря безсмислици като едно дете…

Що се отнася до душата на съпругата ми, трудно се намира по-възвишен и по-полезен приятел от нея… Лесно и очарователно разговаря за всичко — от политика до изкуство. При всеки спор победителят е тя. Притежава солидна сериозност и аристократична вежливост. С две думи, мнозина й се възхищават. Аз също… Но само толкоз… Не се осмелих да разкрия себе си пред тази извисена жена.

Нито веднъж с нея не проведох откровен, искрен интимен разговор. От време на време си имах своите състрадания, своите детински радости или тъги, породени от някакви дребни, незначителни случки. Трябваше с усилие на волята си да ги крия от нея, за да изглеждам силен и възвишен мъж. Две години и половина си разигравахме един на друг изтощителна комедия.

А и новият ми живот е тъкмо онзи аристократичен, възвишен, разкошен живот, за който години наред копнеех… Сега намирам този живот за твърде уморителен, твърде банален, твърде преходен… В началото бях се хвърлил със смешна жар в този свят… С две думи, изпитвах наслада да живея като кукла, като манекен сред ужасни неща като наизустеното остроумие, студените ритуали, фалшивите чувства и мисли, лицемерието, самохвалството. Но вече се отвращавам от този живот и от самия себе си. Невъзможно е да го споделя с Джавидан… Имам ли право да заявя: „Вече копнея да водя спокойния, усамотен живот на пастира?“

Като дойдох този път в Истанбул, се зарадвах много. Надявах се, че тук ще постигна по-спокоен и по-безоблачен живот. Жена ми искаше да се установим в Шишли. Споменах за летните горещини, после казах, че се нуждая от спокойствие, за да създам новото си произведение. Нанесохме се в тази вила.

Приятелите не ни оставят на мира, понякога сме принудени да ги приемаме по цели дни. „Преди три дни например във вилата ни гостуваха няколко души.“ Понякога пък нас ни канеха. Спазвам благоприличие и по навик, и защото така се налага. Продължавам да играя комедията. Но в действителност доста съм отегчен, доста съм уморен. Мечтая за дните, когато давах уроци по цигулка на силно гримираните жени от бедни семейства.

Ех, Кенан! Преситен неблагодарник си ти. Дошъл си на тоя свят само за да недоволстваш… Така и ще си умреш… Може би от този, преминал в недоволство живот, на белия свят ще останат като скъп спомен единствено няколко мелодии… И толкоз…