Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (4)

IV

На достатъчно отдалечено разстояние от големия кьошк Саиб паша бе съградил и малък прелестен кьошк в единия край на лозята си в Бозяка. От време на време канеше в лозето си на гощавка, на увеселения при лунна светлина големци като областния управител, областния финансов директор, главнокомандващия и ги посрещаше в специалното си жилище. Веднъж някакъв измирски вестник се позабавлява, наричайки този кьошк „церемониалното жилище“. След него ден приятелите му, ласкателите му, забелязващи, че Саиб паша не схваща иронията, а тъкмо напротив — че това особено му се нрави, взеха да наричат кьошка със същото име.

Церемониалното жилище се намираше на поизвисено място. Виждаха се и Къзълчуллу, и Арапдере, и малка част от залива над хълмовете на Кокарялъ.

Саиб паша бе предоставил церемониалното си жилище на Кенан — „зеницата на окото му и причината за гордостта му“. Лично беше проконтролирал почистването и подреждането на кьошка и без Кенан да знае, бе накарал да внесат ведно с мебелите и пианото от конака в Карантина. Издаде строги заповеди на прислугата и на децата. „Да не съм чул, че безпокоите Кенан бей… — казваше. — Създава важна мелодия. Има нужда от душевен покой… Всички вестници по света пак ще направят снимки, ще публикуват фотографията и на този кьошк… Такъв е обичаят.“

Забелязвайки тревогата му, развеселеният Кенан го питаше: „Вуйчо паша… как ще ви се отблагодаря за положените от вас усилия?“, пък той му отвръщаше: „Много лесно, детето ми… Дай боже, щом завършиш успешно работата си, ще натъкмиш и химн на общината!“…

Кенан не бързаше да се захваща за работа, сега повечко се отдаваше на забавленията. Бе се превърнал в разглезено, палаво, скитащо безцелно хлапе. Мушнал ръце в джобовете, той си свирукаше и преброждаше хълмовете и лъките, помагаше на прекопаващите лозята лозари, гонеше яретата по тесните лозарски пътеки.

Бе станал водач на хлапетата от лозята. Измисляше всякакви необуздани, шумни игри; отдаваше се с по-голяма наслада и страст на играта на дама, на „хвани пленник“ и на криеница, отколкото самите деца.

Един ден, помъкнал се подир група дечурлига, се беше отбил при Шеми Деде за нова задявка. А старият дервиш му рече:

— Шегата настрана, Кенан. Започнах да се възхищавам от тебе, синко… Като малък беше кротък като агне… Гласа не ти чувахме.

Без капчица досада Кенан присви рамене.

— Навремето не успях да се наиграя с бащите и майките на тези малчугани — каза той. — А сега играя с тях, Деде… Знам ли, може би желанието ми е останало погребано нейде в душата… Сякаш се освобождавам от страданието в детството…

Постепенно, докато говореше, върху лицето му, в гласа му се прокрадна тъга, очите му се отпуснаха из лоното на клисурата Арапдере. Внезапно трепна; и макар и насила, пак си възвърна предишната веселост.

— Хайде, момчета, да тръгваме — подкани ги той.

Не само децата обичаха Кенан, обичаха го и възрастните — младежката му, развълнувана наслада от живота придаваше загадъчен чар на лицето и думите му.

Кенан, който с децата се превръщаше в дете, заприказваше ли се с младежите, се превръщаше в преизпълнен с живот и любов младеж. Авантюрата му с Нимет ханъм напредваше с невероятна скорост. Младата жена забравяше и авторитет, и предпазливост, и демонстрираше пред Кенан стеснително, детско покорство.

Една сутрин Нимет ханъм бе дошла пред вратата на „церемониалното жилище“. Искаше някаква книга от Кенан.

Младият мъж я попита:

— Защо не влезете?

Нимет ханъм се усмихна неопределено. Искаше й се да отвърне „Как така?“, ала се засрами и отговори:

— Чакат ме у Мюнир и…

Кенан се засмя безцеремонно и сложил ръце на кръста си, подхвана да се забавлява:

— Ай, ай, ай… каква сериозна причина. Каква велика загуба…

Сега и Нимет ханъм се осмели:

— Знаете истинската пречка, защо питате?

Кенан се бе приближил още повече.

— Знам истинската пречка, но не я намирам за съществена — каза той. — Боите се от мен, нали?

С полушеговит-полусериозен гняв и изненада тя извика:

— От вас ли?… Че защо?…

— Кой знае… Може би защото мога да ви целуна насила например…

Дързостта бе неочаквана. Младата жена се заля в руменина и този път ядно изрече:

— Моля ви се, Кенан бей…

Младият мъж не се страхуваше, не си придаваше важности. Със същата безцеремонна, но миловидна дързост улови младата жена за китките, целуна я бързо по страните и я пусна.

— Виждате, няма нищо страшно… — каза.

Случилото се бе тъй неочаквано и тъй щуро, че Нимет ханъм, макар да искаше да каже на Кенан нещо горчиво и сурово, така и не успя, отдалечи се, изсмивайки се нервно.

Докато тя притичваше между дърветата, Кенан не спря да се усмихва. Сетне усмивката му постепенно угасна; с ръце в джобовете влезе замислено в къщата: „Странно нещо е животът… Навремето си тръгнах от Лейля тъкмо от това място с дървесата отсреща… Знаех, че ако поне веднъж я бях уловил за ръцете, години наред щях да бъда щастлив… Не го сторих… Жестът на нещастното, злочесто момче се преобрази в грозна дързост… Сега се държах като типичен уличник, без всякакво колебание, сякаш откъсвах чепка грозде от асмата, се нахвърлих върху младата жена… Изглеждаше сърдита… Но съм сигурен, че не се е разсърдила… Значи успехът ти дава права за всичко.“

Бе влязъл в сумрачната стая с плътно спуснатите поради слънцето кепенци. Погледна положената, върху пианото цигулка и се обърна към нея като към приятел. „Няма да скучаем в Бозяка — каза си. — Предстои ми, за месец-два, авантюра с тази чаровна млада жена… И това щастие, както всяко друго, дължа на теб… Благодаря ти…“