Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dudaktan Kalbe, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод от турски
- Розия Самуилова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Решат Нури Гюнтекин. От устните до сърцето
Турска. Първо издание
ИК „Рива“, София, 2010
Редактор: Росица Ячкова
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-954-320-309-3
Тази книга се издава с подкрепата на Министерството на културата и туризма на Република Турция в рамките на Проект TEDA.
История
- — Добавяне
II
Един ден, оставяйки Ламия сама, Енисе ханъм бе излязла със Семиха и Фикрет. Младото момиче бе заето с подготовката по заминаването си. Беше ангажирано с шиене, опитваше да завърши чаршафа на леля си и да изпере дрехите на дечурлигата.
По някое време на вратата се почука. Ламия подаде глава през прозореца и видя дебела жена с чаршаф от плътна коприна. Гостенката, чувайки отварянето на прозореца, бе вдигнала глава. Очите им се срещнаха. Беше Мефтуне ханъм, възрастна жена, която понякога посещаваше дома на Саиб паша. Ламия бе по-дочула някои клюки за нея. А пък леля й Енисе изобщо не я обичаше.
Мефтуне ханъм за пръв път идваше в дома на Шюкрю бей. Изненаданата Ламия отвори вратата.
— Енисе ханъм у дома ли е, момичето ми?
— Няма я… Отиде за малко на гости…
— Ай, ай… Много съжалявам… Отдавна ли излезе?
— Преди около час…
— Ще се върне ли скоро, момичето ми?
Ламия щеше да отговори: „Да, ще се върне“, ала се сети, че ще трябва да покани Мефтуне ханъм да я почака вътре, и каза:
— Не мисля… Има да ходи на доста места.
Гостенката бе влязла в калдъръмения двор.
— Отдалече дойдох, момичето ми… Ще ми позволите ли малко да поседна?
Ламия се заколеба, после, отваряйки вратата на гостенката, с половин уста изрече:
— Заповядайте, ханъмефенди.
Мефтуне ханъм се настани на ъгловото канапе, отмятайки чаршафа си. Ламия, притеснена, че работата й изостава, се подпря на един от столовете до вратата.
— Кафе не искам, момичето ми… Ще остана доволна, ако с красивите си ръце ми поднесете чаша с вода. Отдавна харесвам леля ви Енисе… Срамувам се, че досега не съм я посетила… Най-сетне ми падна сгоден случай… То пък нея я нямало у дома…
— Не излиза често, но…
— Благодарна съм, че поне вас ви заварих, момичето ми… Когато вашата леля ми дойде на гости, ще я придружите и вие. Нали, момичето ми?
В очакване на отговора, тя наблюдаваше Ламия с гримираните си, сбръчкани като гъша кожа очи. Погледът й се стори странен на Ламия и тя колебливо отвърна:
— Дай боже, ще дойда… Ще дойда.
Мефтуне ханъм не можа да скрие изненадата си от този отговор.
— Подочух нещо, момичето ми… Вие май заминавате за Кютахия ли, за другаде ли?
— Да…
— Ай, ай, ай… Дълго ли ще останете там?
— Не знам…
— В Кютахия ще се притесните… Тамошните хора, след като сте свикнала с Измир, няма да ви допаднат…
— Сигурно…
Мефтуне ханъм сякаш се бе притеснила от сдържаността на Ламия. След продължителна пауза пак заговори:
— Каква е причината за това пътуване, момичето ми?
— Така се налага…
— Може би проявявам непочтителност, но винаги се интересувам от хората, които обичам…
Ламия леко се нервира.
— Климатът в Измир не е подходящ за мен — изрече тя.
Мефтуне ханъм се разсмя неискрено, дори й смигна.
— Ах, какъв дявол си ти… Такива хитруши като теб ми вдъхват живот…
Ламия разбираше, че въпреки цялата й непринуденост жената се бои от нещо и трудно намира подходящите думи. С известно колебание тя бе продължила:
— Детето ми, не знам истина ли е, лъжа ли е… Но до ушите ми достигна… Много се притесних… Казах си, е, аз, така да се каже, не съм чужда… Откъде й дойде тая беда? Ах, горкото дете, ах…
Ламия трепереше на стола, сменяйки непрекъснато цветовете на лицето си. И заеквайки, попита:
— Не проумявам защо говорите така, ханъм ефенди.
Мефтуне ханъм бе измъкнала цигара от гравираната по краищата й сребърна табакера.
— Ще ми подадете ли, момичето ми, онзи кибрит?… Желая ви щастие, детето ми…
След като й запали цигарата, Мефтуне ханъм улови за китката ръката на Ламия, както държеше кибрита, опита се насила да я накара да седне до нея.
— Каква красива коса имало нашето момиче… Много харесвам деца на твоята възраст… И аз имам дъщеря, която доста прилича на теб… Значи случило се е поради невежество… Не се огорчавай толкова, момичето ми… На сума ти девойки се е случвало… Да не беше споделяла с леля си Енисе… Ех, ако знаех по-рано…
Опитвайки се да предизвика нейното любопитство и в очакване на въпросите й, тя продължаваше:
— Ако знаех, нямаше да се налага да ходиш в никаква Кютахия, не знам къде си още… По някакъв повод щях да те заведа на едно гости… После като всяко момиче щях да те отведа при годеника ти с булчински златни ресни и пайети… Никой в нищо нямаше да се усъмни.
В желанието да си освободи ръцете, Ламия леко се дръпна.
— Не разбирам какво искате да кажете, ханъмефенди. Позволете да седна срещу вас.
С фалшива загриженост Мефтуне ханъм отново я погали по страните и косата.
— Наистина си много неопитно, много приятно момиче. Кой знае в Кютахия на какви грубияни възнамеряват да те дадат. Ако намериш начин да останеш тук, аз какво щастие съм ти намерила само…
Мефтуне ханъм бавно насили един от пръстите на Ламия, опитвайки се да постави върху него златен пръстен с червен камък. Младото момиче внезапно се стресна и се опита да се освободи.
— Какво правите, ханъмефенди?
— Нищо, от което да се боиш, момичето ми… Пръстенът е подарък… При това от много близък твой познат…
— От кого?
След като преглътна още веднъж, Мефтуне ханъм каза:
— Не е от чужд… От Намък бей е…
— От Намък бей ли, от бащата на Фериха ли?
— Точно така… И той узнал за случката, много съжалявал… Праща този пръстен като подарък.
Намък бей бе петдесетгодишен богат търговец на дървен материал. Енисе ханъм често гостуваше в къщата му в Узуниол, обичаше като сестра съпругата му Макбуле. Дъщерята на Намък бей Фериха и Ламия се разбираха добре. Това разглезено, изискано момиче понякога канеше Ламия на гости в дома им, задържаше я у тях чак до вечерта.
Намък бей бе весел мъж с изтънчено поведение. Проявяваше голям интерес към приятелката на дъщеря си и от време на време правеше подаръци на Ламия. Този пръстен дали беше от този тип подаръци? Ако беше тъй, защо бе необходимо да го изпраща по Мефтуне ханъм?
Ламия изгледа подозрително възрастната жена.
— Фериха знае ли за този подарък?
— Не, момичето ми… И ти изобщо не го споменавай пред Фериха…
— Защо, ханъмефенди?…
Мефтуне ханъм пак й смигна и се засмя.
— Не бива, момичето ми… Фериха ще започне да се съмнява за други неща…
— За какви неща?
— Ламия ханъм, много добре разбираш всичко, но искаш да ме измъчваш. Красавицата ми… Намък бей много отдавна те харесва… Много се изтормози, като узна, че заминаваш за Кютахия… Да дойде, каза, преди да тръгне, и на мен да каже едно „довиждане“… Слушай ме, момичето ми… Утре следобед поискай позволение от леля си да се сбогуваш с някои приятелки… Аз ще те чакам с кола на ъгловата аптека. А Намък бей ще ни чака в дома ми в Деирмен Даъ… Ще се срещнете за половин-един час… Днес отиде да ти купува диамантени обици… Ще ти ги подари утре… Става, нали, момичето ми? Какъв отговор да дам на Намък бей?
Ламия стоеше права до вратата, държеше се за стола пред нея, за да не падне. Лицето й бе побеляло като платно. Отговори с унил глас и с горчива усмивка:
— Предайте му, ханъмефенди, че Ламия е казала: „Намък бей няма ли страх от Аллах?“ Това е достатъчно.
Мефтуне ханъм внезапно се обърка, понечи да каже нещо. Но Ламия бе отворила вратата.
— Заповядайте, ханъмефенди, все пак леля ще се върне… По-добре е да не ви завари тук…
На излизане възрастната жена погледна накриво Ламия и свивайки устни, изрече:
— Ах, момичето ми, като си била толкова придирчива, да беше се държала малко по-твърдо с оня надзорник по тютюн. Ако не те бе сполетяло това, щеше да бъде прекрасно.
Докато разказваше на леля си тази случка, Ламия трепереше от отвращение, а очите й се наливаха със сълзи. Енисе ханъм не се ядоса толкова, колкото очакваше Ламия. Тъжно и отнесено й отвърна:
— Ние за наше удоволствие ли те изпращаме в Кютахия? Тук е невъзможно да бъде укрито момиче в твоето състояние. Ах, Ламия, ти навреди и на себе си, и на нас…