Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (24)

V

Ламия не беше нещастна.

През първите дни бе се поизмъчила доста, бе се изпопритеснила немалко, докато привикне с новия си живот. Ала това й състояние не бе продължило дълго, от скъпите спомени за безнадеждната си безумна любов, от парченцата на разбитото си сърце тя бе си сътворила печални утехи. Досущ като утешаващите се с парчетиите от счупените си играчки деца…

Дори собствената си безнадеждност беше превърнала в особен вид утеха. Убедена бе, че повече няма да Го види. Ако имаше и минимална надежда, би започнала да брои дните на пръстите си, би превръщала часовете в дни, дните — в година, и обзета от нерешителност, би копняла, очаквала, подлудявала.

Ала Той бе като мъртъвците, които няма начин да се върнат от гроба. Младото момиче Го обичаше с тъжното, спокойно, безнадеждно, уповаващо се на бога смирение, с обожанието, с което се обичат мъртвите. Както се забравя лошото, причинено ти някога от починалите, така и тя му прощаваше.

Не му се сърдеше истински, дори напротив, изпитваше душевни терзания. Как й бе позволило сърцето да иде до Измир, докато Той лежеше болен? Защо заради незначително заболяване на гърлото Го беше накарала да я чака две нощи? Защо в нощта на раздялата, когато толкова беше плакала, Го остави печален? Тези и още дребни подробности причиняваха мъка в душата й.

Друга утеха бе жертвата, която Той беше готов да направи. Когато страдаше, когато бе оскърбена, си казваше: „И това страдание е заради него.“ И новата мъка се превръщаше в тайно и тъжно щастие.

Къщата на вуйчо й бе стара, дървена, рушаща се постройка. На най-горния етаж й бяха заделили стаичка.

В многолюдния дом Ламия изразходваше всичките си усилия, само и само да забрави за себе си. Не желаеше да излиза на улицата, странеше от гостите и, щом приключеха грижите й по домашната работа и дечурлигата, се оттегляше в стаята си.

През единия от прозорците се разкриваше част от вечно мъглива и снежна долина. Гледката представляваше изнизващи се в мъгливата далечина, докъдето ти стига погледът, телеграфни стълбове и преминаващи от време на време влакове. Ламия отново бе започнала да плете дантелите си. Изящните ръкоделия от ден на ден ставаха все по-префинени, като душата й; говореха с откровеността на думите за разбитите надежди на тъжната й, безнадеждна безумна любов. В тях пак се изсипваха необикновени приказни цветя край огрени от луната пътища, пак по чардаците се провесваха чепки грозде, пак потрепваха пеперуди и дългокрили нощни насекоми около глобуса на луните, надничащи иззад върховете на дървесата.

С отминаването на дните бе започнала да се буди сутрин и с една друга радост. Бебето, което щеше да се роди, бе драгоценен спомен от Него. Никой нямаше да узнае тази тайна, вероятно и той самият нямаше представа за това. Детето й задължително щеше да е синеоко, мургаво момченце. Бе решила да посвети целият си живот на неговото щастие. Това дете с годините щеше да расте и все повече, и все повече щеше да заприличва на Него. Лека-полека щяха да се открояват Неговите сини очи, изнервеното му лице, белите зъби между ярките му устни. Навършеше ли двайсет, и той като баща си, непременно щеше да стане велик артист и неизменно щеше да изпълнява Неговите композиции.

Ламия оставяше ръкоделието върху коленете си, отпускаше ръце; затваряше очи; виждаше този мургав, синеок, със снежнобели зъби красив младеж, започваше дори да чува звука на цигулката му.

Тогава косата й вече щеше да е съвсем побеляла. И правейки се, че не знае, щеше да пита кой е композиторът на тия мелодии. Синът й, тъй като нямаше да знае какъв му се пада, щеше да говори с почит и обожание за композитора, и така, майка и син, вечно щяха да си говорят за Него.

Ламия обичаше.

Този таен огън гореше незабележимо, озаряваше деликатното, изящно лице на младото момиче с друга, идеща от дълбините на душата й красота.

Бяха попреминали първоначалната отнесеност и умора. Понякога дори се чуваше как се смее високо. Сутрин сресваше русата си коса пред малкото огледало в стаята си, случваше се и да се поразкраси, и дълго да се съзерцава. Щом забележеше от стаята си дима на влаковете, в душата й се зараждаше необичайно вълнение. Знаеше, че от него писмо нямаше да дойде. Въпреки това пристигането на влака я разтревожваше и очакваше пощаджията на прозореца.

Беше си измислила още една играчка. Някои нощи, преди да си легне, му пишеше писма. Щяха да останат скрити в сандъка, нямаше да бъдат изпратени, както не пристигаха очакваните негови писма.

Писмата, които по-често се състояха от няколко реда, понякога се получаваха по-дълги. Ламия, без да го забелязва, изливаше цялото си сърце, всичките си рани върху листа.

Не се осмеляваше в тези писма да спомене Неговото име. Една нощ съвсем неволно изпод писалката й се изплъзна думата „нашето дете“. Скъса това писмо, изпитвайки огромен срам, покри с длани лицето си и не посмя да продължи. Писането за нея обаче бе новооткрита радост. Постепенно ставаше все по-откровена в писмата, но използваше обикновени обръщения като „съпруже мой“, „любими мой“, тъй като все още не се осмеляваше да изпише името му. Ламия не беше нещастна.