Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dudaktan Kalbe, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод от турски
- Розия Самуилова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Решат Нури Гюнтекин. От устните до сърцето
Турска. Първо издание
ИК „Рива“, София, 2010
Редактор: Росица Ячкова
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-954-320-309-3
Тази книга се издава с подкрепата на Министерството на културата и туризма на Република Турция в рамките на Проект TEDA.
История
- — Добавяне
XIII
Най-знойният летен ден е… В лозята лист не потрепва… Дървените кепенци на кулите са спуснати, съвсем пусти са просналите се с ослепителен блясък пътища. Вижда се как трептят горещината и светлината… Хълмовете, дървесата приличат на полуизбледнели картини… Отсрещните скали сякаш се стичат капка по капка, сякаш се топят.
Над изровените от пороите ями, над локвите се стеле лека мъглица.
Наоколо като че ли съществуват единствено усилният, морен стон на градинското водно колело сред терпентиновите дървета и тихият, хладен звук на стичащата се към тенекиените улуци вода.
Слънчевите петна, смесили се с неподвижните сенки на посипалите се върху земята листа, на места блестят като позлатени отломки.
Керем, чиито унесени, големи очи са като в някакъв безкраен сън, бавно пак се върти. В терпентиновата кория са само Ламия с малките си братовчеди и Кенан.
Семиха и Фикрет спят прегърнати в люлката с плетена тента…
Кенан и Ламия седят върху каменния ръб на басейна…
Не разговарят… Дълбоката тишина наоколо като че ли е завладяла и тях… Ламия е извърнала лице към басейна, от време на време потапя ръце до китките във водата, после наблюдава как капе водата от охладените й пръсти… Вглъбена е, зелените й очи сякаш са заети единствено с това…
И Кенан протяга ръка към един от тенекиените улуци, гребва шепа вода и бързо напръсква лицето и косите на Ламия…
Грозденцето се плаши, трепери, извръща към Кенан слисаните си, изумени очи като внезапно пробудило се от сън дете. И двамата се смеят на тази шега, но отново нищо не си проговарят… Ламия пак се извръща към басейна, подхваща предишната игра, потапяйки ръката си до китката във водата.
Сега Кенан извръща глава, съзерцава ситните лунички върху златисто-розовия й от слънцето врат, дългите руси кичури върху страните й, потрепващите върху веждите й капчици вода…
Подпирайки се на лявата си ръка, се навежда към басейна, изважда от пенливата вода чепка розово грозде… Върху променливо-розовата му кожица има капчици вода… С уста откъсва няколко зърна, после лекичко се навежда; протяга чепката към устните на Ламия… Тя пак потреперва, иска да си отдръпне главата… После обаче с уплашена усмивка разтваря устата си и започва да яде едно по едно зърната с колебливостта на птиче, което кълве зърна от нечия длан…
Нито за миг Кенан не отделя очите си от нея; Ламия изглежда фантастично! Колко миловидни и изящни са финото й нежно лице, дългият й чувствителен нос, тънките и руси вежди, леко изпъкналото й чело!
Върху челото й на кръгчета се вият леки като пух, руси, почти бели кичурчета коса, освободили се от стегнатата, гладка плитка, и непрестанно потрепват, сякаш са закрепени със сребърни нишки. Страните й, които все още са мокри от капчиците вода, изглеждат свежи като мокрото грозде в устата й…
Чепката пада от пръстите на Кенан; спокойно, без никаква тревога, без да се замисля, без да говори, Кенан привлича Ламия към гърдите си… Девойката трепва лекичко, както преди малко, когато я намокри. Само толкоз…
Кенан я целува отново и отново по челото, по очите, по мокрите страни, по червеникавите лунички… Ламия затваря очи с изнемощял дъх в устата, с топла отпуснатост в тялото.
Керем, обиколил няколко пъти край тях, внезапно спира. Тогава и те трепват, сякаш пробудени от някакъв сън.
Ламия внимателно се освобождава от ръцете на Кенан… Младият мъж отново нищо не казва… Вече не се гледат…
Грозденцето взема от люлката събудилите се малчугани, отдалечава се унило, уморено, с клюмнала глава, като престояли за дълго в гореща затворена стая цветя…
Кенан си подсвирква тихичко, хвърля в басейна откъртилите се от ръбовете му парченца вар.
След тази случка Ламия два дни никаква не се мярна наоколо. Като се сетеше за стореното, Кенан се ядосваше на себе си. „Аз наистина ставам лош човек… Заприличах на жестоките животни, които действат инстинктивно… Падне ли ми нещо, оправям го“ — казваше си той.
На третия ден в късните часове на вечерта Кенан се връщаше от разходка. В един ъгъл близо до портата на лозето зърна Ламия с още няколко жени. Запъти се към тях.
Грозденцето леко се поприведе и се наметна с намиращото се наблизо йелдирме.
С доста естествен глас Кенан каза:
— Какво е това, Ламия ханъм, сърдити ли сме?
Девойката, без да се осмели да вдигне глава, се засмя:
— Че защо?
Кенан повече не й обърна внимание. Уморено се настани на една празна ниска скамейка и се разговори с останалите жени. От време на време задаваше въпроси и на нея и получаваше кратки отговори.
Вечерта, когато се разделиха, се бе убедил, че този проблем е приключен, че постепенно ще бъде забравен.
И наистина стана така. Ламия отново бе почнала да свиква с него. Само дето като говореше, както и преди, не се осмеляваше да го гледа в лицето. Толкоз…
Тъмните нощи бяха отминали, най-фантастичната лятна луна отново се появяваше в целия си блясък. Отново осветяваше с прозрачния блясък на матов седеф небето до зори, рисуваше върху небосвода — отново с всичките им очертания — светлосивите сенки на кулите, кориите, скалите.
На петнайсетата лунна нощ Саиб паша бе поканил на вечеря в Къркчамлар неколцина съседи. През деня лозарите бяха пренесли всичките необходими ястия с малки ръчни колички. Бяха подготвили две трапези — едната за възрастните приятели, ходжи и хаджии, на Саиб паша беше на самата поляна, другата, за жените, беше на по-закътано място. Пиещите ракия младежи се бяха оттеглили на още по-усамотено местенце, близо до ровината. Там те свиреха, играеха зейбек[1], вдигаха шумотевица.
По време на вечерята Кенан седеше до чичо си.
Саиб паша не издържаше и час, без да види това си любимо дете. Колкото бутилки с ракия бяха изпити на долната трапеза, толкова паници, сахани и подноси бяха опразнени тук.
Известен с бъбривостта си възрастен мюфтия шегаджия, комуто не бяха останали сили да се помръдне от преяждане, караше гостите да слушат безкрайните му истории за джинове, вампири и чудеса.
След вечерята Кенан се бе оттеглил с Шеми Деде под отдалечено дърво. Приказваше с приятеля си за старите времена.
По някое време шумотевицата долу се позасили; смеховете, виковете бяха станали лудешки.
Получил обяснения от един едър лозар, Саиб паша се провикна:
— Кенан, синко… Хафъз Фейзи кара магарето да танцува… Другаде по света такова нещо няма да можеш да видиш. Върви и виж тази игра…
Шеми Деде, поклащайки глава, каза:
— Хайде, детето ми, наистина си заслужава.
Като минаваше покрай трапезата, мюфтията шегаджия с плътен, дрезгав глас бе подхванал нова история: „Едно време във Филибе имаше един дервиш Хидайет, Аллах да е милостив към него… Та той, извинете ме, караше да танцуват не магарета, а змии… Змия танцува ли? Аллах ми е свидетел, че хвърля гьобеци като танцьорките със златни ресни и пайети… Един ден…“
Топал Хафъз беше лозар, известен със своята чудатост и подражателски умения. Хората от Бозяка бяха променили поговорката „Без Камбер[2] сватба не може“ в „Без Хафъз веселба не става“. Да кара „магарето да танцува“ бе чудатост, която Топал Хафъз бе открил през последните години. Възсядаше магарето с дълга сопа — на единия й край връзваше чепки грозде с листата.
Когато животното подушеше чепките грозде, започваше да повдига носа си и да движи горната си устна. Точно като си отваряше устата, чепките се олюляваха на две страни и животното с някаква странна, лакома усмивка върху отворената си потреперваща паст, разклащаше глава, полюлявайки я също в двете посоки.
После Топал Хафъз протягаше сопата, чепките грозде започваха да се движат… И магарето, хармонизирайки краката си с движенията на чепките, ги следваше. Накрая той бавно издигаше гроздето във въздуха. Животинчето, разбирайки, че само с повдигане на главата си няма да успее да достигне чепките, се изправяше на задните си крака и започваше, люлеейки главата си, да кокетничи, да трепери като при кючек. Докато продължаваше този направляван ловко от Топал Хафъз необичаен танц, звучеше музика, чуваше се теф[3], извисяваха се възгласи „Жив да си, Хафъз!“, понякога дори магарето се включваше с безнадеждния си рев в тази хармония.
Тази вечер Топал Хафъз беше обогатил още повече „изкуството си“ — на главата си беше турил алена кърпа от креп, на врата си бе вързал на огромна фльонга забрадка. Докато го наблюдаваше отдалече, до ушите на Кенан достигна лек смях. Извърна глава. Малко по-нататък съзря Ламия. Девойката, за да вижда по-добре, се бе покачила върху голям камък.
Кимнаха си, засмяха се.
— Хубаво е, нали, Ламия ханъм?
Грозденцето доста се забавляваше.
— Има ли по-красиво нещо от това? — отвърна Ламия.
Смеейки се, Кенан се бе приближил до нея.
— Сравнението е малко неподходящо, но… луната на Бозяка… Тази фантастична вечер… Мисля, че се случва веднъж в годината…
Боровете изглеждаха още по-високи, кориите — още по-обширни, лунната светлина бродеше със своите бели нощни привидения из дълбините на тъмносивите сенки.
Кенан посочи към златистобялата поляна, провиждаща се между дърветата.
— Не мога да проумея, така да се затвори човек сред сенките на дърветата в подобна лунна вечер. Искате ли — каза той — да ви заведа на разходка, Ламия ханъм?
Девойката сведе глава.
— Вие знаете — отвърна тя.
Каквото и да кажеше, каквото и да поискаше този придобил от една година загадъчно значение в живота й човек, все този отговор щеше да му дава Ламия.
Тръгнаха откъм края на порутена стена. Преди малко Кенан бе посочил към долината, където луната изглеждаше най-ясна и най-бляскава. Но без да произнесе и дума, те поеха в обратната посока, свърнаха по един от водещите към лозето пътища.
Отначало вървяха бързо. После постепенно забавиха крачка. Движеха се много близо един до друг, но ръцете им изобщо не се допираха.
Кенан й разказваше за Европа, за Истанбул, Ламия мълчаливо го слушаше.
Стигнаха до някакъв разклон и Грозденцето внезапно спря. Гледаше със срамежлива усмивка Кенан, искаше нещо да попита.
— Искате нещо да кажете ли, Ламия ханъм?
Девойката с боязливо колебание изрече:
— Спомняте ли си това място, Кенан бей?
Кенан се оглеждаше наоколо, мъчеше се да проумее какво иска да му каже.
— Миналата година една вечер се бяхме върнали в лозето от тук… С нея вървяхте отзад.
Младият мъж, разколебан, се опитваше да се сети и засмивайки се, каза:
— Да, спомням си…
— Може би беше същата нощ миналата година, Кенан бей… Тук пак беше така светло. Сенките на дърветата пак стигаха до стената на тая порутена кула.
Накланяше глава към рамото си, съзерцаваше стената и с радост, и с тъжна мечтателност в зелените си очи. Сякаш не й бяха останали сили да продължи по-нататък. Държеше отпуснати ръцете си, тежка умора се бе сгромолясала върху дребничкото й тяло.
Кенан усети, че в душата му наново се пробуждат безпричинна състрадателност и нежност, които от време на време изпитваше към това изтерзано малко момиче.
— Изглеждате уморена, Ламия ханъм. Да отпочинем ли за малко? — попита той.
С поглед, изпълнен с признателност, че е отгатнал желанието й, което не се осмеляваше да изрече, Грозденцето каза:
— Вие знаете…
Седнаха един срещу друг върху камъните от разрушената ограда на лозето. Ламия бе оставила йелдирмето си в Къркчамлар. Забрадката и се беше свлякла по откритата шия, на лунната светлина, озаряваща я отстрани, косата й изглеждаше още по-руса, лицето й — още по-бяло и по-невинно.
Докато разговаряше с нея, Кенан забеляза нещо. От време на време Ламия раздвижваше главата си и с крайчеца на окото си наблюдаваше отсрещната стена. И той крадешком погледна натам. Лунната светлина бе отразила сенките на главите им върху стената. Когато Ламия си раздвижеше лекичко главата, сенките им се доближаваха, лицата им се докосваха.
Тогава осъзна с какво чувство девойката изрече преди малко думите, какъв спомен желаеше да пробуди, седнала тук. Отново, без да говори, я хвана за китките, както при кладенеца, и притегли главата й към гърдите си. Този път Ламия потрепна с вяла съпротива, а когато с упоително безсилие тялото й се озова в ръцете на Кенан, тя отметна назад глава и нежните буклички затрептяха чувствително, като нещо живо върху бялото й чело.
Забелязал, че зелените й очи са замъглени от сълзи, Кенан с унил глас, като плачещите насън деца, изрече:
— Не го правете, Кенан бей, жалко за мен!
Въпреки това той я стисна още по-силно в прегръдката си и пак и пак я зацелува по устните.
Връщайки се обратно по същия път към Къркчамлар, Ламия тихичко плачеше. Кенан отново бе намерил предишното спокойствие и уравновесеност. Опитваше се да я утеши.
— В това няма нищо за плачене, Ламия… — казваше той. — Какво ще се случи от една целувка? Придаваш й огромно значение, защото все още си простодушно малко момиче… Нали не ми се сърдиш?…
Все тъй през сълзи, тя казваше:
— Не.
— Тогава не плачи, Ламия… Виж, все още плачеш…
— Вече не плача…
Изричайки това, се разрида още по-силно.
Бяха пристигнали в Къркчамлар. Музиката, веселбата, смеховете и шумотевицата все още продължаваха.
— Хайде, Ламия, върви при жените… Утре следобед ще дойдеш ли при кладенеца?
— Вие знаете…
Като се разделяха, я хвана за ръката и не се въздържа да не я целуне още веднъж.
Щом Ламия се изгуби между дърветата, Кенан седна в края на пътя, запали си цигара. И през смях си говореше: „Горкото Грозденце… Ах, как ми е мъчно за това дете… А няма никаква причина… Каквото и да кажа, каквото и да поискам, отговорът й винаги е «вие знаете»… Ама и аз какъв ужасен човек станах, боже мой! С едно младо момиче… На това дори младо момиче не може да му се каже… Да се заиграваш с толкова малко момиче е лошо и опасно… И ти си един… Светът си е такъв… Мръсотията е в самия свят, в самите нас… Аз ли останах едничкият, който ще се измъчва, само за да съм по-добър от всички останали?…“