Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джон Гришам. Версия „Пеликан“

Американска. Второ издание

ИК „Обсидиан“, София, 1994

Редактор: Рада Шарланджиева

Коректор: Петя Калевска

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 954-824-011-5

История

  1. — Добавяне

7

Председателят на Върховния съд се беше отпуснал зад бюрото с измъчен вид. Връзката му бе небрежно разхлабена. Трима негови колеги и поне шестима помощници, пръснати на групички из просторния кабинет, си говореха приглушено. Шокът и умората им бяха очевидни. Най-зле изглеждаше Джейсън Клайн, старши помощникът на Розенбърг. Той седеше на малко канапе и се взираше с празен поглед в пода, докато съдията Арчибалд Манинг, сега вече доайен на Върховния съд, говореше за протоколни изисквания и видове погребения. Майката на Дженсън искаше малка семейна служба в епископалната църква в Провидънс в петък. Синът на Розенбърг, също адвокат, беше връчил на Ръниън списък с инструкции, които баща му бе приготвил след втория си удар. В тях той изискваше да бъде кремиран след неофициална церемония, а прахът му да бъде разпръснат над резервата на сиуксите в Южна Дакота. Макар че Розенбърг беше евреин, отдавна бе напуснал лоното на религията и твърдеше, че е агностик. Искаше да бъде погребан при индианците. Ръниън си помисли, че това е напълно подходящо, но не го каза на глас. В голямата стая пред кабинета шестима агенти на ФБР пиеха кафе и си шепнеха нервно. През деня бяха пристигнали нови заплахи, няколко дори дойдоха само часове след обръщението на президента рано сутринта. Сега вече беше тъмно, почти стана време да изпратят останалите съдии до домовете им. Към всеки бяха прикрепени по четирима души.

Съдията Андрю Макдауъл, който на шейсет и една години се оказа най-младият член на Върховния съд, стоеше до прозореца, пушеше лула и се взираше в колите долу по улицата. Ако Дженсън имаше някакъв приятел сред колегите си, то това беше Макдауъл. Флетчър Коул бе съобщил на Ръниън, че президентът не само ще отиде на погребението на Дженсън, но иска да произнесе надгробно слово. Никой от присъстващите във вътрешния кабинет не желаеше президентът да говори. Председателят бе помолил Макдауъл да подготви няколко думи. Плах и свит, Макдауъл мразеше да ораторства пред много хора и сега само нервно дърпаше папийонката си, мъчейки се да си представи приятеля си на балкона, със стегнато въже около шията. Беше прекалено ужасно дори да си го помислиш. Член на Върховния съд, един от уважаваните колеги, един от деветте, да се крие на такова място, за да гледа гнусни филми, и след това да бъде разкрит по такъв зловещ начин. Каква трагедия! И колко неудобно! Представи си себе си, застанал пред събралите се близки в църквата, вперил поглед в майката и семейството на Дженсън с ясното усещане, че всеки си мисли за кино „Монтроуз“. Ти знаеше ли, че е педи? — щяха да се питат хората шепнешком. Макдауъл например не знаеше, нито подозираше такова нещо. Нито пък искаше да говори на погребението.

Съдията Бен Търоу, шейсет и осем годишен, не се вълнуваше толкова от това как ще бъдат погребани мъртвите, колкото как да бъдат заловени убийците. Бе работил дълги години като федерален прокурор в Минесота и имаше своя теория, според която заподозрените се разделяха на две групи: хора, тласкани от омраза и отмъщение, и други, които целят да променят бъдещи решения. Бе наредил на помощниците си да започнат свое разследване.

Търоу крачеше из стаята.

— Разполагаме с двайсет и седем помощници и седем съдии — оповести той високо, без да се обръща конкретно към някого. — Очевидно е, че няма да свършим кой знае каква работа следващите няколко седмици и всички спорни решения трябва да изчакат, докато се попълни съставът. Това може да отнеме месеци. Предлагам да възложим на своите помощници да започнат наше разследване и да се опитаме да открием убийците.

— Ние не сме полицията — търпеливо отбеляза Манинг.

— Не може ли поне да изчакаме да минат погребенията, преди да започнем да си играем на детективи? — обади се Макдауъл, все така с лице към прозореца.

Търоу не им обърна внимание. Както обикновено.

— Аз ще ръководя разследването. Дайте ми помощниците си за две седмици и съм уверен, че ще можем да представим един солиден списък заподозрени.

— ФБР си гледа добре работата, Бен — намеси се председателят. — И не са ни молили за помощ.

— Предпочитам да не обсъждаме работата на ФБР — заяви Търоу. — Можем да се мотаем най-безцелно цели две седмици и да обявим официален траур или да се захванем сериозно с нещата и да открием ония копелета.

— Откъде си толкова сигурен, че ще можеш да ги хванеш? — попита Манинг.

— Не съм сигурен, но мисля, че си струва да опитаме. Нашите колеги са били убити заради определена причина и тази причина е пряко свързана с конкретно дело или спор, които са вече решени или предстоят да се решат от този съд. Ако е отмъщение, тогава задачата ни е почти непосилна. По дяволите, всички ни мразят по една или друга причина. Но ако не е въпрос на лично отмъщение или омраза, тогава може би някой иска по̀ друг състав на Върховния съд за случай, който ще се разглежда в бъдеще. Точно това е интересното. Кой би убил Ейб и Глен заради позицията им при гласуване по дадено дело тази година, догодина или пък след пет години? Искам помощниците да преровят всички предстоящи дела в единайсетте съдебни окръга.

— Хайде стига, Бен — поклати глава съдията Макдауъл. — Това означава над пет хиляди дела и само незначителна част от тях ще се озоват най-накрая при нас. Все едно да гониш вятъра.

Съдията Манинг също не беше кой знае колко впечатлен.

— Слушайте бе, хора. Работил съм с Ейб Розенбърг трийсет и една години и често ми е минавало през ума да го застрелям със собствените си ръце. Но го обичах като брат. Либералните му идеи се приемаха през шейсетте и седемдесетте години, но остаряха през осемдесетте, а сега, през деветдесетте, се посрещат с неприязън. Той стана символ на всичко онова, което не е наред в тая страна. Мисля, че го е убила някоя от ония крайнодесни групировки, чийто единствен мотив е омразата, та можем да си разследваме, докато адът замръзне, и пак няма да намерим нищо. Това е отмъщение. Чисто и просто отмъщение.

— Ами Глен? — запита Търоу.

— Нашият приятел явно е имал някои странни наклонности. Сигурно се е разчуло и е попаднал под прицела на някоя подобна групичка. Те мразят хомосексуалистите, Бен.

Бен Търоу продължаваше да крачи напред-назад, без да обръща внимание на думите на колегите си.

— Те ни мразят, всички нас, и ако са убили от омраза, ченгетата ще ги пипнат. Вероятно. Но ако са убили, за да манипулират Върховния съд? Ако някоя групировка използва този момент, с всичкото това насилие и вълнения, за да елиминира двама от нас и така да прекрои съда? Струва ми се напълно възможно.

Председателят се изкашля.

— А на мен ми се струва, че не бива да правим нищо, докато починалите не бъдат погребани или прахът им разпръснат. Не казвам не, Бен, само изчакай няколко дни. Нека поулегнат нещата. Ние сме още в нещо като шок.

Търоу се извини и излезе от стаята. Охраната му тръгна след него по коридора.

Съдията Манинг се изправи с помощта на бастуна си и се обърна към председателя.

— Няма да отида в Провидънс. Мразя да пътувам със самолет и мразя погребенията. На мен самия ми предстои подобно нещо, не след дълго при това, и не обичам да ми се напомня за него. Ще изпратя съболезнованията си на семейството. Извини ме пред тях, като ги видиш, моля те. Аз съм стар човек. — И излезе, придружен от помощника си.

— Струва ми се, че съдията Търоу е прав — наруши тишината Джейсън Клайн. — Трябва поне да прегледаме предстоящите дела, както и онези, които най-вероятно ще пристигнат при нас от първоинстанционните съдилища. Наистина прилича на стрелба в тъмното, но може пък да попаднем на нещо.

— Съгласен съм — кимна председателят. — Само че ми се струва малко рано, не мислиш ли така?

— Вярно, но аз бих желал да почна независимо от това.

— Не. Изчакай до понеделник и ще те прикрепя към Търоу.

Клайн сви рамене и помоли за разрешение да си тръгне. Двама помощници го последваха. Тримата седнаха на тъмно в кабинета на Розенбърг и изпиха последния коняк на Ейб.

 

 

Дарби Шоу седеше в библиотеката на Правния факултет, притисната отвсякъде от лавици дебели, рядко използвани учебници по право, и четеше разпечатката на списъка от решения на Върховния съд. Вече два пъти го бе прегледала и макар че вътре беше пълно с противоречия, не бе открила нищо, което да я заинтересува. Делото „Дюмон“ бе причинило маса размирици по улиците. Имаше едно дело за детска порнография в Ню Джърси, един случай на содомия в Кентъки, десетина обжалвания на смъртни присъди и още толкова подбрани процеси за нарушаване на човешките права, както и обичайния набор от данъчни и антитръстови нарушения, заграждане на имоти и оплаквания от индианци. От компютъра бе извлякла резюмета за всички дела и ги бе прочела по два пъти. После бе нахвърлила подробен списък на вероятните извършители, но това беше толкова очебийно, че всеки би могъл да го стори. Списъкът беше вече в кошчето.

Калахан беше убеден, че са или арийците, или нацистите, или ку-клукс-клан, въобще някоя близка до ума банда местни терористчета или пък групичка радикално настроени местни „патриоти“. Сто на сто бяха десните, поне това е ясно, твърдеше той. Дарби не беше толкова сигурна. Прекалено лесно щеше да бъде. Тези групи отправяха безброй заплахи, хвърляха камъни, непрестанно провеждаха демонстрации, държаха безчет речи. Розенбърг им трябваше жив, защото беше най-подходящият прицел за омразата им. Розенбърг подхранваше съществованието им. Тя мислеше, че е някой много по-потаен и зловещ.

Калахан седеше в един бар на Канал стрийт, вече пиян, и я чакаше, макар да не му бе обещала, че ще дойде. Беше му се обадила на обяд и го бе заварила да чете на балкона, явно с чаша в ръка. Четеше книгата със становищата на Розенбърг. Бе решил да отмени часовете по конституционно право за една седмица. Каза й, че може изобщо да не е в състояние да преподава повече, след като неговият кумир е мъртъв. Тя му заяви, че трябва първо да изтрезнее, и си тръгна.

В десет и няколко минути Дарби отиде в залата с компютрите на четвъртия етаж и седна пред един монитор. Залата беше празна. Тя зачука по клавиатурата, откри онова, което търсеше, и скоро принтерът забълва страница след страница от обжалвания, подадени в единайсетте федерални апелативни съдилища в страната. След час принтерът спря и тя притежаваше петнайсетсантиметров куп от резюмета на всичките дела. Понесе го обратно към мястото си и го остави в средата на отрупаната с книги маса. Беше единайсет и нещо и на петия етаж нямаше никой. От малкото прозорче се виждаха само паркингът и някакви дървета. Гледката едва ли можеше да се нарече вдъхновяваща.

Дарби изрита обувките си настрани и заразглежда червения лак на ноктите на краката си. После отпи от бутилката топла минерална вода и се взря невиждащо в паркинга долу. Първото предположение беше лесно — убийствата бяха извършени от една и съща група, по едни и същи причини. Второто беше трудно — мотивът не бе омраза или отмъщение, а по-скоро манипулация. Някакво дело или спорно решение бяха на път за Върховния съд и някой искаше друг състав. Третото предположение беше малко по-лесно — делото или спорът бяха свързани с много пари.

Отговорът нямаше да дойде от разпечатката пред нея. Дарби се рови в справките до полунощ, когато затвориха библиотеката.