Джон Гришам
Версия Пеликан (31)

31

Нейният шеф беше Джаксън Фелдман, главният редактор, и това тук беше нейна територия и тя нямаше намерение да търпи никакви щуротии от никого, освен от мистър Фелдман. Особено пък от някой нахален хлапак като Грей Грантам, който бе застанал пред вратата на мистър Фелдман като същински доберман. Тя го унищожи с поглед, а той й се озъби и това продължаваше вече десет минути, откакто шефовете се събраха вътре и затвориха вратата. Не знаеше защо Грантам чака отвън. Но това тук беше нейна територия.

Телефонът й иззвъня и Грантам изрева:

— Никакви разговори!

Тя мигом почервеня и чак зяпна от изумление. После вдигна слушалката и след минута заяви:

— Съжалявам, но мистър Фелдман има съвещание. — Впи унищожителен поглед в Грантам, който клатеше глава, сякаш я предизвикваше. — Да, ще му предам да ви се обади веднага щом се освободи. — Тя затвори.

— Благодаря! — каза Грантам и това я завари неподготвена.

Беше готова да му се сопне с нещо гадно, но неговото „Благодаря!“ просто й затвори устата. Той й се усмихна. И това я вбеси още повече.

Беше пет и трийсет, време да си тръгва, но мистър Фелдман я бе помолил да остане. А оня още й се хилеше, застанал до вратата на някакви си два-три метра от бюрото. Никога не бе харесвала Грей Грантам. Но в края на краищата малко хора в тоя вестник наистина й харесваха. Появи се един от стажантите в редакция „Новини“ и се насочи към вратата, но доберманът му препречи пътя.

— Извинявай, но сега не можеш да влезеш — заяви Грантам.

— И защо да не мога?

— Имат съвещание. Остави си нещата при нея. — Той посочи секретарката, която мразеше да бъде сочена с пръст и да бъде споменавана просто като „нея“. Беше тук от двайсет и една години.

Младокът обаче не се даваше така лесно.

— Нямам нищо против. Но мистър Фелдман ми нареди да донеса тук тези материали точно в пет и трийсет. Сега е точно пет и трийсет, аз съм тук и материалите също.

— Слушай, всички се гордеем с теб. Но сега не можеш да влезеш, разбираш ли? Просто остави нещата си при тази любезна дама ей там. И утре е ден. — Грантам застана неподвижно пред вратата. Изглеждаше готов за бой, ако хлапето продължеше да настоява.

— Аз ще се оправя с тях — каза секретарката, взе материалите и новинарчето си тръгна.

— Благодаря! — заяви отново високо Грантам.

— По мое мнение си много груб — озъби се тя.

— Казах само „Благодаря!“ — опита да се направи на обиден той.

— Наистина си голям нахал.

— Благодаря!

Вратата изведнъж се отвори и отвътре някой извика:

— Грантам!

Той се ухили самодоволно и влезе. Джаксън Фелдман стоеше прав зад бюрото си. Връзката му бе разхлабена до второто копче на ризата, а ръкавите бяха навити до лактите. Беше висок метър и деветдесет и пет, без грам тлъстина по себе си. Бе на петдесет и осем, пробягваше по два маратона на година и работеше по петнайсет часа на ден.

Смит Кийн също стоеше прав и държеше четирите страници резюме на материала, плюс копие от възпроизведеното на ръка от Дарби досие. Екземплярът на Фелдман лежеше на бюрото. И двамата изглеждаха като замаяни.

— Затвори вратата — нареди Фелдман.

Грантам затвори и седна на крайчеца на някаква маса. Никой не проговори.

Фелдман разтърка силно очи, после погледна Кийн.

— Нямам думи! — най-накрая заяви той.

— Шеметно е, нали? — усмихна се Грей. — Поднасям ви най-голямата сензация от двайсет години насам и вие сте толкова развълнуван, че нямате думи, тъй ли?

— Къде е Дарби Шоу? — попита Кийн.

— Не мога да ви кажа. Това е част от сделката.

— Каква сделка? — продължи да пита Кийн.

— И това не мога да ви кажа.

— Кога си говорил с нея?

— Снощи и отново тая сутрин.

— И това в Ню Йорк?

— Какво значение има къде сме говорили? Говорихме, ясно ли е? Тя говори. Аз слушах. После се прибрах вкъщи. Написах резюмето. Какво мислите по въпроса?

Фелдман бавно сгъна тънкото си тяло и се отпусна на стола.

— Какво знаят в Белия дом?

— Не съм сигурен. Верхик казал на Дарби, че е било предадено на Белия дом миналата седмица и по това време Федералното бюро смятало, че тая следа трябва да се провери. После, поради незнайно каква причина, след като го получили в Белия дом, ФБР преустановило разследването. Това е всичко, което знам.

— Колко е дал Матис на президента преди три години?

— Милиони. Буквално всичките чрез безброй частни фирми, които той контролира. Този човек е много хитър. Разполага с всякакви адвокати, които измислят хиляди начини да се разпращат пари тук и там. Вероятно е съвсем законно.

Редакторите се мъчеха да мислят. Трябваше им време. Бяха зашеметени, сякаш са преживели някаква бомбена експлозия. Грантам се чувстваше много горд и люлееше крака под масата като седнало на кея дете.

Фелдман бавно взе защипаните с кламер листа и зарови в тях, докато накрая намери снимката на Матис и президента. Главният редактор на „Вашингтон Поуст“ поклати глава.

— Това нещо е абсолютна бомба, Грей — рече Кийн. — Не бива да го пускаме, без да е сериозно потвърдено. По дяволите, може да се окаже най-сложното нещо за доказване на света. Работата е страшно сериозна, момче.

— Как смяташ да го направиш? — запита Фелдман.

— Имам една-две идеи.

— Бих искал да ги чуя. Може да те ликвидират заради това нещо.

Грантам скочи от масата и мушна ръце в джобовете си.

— Първо, ние ще се опитаме да открием Гарсия.

— Ние ли? Кои са тия „ние“? — запита Кийн.

— Добре де, аз. Аз. Ще се опитам да открия Гарсия.

— Момичето ще участва ли в тая работа? — продължи да разпитва Кийн.

— Не мога да отговоря. Това е част от сделката.

— Трябва да отговориш — настоя Фелдман. — Помисли какво ще стане с нас, ако тя загине, докато ти помага да си направиш материала. Прекалено е рисковано. И така, къде е момичето и какво сте решили да правите?

— Няма да ви кажа къде е. Тя е мой източник, а аз винаги пазя източниците си. И второ, тя няма да ми помага при разследването. Просто е мой източник, ясно ли е?

Двамата се вторачиха в него с изумление. После се спогледаха и накрая Кийн сви рамене.

— Имаш ли нужда от помощ? — запита Фелдман.

— Не. Тя настоява да го направя сам. Много е уплашена и това е напълно разбираемо.

— Аз се уплаших само като го четох това дяволско нещо — рече Кийн.

Фелдман наклони стола си назад и вдигна крака на бюрото. Четирийсет и шести номер. Той се усмихна. За първи път.

— Трябва да почнеш с Гарсия. Ако не успееш да го откриеш, може с месеци да ровиш около Матис и пак да няма как да вържеш нещата. А преди да почнеш да ровиш около Матис, трябва да поговорим. Ти си ми някак симпатичен, Грантам, и не си струва да те убият за такова нещо.

— Всяка дума, която напишеш, минава през мен, ясно ли е? — намеси се Кийн.

— А аз искам ежедневен доклад — продължи Фелдман.

— Дадено.

Кийн застана до стъклената стена и се загледа в лудницата, царяща в залата. Всеки ден поне по пет-шест пъти настъпваше хаос, но към пет и половина наставаше пълна неразбория. Пишеха се новините, а второто заседание за одобрение на материалите започваше в шест и трийсет.

Фелдман наблюдаваше всичко от бюрото си.

— Това би могло да сложи край на засушаването — рече той, без да поглежда Грей. — Колко стана, пет години ли? Или шест?

— Кажи по-добре седем — обади се Кийн.

— Написал съм и някои добри материали в това време — озъби се, за да се защити Грантам.

— Разбира се — отвърна Фелдман, все още вперил поглед в залата. — Но все втора и трета ръка. Последният голям шлем беше преди доста години.

— Имаше и много самостоятелни акции — добави услужливо Кийн.

— На всеки може да се случи — заяви Грей. — Но този голям шлем ще е в последния кръг на световния шампионат. — Той отвори вратата.

— Внимавай да не пострадаш — изгледа го смръщено Фелдман. — И не позволявай и тя да пострада. Разбра ли?

Грей се усмихна и си тръгна.

 

 

Наближаваше площад Томас, когато видя зад себе си сините светлини. Ченгето не го задмина, а остана на метър зад него. Грей забравяше за ограничението в скоростта и въобще не поглеждаше спидометъра си. Щеше да е третата му глоба за шестнайсет месеца.

Той спря на малък паркинг до блока, в който живееше. Беше тъмно и сините светлини проблясваха в огледалото му. Разтърка слепоочията си.

— Излизайте навън — нареди полицаят, застанал до калника.

Грей отвори вратата и изпълни заповедта. Полицаят беше негър и изведнъж взе да се хили. Беше Клийв. Той посочи патрулната кола.

— Влизай вътре.

Двамата седнаха един до друг под сините светлини и се загледаха в спрялото отпред волво.

— Защо правиш това с мен? — запита Грей.

— Имаме си норма, Грантам. Трябва да спрем еди-колко си бели и да ги потормозим. Шефът иска нещата да са балансирани. Белите ченгета спират невинните бедни чернокожи, така че ние, черните, трябва да спираме невинните богати бели братя.

— Предполагам, че ще искаш да ми сложиш белезници и да ме пребиеш до смърт.

— Само ако много ме помолиш. Старшия не може повече да говори.

— Какво е станало?

— Надушил е нещо кофти в службата. Уловил е един-два кофти погледа. И е дочул туй-онуй.

— Като например.

— Ами например, че говорят за тебе и колко много им трябва да разберат какво знаеш. Мисля, че те подслушват.

— Хайде бе, Клийв. Той сериозно ли ги приказва тия?

— Чул е да си говорят за тебе и как си задавал разни въпроси за някакъв пеликан или нещо подобно. Бая си ги стреснал.

— Той какво е чул за тая история?

— Само че ти си подлудял по нея, а тях това доста ги е притеснило. Те са мнителни гадняри, Грей. Старшия казва да внимаваш къде ходиш и с кого говориш.

— И повече няма да се срещаме, така ли?

— Известно време не. Той иска да се скатае и да предава нещата чрез мене.

— Така ще правим тогава. Имам нужда от помощта му, но ти му кажи и той да внимава. Работата е много деликатна.

— Какво е това нещо с пеликана?

— Не мога да ти обясня сега. Но ти кажи на Старшия, че може да му струва живота.

— Не и на Старшия, братче. Той е по-хитър от всичките там, взети заедно.

Грей отвори вратата и излезе.

— Благодаря ти, Клийв.

— Ще бъда наблизо. — Той включи сините светлини. — Следващите шест месеца съм нощна, та ще гледам да те държа под око.

— Благодаря.

* * *

Рупърт плати кифличката с канела и седна на едно високо столче с лице към тротоара. Беше полунощ, точно полунощ, и животът в Джорджтаун полека-лека замираше. Няколко коли профучаха по М стрийт, а последните останали пешеходци се отправиха към домовете си. Кафенето беше пълно, но не претъпкано. Той отпи глътка кафе.

Мъжът, който се приближаваше по тротоара, изглеждаше познат. След няколко минути вече седеше на съседното столче. Имаше нещо мазно в тоя човек. Беше се запознал с него преди няколко дена в Ню Орлиънс.

— И какъв е резултатът значи? — запита Рупърт.

— Не можем да я открием. И това ни тревожи, защото днес получихме някои доста лоши новини.

— И?

— Ами чухме разни приказки, непотвърдени засега, че лошите момчета са превъртели и че най-лошото момче иска да почне да избива наред. Парите не са проблем и ония гласчета ни шепнат, че той ще даде мило и драго да потули тая работа. Сега праща големите асове с големите пушки. Те, разбира се, казват, че е откачен, но той е страшен мръсник, а с много пари могат да се убият много хора.

Тези приказки за убиване не развълнуваха особено Рупърт.

— Кой е наред?

— Момичето. И според мене всеки друг, който случайно знае за оная папчица.

— Значи какво трябва да правя аз?

— Помотай се из града. Ще се срещнем утре вечер по същото време. Ако намерим момичето, твой ред е.

— Как смятате да я намерите?

— Ние мислим, че е в Ню Йорк. Имаме си начини.

Рупърт отчупи парче кифла и го пъхна в устата си.

— Къде би отишъл ти?

Пратеникът си представи половин дузина места, където би могъл да иде. Но, по дяволите, те бяха все като Париж и Рим, и Монте Карло, все места, които бе виждал и където всички ходеха. Не можеше да се сети за онова единствено, екзотично място, където би избягал да се скрие за цял живот.

— Не знам. Ти къде би отишъл?

— В Ню Йорк. Можеш да живееш там години и да не те намерят. Говориш езика, знаеш правилата. Това е идеалното скривалище за американците.

— Да-а, струва ми се, че си прав. Мислиш ли, че е там?

— Не знам. На моменти е умна. После има лоши периоди.

Пратеникът скочи от столчето.

— До утре — сбогува се той.

Рупърт махна с досада. Какъв безумен тъпанар, господи, помисли си той. Обикаля и разнася шепнешком важни съобщения по кафенета и бирарии. После ще се върне тичешком при шефа си да му разкаже всичко най-подробно.

Той хвърли пластмасовата чаша в кошчето и излезе на улицата.