Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джон Гришам. Версия „Пеликан“

Американска. Второ издание

ИК „Обсидиан“, София, 1994

Редактор: Рада Шарланджиева

Коректор: Петя Калевска

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 954-824-011-5

История

  1. — Добавяне

34

Беше събота сутринта и Кралицата се намираше във Флорида да събира пари от богаташите, а денят бе хладен и безоблачен. Искаше му се да поспи до късно, а като се събуди, да поиграе голф. Но сега бе само седем часът и той, с костюм и вратовръзка, седеше на бюрото си и слушаше предложенията на Флетчър Коул за това как трябва да действат. Ричард Хортън, министърът на правосъдието, бе разговарял с Коул, който сега изглеждаше доста обезпокоен.

Вратата се отвори и влезе Хортън — беше сам. Стиснаха си ръце и министърът седна насреща му зад бюрото. Коул застана наблизо, което раздразни президента не на шега.

Хортън беше отегчителен, но пък искрен. Не беше нито глупав, нито муден, просто внимателно премисляше всичко, преди да пристъпи към действие. Претегляше всяка дума, която изричаше. Беше лоялен към президента и човек можеше да се осланя на разумните му преценки.

— Сериозно обмисляме да поискаме съдебно решение за започване на следствие относно смъртта на Розенбърг и Дженсън — обяви тържествено той. — В светлината на това, което стана в Ню Орлиънс, смятаме, че трябва незабавно да се заемем със случая.

— Нали ФБР върши именно това — каза президентът. — Триста души правят разследване. Защо да се намесваме и ние?

— По версия „Пеликан“ ли работят? — попита Хортън, макар да знаеше отговора. Беше му известно, че Войлс е в Ню Орлиънс със стотици агенти. Наясно бе, че са разговаряли със стотици хора и са събрали купища безполезни показания. Знаеше, че президентът е помолил Войлс да не се занимава с онова досие, и че Войлс не споделя всичко с президента.

Досега Хортън не бе отварял дума за версия „Пеликан“ пред президента и самият факт, че знаеше за тази проклета история, бе дразнещ. Още колко други бяха чули? Вероятно хиляди.

— Проверяват всички следи — каза Коул. — Предоставиха ни екземпляр от досието още преди две седмици, така че според нас сега го проучват.

Тъкмо това бе очаквал Хортън от Коул.

— Убеден съм, че правителството трябва да си проведе свое разследване. — Говореше някак изкуствено, сякаш рецитираше чужди думи, с което раздразни президента.

— Защо? — попита той.

— Ами ако хипотезата се потвърди? Ако продължаваме да бездействаме, а истината излезе именно такава, много ще си навредим с това нехайство.

— Ти сериозно ли вярваш, че в тази версия има капчица истина? — попита президентът.

— Всичко е страшно подозрително. Първите двама, които са я прочели, са мъртви, а авторката изчезва. Съвсем логично, след като някой се е заел да убива членове на Върховния съд. Други сериозно заподозрени няма. От това, което чувам, ФБР съвсем се е сбъркало. Да, тази хипотеза трябва да се проучи.

От разследванията на Хортън изтичаше повече информация, отколкото от обслужващия персонал на Белия дом, и Коул се ужасяваше от тази шутовщина: да се иска съдът да постанови започването на следствие, да се призовават свидетели. Самият Хортън бе почтен човек, но в Министерството на правосъдието гъмжеше от служители, които не знаеха да си държат езика зад зъбите.

— Не смятате ли, че е малко прибързано? — попита Коул.

— Мисля, че не е.

— Видяхте ли вестниците от тази сутрин?

Хортън бе успял да прегледа само първата страница на „Вашингтон Поуст“, както и спортните рубрики. Събота беше в края на краищата. Беше чувал, че Коул изчита по осем вестника още призори, тъй че се подразни от въпроса му.

— Прехвърлих няколко — отвърна той.

— И аз погледнах някой и друг — скромно рече Коул. — Никъде не се споменава нито дума за двамата мъртви съдии, нито за момичето или за каквото и да било, свързано с това досие. Ако в този момент започнете официално разследване, има цял месец да сте на първа страница на вестниците.

— Смятате ли, че е възможно досието да остане незабелязано? — обърна се Хортън към Коул.

— Да, възможно е. На което се и надяваме по очевидни причини.

— Мисля, че сте оптимист, мистър Коул. Ние обикновено не си седим спокойно и не чакаме пресата да ни върши работата.

Коул едва се сдържа да не се изсмее на глас. Но само се усмихна на президента, който го стрелна с поглед, а Хортън бавно почервеня.

— Какво лошо има, ако се изчака една седмица? — попита президентът.

— Нищо лошо — отсече Коул.

Ето как набързо се вземаха решения.

— До една седмица може да се вдигне голям шум — заяви безстрастно Хортън.

— Разбрахме се вече, изчакайте седмица — нареди президентът. — Ще се срещнем тук следващия петък и тогава ще решим какво да правим. Не ти забранявам да действаш, Ричард, просто изчакай седем дни.

Хортън сви рамене. Дори толкова не бе очаквал. Сега поне си бе подсигурил тила. Ще иде право в кабинета си и ще продиктува дълга записка, включваща всичко, което си спомня от тази среща. Така се предпазваше откъм гърба.

Коул приближи и му подаде някакъв лист.

— Какво е това?

— Нови имена, известни ли са ви?

Беше списъкът с подбраните радетели за опазване на природата: четирима съдии, които бяха твърде либерални, за да се погледне спокойно на имената им, но план Б се нуждаеше именно от радикални защитници на околната среда в Съда.

Хортън примига и се взря в листа.

— Сигурно се шегуваш.

— Да се проучат — каза президентът.

— Тия момчета са заклети либерали — промърмори Хортън.

— Да, но благоговеят пред слънцето и луната, дърветата и птиците — уточни услужливо Коул.

Хортън схвана накъде бие и внезапно се усмихна.

— Разбирам, любители на пеликани.

— Пеликаните са на изчезване — каза президентът.

Коул се запъти към вратата.

— Де да бяха изчезнали още преди десет години.

 

 

Явно не се беше обаждала до девет часа, когато Грей се настани на бюрото си в редакционната стая. Беше изчел „Таймс“ — в него не се споменаваше нищо. Разгърна над разхвърляното си бюро вестника, излизащ в Ню Орлиънс, и набързо го прегледа. Нищо. Съобщаваха само факти, които всички знаеха. Калахан, Верхик, Дарби и хиляди въпроси без отговори. Предполагаше обаче, че „Таймс“ и може би „Таймс Пикаюн“ в Ню Орлиънс са видели досието или са дочули за него, така че може би знаеха за Матис. Допускаше, че ако е така, сега със зъби и нокти се мъчат да удостоверят истинността му. Но той имаше Дарби, а щяха да открият и Гарсия и ако хипотезата относно Матис се потвърдеше, щяха да успеят.

В момента не съществуваше алтернативен план. Ако Гарсия изчезнеше или откажеше да помогне, щяха да се принудят да разровят сами тъмния и подозрителен свят на Виктор Матис. Дарби не можеше да оцелее тук и той не я винеше, че бърза да се измъкне. Не беше сигурен колко дълго ще издържи и самият той.

Появи се Кийн Смит с чаша кафе и седна от другата страна на бюрото му.

— Ако „Таймс“ имаха досието, щяха ли да го държат до утре?

Грей поклати глава.

— Не. Ако знаеха нещо повече от „Таймс Пикаюн“, щяха да го публикуват днес.

— Краутхамър иска да пусне каквото знаем. Смята, че можем да назовем Матис.

— Без мен.

— Той разчита, че Фелдман ще го подкрепи. Неговата идея е да огласим, че Калахан и Верхик са убити заради това досие, в което се споменава името на Матис, оказващ се приятел на президента. Предлага да го публикуваме, без да обвиняваме пряко Матис. Казва, че трябва да бъдем извънредно предпазливи и да намекнем, че Матис фигурира във въпросното досие, а не че ние сме си го измислили. И тъй като то е причина за смъртта на някои хора, значи в него има истина.

— Иска да се скрие зад нейната хипотеза значи.

— Именно.

— Но докато тя не се потвърди, представлява само голи предположения. Краутхамър да си гледа работата. Представи си, че Матис няма нищо общо с това, представи си, че се окаже абсолютно невинен. Тогава какво? Ставаме за смях и десет години поред ни разкарват из съдилищата. Аз лично не се захващам да пиша такъв материал.

— Той иска друг да го напише.

— Ако този вестник публикува нещо за досието, написано от друг, момичето изчезва, разбрано? Мисля, че вчера ви обясних всичко точно и ясно.

— Така е. И Фелдман те чу. Той е на твоя страна, Грей, и аз също. Но ако това излезе вярно, то ще гръмне скоро, въпрос на дни е. Нали си съгласен? Знаеш, че Краутхамър ненавижда „Таймс“ и се страхува, че тия копелета ще го изпреварят.

— Не могат да публикуват нищо, Смит. Може да разполагат с някой и друг факт повече от „Таймс Пикаюн“, но не върви да назоват Виктор Матис току-тъй. Виж какво, ние ще докажем истината преди другите и когато всичко се потвърди, аз ще направя материала и ще изброя имената до едно, ще поместим хубавата снимчица на Матис и приятелчето му от Белия дом и някой ще изпищи.

— Ние? Я пак го повтори. Каза: „Ние ще докажем истината“.

— Добре де, моят източник на информация и аз. — Грей отвори едно чекмедже и извади снимката на Дарби с диетичната кока-кола. Подаде я на Кийн, който й се възхити.

— Къде е сега? — попита той.

— Не зная със сигурност. Мисля, че пътува от Ню Йорк за насам.

— Внимавай да не я убият.

— Много сме предпазливи. — Грей се озърна през рамо, а после се надвеси над бюрото. — Всъщност мисля, че ме следят, Смит. Исках просто да го знаеш.

— Кой може да те следи?

— Каза ми човек от Белия дом. Сега не използвам моите телефони, нито онзи в колата, нито домашния.

— Най-добре да предупредя Фелдман.

— Добре. Мисля, че още не е опасно, поне засега.

— Той трябва да знае. — Кийн скочи на крака и изчезна.

Дарби се обади само след няколко минути.

— Дойдох — каза тя. — Не зная колко души съм повлякла след себе си, но ето ме тук, и то още жива и невредима.

— Къде си?

— В хотел „Табард“ на Н стрийт. Вчера на Шесто авеню срещнах един стар приятел. Спомняш ли си за Пъна, който отнесе ритниците на Бърбън стрийт? Разказах ли ти за него?

— Да.

— Е, пак е на крак. Понакуцва, но вчера беше излязъл да се пошляе из Манхатън. Мисля, че не ме видя.

— Сериозно ли говориш! Това е опасно, Дарби.

— И още как. Снощи, като заминавах, оставих тъкмо шест следи и ако го видя в тоя град, възнамерявам да се предам. Ще ида при него и ще заявя: „Ето ме“.

— Не зная какво да ти кажа.

— Най-добре нищо не ми казвай, защото тия хора имат радари. Ще остана тук три дни да си поиграя на частна детективка и после изчезвам. Ако доживея до сряда сутрин, ще отлетя за Аруба или Тринидад, или за някое друго място с плаж. Искам да умра на плаж.

— Кога ще се видим?

— Това си мисля. Искам да направиш две неща.

— Слушам.

— Къде си паркираш колата?

— Близо до апартамента ми.

— Остави я там и иди да наемеш друга. Но да не е луксозна, някой по-обикновен форд, нещо от този род. През всичкото време си представяй, че си под прицела на снайпер. Иди в хотел „Марбъри“ в Джорджтаун и си вземи стая за три дни. Приемат плащане в брой, вече проверих. Регистрирай се под друго име.

Грантам си записа всичко и поклати глава.

— Можеш ли по тъмно да се измъкнеш незабелязано от апартамента? — попита тя.

— Мисля, че мога.

— Добре. И вземи такси до „Марбъри“. Помоли ги там да ти докарат наетата кола. Но до хотел „Табард“ ще смениш две таксита и ще влезеш в ресторанта точно в девет.

— Дадено. Нещо друго?

— Носи си дрехи. Планирай си нещата така, че да отсъстваш от апартамента поне три дни. А също и от редакцията.

— Виж какво, Дарби, мисля, че в редакцията съм в безопасност.

— Не съм в настроение да споря. Ако ще ми се опъваш, Грей, изчезвам. Убедена съм, че ще живея по-дълго, ако напусна страната.

— Права сте, мадам.

— Така те искам.

— Предполагам, че някъде из мозъка ти се вихри страхотен план.

— Може би. Ще го обсъдим на вечеря.

— Това нещо като предложение за среща ли е?

— Ами предлагам да похапнем и да свършим малко работа.

— Добре, мадам.

— Сега затварям. Пази се, Грей. Следят те. — И прекъсна внезапно.

 

 

Когато той я зърна точно в девет, тя седеше на трийсет и седма маса в притъмнения ъгъл на малкото ресторантче. Първото, което забеляза, бе, че е с рокля, и докато приближаваше масата, си мислеше за хубавите й крака, които сега нямаше как да види. Може би по-късно, когато тя се изправеше. Той беше със сако и вратовръзка и двамата бяха привлекателна двойка.

Седна близо до нея в полумрака, тъй че да наблюдават посетителите, които не бяха бог знае колко. Ресторантът на „Табард“ изглеждаше от времето на Томас Джеферсън, който може и да бе гощаван тук. Една група немци се смееха и разговаряха в градината на ресторанта. Прозорците бяха отворени и отвън повяваше приятен хлад. За един кратък миг успяха да забравят защо се крият.

— Откъде тази рокля?

— Харесва ли ти?

— Чудна е.

— Днес следобед пообиколих магазините. Както става с повечето ми дрехи напоследък, и с нея може би ще се разделя скоро. Сигурно ще я оставя в стаята си следващия път, когато побягна от смъртта.

Келнерът приближи и им поднесе две папки с менюто. Поръчаха си питиета. Ресторантът беше спокоен и безопасен.

— Как се озова тук?

— След околосветско пътешествие.

— Сериозно те питам.

— Взех влак до Нюарк, самолет до Бостън, после втори до Детройт и оттам с друг кацнах на Дълес. Цяла нощ не мигнах и на два пъти забравих къде се намирам.

— Как биха могли да те проследят?

— Дано не са могли. Плащах в брой и вече ми свършват парите.

— Колко ти трябват?

— Искам да изтегля малко от сметката си в Ню Орлиънс.

— Добре, в понеделник. Мисля, че тук нищо не те заплашва, Дарби.

— И преди съм имала това чувство. Например, когато се качвах на кораба с Верхик; с малката разлика, че се оказа не точно той. И в Ню Йорк се чувствах в безопасност. Но ето че насреща ми се заклати Пъна и оттогава не съм слагала залък в уста.

— Изглеждаш ми отслабнала.

— Благодаря. Сигурно е така. Ял ли си друг път тук? — Тя зачете менюто пред себе си.

И той погледна в своето.

— Не съм, но разправят, че готвели страхотно. Пак си си променила цвета.

Косата й беше светлокестенява, лицето й леко гримирано, а на устните имаше червило.

— Скоро съвсем ще оплешивея от химикали, ако продължавам да срещам тия хора.

Питиетата пристигнаха и те си поръчаха вечеря.

— Очакваме сутринта да излезе нещо в „Таймс“. — Предпочиташе да не споменава вестника от Ню Орлиънс заради поместените снимки на Калахан и Верхик. Но предположи, че вече го е видяла.

Тя не прояви интерес към думите му, но все пак попита:

— Какво например? — И се озърна.

— Не сме сигурни. Но мразим да ни изпреварват. Съперничеството ни с „Таймс“ не е от вчера.

— Знаеш ли, това не ме интересува. Нищо не разбирам от журналистика и нямам намерение да разбирам. Дошла съм тук, защото имам една идея — и то една-единствена — как да открия Гарсия. И ако не се осъществи, при това бързо, изчезвам.

— Прощавай. За какво искаш да говорим?

— За Европа. Кое ти е любимото място в Европа?

— Мразя Европа, както и европейците. Ходя в Канада, в Австралия и понякога в Нова Зеландия. А ти защо харесваш Европа?

— Дядо ми е преселник от Шотландия и там имам един куп братовчеди. Ходила съм два пъти.

Грей изстиска резенчето лимон в джина с тоник. Откъм бара влезе компания от шестима и тя внимателно се взря в тях. Докато говореше, очите й бързо шареха из помещението.

— Мисля, че ти трябват поне няколко питиета, за да се отпуснеш — каза Грей.

Тя кимна, но не проговори. Шестимата седнаха наблизо и заговориха на френски. Беше приятно да ги слушаш.

— Чувал ли си някога кейджунски френски? — попита тя.

— Не.

— Това е наречие, което изчезва бързо като блатистите местности. Казват, че французите не го разбирали.

— Изглежда ми напълно справедливо. Сигурен съм, че и кейджуните не разбират французите.

Тя отпи голяма глътка бяло вино и попита:

— Разказах ли ти за Чад Брънет?

— Мисля, че не.

— Бил е бедно момче от Луизиана, от Юнис. Кейджун. Семейството му се изхранвало с траперство и риболов из блатата. Бил блестящ ум, успял да спечели пълна стипендия от Държавния университет в Луизиана, завършил го и бил приет в Станфордския правен факултет, където се дипломирал с най-високия успех в историята на Станфорд. Бил е на двайсет и една, когато го приели да работи като адвокат в Калифорния. Можел е да си осигури място в която и да е правна фирма в страната, но той се хванал в някаква организация за защита на околната среда. Бил невероятен, истински юридически гений, който работел като бесен и скоро започнал да печели големи дела срещу петролните и химическите компании. На двайсет и осем бил страхотно шлифован адвокат. Петролните магнати и другите унищожители на природата се страхували от него. — Тя отпи глътка вино. — Много пари изкарвал и създал група за защита на влажните зони в Луизиана. Доколкото е известно, искал да участва в делото „Пеликан“, но имал много други ангажименти. Внесъл големи суми в Зеления фонд за съдебни разходи. Малко преди да започне процесът в Лафайет, съобщил, че се връща у дома да помогне на адвокатите от Зеления фонд. По-късно поместиха за него няколко материала във вестника на Ню Орлиънс.

— Защо, какво му се е случило?

— Самоубил се.

— Какво?

— Една седмица преди процеса го намерили в кола с включен двигател. Единият край на градинарски маркуч бил напъхан в ауспуха, а другият лежал на предната седалка. Просто обикновен случай на отравяне с въглероден окис, нищо повече.

— Къде е била намерена колата?

— В някаква горичка недалеч от градчето Галиано. Добре познавал местността. В багажника имало палатка и риболовни принадлежности. Но никаква бележка, обясняваща самоубийството. Полицията направила разследване, но не открила нищо подозрително. Случаят бил приключен.

— Това е невероятно.

— Навремето имал някакви проблеми с алкохола и бил лекуван от психиатър в Сан Франциско. Но самоубийството дошло неочаквано.

— Мислиш ли, че става дума за убийство?

— Мнозина смятат така. Смъртта му беше голям удар за Зеления фонд. Привързаността му към родните места щеше да бъде мощно оръжие в съдебната зала.

Грей допи питието си и разклати кубчетата лед в чашата. Тя се приближи лекичко до него. Появи се келнерът с вечерята им.