Джон Гришам
Версия Пеликан (11)

11

Полицаят натисна бутона на звънеца до името на Грей Грантам и задържа палеца си двайсет секунди. После малка пауза. И още двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди. Цялата работа му се стори доста забавна, защото Грантам беше нощна птица и едва ли бе спал повече от три-четири часа. И сега някой да вземе да звъни непрекъснато, та чак коридорът да кънти, какъв ужас! Той натисна звънеца отново и погледна патрулната си кола, спряна на забранено място на тротоара под уличната лампа. Вече се съмваше. Беше неделя и по улицата нямаше никой. Двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди.

Домофонът изпука.

— Кой е?

— Полиция! — отвърна ченгето.

Той беше негър и нарочно натърти на втората сричка. Доставяше му удоволствие.

— Какво искате? — запита сърдито Грантам.

— Може пък да имам заповед за обиск. — Полицаят явно се забавляваше.

Гласът на Грантам омекна и прозвуча едва ли не обидено.

— Ти ли си, Клийв?

— Аз съм.

— Колко е часът, Клийв?

— Наближава пет и половина.

— Трябва да е нещо важно.

— Не знам. Старшия не ми каза, знаеш. Само ми нареди да те събудя, че искал нещо да си говорите.

— Защо винаги иска да говори, преди да се е показало слънцето?

— Не задавай тъпи въпроси, Грантам.

Последва кратка пауза.

— Да, прав си. Предполагам, че иска да си поговорим веднага.

— Не. Имаш трийсет минути. Каза да бъдеш там в шест.

— Къде там?

— На Четиринайсета улица близо до игрището „Тринидад“ има малко кафене. Тъмно и безопасно и Старшия го харесва.

— Откъде ги изкопава тия места?

— Знаеш ли, за един репортер задаваш възможно най-тъпите въпроси. Казва се „При Гленда“ и ти предлагам да тръгваш, инак ще закъснееш.

— Ти ще бъдеш ли там?

— Ще намина да съм сигурен, че си добре.

— Стори ми се, че каза колко било безопасно.

— Безопасно, за тая част на града. Ще можеш ли да го намериш?

— Да. Тръгвам веднага.

— Приятен ден, Грантам.

 

 

Старшия беше доста възрастен и много черен, а бялата му лъскава коса стърчеше във всички посоки. Слагаше дебелите тъмни очила щом се събудеше, и мнозина от работещите с него в Западното крило на Белия дом мислеха, че е полусляп. Накланяше главата си на една страна и се усмихваше като Рей Чарлс. Понякога, докато изпразваше кошчетата с боклук и бършеше прах, се блъскаше в рамките на вратите или в бюрата. Вървеше бавно и внимателно, сякаш си броеше стъпките. Работеше си кротичко, вечно с усмивка на уста, и намираше блага дума за всеки, който се отнасяше добре с него. В общи линии не му обръщаха внимание — просто още един добродушен, стар, почти недъгав негър портиер.

Старшия виждаше всичко през стените. Неговата територия беше Западното крило, което чистеше вече трийсет години. Чистеше и слушаше. Чистеше и виждаше. Той почистваше след някои ужасно важни хора, които често бяха прекалено заети, за да внимават какво приказват, особено в присъствието на бедничкия стар негър. Знаеше кои врати са отворени и кои стени тънки, и от кои вентилационни шахти се чува най-добре. Можеше да изчезва в миг и да се появява някъде в сянка, където ужасно важните хора не го забелязваха.

Повечето от онова, което научаваше, пазеше за себе си. Но от време на време усещаше, че е попаднал на пикантна новина, която може да се върже с някоя друга, и тогава се обаждаше по телефона. Беше много внимателен. Оставаха му три години до пенсия и не искаше да рискува.

Никой не подозираше, че Старшия подава информация на пресата. Във всеки Бял дом има достатъчно бърборковци, които да си хвърлят вината едни други. Голям майтап беше, наистина. Старшия се срещаше с Грантам от „Вашингтон Поуст“, изчакваше нетърпеливо да се появи материалът и после изслушваше воя, сврян в сутерена, докато горе хвърчаха глави.

Беше безупречен източник и говореше само с Грантам. Полицаят Клийв, всъщност негов син, уреждаше срещите — винаги в ранен час и на тъмно и потайно място. Старшия вечно носеше очила. Грантам също, плюс някаква шапка. Клийв обикновено седеше с тях и наблюдаваше присъстващите.

Грантам пристигна в кафенето в шест и пет и се запъти към сепарето отзад. Имаше трима други клиенти. Самата Гленда пържеше яйца на печката близо до касата. Клийв седеше на един стол и я гледаше.

Двамата си стиснаха ръцете. Кафето беше вече налято.

— Извинявай, че закъснях — започна пръв Грантам.

— Няма проблеми, приятелю. Радвам се да те видя. — Макар и да шепнеше, гласът на Старшия стържеше като груба пила. Никой не ги слушаше.

— Тежка седмица в Белия дом. — Грантам отпи голяма глътка кафе.

— Може и така да се каже. Големи вълнения. Голяма радост.

— Не думай! — Грантам не можеше да си води бележки на тия срещи. Прекалено явно ще бъде, беше казал Старшия, когато поставяше правилата на играта.

— Да. Президентът и неговите момчета изпаднаха във възторг, като чуха за Розенбърг. Много се зарадваха наистина.

— А за Дженсън?

— Е, както си забелязал, предполагам, президентът присъства на погребението, но не каза нито дума. В началото мислеше да произнесе слово, но после се отказа, защото щеше да се наложи да говори хубави неща за един педераст.

— Кой написа словото?

— Писачите му, кой друг? Главно Мабри. Писаха го целия четвъртък, после шефът се отказа.

— Но отиде и на опелото на Розенбърг.

— Да, ама не щеше да ходи. Каза, че предпочитал да влезе в ада за един ден. Но накрая подви опашка и все пак отиде. Много е доволен, че пречукаха Розенбърг. В сряда беше направо един малък празник при нас. Съдбата му поднесе страхотен подарък. Сега му се отваря възможност да префасонира Съда и е много развълнуван от това.

Грантам слушаше много внимателно. Старшия продължи.

— Изготвен е съкратен списък на кандидати. Първоначалният вариант бил от двайсет имена, после ги намалили на осем.

— Кой ги е орязал?

— Кой според тебе? Президентът и Флетчър Коул. Умират от ужас да не изтече някаква информация в момента. Явно списъкът се състои само от консерватори, и повечето от тях неизвестни.

— Някакви имена?

— Само две. Някой си Прайс от Айдахо и Маклорънс от Върмонт. Само тия имена мога да ти кажа. Май и двамата са от федералните съдилища. Нищо повече не знам.

— Какво става със следствието?

— Не съм чул досега кой знае какво, но ще си държа ушите наострени. Засега като че ли почти нищо не става.

— Нещо друго?

— Не. Кога ще го публикуваш?

— Сутринта.

— Ще бъде голям смях.

— Благодаря, Старши.

Слънцето беше вече изгряло и кафенето се понапълни. Клийв приближи и седна до баща си.

— Свършвате ли вече, момчета?

— Готови сме — рече старият негър.

— Май трябва да тръгваме. — Клийв хвърли поглед наоколо. — Грантам ще тръгне пръв, аз след него, а татко може да си стои колкото иска.

— Много мило от твоя страна, сине — наклони глава насмешливо баща му.

— Благодаря, момчета — надигна се от стола Грантам и се отправи към изхода.