Джон Гришам
Версия Пеликан (16)

16

Макар и кризата да бе наистина чудесна, и рейтингът му да се качваше, а Розенбърг да го нямаше вече, и имиджът му да блестеше чистичък и измит, и Америка да се чувстваше добре, защото той владееше положението, и демократите да се бяха изпокрили в миши дупки, а изборите догодина да му бяха в кърпа вързани, въпреки всичко това на него му беше писнало от цялата тая шумотевица и безкрайните работни срещи, преди още да е съмнало. Призляваше му от Дентън Войлс и неговото самодоволно и арогантно държане, от това дребно, но набито човече, което си седеше най-небрежно от другата страна на бюрото в смачканото си шлиферче и зяпаше през прозореца, докато говореше на президента на Съединените щати. Щеше да се появи пак след минута за поредната среща преди закуска, за поредния сблъсък, в който щеше да каже пак само частица от онова, което знаеше.

Беше му дошло до гуша да го държат в неведение и да го залъгват само с трохичките, които Войлс решеше, че трябва да му подхвърли. Гмински също щеше да му сервира някоя дреболия, а от него се очакваше да бъде щастлив и доволен от всичките тия трохи, разпилени и изсипани пред него по най-безобразен начин. Нищо не знаеше в сравнение с тях. Но поне беше накарал Коул да изучи доклада им и да го запомни наизуст, та да не могат да увъртат безкрайно.

Беше му писнало и от Коул. От безупречното му поведение, от безсънните му нощи. От блестящия му ум. От манията му да започва деня си, когато слънцето е още някъде над Атлантика, и да планира всяка проклета минутка от проклетия час, докато то стигнеше до Тихия океан. Тогава същият тоя Коул наблъскваше един кашон с боклуците, с които се беше борил през деня, отнасяше го вкъщи, проучваше го, сортираше го и се връщаше след няколко часа, за да избълва пред него цялата отвратително досадна неразбория, която току-що бе погълнал. Когато Коул беше уморен, спеше по пет часа, но нормалното бе да спи по три-четири на нощ. Напускаше кабинета си в Западното крило в единайсет всяка вечер, четеше в колата, задържаше се у дома колкото моторът да се охлади и вече беше готов да се върне обратно в Белия дом. Считаше го за престъпление да пристигне по-късно от пет сутринта. И след като той можеше да работи по сто и двайсет часа на седмица, от всички останали се очакваше да изкарат поне по осемдесет. Изискваше осемдесетчасова работна седмица. Никой в екипа на президента не си спомняше вече колко души е уволнил Флетчър Коул в продължение на три години за това, че не работят по осемдесет часа на седмица. Поне по трима на месец.

Коул се чувстваше най-добре, когато предстоеше някоя гадна среща рано сутринта и въздухът трептеше от напрежение. Тая работа с Войлс през последната седмица го караше да се усмихва непрекъснато. Сега стоеше прав до бюрото и преглеждаше пощата, докато президентът прелистваше „Вашингтон Поуст“, а две секретарки се щураха наоколо.

Президентът скришом му хвърли един поглед. Безупречен черен костюм, бяла риза, червена копринена връзка, прекалено много брилянтин над ушите. Беше му писнало от него, но щеше да го забрави, щом кризата преминеше и той си се върнеше при любимия голф. Тогава Коул можеше да се задълбочава в подробностите. Казваше си, че и той бе имал също толкова енергия и упоритост, когато беше само на трийсет и седем години. Но знаеше, че не е така.

Коул щракна с пръсти, метна един сърдит поглед на секретарките и те с удоволствие изхвърчаха от Овалния кабинет.

— И заяви, че няма да дойде, ако аз присъствам. Ще се пръсна от смях. — Коул явно се забавляваше.

— Струва ми се, че не те харесва — каза президентът.

— Той обича само хора, които може да мачка.

— Предполагам, че трябва да бъда мил с него.

— Попритиснете го, шефе. Принудете го да се откаже. Тази версия е толкова нелепа, че е чак смешна, но в неговите ръце може да стане опасна.

— Ами оная студентка по право?

— Проверяваме я. Изглежда безвредна.

Президентът се изправи и се протегна. Коул се зарови в книжата. По интеркома съобщиха, че Войлс е пристигнал.

— Аз тръгвам — рече Коул. Щеше да наблюдава и слуша всичко отдалеч. По негово настояване в Овалния кабинет бяха монтирани три камери. Мониторите бяха в малка стаичка в Западното крило и единствен той имаше ключ. Старшия знаеше за нея, но никога не си бе дал труда да влезе вътре. Засега. Камерите бяха скрити и се предполагаше, че никой не подозира за тях.

Президентът се почувства по-добре при мисълта, че Коул поне ще гледа, и посрещна Войлс на прага, дружелюбно стисна ръката му и го поведе към канапето. Да си поговорят сърдечно, като приятели. Войлс не беше особено впечатлен. Знаеше, че Коул ги слуша. И наблюдава.

Но за да не разваля атмосферата, свали шлифера си и го постави внимателно на стола. Кафе не искаше.

Президентът кръстоса крака. Беше с кафявата си жилетката. Любимият дядо.

— Дентън — заяви той сериозно, — искам да се извиня заради Флетчър Коул. Той не притежава кой знае какъв финес.

Войлс кимна леко. Какъв глупак, господи. В тая стая има достатъчно жици да се опекат живи поне половината от всички бюрократи във Вашингтон. А Коул беше някъде в мазето и слушаше, че няма никакъв финес.

— Понякога се държи като говедо, нали? — изръмжа Войлс.

— Да, точно така. Трябва да внимавам с него. Много е умен и много работи, но някой път прекалява.

— Той е едно копеле и ще му го кажа в лицето. — Войлс погледна към вентилационния отвор над портрета на Томас Джеферсън, където беше скрита една от камерите.

— Да, добре, ще гледам да не ти се пречка, докато не приключи тая работа.

— Ако обичате.

Президентът отпи бавно от кафето и се зачуди какво да каже после. Войлс не беше от лесно разговорливите.

— Искам да ми направиш една услуга.

— Слушам ви, сър — впери немигащи, безизразни очи в него Войлс.

— Кажи ми как стои въпросът с оная версия. Досие „Пеликан“, знаеш. Абсолютно безумие, но вътре съм споменат по някакъв начин и аз, по дяволите. Доколко сериозно го приемаш?

Ах, че смешно ставаше. Войлс едва успя да сдържи усмивката си. Значи имаше ефект. Господин президентът и господин Коул се бяха поизпотили заради досието на версия „Пеликан“. Бяха го получили късно във вторник, бяха се притеснявали цялата сряда и сега, в първите часове на четвъртък, вече стояха на колене, молейки се за нещо, което едва ли беше повече от палава шега.

— Разследваме, господин президент. — Беше лъжа, но оня откъде можеше да знае? — Проверяваме всички следи, всички възможности. Не бих ви го изпратил, ако не го приемах сериозно. — Бръчките по загорялото чело се свиха и на Войлс му се дощя да се изсмее.

— Какво открихте?

— Не е много, но едва сега започваме. Получихме го преди по-малко от четирийсет и осем часа и съм отделил четиринайсет агенти в Ню Орлиънс. Започват веднага с рутинните проверки. — Лъжата прозвуча така убедително, че той просто чу как Коул се задавя.

Четиринайсет! Ударът под пояса се оказа толкова силен, че президентът скочи и едва не изпусна чашката с кафето на масата. Четиринайсет ченгета от ФБР, които размахват значките си и разпитват. Беше само въпрос на време всичко да излезе на бял свят.

— Четиринайсет, казваш. Изглежда доста сериозно.

— Ние приемаме нещата много сериозно, господин президент. — Войлс беше безмилостен. — Те са мъртви вече седмица и следите почват да изстиват. Проверяваме всичко колкото може по-бързо. Хората ми работят денонощно.

— Това разбирам, но смятате ли, че в тая версия има нещо сериозно?

По дяволите, ставаше вече съвсем смешно. Досието тепърва щеше да се изпраща в Ню Орлиънс. Всъщност още не се бяха свързали с хората си там. Беше наредил на Ерик Ийст да прати копие от папката на местното бюро с нареждане да поразпитат тихичко тук-там. И толкова. Задънена улица, като стотиците други, които обхождаха.

— Съмнявам се, че в него има нещо, господин президент, но сме длъжни да проверим.

Бръчките се поотпуснаха и на лицето отсреща се изписа нещо като усмивка.

— Не е необходимо да ти обяснявам, Дентън, колко би ни навредила тая нелепица, ако пресата надуши нещо.

— Ние не се допитваме до пресата, когато правим разследване.

— Знам. Хайде да не се задълбочаваме в подобни неща. Просто искам да се откажеш от тая работа. Тъй де, толкова е абсурдно, дявол да го вземе, а аз наистина мога да се опаря. Нали разбираш какво искам да кажа?

Войлс беше брутално жесток.

— Вие ме молите да се откажа от разследването на вероятна следа, господин президент, така ли?

Коул се наведе към екрана. Да, казвам ти да забраниш това досие! Едва не го изрече на глас. Щеше да го заяви съвсем ясно и недвусмислено на Войлс. Щеше да му го съобщи съвсем бавно, дума по дума, после можеше да зашлеви тоя тантурест нещастник, ако почнеше да усуква. Но беше принуден да се крие в заключена стая, далеч от мястото на действието. Защото знаеше къде му е мястото. За момента.

Президентът се размърда и кръстоса обратно крака.

— Хайде, Дентън, разбираш какво искам да кажа. Става въпрос за по-голямата риба. Всички от пресата са наострили уши, просто умират от любопитство да разберат кои са евентуалните заподозрени. Знаеш ги какви са журналистите. И не е нужно да ти казвам, че мен не ме обичат много. Дори собственият ми секретар по печата не ме харесва. Ха-ха-ха. Забрави тази версия за известно време. Откажи се и преследвай истинските извършители. Тя е абсолютно несериозна, но може да ми причини доста неудобства.

Дентън го погледна безизразно. Безмилостно.

Президентът се размърда отново.

— Какво стана с оня Камел? Звучеше доста правдоподобно май, а?

— Звучеше.

— Да-а. И тъй като си говорим с цифри, колко души си отделил за Камел?

— Петнайсет — отвърна Войлс и едва не се изхили на глас.

Президентът зяпна. Най-горещата следа в играта получава петнайсет, а тая пеликанска идиотщина четиринайсет.

Коул се усмихна и поклати глава. Войлс се хвана в собствените си лъжи. Най-долу на страница четвърта на доклада от сряда Ерик Ийст и К. О. Луис посочваха цифрата трийсет, не петнайсет. Успокой се, шефе, прошепна към екрана Коул. Той си играе с тебе.

Президентът беше всичко друго, но не и спокоен.

— За бога, Дентън, защо само петнайсет? Мислех, че това е наистина гореща следа.

— Може и да са малко повече. Аз водя разследването, господин президент.

— Знам, знам. И чудесно се справяш. Не се намесвам, в никакъв случай. Просто искам да си помислиш дали да не насочиш вниманието си другаде. Това е всичко. Когато прочетох онова досие, за малко да повърна. Ако пресата го види и започне да рови, ще ме разпънат на кръст.

— Значи ме молите да се откажа?

Президентът се наведе напред и се взря свирепо във Войлс.

— Не те моля, Дентън. Казвам ти да не се занимаваш с това досие. Забрави го за няколко седмици. Захвани се с нещо друго. Ако някой пак разрови, тогава го разгледай по-внимателно. Все още аз съм шефът тук, кали не си го забравил?

Войлс се смили и пусна една крива усмивчица.

— Ще ви предложа една сделка. Вашият екзекутор, Коул, ми изигра кофти номер с пресата. Изядоха ме, че не сме осигурили безопасността на Розенбърг и Дженсън.

Президентът кимна важно.

— Вие ще се погрижите това разпенено биче да не ми се пречка, ще го държите настрана, а аз ще забравя за версия „Пеликан“.

— Аз сделки не правя.

Войлс се захили, но запази самообладание.

— Добре. Утре изпращам петдесет агенти в Ню Орлиънс. И още петдесет вдругиден. Ще размахваме значки по целия град и ще се постараем да привлечем колкото се може повече внимание.

Президентът скочи на крака и отиде до прозореца, който гледаше към градината с розите. Войлс седеше неподвижно и чакаше.

— Добре де, добре. Договорихме се. Аз мога да държа изкъсо Флетчър Коул.

Войлс се изправи и се приближи бавно към бюрото.

— Не му вярвам и ако още един път го надуша, че се меси в разследването, договорката ни отпада и ние почваме да работим по версия „Пеликан“ с цялата сила, с която разполагаме.

Президентът вдигна ръце и се усмихна топло.

— Договорихме се.

Войлс се усмихваше и президентът се усмихваше, и в стаичката с мониторите Флетчър Коул се усмихваше на екрана. Екзекутор, разпенено биче. Чудно. Такива думи създават легендите.

Той угаси монитора и заключи вратата зад себе си. Ония щяха да си говорят още десет минути за проверките на кандидатите в съкратения списък и той щеше да ги слуша от кабинета си, където имаше звук, но не и образ. В девет часа бе насрочил заседание. С подчинените си. В десет трябваше да уволни един смотан нещастник. Освен това имаше и малко писмена работа. За повечето докладни той използваше диктофон и после даваше касетката на секретарката. Но от време на време Коул просто изпитваше необходимост да прибегне към записките фантоми. Те винаги се появяваха навсякъде из Западното крило, винаги бяха ужасно спорни и обикновено стигаха до пресата. И тъй като не се знаеше откъде идват, можеше да се намерят почти на всяко бюро. В такива случаи Коул започваше да крещи и да се нахвърля с обвинения срещу всички. Беше уволнявал хора заради тия записки. А те всички идваха от неговата пишеща машина.

Последната представляваше една страница от четири абзаца, написани на най-малката разредка и обобщаващи всичко, което знаеше за Камел и неотдавнашното му отпътуване от Вашингтон. Имаше и някои смътни предположения за връзки с Либия и палестинците. Коул просто се възхищаваше на творението си. След колко ли време щеше да се появи в „Таймс“ или „Вашингтон Поуст“? Обзалагаше се сам със себе си кой вестник пръв ще го получи.

 

 

Директорът беше в Белия дом. Оттам щеше да излети за Ню Йорк и да са върне утре. Гавин се залости пред кабинета на К. О. Луис, докато най-накрая се появи една пролука и той успя да се вмъкне вътре.

Луис се ядоса, но не го показа. Нали беше възпитан!

— Изглеждаш ми уплашен.

— Току-що загубих най-добрия си приятел.

Луис зачака за още информация.

— Казваше се Томас Калахан. Той е човекът от Тулейн, който ми донесе папката, която нарекохме досие „Пеликан“. И я подхвърляхме наоколо, и я пратихме в Белия дом, и бог знае още къде, а сега той е мъртъв. Разкъсан на парчета от бомба, поставена в колата му снощи в Ню Орлиънс. Бил е убит, Луис.

— Съжалявам.

— Тук не става дума за съжаления. Явно бомбата е била предназначена за Калахан и студентката, която е написала версията за убийствата. Казва се Дарби Шоу.

— Видях името й на папката.

— Точно така. Те ходеха и някой очевидно е очаквал, че ще са заедно в колата, когато експлодира. Но Дарби е оцеляла и тази сутрин ми звънят в пет часа, и се оказва, че е тя. Уплашена до смърт.

Луис го слушаше, но вече беше решил, че е несериозно.

— Не си сигурен, че е било бомба.

— Тя каза, че е било бомба, разбираш ли? Гръмнала е — тряааас! — и е разпердушинила всичко наоколо. Сигурен съм, че той е мъртъв.

— И мислиш, че има връзка между смъртта му и досието?

Гавин беше адвокат и нямаше опит във воденето на разпити, но не искаше да изглежда прекалено доверчив.

— Би могло. Мисля, че да. Ти не смяташ ли?

— Няма значение, Гавин. Току-що говорих по телефона с директора. Снемаме „Пеликана“ от дневния ред. Не съм сигурен, че изобщо някога е бил включван, но повече време за него няма да се отделя.

— Но моят приятел е бил убит. От бомба в колата му.

— Съжалявам. Убеден съм, че местните власти разследват случая.

— Чуй ме, моля те за услуга.

— Чуй ме и ти, Гавин. Услуги не правя. Достатъчно сапунени мехури гоним и без тоя. И щом директорът казва стоп, значи стоп. Ти, разбира се, имаш пълното право да говориш с него. Макар че не те съветвам.

— Може би не се изразявам добре. Мислех си, че ще ме изслушаш и поне ще се престориш, че те интересува.

— Изглеждаш зле, Гавин — излезе иззад бюрото Луис. — Вземи си един ден почивка.

— Няма. Отивам си в стаята, ще почакам един час и после ще се върна да почнем отначало. Може ли да опитаме пак след един час?

— Не. Войлс беше пределно ясен.

— Също и момичето. Той е убит и сега тя се крие някъде из Ню Орлиънс, треперейки от сянката си, и ни моли за помощ, а ние сме твърде заети.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. Аз съм виновен. Трябваше да изхвърля онова дяволско нещо в кофата за боклук.

— То свърши работа, Гавин. И то много добра. — Луис постави ръка на рамото му, сякаш времето бе изтекло и той е уморен от безсмислени дрънканици.

Гавин се дръпна рязко настрани и се отправи към вратата.

— Да, нали? Даде ви нещо да си поиграете. Трябваше да го изгоря.

— Прекалено е ценно, за да се изгаря, Гавин.

— Няма да се откажа. Ще се върна след един час и почваме пак отначало. Този път не тръгна както трябва. — Верхик тръшна вратата зад себе си.

* * *

Тя влезе в магазина на „Рубинщайн Брадърс“ откъм Канал стрийт и изчезна между закачалките с мъжки ризи. Никой не влезе след нея. Бързо грабна някаква полувоенна шуба, най-малкия мъжки номер, чифт авиаторски очила и английска шапка за голф, също най-малкия размер. Ставаше й точно. Плати за всичко с кредитна карта. И докато продавачът я проверяваше, тя свали етикета с цената и навлече якето. Беше широко, като дрехите, които носеше на лекции. Напъха косата си под яката, в която беше скрита качулка. Продавачът я наблюдаваше дискретно. Тя излезе откъм Магазин стрийт и се загуби в тълпата.

Обратно на Канал стрийт. Пълен автобус туристи нахълтаха в „Шератон“ и тя се присъедини към тях. Отиде до стената с телефоните, намери номера и се обади на мисис Чен, съседката в апартамента до нейния. Дали е чула нещо? Или пък видяла някого? Много рано на вратата се почукало. Било още тъмно и тя се събудила. Не видяла никого, само чула да се чука. Колата й е още долу на улицата. Да не е станало нещо? Не, всичко е окей. Благодарности.

Тя се загледа в туристите, после набра номера, който й беше дал Гавин Верхик. Да се използва вътрешен номер означаваше да се скара само малко с чиновниците отсреща и след три минути спорове, в които тя отказваше да даде името си и повтаряше само неговото, я свързаха с Гавин.

— Къде си? — запита той.

— Нека да ти обясня нещо. За момента няма да кажа нито на теб, нито на който и да било другиго къде съм. Така че не ме питай.

— Добре. Както изглежда, ти ще командваш парада.

— Благодаря. Какво каза мистър Войлс?

— Мистър Войлс беше в Белия дом и не можах да го видя. Ще се помъча да поговоря с него по-късно. Днес.

— Слаба работа, Гавин. Четири часа си в службата и нищо не си направил. Очаквах повече от теб.

— Имай търпение, Дарби.

— Търпението значи смърт за мене, Гавин. Те са по петите ми, нали?

— Не знам.

— Какво щеше да направиш ти, ако разбереш, че е трябвало да си мъртъв, а хората, които се опитват да те убият, са ликвидирали преди теб двама съдии от Върховния съд и с бомба са разкъсали на парченца един обикновен професор по право, и разполагат с милиарди долари, и явно нямат нищо против да ги използват, за да убиват когото си поискат? Какво щеше да направиш ти, Гавин?

— Щях да се обърна към ФБР.

— Томас се обърна към ФБР и сега е мъртъв.

— Мерси, Дарби. Не беше честно.

— Никак не ме интересуват нито честността, нито чувствата. Вълнува ме много повече как да оцелея до обяд.

— Не се връщай в апартамента си.

— Не съм толкова глупава. Вече са ходили там. И съм сигурна, че наблюдават и неговия апартамент.

— Къде е семейството му?

— Родителите му живеят в Нейпълс, Флорида. Предполагам, че от университета ще им се обадят. Не знам. Има брат в Мобайл и мислех да му се обадя и да се опитам да обясня всичко.

Видя някакво лице. Вървеше с туристите към рецепцията. Държеше сгънат вестник и се мъчеше да изглежда като тях, просто един от гостите на хотела, но походката му беше някак колеблива, а очите търсеха трескаво някого. Дълго и слабо лице, с кръгли очила и лъснало чело.

— Гавин, слушай внимателно. Запиши си. Виждам един мъж, когото съм виждала и преди, и то неотдавна. Преди час може би. Метър и осемдесет и пет-шест, слаб, трийсетгодишен, с очила, започва да оплешивява, тъмна коса. Изчезна. Изчезна някъде.

— Кой, по дяволите, е тоя?

— Откъде да знам, за бога. Не го познавам.

— Той видя ли те? Къде, по дяволите, си?

— Във фоайето на един хотел. Не знам дали ме видя. Изчезвам.

— Дарби! Чуй ме. Каквото и да правиш, поддържай връзка с мен. Ясно ли е?

— Ще се опитам.

Тоалетната беше зад ъгъла, в дъното. Тя влезе в последната кабинка, заключи вратата и преседя там един час.