Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джон Гришам. Версия „Пеликан“

Американска. Второ издание

ИК „Обсидиан“, София, 1994

Редактор: Рада Шарланджиева

Коректор: Петя Калевска

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 954-824-011-5

История

  1. — Добавяне

18

Лимузината на Гмински направи светкавичен завой на сто и осемдесет градуса, сякаш Канал стрийт беше нейна собствена територия, и закова рязко пред „Шератон“. Двете задни врати се отвориха и Гмински изхвърча от нея, последван от трима помощници, натоварени с чанти и куфарчета.

Беше почти два след полунощ и директорът явно бързаше. Не спря на рецепцията, а се запъти право към асансьорите. Помощниците затичаха след него, един задържа вратата на асансьора да влезе шефът, друг натисна бутона за шестия етаж. Никой не промълви дума.

Трима негови агенти вече ги чакаха в ъгловата стая. Единият отвори вратата и Гмински нахлу вътре, без да поздрави, без звук да издаде. Помощниците хвърлиха чантите на едното легло. Директорът свали сакото си и го метна на стола.

— Къде е тя? — просъска той на агента, известен под името Хутън.

Вторият от тройката, когото наричаха Суонк, дръпна пердето и Гмински застана до прозореца.

Суонк сочеше към хотел „Мариот“ отсреща през улицата, малко по-надолу.

— Тя е на петнайсети етаж, третата стая откъм улицата, лампите още светят.

— Сигурен ли си? — попита Гмински, вперил поглед в осветените прозорци отсреща.

— Да. Видяхме я да влиза. Плати с кредитна карта.

— Горкото дете — рече Гмински и се отдалечи от прозореца. — Къде беше снощи?

— В „Холидей Ин“ на Роял. Плати с кредитна карта.

— Забелязахте ли някой да я следи? — попита директорът.

— Не.

— Пие ми се вода — заяви шефът на един от помощниците.

Младокът скочи, грабна кофичката с лед и затрака с кубчетата.

Гмински седна на крайчеца на леглото, преплете пръсти и запука кокалчетата си. Всичките.

— Ти какво мислиш? — запита той Хутън, най-стария от тримата.

— Гонят я. Под дърво и камък я търсят. Тя използва кредитни карти. След четирийсет и осем часа ще е мъртва.

— Не е съвсем глупава — намеси се Суонк. — Отряза си косата и я боядиса черна. Мести се непрекъснато. Явно не смята да напуска града в близко време. Давам й седемдесет и два часа, преди да я открият.

Гмински отпиваше от ледената вода на малки глътки.

— Това означава, че досието й удря право в целта. И също, че нашият приятел е готов на всякакви отчаяни действия. Къде е той?

— Нямаме представа — отвърна бързо Хутън.

— Трябва да го намерим.

— От три седмици никой не го е виждал.

Гмински остави чашата на масата и взе ключа от стаята си.

— Какво мислиш за цялата тази работа? — запита той Хутън.

— Ще я приберем ли? — контрира с въпрос Хутън.

— Няма да е лесно — намеси се Суонк. — Ами ако се е снабдила с пистолет? Някой може да пострада.

— Тя е просто едно уплашено дете — поклати глава Гмински. — И е цивилно лице, не член на въоръжена банда. Не можем да отмъкваме граждани ей така от улицата.

— Тогава няма да изкара дълго — отсече Суонк.

— Как ще я приберете? — запита Гмински.

— Има си начини — отвърна Хутън. — Ще я хванем на улицата. Или ще идем в стаята й. Вътре съм след десет минути, ако тръгна сега. Не е толкова трудно. Тя не е професионалистка.

Гмински закрачи бавно из стаята. Всички бяха вперили очи в него.

— Не съм склонен да я приберем веднага. Нека поспим четири часа и да се срещнем пак тук в шест и половина. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако ме убедите да я приберем, ще го направим. Съгласни ли сте?

Те кимнаха послушно.

 

 

Виното подейства. Тя задряма на стола, после се примъкна до леглото и заспа дълбоко. Телефонът звънеше. Завивките висяха до пода, а краката й бяха на възглавниците. Телефонът звънеше. Клепачите се бяха слепнали. Съзнанието беше замъглено, потънало в сънища, но някъде в дълбините му нещо проработи и съобщи, че телефонът звъни.

Очите се отвориха, но едва ли видяха кой знае какво. Слънцето бе изгряло, лампите светеха и тя се втренчи в телефона. Не, не е поръчала събуждане. Замисли се за секунда и ясно осъзна, че не е давала поръчка да я будят. Седна на края на леглото и се заслуша в звъненето. Пет пъти, десет, петнайсет, двайсет. Не спира. Може да са сбъркали номера, но тогава щяха да затворят след двайсетия сигнал.

Не бяха сбъркали номера. Паяжините започнаха да се разкъсват и тя се приближи до телефона. С изключение на мъжа на рецепцията и евентуално шефа му, и може би камериерките, нито една жива душа не знаеше, че тя е в тази стая. Беше поръчала само храна, никакви други обаждания.

Спря да звъни. Чудесно, бяха сбъркали номера. Тя отиде в банята и телефонът се обади отново. Започна да брои. След четиринайсетото позвъняване вдигна слушалката.

— Ало?

— Дарби, обажда се Гавин Верхик. Добре ли си?

— Как разбра къде съм? — седна на леглото тя.

— Имаме си начини. Слушай, някой…

— Почакай, Гавин. Почакай за секунда. Дай да си помисля малко. Кредитната карта, нали така?

— Да. Кредитната карта. Следата, оставена върху хартия. Това е ФБР, Дарби. Имаме си начини. Не е толкова трудно.

— Тогава и ония могат да го направят.

— Предполагам. Отсядай в малки хотелчета и плащай в брой.

Огромна буца заседна в стомаха й и тя се изпъна на леглото. Просто така значи. Следата, оставена върху хартия. Не е трудно. Можеше да е вече мъртва. Убита от хартията, върху която остават следи.

— Дарби, чуваш ли ме?

— Да. — Тя погледна към вратата да се увери, че веригата е сложена. — Да, чувам те.

— Смяташ ли, че си в безопасност?

— Така си мислех допреди малко.

— Разполагаме с известна информация. Утре в три часа в университетското градче ще има заупокойна служба, а погребението ще е след това в града. Говорих с брат му и семейството държи да съм там. Ще пристигна довечера. Мисля, че се налага да се видим.

— Защо се налага да се видим?

— Дарби, трябва да ми вярваш. Животът ти в момента е в опасност и трябва да ме изслушаш.

— Какво сте намислили, момчета?

Последва кратка пауза.

— Не те разбирам — рече накрая той.

— Какво каза директорът Войлс?

— Не съм говорил с него.

— Ти нали беше неговият адвокат, така да се каже. Какво става, Гавин?

— Засега няма да предприемаме нищо.

— И какво означава това, Гавин? Обясни ми, ако обичаш.

— Затова трябва да се видим. Не искам да го обсъждаме по телефона.

— Телефонът си действа много добре и засега ще използваме само него. Така че изплюй камъчето.

— Защо не искаш да ми се довериш? — прозвуча обидено гласът му.

— Затварям, ясно ли е? Не ми харесва тая работа. Щом вие знаете къде съм, тогава някой може вече да стои в коридора и да чака.

— Глупости, Дарби. Я помисли трезво. От един час разполагам с номера на стаята ти и не съм направил нищо друго, освен да ти се обадя. Ние сме на твоя страна, кълна се.

Тя обмисли внимателно чутото. Звучеше разумно, но я бяха открили така лесно.

— Слушам те. Значи не си говорил с директора, но ФБР няма да предприема нищо. И защо няма да предприема нищо?

— Не знам точно. Вчера е взел решението да се изтегли от употреба досие „Пеликан“ и е дал нареждане да се преустанови работата по него. Само това мога да ти кажа.

— Не е много. Той знае ли за Томас? Знае ли, че аз трябваше да съм мъртва, защото съм го написала, и че четирийсет и осем часа след като Томас ти го даде на тебе, неговия стар приятел от университета, ония, които и да са те, по дяволите, се опитаха да ни убият и двамата? Знае ли той всичко това, Гавин?

— Струва ми се, не.

— Това значи „не“, нали така?

— Да. Значи „не“.

— Добре, слушай сега внимателно. Смяташ ли, че са го убили заради досието?

— Вероятно.

— Това значи „да“, нали така?

— Да.

— Благодаря. Ако Томас е бил убит заради досието, тогава знаем кой го е убил. А ако знаем кой е убил Томас, тогава знаем кой е убил Розенбърг и Дженсън. Нали така?

Верхик се поколеба да отговори.

— Просто кажи „да“, по дяволите — озъби се Дарби.

— Бих казал „вероятно“.

— Чудесно. „Вероятно“ в устата на един адвокат означава „да“. Значи, че повече не можеш да кажеш. Значи, че е твърде много вероятно и въпреки това ми казваш, че ФБР преустановява работа по моя мъничък евентуален и твърде подозрителен извършител.

— Успокой се, Дарби. Нека се видим довечера да си поговорим. Мога да ти спася живота.

Тя внимателно сложи слушалката под възглавницата и отиде в банята. Изми си зъбите и среса онова, което бе останало от косата й, после събра тоалетните си принадлежности и един чифт бельо в нова платнена чанта. Сложи си шубата, шапката и очилата и тихичко затвори вратата зад себе си. Коридорът беше празен. Качи се пеш два етажа, до седемнайсетия, взе асансьора до десетия и после спокойно слезе десет етажа надолу по стълбите. Вратата откъм стълбището беше близо до тоалетните и тя бързо се вмъкна в женската. При огледалата нямаше никой. Дарби влезе в една кабинка, врътна ключалката и известно време остана вътре.

* * *

Петък сутрин във Френския квартал. Въздухът беше хладен и чист, без следа от тежкия мирис на храна и пороци. Осем часът — прекалено рано за пешеходци. Тя вървя няколко преки, за да й се проясни главата и да обмисли стъпките си за деня. Близо до площад Джаксън намери едно кафене, което бе забелязвала и преди. Беше почти празно, а в дъното имаше телефон автомат. Наля си гъсто кафе и остави чашата на масичка близо до телефона. Оттук можеше да говори.

Този път стигна до Верхик след по-малко от минута.

— Слушам те — каза той.

— Къде ще отседнеш довечера? — попита тя, без да изпуска от очи входната врата.

— В хотел „Хилтън“, до реката.

— Знам го къде е. Ще ти се обадя късно довечера или утре рано сутринта. Не се опитвай да ме проследяваш отново. Вече плащам в брой. Никакви кредитни карти.

— Много умно от твоя страна, Дарби. И продължавай да се местиш.

— Може да съм умряла, докато пристигнеш.

— Не, няма. Можеш ли да си купиш отнякъде „Вашингтон Поуст“?

— Предполагам. Защо?

— Вземи си бързо утринното издание. Хубава история ще намериш вътре за Розенбърг и Дженсън и за това кой е вероятният им убиец.

— Пръскам се от любопитство. Ще ти се обадя по-късно.

На първия щанд точно тоя вестник го нямаше. Тя закриволичи към Канал стрийт, като се стараеше да прикрива следите си и все поглеждаше назад. Слезе по Сейнт Ан, мина покрай антиквариатите на Роял и западналите барове от двете страни на Биенвил и накрая се озова на Френския пазар. Вървеше бързо, но безгрижно. Мъчеше се да си придаде делови вид, а очите й зад тъмните стъкла се стрелкаха във всички посоки. Ако успяваха да я следят от прикритието на сенките, значи наистина бяха добри.

Купи си „Вашингтон Поуст“ и „Таймс Пикаюн“ от улицата и се настани на закътана масичка в ъгъла на Кафе дю Монд.

Първа страница. Цитирайки поверителен източник, статията описваше историята на Камел и неочакваното му участие в убийствата. Като млад, пишеше там, той убивал заради убежденията си, но сега вече го правел само за пари. Много пари, твърдеше пенсиониран експерт от разузнаването, който бе разрешил да го цитират, но, естествено, не и да назоват името му. Снимките бяха размазани и неясни. Нещо зловещо лъхаше от тях, така както бяха поставени една до друга. Изглеждаше невероятно да са на едно и също лице. Но той не може да бъде разпознат по фотографии, твърдеше експертът, освен това повече от десет години никой не е успял да го снима.

Най-накрая келнерът дойде и тя си поръча кафе и геврек. Експертът казваше, че много хора смятат Камел за мъртъв. Интерпол заявяваше, че последното му убийство е отпреди шест месеца. Експертът се съмняваше, че той ще пътува с пътнически самолет. ФБР го беше сложило на първо място в списъка на издирваните.

Тя отвори бавно вестника на Ню Орлиънс. Томас не бе стигнал до първа страница, но снимката му беше на втора заедно с голям материал. Полицията приемаше случилото се за убийство, но нямаше за какво да се хване. Малко преди експлозията наблизо била забелязана бяла жена. Според декана Правният факултет бе в шок. Полицията се въздържаше от изявление. Заупокойната служба щеше да се състои утре в университетското градче. Станала е ужасна грешка, заявяваше деканът. Ако е било убийство, тогава явно са ликвидирали не когото трябва, сбъркали са жертвата.

Очите й се овлажниха и изведнъж Дарби изпита нови съмнения. Може би е просто грешка. В този град има много насилие и много луди и, току-виж, някой се е заблудил и сбъркал колата. Може би и нея изобщо не я следят.

Тя си сложи очилата и се загледа в снимката му. Бяха я изровили от канцеларията на Правния факултет и сега насреща й блесна оная самодоволна усмивка, която Томас обикновено надяваше за ролята си на преподавател. Беше гладко избръснат… и толкова хубав.

 

 

В петък сутрин историята на Грантам за Камел наелектризира Вашингтон. Вътре не се споменаваше нито справката, нито Белия дом, така че най-горещата тема за разговори и басове в града беше кой е източникът му.

Особено много се говореше за това в Хувър Билдинг. Ерик Ийст и К. О. Луис се разхождаха нервно напред-назад в кабинета на директора, докато самият Войлс говореше с президента вече трети път през последните два часа. Войлс ругаеше — е, не директно президента, но всички край него. Ругаеше Коул, а когато и президентът започна да ругае, Войлс предложи да занесат в кабинета му детектора на лъжата, да подложат всеки от екипа му на тест, начело с Коул, та най-сетне да се види откъде изтича тая информация. Да, по дяволите, да, естествено, че той, Войлс, е готов да се подложи на теста, както и всеки друг служител в Хувър Билдинг. Така продължиха да се ругаят взаимно. Войлс беше червен и целият в пот; фактът, че крещи в слушалката, а от другата страна е президентът, никак не го безпокоеше. Знаеше, че Коул слуша отнякъде.

Президентът очевидно успя да овладее разговора и се впусна в някаква усукана проповед. Войлс избърса челото си с кърпичка, седна в старото кожено кресло и задиша бавно и внимателно, за да свали кръвното и пулса си. Беше изкарал един инфаркт, а сега беше пред втори; много пъти бе заявявал на К. О, Луис, че Флетчър Коул и оня идиот, шефът му, ще го вкарат накрая в гроба. Но беше казвал същото и за предишните трима президенти. Той пощипна дълбоките бръчки по челото си и се отпусна назад.

— Можем да сторим това, господин президент. — Вече говореше любезно. Войлс бързо и рязко сменяше настроенията си, и ето че изведнъж пред Ийст и Луис застана един учтив и възпитан служител. Истински чаровник. — Благодаря ви, господин президент. Утре ще съм там.

Остави внимателно слушалката и заговори с притворени очи.

— Иска да поставим под наблюдение оня репортер от „Вашингтон Поуст“. Като сме го правили преди, каза, защо да не го направим и сега? Обещах му.

— Какъв вид наблюдение? — запита К. О. Луис.

— Дай да го следим само из града засега. Денонощно, двама души. Да видим къде ходи вечер, с кого спи. Не е женен, нали?

— Развел се е преди седем години — отвърна Луис.

— Постарайте се добре, да не ни усетят. Изпрати цивилни и ги сменяй на всеки три дни.

— Той наистина ли мисли, че нещо изтича от нас?

— Не, не вярвам. Ако сведенията изтичаха от нас, защо ще иска да следим репортера? Струва ми се, сеща се, че са неговите собствени хора. И иска да ги хване.

— Дребна услуга иска — заключи Луис окуражително.

— Да-а. Само гледайте да не ви спипат, ясен ли съм?

 

 

Канцеларията на Матю Бар се гушеше на третия етаж на някаква влажна и разнебитена сграда на М стрийт в Джорджтаун. По вратите нямаше табели. Въоръжен пазач в цивилен костюм и с вратовръзка връщаше хората от асансьора. Мокетът беше изтъркан, а мебелите овехтели. Всичко тънеше в прах — беше повече от явно, че Отрядът няма пари за поддръжка. Бар ръководеше този отряд, който представляваше неофициално, тайно, малко подразделение на Комитета за преизбиране на президента. КПП разполагаше с огромен апартамент от най-луксозни офиси от другата страна на реката, в Рослин. Там прозорците се отваряха, секретарките се усмихваха, а чистачките излизваха всичко всяка вечер. Ала не и в тази дупка.

Флетчър Коул излезе от асансьора и кимна на мъжа от охраната, който наклони глава, без иначе да се помръдне. Бяха стари познати. Той си проправи път през лабиринта от мръсни канцеларийки към стаята на Бар. Коул се гордееше, че пред себе си поне е честен, и честно си признаваше, че единственият човек във Вашингтон, от когото изпитва някакъв страх, е Матю Бар. Понякога се боеше от него, понякога не, но винаги му се възхищаваше.

Бивш морски пехотинец, бивш служител на ЦРУ, бивш шпионин, Бар имаше две присъди за търговия с наркотици, от които бе спечелил милиони, и бе заровил някъде парите. Лично Коул бе назначил Бар за шеф на Отряда, който официално не съществуваше. Годишният му бюджет беше четири милиона, изсипвани в брой от някакви съмнителни фондове, а Бар командваше малка група от отлично обучени главорези, които без много шум вършеха цялата работа.

Вратата му беше винаги заключена. Той отвори и Коул влезе. Както обикновено, срещата щеше да е кратка.

— Чакай да отгатна сам — започна Бар направо. — Искаш да открия откъде е изтекла информацията.

— В известен смисъл, да. Искам да следиш тоя репортер, Грантам де, двайсет и четири часа в денонощието и да разбереш с кого се среща. Докопва невероятни неща и се боя, че излизат от нас.

— От вас тече като от сито.

— Е, имаме си и ние проблеми, но историята с Камел беше подхвърлена. Сам им я поднесох.

— Така си и мислех — усмихна се при тези думи Бар. — Изглеждаше прекалено добре подредена.

— Срещал ли си се някога лично с Камел?

— Не. Преди десет години бяхме сигурни, че е мъртъв. И на него така му харесва. Не е самовлюбен и не държи на лицето си, така че никога няма да го хванат. Може да преживее в картонен бордей в Сао Паоло цели шест месеца, да яде корени и плъхове, после да отлети за Рим да убие някой дипломат и да изчезне в Сингапур за няколко месеца. Без изобщо да се интересува какво пишат вестниците за него.

— На колко е години?

— Защо питаш?

— Възхитен съм от него. Струва ми се, че знам кой го е наел да убие Розенбърг и Дженсън.

— О, така ли? Би ли споделил тая клюка със стария си приятел?

— Не. Още не.

— Той е между четирийсет и четирийсет и пет, значи не е толкова стар. Но е бил на петнайсет години, когато е убил един ливански генерал. Така че има дълга кариера. Носят се всякакви легенди. Може да убива еднакво резултатно и с двете си ръце, с двата крака, с ключ за кола, с молив, с каквото му попадне. Отличен стрелец, борави с най-невъобразими видове оръжия. Говори дванайсет езика. Чувал си го всичко това, нали така?

— Да, но е много забавно.

— Добре. Смятат го за най-изкусния и скъпоплатен убиец в света. В началото е бил просто един обикновен терорист, но после се оказал прекалено талантлив да хвърля само бомби. И станал наемен убиец. Сега е поостарял и убива за пари.

— За колко пари?

— Уместен въпрос. По всяка вероятност е в категорията между десет и двайсет милиона за удар и не знам да има равен. Според някои с него могат да се мерят само две-три терористични групи. Чакай да отгатна какво искаш — да открия Камел и да ти го доведа жив.

— Остави Камел на мира. В известен смисъл ми харесва работата, която свърши тука.

— Много го бива.

— Искам да проследиш Грей Грантам и да разбереш с кого се среща.

— Някакви предложения?

— Няколко. Един черен портиер на име Милтън Харди. Работи в Западното крило. — Коул хвърли един плик на бюрото. — Отдавна е при нас, изглежда полусляп, но ми се струва, че вижда и чува прекалено много. Следете го седмица-две. Всички му викат Старшия. Решил съм да го разкарам.

— Страхотно бе, Коул. Харчим луди пари да следим слепи негри.

— Прави каквото ти казвам. Дръж го под око три седмици. — Коул се изправи и се запъти към вратата.

— Значи знаеш кой е наел убиеца — рече Бар.

— Напредваме.

— Отрядът е изцяло на разположение, готов да помогне по всякакъв начин.

— Не се и съмнявам.