Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джон Гришам. Версия „Пеликан“

Американска. Второ издание

ИК „Обсидиан“, София, 1994

Редактор: Рада Шарланджиева

Коректор: Петя Калевска

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 954-824-011-5

История

  1. — Добавяне

26

Директор Войлс стоеше зад кожения въртящ се стол. Беше си свалил сакото, а повечето от копчетата на измърсената и смачкана риза бяха разкопчани. Беше девет вечерта, а съдейки по ризата му, бе прекарал в кабинета поне петнайсет часа. И явно нямаше никакво намерение да си ходи.

Той притисна ухо до слушалката, после измърмори някакви нареждания и затвори. К. О. Луис седеше от другата страна на бюрото. Вратата беше отворена, лампите светеха. Никой не си тръгваше. Цареше мрачно настроение, говореше се шепнешком, на групички.

— Беше Ерик Ийст — отпусна се на стола си Войлс. — Там е от около два часа. Току-що са свършили с аутопсията. Гледал е, била му първата. Единичен куршум в дясното слепоочие, но смъртта е настъпила преди това от единичен удар по втория и третия прешлен. Били са направо натрошени на парченца. По ръцете му няма обгаряния от барут. Друг удар е наранил тежко ларинкса, но не е причина за смъртта. Бил е гол. Станало е приблизително между десет и единайсет снощи.

— Кой го е намерил? — попита Луис.

— Камериерките влезли сутринта около единайсет. Ще съобщиш ли на жена му?

— Да, разбира се — отвърна Луис. — Кога ще докарат трупа?

— Ийст каза, че ще са готови след няколко часа, та сигурно ще пристигне тук докъм два сутринта. Кажи й, че ще направим каквото пожелае. И че утре изпращам сто агенти да покрият целия град. Обещай, че ще пипнем най-скоро убиеца и тъй нататък.

— Никакви следи ли няма?

— Вероятно няма. Ийст каза, че са в стаята от три следобед и че работата е свършена твърде чисто. Вратата не е разбивана. Няма признаци за съпротива. Нищо, за което да се хванем, но все пак е още рано. — Войлс потърка очи и се замисли.

— Как може да иде просто на погребение и да вземат да го убият? — попита Луис.

— Мъчил се е да надуши нещо за оная работа с досието. Един от агентите ни, казва се Карлтън, споменал на Ийст, че Гавин се опитвал да намери момичето и че момичето му се обадило, и че може би щял да има нужда от помощ да я прибере при нас. Карлтън говорил с него няколко пъти и му дал имената на няколко студентски кафенета и кръчми в града. Това било всичко, казва той. И още, че той самият, Карлтън де, малко се поразтревожил, че Гавин навсякъде размахвал картичка на ФБР. Казва, че го помислил за тъпак.

— Някой виждал ли е момичето?

— Вероятно е мъртва. Наредих на отдела в Ню Орлиънс да я открият, ако е възможно.

— Това нейно досие трепе хора наляво и надясно. Кога ще го вземем на сериозно?

Войлс кимна към вратата и Луис стана да я затвори. Директорът се изправи отново, запука кокалчетата си и започна да мисли на глас.

— Налага се да си вържем добре гащите. Струва ми се, че трябва да отделим поне двеста агенти за тая работа и както и да се съдираме от бачкане, всичко да се върши в пълна тайна. Има нещо тука, Луис, нещо наистина гадно. Но в същото време обещах на президента, че няма да се намесваме. Той лично ме помоли да преустановя работата по версия „Пеликан“ и аз казах „да“, донякъде и защото от началото я бяхме приели като шега. — Войлс се усмихна криво. — Аз, естествено, направих запис на разговора, в който ме моли да се откажа. Сигурен съм, че той и Коул записват всичко на радиус половин километър от Белия дом, така че защо и аз да не мога да го направя? Бях си сложил най-хубавото микрофонче и вече прослушах записа. Чисто и ясно като камбанка.

— Нещо не те разбирам.

— Много е просто. Хвърляме се и почваме луди проверки. Ако сведенията се потвърдят, хващаме престъпниците, получаваме обвинителния акт и всички са щастливи и доволни. Но няма да е толкова лесно, особено както бързаме. Междувременно оня идиот и Коул отсреща не подозират нищо за разследването. Ако пресата подуши и досие „Пеликан“ излезе на бял свят, ще направя всичко възможно страната да узнае, че президентът ни е наредил да се откажем, защото става дума за негов приятел.

— Това ще го свърши — захили се Луис.

— Да! Коул ще пропикае кръв, а президентът повече няма да се съвземе. Изборите са догодина.

— Харесва ми, Дентън! Но първо трябва да разплетем онова нещо.

Дентън закрачи бавно зад стола и събу обувките си, с което стана още по-нисък.

— Няма да оставим камък непреобърнат, Луис, но не ще е лесно. Ако е Матис, тогава насреща си имаме един баснословно богат човек, съставил сложен план и наел много добри професионалисти да убият двама съдии. Тези хора не говорят и не оставят следи. Я виж нашия приятел Гавин. Ще загубим две хиляди часа да се ровим в оня хотел и се обзалагам на каквото щеш, че няма да открием и следа от някаква свястна улика. Точно като при Розенбърг и Дженсън.

— И при Калахан.

— И при Калахан. И вероятно при момичето, ако някога намерим трупа й.

— Чувствам се донякъде отговорен, Дентън. Гавин дойде при мен в четвъртък сутринта, след като беше научил за Калахан, а аз не му обърнах внимание. Знаех, че ще ходи там, но просто не обърнах внимание.

— Слушай, съжалявам, че е мъртъв. Беше чудесен юрист и ми беше предан. Ценя това. Вярвах на Гавин. Но го убиха, защото си напъха носа където не трябва. Не беше негова работа да се прави на ченге и да се мъчи да открие момичето.

Луис се надигна и се протегна.

— По-добре да ида при мисис Верхик. Какво да й кажа?

— Кажи, че прилича на опит за обир чрез взлом, от полицията не са съвсем сигурни, още разследват, ще знаем повече утре и прочее. Кажи й, че съм покрусен и че ще направим каквото тя пожелае.

 

 

Шофьорът на Коул отби рязко до тротоара, за да даде път на надулата сирените линейка. Лимузината се носеше безцелно из града, както обикновено ставаше, когато Коул и Матю Бар се срещаха, за да си говорят за истински мръсни неща. Двамата се бяха отпуснали на задната седалка и Коул надигаше чашата с минерална вода, а Бар — половинлитрова бутилка бира, купена от магазин с намалени цени.

Никой не обърна внимание на линейката.

— Трябва да науча какво знае Грантам — настояваше Коул. — Днес се е обадил на Зикман, на помощника на Зикман Трандел и на Нелсън де Ван, един от многото ми бивши помощници, който сега работи в предизборния комитет. И това са хората, за които знам. Само в един ден. Явно се е запалил по това досие.

— Дали го е виждал? — Колата тръгна отново.

— Не. Изобщо нищо не е виждал. Ако знаеше какво има в него, нямаше толкова да се натиска. Но, по дяволите, той е чул за него.

— Добър е. От години го наблюдавам. Изглежда умее да се движи по сянката и има доста богата мрежа от най-различни източници. Написал е някои големи щуротии, но обикновено е безупречно точен.

— Тъкмо това ме притеснява. Той е упорит, а в тая история е подушил, че ще се лее кръв.

Бар отпи от бирата.

— Естествено, недискретно е да питам какво има в досието.

— Не питай. Толкова е секретно, че е чак страшно.

— Тогава откъде е чул Грантам за него?

— Идеален въпрос. Точно това искам да разбера и аз. Как е научил и колко знае? Кои са му източниците? Къде са?

— Обработихме телефона му в колата, но в апартамента още не сме били.

— Защо не?

— Тази сутрин едва не ни хвана чистачката му. Ще опитаме утре пак.

— Гледай да не ви спипат, Бар. Не забравяй Уотъргейт.

— Ония бяха аматьори, Флетчър. А ние сме много печени.

— Точно така. Значи кажи ми дали ти и твоите много печени хора можете да уредите да се подслушва телефонът на Грантам във вестника?

— Ти да не си луд? — обърна се намръщено към него Бар. — Невъзможно. Там по всяко време има хора. Имат и охрана. Както си му е редът.

— Но може да стане.

— Свърши си го ти, Коул. Щом толкова знаеш, направи си го сам.

— От тебе искам да почнеш да мислиш как може да стане, ясно ли е? Само си напъни мозъка.

— Добре де. Всъщност вече съм мислил по въпроса. Не може да стане.

Коул се развесели от тоя отговор, а усмивката му още повече раздразни Бар. Лимузината навлезе в центъра на града.

— Обработете апартамента му — нареди Коул. — Искам да ми се докладва два пъти дневно за всичките му телефонни разговори. — Колата спря и Бар слезе.