Джон Гришам
Версия Пеликан (14)

14

Ню Орлиънс е град на нощта — затова се събужда бавно. Съмва се, а всичко все още е тихо, после градът бавно се отърсва от паяжините и се гмурва в утрото. Задръствания сутрин няма, освен по магистралите към и от предградията и по главните улици в центъра. Всъщност така е във всички градове. Но във Френския квартал, душата на Ню Орлиънс, миризмата от снощно уиски, местния деликатес джамбалая и пушена сьомга се носи ниско над безлюдните улици, докато слънчевите лъчи не пробият през нея. След час-два я измества ароматът на френско кафе и понички и тогава по тротоарите вече се забелязват някакви плахи признаци на живот.

Дарби се сви на кълбо на един стол на балкона с чашата кафе и зачака да се покаже слънцето. Калахан беше на няколко стъпки, зад отворената стъклена врата, омотан в чаршафите и все още умрял за света. В тоя час леко подухваше, но до обяд влагата щеше да проникне навсякъде. Дарби придърпа халата около врата си, вдъхна тежкия аромат на одеколона му и си спомни за баща си и размъкнатите му памучни фланели, които й разрешаваше да носи като момиче. Тя навиваше ръкавите до лактите — ризата стигаше до коленете й — и хукваше да обикаля магазините с приятелките си. Беше абсолютно убедена, че е неотразима. Баща й беше неин приятел. Към края на гимназията вече имаше право върху целия му гардероб, при условие че после всичко се изпере, изглади и постави обратно на закачалка. Още усещаше одеколона му, „Грей Фланел“, с който се поливаше щедро всеки ден.

Ако не бе загинал, щеше да е четири години по-стар от Томас Калахан. Майка й се омъжи повторно и отиде да живее в Бойси, щата Айдахо. Дарби имаше брат в Германия. Тримата рядко се чуваха. В тяхното нервно семейство спойката беше бащата и смъртта му ги бе разпръснала.

Още двайсет души бяха загинали при самолетната катастрофа и адвокатите започнаха да звънят, преди да бе минало погребението. Беше първият й досег със света на юристите — и не се оказа много приятен. Адвокатът на семейството се занимаваше с недвижима собственост и не разбираше нищо от обезщетения. Някакъв хитър ловец на пострадали се прилепи към брат й и убеди семейството да заведе дело, и то бързо. Казваше се Хершел и две години тримата страдаха, докато Хершел се покриваше и лъжеше и накрая оплеска делото. Седмица преди процеса се споразумяха за половин милион, без хонорара му, и Дарби получи сто хиляди.

Тя реши да стане адвокат. Ако шут като Хершел можеше да се справя и да печели купища пари, при това опустошавайки всичко около себе си, то сто на сто и тя можеше да го прави — и то в името на по-благородна цел. Дарби често мислеше за Хершел. Когато се дипломираше, първото й дело щеше да бъде срещу него за злоупотреба със служебно положение. Тя искаше да отиде в някоя фирма, защитаваща околната среда. Знаеше, че няма да има проблеми с намирането на работа.

Стоте хиляди си стояха непокътнати. Вторият съпруг на майка й, високопоставен служител в голяма фабрика за хартия, беше малко по-възрастен и доста по-богат и след брака тя раздели своята част от обезщетението между Дарби и брат й. Каза, че парите й напомнят за починалия съпруг и че жестът има смисъл на символ. Макар че още обича баща им, сега започва нов живот в нов град и с нов съпруг, който ще се пенсионира след пет години с куп пари за харчене. Дарби малко се затрудни по въпроса за символа, но оцени жеста и взе парите.

Стоте хиляди се удвоиха. Тя вложи по-голямата част в акционерни дружества, но само такива, които нямаха дялове в химически и петролни компании. Караше малка кола и живееше скромно. Дрехите й бяха съвсем в традицията на Правния факултет и тя ги купуваше не от скъпи бутици, а от магазините на производителите. С Калахан обикаляха по-хубавите ресторанти и никога не ядяха два пъти на едно и също място. Всеки си плащаше поотделно. Винаги.

Той не се интересуваше от пари и никога не я разпитваше с какви средства разполага. Явно имаше повече от мнозинството студенти по право, но и Тулейн можеше да се похвали със своята групичка богаташки деца.

Излизаха повече от месец, преди тя да легне с него. Дарби постави условията и той безропотно ги прие. Други жени не биваше да има. Всичко трябваше да бъде абсолютно дискретно. И той трябваше да престане да пие толкова.

Калахан спазваше първите две, но пиенето продължи. Баща му, дядо му и братята му пиеха здраво, така че това си беше по наследство. Но за първи път в живота си Томас беше влюбен, влюбен до полуда, а усещаше съвсем ясно момента, когато уискито започваше да пречи на връзката му. И стана по-предпазлив с алкохола. Като се изключеше миналата седмица заради болката от загубата на Розенбърг, никога не пиеше преди пет следобед. А когато беше с Дарби, спираше веднага щом усетеше, че е пийнал повечко и може да не се представи достатъчно добре.

Един четирийсет и пет годишен мъж, който се влюбва за пръв път в живота си, е интересен обект за наблюдение. Пред външни хора се мъчеше да не я забелязва, но когато бяха само двамата, се държеше като оглупял хлапак.

Тя го целуна по бузата и го зави с одеялото. Дрехите й бяха сгънати грижливо на стола. Дарби излезе и заключи тихичко външната врата. Слънцето беше вече изгряло и надничаше през сградите от отсрещната страна на Дофин стрийт. Тротоарите пустееха.

Тя имаше лекция след три часа, после от единайсет друга — конституционно право при Калахан. След една седмица трябваше да е готова с курсовата си работа за апелативните жалби. Рефератът за преразглеждане на присъдите така и събираше прах на бюрото й. Беше изостанала с упражненията по две дисциплини. Време бе отново да стане студентка. Беше загубила четири дни да си играе на следовател и сега се проклинаше.

Колата беше зад ъгъла, всъщност половин пресечка по-надолу.

Наблюдаваха я и гледката беше наистина приятна. Тесни джинси, широк пуловер, дълги крака, очила, които крият очите, без червило и руж. Наблюдаваха я как затваря вратата и се отправя бързо по Роял, а после изчезва зад ъгъла. Косата, като че ли тъмночервена, стигаше до раменете.

Тя беше.

Той носеше обеда си в книжна торбичка и седна на една празна пейка, с гръб към Ню Хампшир. Мразеше площад Дюпон с неговите скитници, наркомани, дегенерати, застаряващи хипита и пънкари с черни кожени дрехи, стърчащи като бодли червени коси и вулгарен език. От другата страна на фонтана добре облечен мъж с мегафон събираше групичката си от защитници на правата на животните, за да тръгнат към Белия дом. А облечените в кожи пънкари започнаха да им се подиграват и да ги псуват, но четиримата полицаи на коне бяха достатъчно близо, готови да предотвратят евентуалния побой.

Той си погледна часовника и обели един банан. Беше обед и предпочиташе да се храни на друго място. Срещата щеше да е кратка. Ония в другия край продължаваха да крещят и да псуват. Мерна този, когото чакаше, да се промъква сред тълпата. Погледите им се срещнаха, последва кимване и новодошлият седна на пейката до него. Казваше се Букър и беше от Лангли, ЦРУ. Срещаха се тук от време на време, когато линиите са объркваха или преплитаха, а шефовете им искаха да научат нещо важно, което никой друг нямаше да чуе.

Букър не си носеше обяд. Той започна да бели печени фъстъци и да хвърля шушулките под кръглата пейка.

— Как е мистър Войлс?

— Бесен. Както винаги.

— Снощи Гмински беше в Белия дом до полунощ — рече Букър и хвърли няколко фъстъка в устата си.

Отговор не последва.

— Там нещо са се паникьосали — продължи Букър. — Оная работица с пеликана здравата ги е разтреперила. И ние я четохме, знаеш, и сме почти сигурни, че не ви е впечатлила чак толкова, но неизвестно защо Коул е ужасен от нея и е подплашил и президента. На нас значи ни се струва, че вие, момчета, просто се забавлявате с Коул и шефа му, и тъй като в досието се споменава президента и има и оная снимка, ние си мислим, че си правите нещо като майтап. Нали разбираш какво искам да кажа?

Той отхапа от банана и не отговори.

Защитниците на животните тръгнаха в неравен строй, а облечените в кожи пънкари засъскаха след тях.

— Както и да е, не е наша работа и не бива да е наша работа, само дето сега президентът иска да проверим тайно досие „Пеликан“, преди вие да стигнете до него. Сигурен е, че няма да намерим нищо, и държи да знае, че в него няма нищо, за да убеди Войлс да го зареже.

— В него няма нищо.

Букър се загледа в един пияница, който пикаеше във фонтана. Полицаите пришпориха конете и изчезнаха в посока към слънцето.

— Тогава Войлс си прави майтап, а?

— Проверяваме всички следи.

— Ама още няма нищо горещо, а?

— Не. — Бананът беше изяден. — Защо се тревожат толкова, че ще се поровим в тая работа?

Букър схруска един фъстък заедно с шушулката.

— Гледай, много е просто от тяхна гледна точка. Бесни са заради изнасянето на кандидатурите на Прайс и Маклорънс, за което, естествено, вината е изцяло ваша. Нямат абсолютно никакво доверие на Войлс. И ако вие започнете да ровите в това досие, те умират от ужас, че пресата ще надуши нещо и президентът ще отнесе някой и друг удар. А изборите са догодина, ха-ха-ха.

— Какво каза Гмински на президента?

— Че няма желание да се намесва в разследване на ФБР, че има по-важни задачи и че е абсолютно незаконно. Но тъй като президентът така настоятелно молеше, а Коул така много заплашваше, ние ще се заемем с тая работа. И ето ме тук, седя до тебе и си приказваме.

— Войлс няма да забрави това.

— Започваме да ровим от днес, но цялата тая работа е абсурдна. Ще извършим рутинните проверки, ще гледаме да не се пречкаме и след седмица и нещо ще кажем на президента, че тая версия си е чиста стрелба в тъмното, само един сапунен мехур.

Той смачка книжната торбичка и се изправи.

— Добре. Ще докладвам на Войлс. Благодаря. — Той се отправи към Кънектикът авеню, подмина пънкарите и изчезна.

Грей Грантам се взираше в монитора, поставен на отрупаната с хартии маса в средата на залата. Наоколо се носеше жуженето, по-точно ревът на новинарската машина, събираща и подаваща информация непрекъснато. Думите не идваха и Грей седеше и се взираше ядосано в екрана. Телефонът иззвъня. Той натисна своето копче и вдигна слушалката, без да отмества поглед.

— На телефона Грей Грантам.

— Обажда се Гарсия.

Мигом забрави за монитора.

— Да, какво става?

— Имам два въпроса. Първо, записвате ли тези разговори и второ, можете ли да ги проследите?

— И не, и да. Не записваме, преди да сме поискали разрешение, и можем да ги проследим, но не го правим. Оня път, стори ми се, казахте, че няма да ми се обаждате в службата.

— Да затворя ли искате?

— Не, всичко е наред. Предпочитам да ми звънят в три следобед в службата, отколкото в шест сутринта в леглото.

— Извинявайте. Просто ме е страх, това е всичко. Ще говоря пред вас, докато ви се доверявам, но ако ме измамите, мистър Грантам, няма да кажа нито дума повече.

— Готово. Кога започвате да говорите?

— Не мога сега. Обаждам се от уличен автомат в центъра и бързам.

— Казахте, че имате копие на нещо.

— Не, казах, че може би имам копие на нещо. Ще видим.

— Добре. И кога ще се обадите отново?

— Трябва ли да поискам официална среща?

— Не. Но аз непрекъснато съм в движение.

— Ще се обадя утре по обяд.

— Чакам ви тук.

Гарсия затвори. Грантам натисна седем цифри, после шест, после четири. Записа си номера и заразлиства указателя, докато стигна раздел „Улични телефони“. Номерът се намираше на Пенсилвания авеню, близо до Министерството на правосъдието.