Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (6)

Шеста глава

След кратка дрямка, душ и няколко неуспешни опита за провеждане на международен разговор от хотелския телефон най-сетне успях да направя онова, което трябваше да направя.

— На телефона Анет Кларк.

— Мамо, аз съм!

— О, Анджела, слава на Бога, че те чувам! Цял ден се опитвам да се свържа с теб! — изрече бързо и малко прекалено драматично тя. Е, в такъв случай ме улеснява.

— Мамо, телефонът ми не работи тук. — Открай време бяхме установили, че за добрата връзка между майка и дъщеря е много по-лесно да боравим с благородни лъжи, отколкото да казваме истината, а и точно сега нямах никакво желание да ми задава въпроси за душевното ми състояние. Отново. — Просто исках да знаеш, че съм добре, че съм намерила свестен подслон и че ще ти се обадя за повече, когато реша какво ще правя.

— Свестен подслон ли? — повтори тя.

— Да, у една приятелка — изрекох бързо, нетърпелива да приключа разговора, преди да сме стигнали до теми, в които точно сега нямах желание да навлизам. — Ще ми направиш ли една услуга? Да ми прибереш багажа от онази къща?

— Анджела, малко по-спокойно, скъпа! — изрече мама. Вече я виждах как стои със слушалка, притисната между рамото и ухото, и разтрива бузите си — както прави винаги, когато се чувства объркана. — Какво искаш да кажеш с това, че си у приятелка? Та ти не познаваш никого в Америка! Моля те да се прибереш у дома! Татко ти вече оправи твоята стая и всички познати се чувстват ужасно и никой не те обвинява за случилото се на сватбата!

— Никой не ме обвинява ли? — повторих този път аз, но с глас една идея по-писклив, отколкото би ми се искало. — Значи никой не ме обвинява… Ясно. Ами… да. Тук си намерих приятелка. Не, нямах представа, че човек може да се сприятели с някого само за един ден, но пък и до неделя нямах никаква представа, че хората, които съм мислела за приятели, могат да ме лъжат толкова долно! Така че може би е крайно време да опитам с нови приятели!

— Анджела, не започвай отново! Не исках да ти противореча! — въздъхна мама. — Просто искам да съм сигурна, че си добре. А другите да вървят по дяволите!

— Да, добре съм — отговорих, и този път съвсем искрено, защото улових отражението си в огледалото — новата си прическа, превъзходния си, макар и леко поизтъркан грим. Господи, ама наистина си ме биваше! — Наистина съм добре! — повторих. — Виж сега, отседнала съм у приятелката си Джени, която е невероятно мил човек. Вероятно ще поостана при нея още мъничко, но ако имам нужда от нещо, веднага ще ти се обадя. Исках само да ти кажа, че през следващите няколко дена можеш да ме търсиш на този номер. Само не забравяй да добавиш пред него и код 1471! Обичам те!

— И аз те обичам, скъпа! — изрече мама, вече поуспокоена. — А ние с татко ти ще отидем до къщата и ще ти приберем нещата. Не се тревожи за това! Само се прибери вкъщи!

Пет минути след като майка ми беше затворила, аз осъзнах, че продължавам да стискам слушалката — при това толкова силно, че кокалчетата ми бяха побелели. Само намекът й за Марк, за сватбата и за всичко останало се беше оказал достатъчен, за да ме запрати обратно в предишното ми мрачно настроение. Крайно погрешен ход предвид факта, че се налагаше да изкарам нощта съвсем сама. Приближих се до прозореца с надеждата да открия място, където да се скрия, да погледам хората и да послушам техните разговори, за да не слушам себе си. И точно тогава пред очите ми светна един огромен, познат маяк на нормалността.

„Старбъкс“!

Идеално! И точно до входа му имаше дори банкомат.

Да живеят мултинационалните корпорации!

* * *

Изпразних две от големите кафяви чанти на леглото си и открих чифт сладки панталонки и няколко пъстри тениски. Обелих от потното си тяло дънките и старата посивяваща тениска, преоблякох се и нахлузих новите си джапанки. На този фон дамската ми чанта се оказа прекалено формална, прекалено строга и изобщо прекалено много напомняща за старото ми „аз“, така че пъхнах ключа от стаята и кредитната си карта в задния си джоб и си пожелах късмет. Бих изглеждала като пълна глупачка, ако съчетая огромната стара черна кожена чанта с леки сандалки и къси панталонки.

Когато минах покрай рецепцията, Джени не беше там, така че успях да избягам, без да се налага да отговарям на въпроси. Макар че минаваше седем вечерта, навън продължаваше да бъде все така горещо и задушно. Първо минах през банкомата и видях доста зор, докато напъхам и извадя картата, без да я блокирам. А после, тъкмо преди да избера сумата, която исках да тегля, пред очите ми затанцуваха сумите от общите сметки. Натиснах бутона — само за да проверя. Извлечението изглеждаше невероятно благоразумно — двамата с Марк се бяхме споразумели аз ежемесечно да влагам някаква сума, която да покрива ипотеката и сметките, а после той да плаща всичко. Както се виждаше обаче, през последните няколко месеца той бе започнал да покрива много повече от това, при това, без да го споменава. За момент ме заболя — може би не е бил чак толкова лош, може би в крайна сметка наистина се е грижел за мен.

А след това на другото ми рамо кацна дяволчето и ми поднесе спомена за потното му, жалко лице, измъкващо се от колата. И преди да разбера какво правя, бях прехвърлила половината от сумата от общата ни сметка в моята лична сметка. Казах си, че той надали ще забележи — печелеше цяло състояние, а и нали половината от общото имущество по право беше моя! И което беше най-важното — покриваше днешното ми изстъпление по магазините!

Именно.

Задъхана от напрежение, аз изтеглих две банкноти от по сто долара, тъй като нямах представа какво ще правя през следващите няколко дена. След това се втурнах в „Старбъкс“ с моята безславно придобита печалба.

— Какво ще желаете? — попита готиният продавач. При нормални обстоятелства щях да се притесня и да се изчервя, защото той беше напълно мой тип. Висок, елегантен, с рошава кестенява коса и с погледа на човек, който разбира от развлечения. С други думи — пълна противоположност на Марк. Обаче бях прекалено объркана с избора на кафе, за да забележа неустоимата му красота.

— Аз… хммм… бих желала… ммммм… — Така ли демонстрирам увереността и красотата си, както ми препоръча Джени? — Едно голямо кафе!

— Нормално ли? — изгледа ме той. — Като например „Венти Американо“?

— Много вероятно. И кифла. Боровинкова.

— Пет и трийсет и пет — отсече той и отметна бретона от косата си. Сега, когато кафето ми вече беше на път, можех да си позволя да не забележа колко красив беше той. Защото си беше точно така! — Ще ви ги донеса!

Затътрих се към свободна единична масичка край прозореца и се опитах да се отпусна. Оказваше се, че разглеждането на общата банкова сметка се бе оказало по-пагубно и от разговора с майка ми. Имах чувството, че съм измъкнала парите директно от портфейла му. Отпуснах глава на ръцете си и издишах дълбоко. Мамка му! В крайна сметка да си го брои като данък „Палаво другарче“!

— „Венти Американо“ и боровинкова кифла! — обяви тържествено момчето от „Старбъкс“ и сервира със замах поръчката ми на масата.

— Благодаря! — изрекох ентусиазирано, внезапно усещайки се гладна като Джени, нетърпелива да се захвана с огромната кифла с боровинки.

— Е, на почивка ли си? — попита красавецът.

Не бях привикнала да започвам разговори с непознати, а още по-малко — с готини индивиди от мъжки пол. Работата вкъщи ограничаваше достъпа ми до външния свят, а и хората в моето местно кафене не бяха особено от бъбривите. Имам чувството, че не биха изпаднали във възторг, ако превърна работното им място в мой импровизиран кабинет.

— Нещо такова — отговорих уклончиво. Нямах никакво желание да навлизам в подробности по престоя си с някакъв непознат тип, та бил той и толкова готин. — Ще поостана тук известно време. У една приятелка съм.

— Яко! — кимна той. — И май си от Англия, нали така? Умирам си да отскоча до Лондон! Музикалната сцена там винаги е била жестока, особено сега!

— Така е, от Англия съм — кимнах в отговор и отпих от кофата, която тук очевидно наричат чаша с кафе. Щеше ми се да си бях поръчала безкофеиново, както и да можех да измисля нещо по-умно. — Там е… готино. Да.

— Да, абсолютно! — съгласи се той. — Ако другия месец все още си тук, можеш да наминеш да видиш бандата ми! След две седмици започваме да свирим в Сладкарницата! — Измъкна салфетката изпод чинията ми, извади химикалка от джоба си и ми написа номера си. — Само звънни и веднага ще те сложа в списъка на гостите! Аз съм Джони.

Грабнах салфетката и се изчервих като домат, но не от прекалено продължителното излагане на слънце днес.

— Благодаря — промърморих, напъхах салфетката в джоба си и се вторачих в кафето си.

— А ако през уикенда нямаш какво да правиш, пак можеш да ми звъннеш. Бихме могли, нали знаеш, да отидем на някое шоу или нещо такова — отбеляза той и пак отметна бретона си, но този път на другата страна. — Или просто, ако ти се пие кафе. Обикновено можеш да ме откриеш тук.

Отпих поредната огромна глътка кафе и отчупих от кифлата си, а Джони се върна зад щанда. Защо имам чувството, че току-що получих покана за среща от готино момче? Откакто се сгодих, живея с усещането (или надеждата), че излъчвам някакви вълни от типа „Заета съм“, които отблъскват порядъчните мъже. Вярно е, понякога ми се е случвало да попадна на някой невзрачен тип, останал сам към края на вечерта, или на изоставен приятел, чиято половинка е отпратила с друг, но всъщност не можех да си спомня кога за последен път съм била забелязана от наистина красив, заслужаващ внимание мъж.

„Но ти вече не си сгодена, забрави ли?!“ — напомни ми все по-досадният дявол на рамото ми, който очевидно не се бе задоволил с номера, който ми спретна при банкомата. Пресуших набързо кафето си и заръфах другия край на кифлата. Апетитът ми се бе изпарил. Докато напусках заведението, видях, че Джони сервира на друг клиент. Помаха ми, усмихна ми се, а аз кимнах и също се усмихнах. Свенливо.

Навън най-сетне бе започнало да се позахлажда. Пресякох улицата, влязох в парк „Юниън Скуеър“ и приседнах на първата пейка, която видях. За момент ми се стори, че не усещам парите в джоба си. Започнах да ровя като обезумяла в невероятно дълбокия заден джоб на невъзможно късите панталонки, докато накрая усетих кредитната си карта, ключа от стаята в хотела и парите, които току-що бях изтеглила. Близката метростанция продължаваше да бълва народ — уморени, сгорещени и мрачни хора, и да поглъща по-младата тълпа на нощните купонджии. Тъкмо се питах накъде са се запътили всички, когато на пейката до мен приседна нисък човечец на средна възраст с изтъркан костюм.

— Здрасти! — каза, като се отпусна в другия край.

— Здравейте! — отговорих и стиснах здраво в ръка парите си. Не ми приличаше на крадец, но в този странен град всичко можеше да се очаква.

— Вижте, нямам навик да го правя, но ще ви попитам — колко вземате за една свирка? — изрече тихо човечецът, загледан в коленете ми.

— Моля?

— Ами… за свирка. Имам към стотина долара. Надявам се да стигнат. — Над горната му устна беше избила пот, но някак си не ми изглеждаше да е от горещината. — Имах ужасен ден!

— Аз… аз не съм… не съм проститутка! — изфъфлих, неспособна да помръдна.

— О! — извика той и веднага скочи. — Извинете! Просто си помислих… заради парите в брой и… и… — Отстъпи няколко крачки, като продължаваше да съзерцава краката ми. — Още веднъж извинете!

Преди да успея да се изправя, той вече беше излязъл от парка и ситнеше по улицата. Изпепелих го с поглед. На проститутка ли му приличам? Напъхах бързо наличното си богатство в джоба си, обърнах се и побягнах към хотела. Само след няколко минути влетях в спасителния сумрак на фоайето му.

— Ей! — провикна се Джени от рецепцията. — Къде ходиш? Тъкмо звънях да те питам какво ще искаш за вечеря!

Забих спирачки в средата на пълното с народ фоайе, обърнах се към нея и отсякох:

— Тези панталонки се връщат там, откъдето са дошли!

* * *

Наложи се намесата на спешна чаша чай и цял пакет сладки, погълнати на пода до плота на рецепцията, преди Джени да успее да извлече някаква смислена информация от устата ми. И както обикновено, веднага откри и положителна страна в това, че ме взеха за проститутка, която прави свирки по обществените паркове.

— Хей, ама сто долара са много над средната цена, знаеш ли?! — възкликна, доливайки чая ми с топла вода. Наложи се да поискам голяма порцеланова чаша, противно на здравия ми английски разум, защото нямах никакво намерение да чувам изрази от рода на: „Ние не доливаме чая с топла вода, а просто правим нов чай!“, когато преживявах момент, който бе пълна противоположност на емоциите на Джулия Робъртс в „Хубава жена“. — И което е най-важното, Джони от „Старбъкс“ очевидно си е паднал по теб! Виждаш ли, че още от първи опит си уцелила джакпота, а?!

— Ти познаваш ли го? — подсмръкнах унило, докато сърбах нихилистичното подобие на чай от чашата си. — Наистина е готин.

— Да го познавам ли? — изгледа ме критично Джени. — Ти наясно ли си, че най-малко половината от момичетата, работещи в този хотел, биха желали да го познават най-малко така, както го познаваш вече ти, а?! Нали точно той е причината, поради която всички тук сме се пристрастили към кафето! Ако не ми вярваш, питай Ванеса, когато дойде на работа! Само тя пие по четири мокачино на ден, само и само да зърне физиономията на това момче!

— Всичко стана толкова внезапно, че… Имам чувството, че се изложих. А що се отнася до номера, който той ми даде, като се зная каква съм, може и да съм го изгубила!

— Той ти даде номера си?! — изписка Джени и ме заля с нова порция топла вода. — Господи, Анджи! И аз за какво съм ти тогава?! Та ти още на втория ден в този град си започнала да сваляш момчетата от първата десетка! Не съм чувала някоя от колежките ми да е получила чак номера му!

Е, това последното определено ми повъзвърна самочувствието.

— Ама това е само защото съм англичанка, пък и той надали вярва, че ще му се обадя — запелтечих неуверено. — Пък и аз няма да му се обадя, нали?

Джени ме изгледа продължително, бавно приседна на стола си и попита тихо:

— И защо няма да му се обадиш?

— Защото не съм се обаждала на никой мъж от… всъщност никога не съм се обаждала! Пък и нали току-що преживях жестока раздяла! Трябва ли моментално да започна да се срещам с други мъже?

— Знаеш ли какво? Мисля, че точно сега две-три необвързващи срещи няма да ти се отразят никак зле! Това ти е нещо като ваканция, нали така? В такъв случай го приеми като лек ваканционен флирт, като летен романс!

— Ами… не знам. Така де, ходенето на срещи не е ли трудна работа? — вдигнах смутено очи към нея аз. — Защото аз винаги… всъщност… откакто се помня, съм с Марк и… просто не знам как се ходи на истински срещи!

— Ти сериозно ли?! — ококори се Джени. — И не разширявай тениската си! — добави точно като майка ми, върна тениската, с която се опитвах да завия коленете си, на мястото й. — В такъв случай, скъпа, ще се наложи да ти уредим една-две срещи. Първото, което трябва да направиш, е да си дадеш сметка колко забавно нещо са срещите! Няколко необвързващи срещи с изключително възпитани джентълмени. Само за забавление. Без ангажименти.

— Сигурна ли си? — Защото аз определено не бях.

— Абсолютно! — отсече тя, изправи се, а после изправи и мен. — А сега се качи в стаята си, обади ми се, когато решиш какво ти се яде, а докато вечеряш, прочети това! — И ми подаде бележник с моето име, изписано на корицата — с големи блестящи букви, върху които намигаха стикери със сърчица, и голяма картичка, на която пишеше: „АЗ V НЮ ЙОРК!“

— Какво е това? — изумих се аз. Не бях ли малко големичка за стикери със сърчица?

— За теб, за да си записваш разни неща — обясни Джени и отвори бележника на първа страница. — Нали каза, че не знаеш какви са ти амбициите? Затова сега искам да си избистриш този въпрос. И гледай да включиш в плановете си и някое ново гадже! Хайде, върви горе! Вечеря, амбиции, сън!

Изрита ме най-безцеремонно, а после се обърна с мегаватова усмивка към някакъв гост на хотела, който търпеливо изчакваше да му обърнат внимание.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Робъртс? — чух я да измърква, докато се качвах в асансьора, вече забила нос в бележника.

Име. Това е лесно: Анджела Кларк.

Възраст. Двайсет и шест и шест месеца. Тук — малко повечко примигвания.

Амбиции: Да започна да публикувам свои романи.

Непосредствено след това допълних мислено: Да бъда щастлива.

И веднага след това: Да сваля ново гадже