Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (17)

Седемнайсета глава

На следващата сутрин Джени се събуди с петлите, все още полупияна и умираща за нещо сладко. Опитах се да я убедя, че най-доброто нещо в подобни случаи е сандвич с бекон, обаче идеята нещо не й се понрави. Дотолкова, че само при мисълта за подобна закуска й се погади. Аз се измъкнах от леглото и се опитах да не забелязвам отражението си в огледалото, но съвсем случайно погледът ми попадна точно там и след това не можах да откъсна очи от гледката. Не беше никак приятна. След лудешката нощ косата ми бе като окъпана в мас и бухнала в двете посоки, напомняща за типичната прическа на клоун. Разтопеният ми грим бе сколасал да се намърда във всяка нещастна гънка на кожата ми — едва прохождаща или току-що придобита от възглавницата. Изглеждах най-малко с десет години по-стара, а за капак дъхът ми вонеше на умрели лисици. Крайно нежелателен вид за първата ми нощ с Алекс, през която всъщност нищо не стана.

— Поне не изглеждаш като мен — отбеляза тъжно Джени, заемайки позиция до мен пред огледалото. После внезапно направи опит да повърне, но за щастие позивната беше фалшива.

— Напълно вярно — кимнах и почти я отнесох до банята. — Напълно вярно!

— Много благодаря! — изгледа ме на кръв тя (което не беше особено трудно предвид кръвясалите й очи). После приседна нещастно до любимото си място до тоалетната чиния, опитвайки се да вдигне назад косата си. Не че имаше смисъл.

* * *

Въпреки настояванията на Джени, че нямало смисъл, аз прецених, че не мога да се измъкна от апартамента на Алекс, без да му се обадя. Затова пристъпих на пръсти по все още влажния от нощните изпълнения килим и се изправих до кушетката. Той изглеждаше точно така, както го бях оставила, с изключение на едно твърде забележимо допълнение в боксерките му.

— Готино! — подвикна тихичко Джени и едва успя да сдържи кикота си. Аз й отговорих със среден пръст. Освен това бях на мнение, че тук няма нищо смешно.

— Алекс! — изрекох тихо, придържайки се на достатъчно разстояние от него, за да не усети гадния ми дъх. Бях отскочила до банята и бях пробвала номера с паста за зъби на пръста, но ефектът не беше особено голям.

— Ъ? — Той отвори едно око, тотално объркан. — Анджела?

— Вече ще тръгваме — прошепнах и сложих леко ръка на рамото му, като се стараех да държа очите си далече от областта под кръста. — Ние с Джени. Ще тръгваме.

— Окей — изфъфли той и се обърна по корем.

— Това определено ще боли! — подвикна Джени от другия край на стаята.

Още един среден пръст за нея и ние се изнизахме от апартамента.

* * *

При наличието на само два часа до срещата си с Тайлър в парка ми предстоеше доста работа по контрол над щетите. Хвърлих Джени в леглото, след като я натъпках с две таблетки „Адвил“, голяма бутилка вода и половината от сладкишите в близката сладкарница, а след това заех позиция в банята. За първи път, откакто се нанесох в тази квартира, аз започнах да пълня ваната и се подготвих за разкисване. Налагаше се да измия всички мисли за Алекс от главата си и всички остатъци от драйфането на Джени — от косата си. Ако разполагах с повече време, сигурно щях да се обадя на Тайлър, за да отменя срещата. Така си казах, докато влизах във ваната. После се отпуснах блажено назад. Никога не съм смятала, че съм от жените, които не могат да живеят без драми, но като се има предвид с колко досада бе пълен животът ми досега, може би малко драма няма да ми се отрази зле. И освен това тя ми даваше възможността за сътворяването на по-интересна колонка за блога, отколкото старият ми начин на живот. А той се състоеше в следния режим: ставане, написване на книжка от трийсет и две страници за една говореща пчела, изяждане на точно определен брой оризови кексчета с ниска калоричност, чакане на годеника ми да се прибере вкъщи от чукане на тениспартньорката си, връщане в леглото със закопчана догоре бабешка пижама.

Най-накрая се насилих да се измъкна от ваната и буквално се изкъпах в лосион за тяло, защото имах чувството, че още усещам миризмата на драйфано по тялото си. Надявах се, че приятната разходка сред природата ще оправи нещата. После си облякох къси панталонки и хубава ризка и си сложих красивата огърлица от „Тифани“, която още не бях носила никъде. И оттам нататък започнах да копнея за чистия въздух и да се моля, че докато разговарям с Тайлър, няма да спомена случайно името на Алекс.

* * *

Както бе предсказал Тайлър, Сентръл парк бе пълен с народ, но освен това беше невероятно място.

— Как е възможно точно в средата на града да има подобно място! — дивях се аз.

С всяка наша следваща стъпка навътре в зеленината градът се отдалечаваше все повече и повече. Постепенно се озовахме в един приказен природен оазис, пълен с фенове на джогинга, семейства, двойки, приятелски групи. Всякакви хора от всякакви прослойки, потърсили убежище в парка.

— Урок по история ли искаш или просто това беше реторичен въпрос? — изгледа ме Тайлър. Той носеше огромна кошница, за която вътрешно се молех, да съдържа повечко храна. Посветих толкова много време на приготвянето си, на полагането на коректор и тел за скриване на сенките под очите и на систематични проверки дали Джени все още диша, че не успях да хапна нищо. — Да, действително е страхотно! Не случайно го наричат „белите дробове на града“!

— Да, вече разбирам защо — кимнах, докато следвах пътеката, която ни отведе до едно слънчево и относително спокойно място край красиво езеро. — Но просто не мога да повярвам, че всичко това е дело на човешката ръка!

— В Лондон нямате ли такива паркове? — изненада се той и се приведе да разстели одеялото на тревата.

— За паркове, имаме си много, но този е буквално впечатляващ. Лондон е много пъстър, нахвърлян напосоки град, което го прави уникален, разбира се. Но самата мисъл, че някой някога просто е седнал и си е казал: „В средата на този идеално планиран и отлично организиран град трябва да има грамаден парк!“, е още по-уникална! Мястото е още по-невероятно и поради факта, че строителството на негова територия е абсолютно забранено, което ще рече, че никой не може да си отчуждава парцели и да си строи тук каквото му хрумне! За разлика от Лондон, за съжаление.

— Извинявай, но изгубих мисълта ти някъде към „пъстър, нахвърлян напосоки“ — усмихна се Тайлър и измъкна от кошницата бутилка червено вино.

— Ха-ха-ха! — опитах се да му простя аз, приех с прискърбие чашата и му позволих да ми налее. Моля те, Господи, нека в тази кошница да има и храна! — Караш ме да се чувствам като типична англичанка!

— Че това лошо ли е? — Той наля и на себе си и натисна корковата тапа в гърлото на бутилката. — Обичам, когато говориш така!

— Не, разбира се, че не е. — Но защо още не се появява храна? — Но това само ми напомня, че не мога да остана тук завинаги. Което е гадно.

— Няма да те приемат обратно в Англия, ако започнеш да употребяваш думи като „гадно“! — порица ме през смях той.

— Извинявай! — усмихнах се и вдигнах ръка, за да закрия очите си от слънцето. — Би било непростим срам на онези неприятни строители да им бъде позволено да строят върху такава великолепна зеленина!

— Точно така! На това му се вика английско изразяване! — ухили се Тайлър и леко целуна връхчето на носа ми.

Излегнах се на одеялото и зареях поглед към безоблачното небе над нас. Това сигурно бе единственото място в целия Манхатън, където, вдигайки очи, човек не можеше да види небостъргачи. Изглеждаше някак си нереално, все едно си в съвсем друг свят.

— И освен това човек никога не знае какво ще се случи в бъдеще. — Усетих, че Тайлър приляга до мен. Чувството беше много успокояващо. — Кой може да каже къде ще бъдеш след шест месеца!

— Странно, но ти не си първият, който ми казва това — усмихнах се, спомняйки си думите на Алекс, когато се намирахме на стотици метри над земята. Тайлър се приведе и нежно ме целуна, връщайки ме автоматично на земята.

— Е, вероятно все някой ден ще трябва да се върнеш в Англия — отбеляза той и извади от кошницата пакетче чипс. Това ли е неговата идея за храна? — „Чийтос“?

— Благодаря. — Честно да си призная, бях толкова гладна, че бих хапнала каквото и да е, но от него очаквах нещо по-квалитетно. Нали беше голям тузар, все пак. Претърколих се по корем, погледнах го в очите и попитах: — Тайлър, случвало ли ти се е някога да ти разбият сърцето?

— Нищо на този свят не може да се сравни с чувството, което те изпълва, когато се скриеш в парка с пакетче чипс в ръка! — отговори той. — Смяташ ли, че е лошо?

— Не, разбира се. Но не отговори на въпроса ми! — усмихнах се аз и метнах към него няколко парченца чипс. — Е, случвало ли ти се е?

— Случвало ми се е момичета да скъсват с мен — отговори той замислено, отпивайки от виното си. — Но ако трябва да бъда честен, не мисля, че ми се е случвало да ми разбиват сърцето.

— Сериозно?! — Пийнах от виното си, но то като че ли не вървеше много добре с чипса. Този факт сякаш отне известна част от блясъка на Тайлър, но същевременно доказа, че и той е човек като всички хора. — Е, някои хора имат голям късмет.

— Може би. — Тайлър се присегна отново към кошницата и измъкна оттам красиво опакована златиста кутия, която ми подаде. — А може би е точно обратното — не съм имал късмет. Трудно е да ти разбият сърцето, когато сърцето ти изобщо не е било във връзката!

Аз поех кутията и развързах панделката. Слава богу! Шоколад! Луксозни, ръчно направени трюфели. При това в голямо количество. Блясък — възвърнат. Свръхчовешки статус — възстановен.

— Никога ли не си бил влюбен? — попитах небрежно, поех с благодарност един бонбон и го сложих в устата си. — Направо не мога да повярвам, че не си обичал досега!

— Ами, не знам. Може би — отговори той, хвана ръката ми и целуна връхчетата на пръстите ми. — Но не мога да твърдя, че съм страдал след приключването на някоя от връзките си. Нито пък, че съм напускал страната.

— Напълно логично. Щом не си сигурен дали си бил влюбен, естествено че няма да предприемеш подобен ход — отбелязах и със задоволство приех бонбона, който той ми поднесе, като гризнах леко пръстите му. — Но пък не мога да повярвам, че не е имало жени, които да са били влюбени в теб!

— Може и да са били влюбени в мен — сви рамене той. — Просто не съм срещал такава, към която аз да изпитам нещо силно.

— Значи разбивачът на сърца си ти! — засмях се аз. Не че ми изглеждаше вероятно, защото той беше толкова мил. — Горките момичета!

— А може би просто чакам подходящото момиче!

— И кое ли ще да е то? — изгледах го закачливо и се върнах към виното си. С шоколадовите бонбони вървеше къде-къде по-добре, отколкото с чипса. Дотолкова, че вече почти забравих колко бях гладна допреди малко. Пак се претърколих и този път се облегнах на широките рамене на Тайлър.

— Все още не знам — отвърна той и започна да гали косата ми. — Но смятам, че ще бъде умна и интересна, така че да можем да разговаряме на всякакви теми. Надявам се, че няма да ти се сторя повърхностен, но мисля, че трябва да бъде и хубава. И непрекъснато да ме кара да се усмихвам.

Аз наклоних глава назад и му се усмихнах.

— Звучи като приятно момиче — отбелязах.

И едва тогава осъзнах, че съм пресушила чашата си. Тайлър ми доля вино и продължи:

— И да ми се иска да я целуна всеки път, когато я видя. — Приведе се, целуна ме и добави: — Ето така!

— Мисля, че критериите ти са похвални — изкисках се аз и се върнах обратно на одеялото, за да избегна следващи целувки.

След лудата нощ, която изкарах — на дансинга в нощния клуб, проблемите с Джени, фактът, че с Алекс бяхме толкова близо и едновременно толкова далеч, — сега усещах около себе си невероятен покой. Прекрасно време, ухание на свежа трева и грижовен, приятен мъж, който ме храни с шоколад и топли целувки. Обичах начина, по който той ме караше да се чувствам — като нещо крехко, което трябва да се защитава и пази. Дотолкова, че самата аз започвах да вярвам, че съм такава. Лежахме един до друг, разказвахме си как е минала седмицата ни, пиехме вино, аз похапвах шоколадови бонбони, а Тайлър предъвкваше своя любим чипс. Докато накрая виното свърши.

— Знаех си, че трябваше да взема две бутилки — въздъхна той, изливайки последните капки в чашата ми. — Сякаш вече не знам каква дърта пияница си!

— Аз почти не пия! — издигнах глас в протест, макар че не си вярвах особено. — Честна дума! Можех да не сложа капка в уста месеци наред, без да ми направи впечатление. И със сигурност никога не би ми хрумнало да пия преди три следобед. Сигурно затова сега се чувствам леко замаяна.

И това бе напълно вярно. Главата ми беше олекнала, а душата — пълна с мекия пух, в който Тайлър очевидно държеше да ме загърне.

— Значи сега просто наваксваш изгубеното време! — ухили се той и започна да връща в кошницата празната бутилка, чашите и празните пакетчета. Никакъв боклук в природата — браво на него!

— О, не! Просто съм уморена — измърках и се прозях за ефект. — Снощи малко поокъсняхме.

— Тежка вечер, а? — изгледа ме въпросително Тайлър.

— Ами, да. Групата на Алекс пя на живо в един нощен клуб в Бруклин — изрекох, без да мисля.

— Алекс ли? — Тонът не беше обвинителен, но въпросът със сигурност бе настоятелен.

— О, това е един приятел на приятеля на Джени — побързах да замажа положението. Е, не беше далече от истината. — А после мина много време, докато се приберем вкъщи.

— Не мога да я разбера тази мания по Бруклин — отбеляза Тайлър, като поклати глава. Очевидно изобщо не му беше направило впечатление името на Алекс. Слава богу! — Вярно, Парк Слоуп е приятно местенце, „Питър Лугер“^[1] е страхотно, но какво му е толкова хубавото да пропътуваш целия този път до Уилямсбърг само за една бира?! Не, благодаря!

— Там е много приятно — изрекох, чувствайки, че най-малкото, което можех да направя, е да защитя квартала. Ала това червено вино като че ли започна да отслабва мисловните ми умения. — И хората също са готини.

— Именно! — сбърчи чело Тайлър. — Някой трябва да напомни на тези прошляци, че годините им в колежа са отдавна в миналото! И е крайно време да съблекат тениските с ироничните текстове и да престанат да се дрогират! Ами тесните дънки? Тези хора дават ли си сметка, че никога няма да имат деца?!

Това ме накара да си представя Алекс в тесните му дънки и изтърканите тениски и не можах да се сдържа да не се усмихна. Или може би беше от червеното вино — кой да ти каже. Както и да го погледнех обаче, бях си пияна.

— Ти да не би да си от тези хора? Не си спомням да съм забелязал някакъв пиърсинг по теб! — обади се Тайлър.

— О, не! Аз си падам повече по татуировките! — засмях се аз, а той веднага се опита да дръпне нагоре тениската ми. — Престани! Всички ще ни видят!

— Налага се веднага да открия тези татуировки! — отсече той, с една ръка вдигна моите над главата ми и започна да претърсва с другата. — Не мога да повярвам, че онази нощ не съм ги забелязал!

— Ама аз нямам никакви татуировки! — изкисках се аз, останала без дъх — отчасти от смях, отчасти от начина, по който той ме беше приковал към земята. В корема ми започна да се надига едно твърде познато чувство и да пълзи нагоре по тялото ми.

— О, не съм сигурен! — промърмори той и ме прикова и с поглед. — Сигурно онази нощ не съм ги видял, защото беше тъмно!

— Сигурно — прошепнах аз и мислено си пожелах той да ме грабне в обятията си и да ме отведе у дома си. Защото разполагаше с не повече от десет секунди, преди да съм се превърнала в център на внимание. А след това — и в задача на полицията.

— Какво ще кажеш вече да тръгваме? — прошепна той с блеснали очи.

Аз кимнах и му позволих да ме издърпа на крака. Докато вървяхме към изхода на парка, усещах как ръката му буквално изгаря тила ми. Не ми се искаше да го влача след себе си, но не можех да се отърва от усещането, че той се движи прекалено бавно, нарочно принуждавайки ме да чакам. Обаче аз не можех да чакам! Стиснах лекичко ръката му, но той само стисна в отговор моята и ми се усмихна обещаващо.

— Да не би да бързаш за някъде? — подвикна ми той, едва удържайки ме, докато аз се понесох напред в нещо средно между тръс и галоп.

Не разполагах с отговор, който да не ме обрисува като същинска мръсница, затова избрах истината:

— А ти не бързаш ли?

— Като че ли имаш право! — кимна той, вдигна брадичката ми и ме целуна страстно по устата.

Усетих, че краката ми се разтреперват. И изведнъж наоколо не остана никой друг освен Тайлър и мен и — за наш късмет — апартаментът му, който беше на по-малко от десет минути път оттук.

* * *

Второто ми гостуване у Тайлър беше точно толкова образователно, колкото и първото. Докато лежах на огромното му легло, а той дремеше задоволено до мен, изведнъж си дадох сметка, че връзката ни с Марк всъщност е била мъртва от много, много отдавна. Не си спомнях кога за последен път бяхме правили секс през деня, но това наистина се оказа като карането на колело. Не че умеех да карам колело. Осъзнах също така колко гъвкаво може да бъде едно тяло и колко изобретателен умът, когато действително искаш нещо да стане добре. Измъкнах се тихичко от спалнята, открих дрехите си и се запътих към банята. След задължителния ремонт на грима и успокояването на протритата си от брадата му кожа на брадичката и бузите си със студена, влажна кърпа се заех с обичайната „проверка на шкафчето в банята“.

Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, че за мъж той разполага с много неща. С Марк ми беше отнело месеци наред намеци и уж случайно подхвърлени рекламни брошури, за да го накарам да започне да използва афтършейв-балсам „Нивеа“, но сега виждах, че Тайлър разполага с повече козметични продукти и от мен. Шампоан, балсам, маска за коса, гел, мус, восък, крем за бръчките около очите, скраб, течен сапун за лице, овлажнител със слънцезащитен фактор, нощен крем с ретинол. Не бях сигурна дали трябва да се чувствам засрамена или впечатлена, но след като си спомних колко страхотно изглежда той винаги, избрах да се впечатля. После продължих да оглеждам останалите налични запаси в шкафчето му. Освен кремовете, теловете, лосионите и отварите той разполагаше с няколко шишенца болкоуспокояващи — част от тях без рецепта, друга част — с рецепта. Казах си, че всеки човек се нуждае от болкоуспокояващи — лично аз все още разполагах с тонове „Кодамол“ от времето, когато ми извадиха един мъдрец. А най-отзад в шкафчето зърнах черна тоалетна чантичка за пътуване. Надникнах бързо през вратата на банята, за да се уверя, че той още спи, грабнах я и я отворих. Реших, че ако намеря вътре от онези дребни тоалетни принадлежности, дето ги свиват от хотелите, веднага се местя при него. Оказа се обаче, че в чантичката няма нищо мъжко. Беше комплект принадлежности за жена. Дезодорант, нова четка за зъби, тоалетно мляко за изтриване на грим и — божичко! — даже тампони!

Върнах чантичката на мястото и приседнах на ръба на ваната. Така. Значи той действително е излизал с много жени. Окей. На този фронт нямах никакво право да се оплаквам — нали и аз излизах и с друг мъж и се стараех да си трая по този въпрос, затова не би имало нищо чудно и той да излиза и с други жени. Но нещо в цялата тази работа не ми даваше мира. Представата да излизаш едновременно с двама души, че и да спиш с тях, ми изглеждаше кощунствена. Сигурно, ако бях спала и с Алекс, нещата щяха да изглеждат по различен начин.

Пуснах студената вода и пъхнах ръцете си под нея, за да се успокоя. В тази теория имаше само един, адски дребничък, проблем — аз не бях спала с Алекс и ако трябва да бъда честна, години наред не бях правила никакъв секс. Но с Тайлър всичко беше… Господи, просто нямах с какво да го сравня! Дори и когато с Марк беше хубаво, той никога, ама нито веднъж през цялата ни връзка не ме е карал да се треса от глава до пети — неспособна да си поема дъх, но и неспособна да спра. А в мига, в който се озовавах в обятията на Тайлър, светът около мен преставаше да има значение. Беше пристрастяващо, ала някъде дълбоко в мен някак си не ми изглеждаше реално, не ми изглеждаше вечно. Опитах се да си представя какво би ми казала Джени по този въпрос — сигурно, че саботирам собственото си щастие и че се опитвам да намеря причина, поради която да не се насладя на удоволствието, с което ме дарява тази връзка.

— Анджела? — Тайлър почука леко на вратата на банята. — Добре ли си?

— О, да! — Огледах се в опит да измисля с какво да замажа положението, но не открих нищо. — Мисля, че слънцето ме е хванало, та реших да се поохладя.

— Там вътре трябва да има някакъв лосион — изрече той и надникна в банята. — Искаш ли да го извадя?

— О, с удоволствие! — кимнах. Той беше толкова съобразителен! Какво от това, че излиза и с други момичета?! Важното е, че когато е с мен, е единствено и само с мен!

— Дай да видя! — Той извади от шкафчето си огромно шише успокояващ лосион и изстиска малко в ръката си. — Къде е това изгаряне? Не ми изглеждаш червена.

— Ами… на гърба ми — измънках и смъкнах ръкава на тениската си надолу. Не беше зачервено, разбира се, защото изобщо не бях изгоряла, но това беше най-добрата лъжа, която успях да измисля на момента. — Засега просто ме дразни. Но сигурно още не се е зачервило.

— Не е желателно лосионът да отива и по дрехите ти! — изрече той, вдигна покритите си с крем ръце и кимна по посока на тениската ми. — По-добре я свали!

— Е, щом трябва — усмихнах се хилаво, като се опитвах да не мисля за онова, което бях открила в шкафчето му. А немисленето става особено лесно, когато той плъзна хладната си ръка по горещата ми кожа и започна да масажира „изгореното“ ми място.

— Така по-добре ли е вече? — попита, докато разнасяше леко лосиона по ръката и гърба ми.

— Да, по-добре — промърморих, усещайки как ръцете му се спускат нежно към ръба на гащите ми. А после палците му влязоха под ластика и той ги смъкна.

— Мислех си — прошепна той в ухото ми, прилепил голите си гърди до голия ми гръб. — Щом гърбът ти е изгорял, по-добре да си отгоре.

Да, невероятно съобразителен мъж!

* * *

Следобедът се преля във вечерта, а вечерта се превърна в нощ и ние бяхме все така отдадени един на друг. След като приключихме с опорочаването на пода в банята, се насочихме обратно към спалнята за малко дрямка и невинно опипване, а накрая посетихме и кухнята за първото кръщене на гранитната повърхност на барплота. Късната вечер ме завари свита на кълбо на дивана, облечена с маркова тениска на „Янките“ и нагъваща лакомо китайска храна. Той ме наблюдаваше как се храня, изтъквайки, че съм го правела много готино. Ако всичко, което правя, му се вижда толкова готино, то тогава няма да имам никакви проблеми да му се харесам.

— Ти откога живееш тук? — попитах по едно време, оглеждайки безупречно подредения апартамент. Всичко наоколо беше от неръждаема стомана и стъкло, блестящо и новичко.

— Ами… някъде от две години — замислено отговори той, а после се насочи към кухнята и започна да рови в някакво чекмедже. — Защо? Не ти харесва ли?

— Напротив! Възхитена съм! — отвърнах и мислено си пожелах да не търси отварачка за вино. — Сам ли го подрежда?

— Изглеждам ли ти като човек, който има време за такива неща? — поклати глава той и се появи с отварачка за вино. — Беше си вече подреден, когато го наех.

— О! — смръщих се аз, подпирайки брадичка на дръжката на дивана. Апартаментът беше разкошен, абсолютен лукс, но сега ми се стори напълно безличен. Запитах се дали и другите апартаменти в тази кооперация нямат същите картини по стените.

— Какво ще кажеш да преспиш тук? — предложи Тайлър, появявайки се с бутилка вино. — Утре и без това няма да се налага да ставам за работа.

— Ами… късничко е… — проточих замислено, отказвайки виното. За днес ми беше достатъчно. Всъщност за цяла седмица. — Само че не си нося нищо!

Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да успея да ги спра. А после го зачаках да ми предложи тайните си запаси от дамски тоалетни принадлежности.

— Не ми се смей, но всъщност разполагам с разни женски неща — изрече притеснено той, настани се до мен на дивана и пое контрола над дистанционното управление. Нямах нищо против, защото и без това нищо не му разбирах. — Нямам представа какви точно — донесе ги майка ми последния път, когато ми идва на гости.

— Майка ти ли? — усмихнах се аз на изчервяването му. — Това е много хубаво!

— Ами… тя живее във Флорида — обясни той и кимна по посока на някаква семейна снимка, скрита високо на един от рафтовете. Аха, цялата фамилия! — Но откакто баща ми почина, тя започна доста често да ми идва на гости.

— Браво на нея! — промърморих и се наместих до него. — Мисля, че е страхотно да бъдеш близък с родителите си.

— Ти близка ли си с твоите? — попита той, докато се разхождаше по каналите.

— Ако трябва да бъда честна, не особено, но нали знаеш… все пак са мои родители и аз ги обичам. Дори и майка ми.

— Да, чувал съм, че тази работа между момичетата и техните майки е много особена — измърка той и потри брадичка в косата ми. — Сигурно си била много непослушно дете!

— Нищо подобно! Точно обратното! — отговорих и се засмях при мисълта какво ли щеше да бъде, ако бях непослушна. — Винаги се прибирах до девет вечерта, никакви гаджета до шестнайсетгодишна, отлични оценки в училище. Мисля, че по едно време майка ми започна да се притеснява, че накрая ще завърша като библиотекарка стара мома или нещо подобно.

— Искаш ли да й звънна и да й кажа, че няма никакви основания да се тревожи по този въпрос? — подкачи ме той и се облегна доволно, избирайки някакъв спортен канал. Ако това беше Марк с неговия футбол, сигурно щях да надигна глас за протест, но, от друга страна, ако и Марк бе посветил следобеда си на даряването ми с многобройни оргазми, сигурно и аз щях да проявя известно състрадание относно участта на „Нотингам форест“.

— Не мисля, че подробностите ще й се отразят добре — отговорих аз, целунах го и скочих от мястото си. — Но като стана въпрос за обаждания, ще трябва да се обадя на Джени, за да й кажа, че тази нощ няма да се прибера у дома.

Върнах се обратно в спалнята, за да открия чантата си, и я намерих на безопасно място в края на леглото, точно под панталонките ми.

— Здрасти, Джени! — започнах в мига, в който телефонният секретар се включи. — Аз съм. Обаждам се, за да ти кажа, че тази нощ няма да се прибера и…        — Хей, здравей! — Джени, останала без дъх. — Тук съм!

— О, здрасти! — продължих. — Знам, че ще се гордееш с мен! Ще остана да преспя у Тайлър! Виждаш ли?! И аз мога да въртя няколко мъже едновременно!

— Аха. Е, браво на теб.

— Да не би да искаш да се прибера у дома? — запитах предпазливо, надявайки се тя да не се чувства самотна. Все още бях новак в съжителството със съквартирантка.

— О, не, не! — побърза да ме опровергае тя, но вече по-тихо. — Джеф е при мен! Просто се сетих, че… Без да иска, може да спомене пред Алекс, че теб те е нямало вкъщи, така че… Не знам дали той знае, че вие с Тайлър сте…

— Мамка му! — Напълно бях забравила за това. — Не, не знае нищо! И не искам да знае! Моля те, не му казвайте нищо!

— Разбира се, че няма! — отпусна се тя. — Ще кажа на Джеф, че си у Ерин. Нещо такова. Че си искала да ни оставиш сами. А, между другото, утре вечер той ни кани на вечеря! За да се извини за петък вечер!

— Да се извини, задето ти повърна върху килима на Алекс ли? — подхвърлих насмешливо, но вътрешно започнах да се тревожа от това познанство между Джеф и Алекс. Това със сигурност ще усложни нещата.

— Да, мамо! — изръмжа недоволно Джени. — Извинявай, но трябва да вървя! Пицата пристигна! Алекс вече е дал съгласието си на Джеф, така че утре в седем! Разбра ли? Гледай дотогава да си обуеш гащите! Чао!

Затворих телефона и се върнах обратно в дневната. Отпуснах се отново до Тайлър и въздъхнах.

— Всичко наред ли е? — обади се той и ме придърпа автоматично към себе си.

— Аха — кимнах и се наместих на любимото си място под ръката му. — Просто съм уморена.

— Искаш ли да си лягаме? — промърмори той, галейки разсеяно косата ми.

— Няма проблеми. Добре съм си и така — отговорих и секунда по-късно очите ми сами се затвориха. Заспах си така, на дивана, в обятията му, под приспивните викове на бейзболния мач, който той следеше по телевизора.