Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (12)

Дванайсета глава

За мое огромно щастие на сутринта градът имаше благоприличието да се поохлади с няколко градуса, така че реших да отида пеша до редакцията на „Look“. Свих листчето с указанията на Ерин в едната си потна длан, след което пресякох Парк авеню и тръгнах нагоре към Таймс Скуеър. Бавно, но сигурно улиците ставаха все по-шумни и натоварени, докато накрая се оказах буквално погълната от течението. Дори и в летните жеги потоците от хора не спираха. Заоглеждах се, поглъщайки гигантските билбордове, безвкусните табели на ресторантите, подвижните сергии за продажба на вестници, и се опитах да се ориентирам, без да бъда отнесена от някакъв японски турист и огромната му чанта. Чувствах се малка, много мъничка. Всичко изглеждаше така, сякаш истинският свят е бил сканиран, след това контрастът на картината е бил увеличен, а накрая изображението е било уголемено с петстотин процента. Всичко в този град превръщаше лондонският площад „Пикадили“ в анемично петънце. След като пресякох една и съща улица най-малко пет пъти, забелязах непресъхващ поток от ужасно тънки и много красиви жени, облечени от глава до пети в черно, насочващи към тясна черна стъклена врата, пред която току-що бях и аз. Точно до вратата зърнах дребна, елегантна табела. „Спенсър Медиа“. Ама, разбира се!

Сградата беше прикътана в един ъгъл на Бродуей — красива постройка в стил арт деко, издигаща се високо към хоризонта на Манхатън, далече над линията на билбордовете и ярките рекламни табла. Докато асансьорът ме отнасяше все по-високо, аз запристъпвах притеснено. Ерин беше казала, че моята редакторка се казва Мери Стайн, но аз нямах никаква представа какво очакваше тя от мен. Бях извадила на принтер последните страници от компютърния си дневник, а впоследствие — в пристъп на вдъхновение, бях извадила от сайта „Амазон“ заглавията на някои от моите книги. Смятах, че се с това съм успяла да скалъпя нещо като портфолио. Надявах се да не бъда изритана със смях.

Секретарката на Мери ме огледа критично, след което ме покани в офиса й. Очевидно бях получила добра оценка, защото, преди да ме остави сама, ме попита дали искам кафе. Офисът беше просторен и светъл, а от прозорците му се откриваше разкошна гледка. Застанах до тях и се загледах напред, обещавайки си да отида до Емпайър Стейт Билдинг веднага щом изляза оттук.

— Анджела Кларк?

Беше Мери. Въобще не приличаше на редактор на списание, а още по-малко — на строг редактор на онлайн издание. Изглеждаше в средата на петдесетте, не беше по-висока от метър и петдесет и два, имаше късо подстригана побеляла коса и лице на приятна възрастна дама.

— Да! — кимнах и протегнах ръка, която беше стисната твърдо и топло. — Вие трябва да сте Мери.

Тя посочи стола пред бюрото си, а после се настани на своя.

— Ерин ми каза, че сте писателка, така ли е?

Право на въпроса.

— Да! — кимнах енергично и извадих нещата, които носех. — Точно сега не си нося портфолиото, но тук имам списък с някои от книгите, които към написала. Те са предимно детски и свързани с конкретни филми, но иначе мога да пиша за всичко, гарантирам ви!

— Хмммм… — Мери прегледа страниците, а после ми ги върна. Е, може би няма да се окаже чак толкова приятна дама. — Трябва ми блогър! Сигурно вече сте прегледали нашия уебсайт, така че къде, по ваше мнение, би паснал вашият блог?

И ме прониза с очи. А аз не бях погледнала техния уебсайт. Опа! Но точно в този момент се сетих за онзи неприятен тип от „Старбъкс“ и мислено му благодарих. Поне благодарение на него вече имах някаква представа що е това „блогър“.

— Ами точно сега минавам през един действително уникален период от живота си и… — започнах.

— Думата „уникален“ не говори абсолютно нищо на моите читатели — отсече Мери, вече забила поглед в плоския си монитор и въртяща колелцето на мишката.

— Е, в известно отношение е уникален, но в друго е напълно тривиален — период, през който всяко момиче по света е минавало! — побързах да се защитя аз. — След цели десет години се разделих с единствения си приятел и сега за първи път излизам на среща!

— Продължавай! — подкани ме тя, все така загледана в монитора. Но играта с мишката беше спряла.

— Ами, разбрах, че ми изневерява, на сватбата на приятелката ми, направих нещо като сцена, а след това направо побягнах към Ню Йорк! — изрекох като скоропоговорка. — А сега излизам на срещи. С двама мъже. Един банкер и един рокаджия.

Сега, като го произнасях, установих, че действително звучи интересно. Дори още повече, ако не ти се налага да го преживяваш на свой собствен гръб.

— Имате ли някакви чернови? — запита Мери, отново удостоила ме с вниманието си. — Вие сте… какво? Нещо като Бриджит Джоунс в Ню Йорк?

Подадох й принтираните страници от моя дневник и поясних:

— Надали мога да се определя като Бриджит Джоунс. Ходенето по срещи не е главната ми цел. Мисля, че става въпрос по-скоро за желание да си стъпя на краката и да намеря себе си.

— Хмммм — промърмори тя, преглеждайки смръщено страниците, които й дадох. — Наистина не сте Бриджит Джоунс, но тук определено има нещо! И то със сигурност е свързано с ходенето на срещи!

— Окей — свих рамене аз. Бих разказвала дори, че съм еднорък циганин на кон, стига да ми даде работа като писател. — Мога да го насоча и изцяло към ходенето на срещи.

— Разкажете ми повече за тази раздяла. Смешна ли беше? Звучи ми смешно! — отсече и стовари листите ми на бюрото си.

„Какво пък! — казах си аз. — Тази жена ще те превърне в истински писател!“ Затова отворих уста и й разказах всяка отделна подробност от моето скъсване, опитвайки се да го направя по-скоро смешно, отколкото сълзливо. Мери се взираше в мен мълчаливо и с напълно безизразно лице, докато накрая не завърших.

— Страхотно! Оказва се, че наистина е била смешна, и предполагам, че можеш да я опишеш точно така! — отсече. — Окей, значи, пишеш ми по двеста-триста думи на ден и ми ги изпращаш по имейла. Заплащането не е кой знае какво, но все пак не забравяй, че става въпрос само за уебсайт! А ако продължим, ще ни трябва твоя снимка, така че намери си подходяща. А за всички останали участници в разказите ти ще бъде най-добре да си останат анонимни!

— О! — Направо не знаех какво да кажа. Не така си бях представяла своя велик, голям пробив. Ако не друго, трябваше да има поне шампанско! — Ами… тъкмо се сетих… аз нямам работна виза. Това ще представлява ли проблем?

— Ти майтапиш ли се с мен? — Мери вече изглеждаше наистина вбесена. — Не мога да ти плащам като част от персонала, ако нямаш работна виза! В такъв случай може би е най-добре да си вървиш!

— Но аз пристигнах едва тази неделя! — възкликнах и се изправих колебливо. — И… освен това… не е необходимо да ми плащате! Ще работя без пари!

— Без пари ли? — повдигна невярващо вежди тя. — Сериозно?!

Кимнах, наполовина седнала, наполовина изправена.

— Всичко ще направя, Мери, само ме допусни да пиша! Обещавам ти, че ще ти списвам най-смешния дневник за излизане по срещи, който някога си чела! Честна дума!

— Е, не мога да ти позволя да работиш безплатно… Бих могла да ти плащам и като на сътрудник на свободна практика — заразсъждава тя, загледана в дневника ми. — И казваш, че си пристигнала едва в неделя? Искаш да ми кажеш, че всичко това се е случило през тази седмица?!

Кимнах. Вече не помня за кой път.

— Окей. В понеделник ми донеси дневника ти от първите три дена, заедно с уводна част от около хиляда думи и една твоя снимка. И тогава отново ще поговорим!

С това срещата ни приключи. Не знам дали Мери не натисна някакъв невидим бутон или не направи някакви невидими знаци, но точно в този момент секретарката й се появи на вратата и ми направи знак да напусна. Така и не получих онова кафе.

* * *

Не можех да повярвам как се развиваха нещата при мен! Ще бъда писател! Ще пиша истински, ще пиша мои думи, ще пиша за истинско списание! Добре де, уебсайт на списание, но все пак… Нямаше съмнение, че качването ми на самолета в неделя е било най-доброто, което някога съм правила за себе си! Знаех, че днес Джени ще работи две смени, а Ерин пътува извън града за уикенда, но все пак имах нужда да измисля някакъв начин да отпразнувам работата си, моята нюйоркска минута на славата! И като че ли начинът беше само един. Тръгнах по Бродуей — горда, самоуверена, на път за Емпайър Стейт Билдинг, за да споделя успеха си с града.

Което щеше да бъде страхотно, стига температурите в града да не бяха с десетина градуса по-високи от обичайните за август и наоколо да не беше пълно с прегрели туристи и купища хлапета на училищни екскурзии, всички до един събрали се с една-едничка цел — да се блъскат в мен и винаги, когато е възможно, да смъкват (безценната) ми чанта на Марк Джейкъбс от рамото ми. Която вече беше придобила приятен розов нюанс. И докато успея да се довлека през целия път до Трийсет и четвърта улица в непоносимия пек и да мина покрай „Мейсис“, сигурно вече бях получила лек слънчев удар. Преди да разбера какво става, бях погълната от вратите на огромния магазин, изпих един освежаващ студен чай, използвах удобна и чиста тоалетна и похарчих 250 долара на щанда за козметика на „Бенефит“. Когато час по-късно се измъкнах отново на тротоара и завих зад ъгъла, установих, че опашката за Емпайър Стейт Билдинг е ненормално дълга. Слънцето прежуряше силно и мен, и новите ми покупки, заплашвайки да разтопи новите ми гримове, и изведнъж осъзнах, че съм съвсем близо до дома. Новопридобитата ми писателска гордост бе твърде бързо заменена от угризенията на шопингхолика и преди да разбера какво правя, краката ми сами ме понесоха през Лексингтън и обратно към квартирата, обратно към моя лаптоп и обратно в леглото ми.

* * *

Когато в събота сутрин се събудих, направо не можех да повярвам, че е изминала само седмица, откакто се бях събудила в собственото си легло в Англия. За толкова кратко време се бяха случили толкова много неща! Ала в момента, в който си спомних, че довечера имам среща с Алекс, времето като че ли тръгна назад. Днес бяха първите изцяло свободни двайсет и четири часа на Джени, което означаваше, че ще спи най-малко четиринайсет часа. Снощи, когато се прибра от работа, бе направила няколко половинчати предложения да ме изведе, но аз бързо видях, че тя буквално заспива на високите си обувки, затова я пратих да си ляга. Сега излязох, за да купя нещо за закуска, изчистих кухнята, направих уборка и на банята и занесох всичките си дрехи на химическо чистене. Струваше ми се истинска лудост, че никой в този град не си переше сам дрехите, обаче Джени ме увери, че само хипербогатите си имали перални, а да носиш дрехите си на химическо чистене било най-нормалното нещо на света. Съумях да парирам леката атака на паника относно това какво ще правиш, когато някоя дреха вече е мръсна, а ти искаш да я облечеш още на следващия ден едва след като Джени ми връчи шише течен препарат за ръчно пране за спешни случаи. И се престорих, че изобщо не забелязвам как тя срита няколко празни бутилки от същия препарат под мивката. Значи все пак и тук си перат прането!

Поради липса на нещо съществено за правене, до пет и половина следобед вече бях изкъпана, с издухана коса и облечена в елегантна минирокличка на Елла Мое, което ми предоставяше цял час и половина, за да си сложа грима, да си изтрия грима, да добавя още малко грим и накрая напълно да се побъркам от страх, задето ще излизам с вокалиста на известна рок банда. Събрала кураж от една набързо приготвена в домашни условия „Маргарита“ и една целувка — и двете от почти спящата Джени, — аз грабнах чантата си и изпъчих рамене. Сърцето ми биеше като лудо, докато затварях вратата зад гърба си и излизах на улицата. Спрях такси, а после проверих телефона си най-малко осем пъти — за всеки случай. Никакво съобщение от Алекс — нито за отмяна на срещата, нито за потвърждение. Иначе имаше няколко сладки гласови съобщения от Тайлър, в които повтаряше колко страхотно си бил изкарал снощи, и ми съобщаваше, че в шест и половина вечерта в неделя ще ме чака пред входа на кооперацията.

* * *

„Макс Бренърс“ се оказа местенце на Бродуей точно срещу огромния магазин „Върджин“. Поне оттук се виждаше хотел „Юниън“, което означаваше, че ако нещо не тръгне добре, винаги мога да прибягам дотам. Така си казах, докато излизах от таксито. Вратите на „Макс Бренърс“ се разтвориха, за да разкрият истинска шоколадова лаборатория в стил „Чарли и шоколадовата фабрика“. Със сигурност пълната противоположност на онова, което очаквах. И със сигурност не място за количеството очна линия, което си бях сложила. И първото толкова яркоосветено заведение в Ню Йорк, в което попадах. Мамка му! Настанен точно в средата на групата шепнещи майки и ококорени бащи седеше Алекс. Надали човек можеше да си представи по-нелепа сцена от тази! Черната му коса изглеждаше така, сякаш не беше виждала четка или гребен от… всъщност, откакто се е родил, самите гънки на зелената му тениска се бяха сдобили с гънки и в сравнение с татковците за уикенда и угаждащите на хлапетата си мамички той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще извади картечница и ще започне да стреля. Не на място — може би. Пълен пройдоха — определено. Най-готиният тип — абсолютно! Когато ме разпозна, помаха и по лицето му се разля широка усмивка, а при мен единственият мускул, който бе в състояние да помръдне, бе сърцето ми. И ако на излизане от квартирата пулсът ми бе ускорен, то сега сърцето ми определено се бе устремило към свобода.

— Здрасти! — изрече той, докато аз се вмъквах в сепарето, най-сетне успяла да накарам краката си да се задвижат един след друг. — Все пак успя.

— Да — кимнах и погледнах часовника. Отново бях закъсняла. — Извинявай, но не можах да се сетя къде точно се намира това място.

— Готино! — рече той, все така широко усмихнат. Започвах да се притеснявам, че е надрусан.

— Не бих допуснала, че ходиш по подобни места — казах и огледах бълбукащите казани с шоколад около нас. — Не е особено в стил рокендрол, не мислиш ли?

— Така е — кимна той и на свой ред огледа заведението. — Но разнообразните зависимости са съвсем типични за рокендрола и аз не правя изключение. Макар целокупната ми публика да не е наясно, аз съм силно пристрастен към горещия шоколад. Сериозно ти казвам! Няма да ми повярваш, докато не го опиташ!

Поех менюто и погледът ми се плъзна по десетките разновидности шоколадови изкушения, които се предлагаха тук: горещ шоколад, млечен, тъмен, бял, с чили, с нуга, с канела, шоколадов сладолед, шоколадова пица… Всичкия този шоколад и един наистина страхотен рокаджия до мен! Зачудих се дали на път насам някоя кола не ме е прегазила, защото съществуваше огромна вероятност вече да съм попаднала в рая, а още да не съм го усетила.

— Виж ти! — вдигнах накрая поглед към него. Ако продължава да ми се хили така, много скоро ще се изчерпя напълно от нормални теми за разговор. — Значи ти си шокохолик, така ли?

— Виновен, ваша милост! — кимна той и вдигна към устата си странна на вид чаша без дръжка. — Но за това е виновна бандата! Човек се чувства задължен на някакъв етап от кариерата си да намине през някоя рехабилитационна клиника, иначе няма да го смятат за отдаден на музиката!

— Представям си как се чувстваш — отбелязах и започнах да се паникьосвам. За какво ще си говоря с този човек?! Изобщо не си бях подготвила теми. Очевидно срещата ни не беше никак добра идея.

— Е, всеки си има своите малки мръсни тайни — отбеляза той и разклати гъстата шоколадова смес на дъното на чашата си. — Ти не искаш ли да ми признаеш коя е твоята?

— Малко съм задръстена — признах си аз и по лицето ми се разля червенина. — Когато бях в Англия, обикновено предпочитах шоколадовите яйца на „Кедбърис“. Случвало ми се е да изям цели три на ден. Наведнъж!

— Олеле! Ама това е съвсем близо до ръба! — засмя се той, помаха на сервитьорката и поръча два обикновени горещи шоколада. Абе никой ли в този град няма да ме остави да си поръчам сама?! — Макар да не съм особено сигурен, че би трябвало да ми казваш тези неща. Това не е ли против правилата на твоята приятелка?

— Предполагам, че имаш предвид Великите правила. Но иначе не знам. Това под коя рубрика ще дойде? „Не му казвай нищо, което би могло да го подплаши и да го накара да избяга“ или „Не преяждай“?

— Вероятно под рубриката „Не разкривай никакви лични качества, за да не се окаже, че той няма такива“.

Кимнах и прехапах устни, за да парирам прекалено широката си усмивка. Може би аз наистина никога няма да мога да играя по правилата на Ерин.

— Е, откога си в Ню Йорк? — попита той, като се облакъти на масата.

— Едва от седмица — отговорих. Колкото и да ми се искаше да измисля нещо, за което да говоря с Алекс, не бях в състояние да сътворя нищичко. — Отседнала съм при приятелка в Мъри Хил.

— И си на нещо като почивка, така ли? — отбеляза той и се облегна назад, за да даде възможност на сервитьорката да ни сервира шоколадите.

О, не! Сега ще ми се наложи да лавирам между страха си от шоколадов мустак и мъчителния разговор с един изключително сексапилен мъж! Но повече ме плашеше второто! Знаех си, че ще стане така! Тайлър също беше невероятно сексапилен, но с него нямах усещането, че ако кажа нещо не на място, той веднага ще се прибере в своя таван в центъра и цяла вечер ще се залива от смях за моя сметка с аверчетата си от групата. От друга страна, може би прекалено много мисля.

— Та освен своеобразната отпуска, която съм си дала, започвам да пиша за онлайн версията на „Look“ — отбелязах, невероятно горда от себе си, че най-сетне открих причина да бъда в този град, без да се налага тя да включва счупването на нечия ръка. — Така че, ще поостана месец-два.

— Страхотно! — кимна той. — Аз обичам Ню Йорк, но не мога да разбера как изобщо си събрала сили да напуснеш Лондон. Той е велик град!

— Ти майтапиш ли се с мен?! — извиках и реших да рискувам, като едновременно пия горещ шоколад и говоря. — Ню Йорк е удивителен град! Кара ме да се чувствам така, сякаш… сякаш наистина живея! Разбираш, нали? Кара меда искам нови неща и да го откривам за себе си сантиметър по сантиметър. Да видя всичко, което си струва да се види!

— А Лондон няма тези характеристики, така ли? — попита той и отметна косата от челото си. Аз пак отпих от горещия си шоколад. Да, определено се намирах в рая!

— Когато бях малка, живеехме на около час път с влак от Лондон и единственото, за което си мечтаех, бе да отида в големия град — заразказвах, като се стараех да не позволявам на очите му да ме разсейват. Бяха толкова зелени! — А после, когато отидох там, бях като… омагьосана. Чувствах се на седмото небе. Но с течение на времето градът започва да те изцежда. Трудиш се като вол, а всичко е толкова скъпо… Метрото струва пет пъти повече от вашето, а когато се прибереш вкъщи, единственото, за което си мечтаеш, е да си хвърлиш един душ и да легнеш. Не знам… Вярно е, че в някои отношения Лондон е неповторим, но в други… Човек би предпочел да си ги спести!

— С течение на времето ще започнеш да усещаш и Ню Йорк по този начин.

— Направо не мога да си го представя! — възкликнах и за първи път се усмихнах искрено. — Но сега, като стана въпрос, имам чувството, че изневерявам на Лондон! Господ ми е свидетел, че много го обичам, но просто имах нужда от почивка! Чувствам се уморена от Лондон.

— Когато човек се почувства уморен от Лондон, значи е уморен от живота! — изрече важно Алекс.

Изгледах го усмихнато и отбелязах:

— Аз имам диплома по английска литература и познавам отлично нашия Самюел Джонсън. Но ти откъде го познаваш?

— Е, аз може и да съм американец, но… — Приведе се напред и прошепна: — Чета! Само не казвай на никого!

— Честна шоколадова! — вдигнах ръка аз. Хей, нещата май започнаха да стават по-лесни! Но и така да е, той все пак си оставаше много по-готин, отколкото аз някога ще бъда! — А ти отдавна ли си в Ню Йорк?

Той кимна и отговори:

— Семейството ми е от северната част на щата, но и аз като теб открай време си мечтаех да дойда в големия град. Не знам как става, но очевидно ти влиза под кожата. Та отидох в колеж в Бруклин и после така и не си тръгнах оттам.

— Живееш в Бруклин, така ли? — попитах и пак наблегнах на шоколада. Ако трябва да бъда честна, дори сега той да станеше и да се изнижеше оттук, пак щях да му бъда благодарна, че ме светна за това местенце. Може и да е бебешко, обаче горещият им шоколад е невероятен! — Винаги съм си го представяла на милиони километри оттук!

— Е, за някои хора три спирки на метрото наистина са милиони километри разстояние — отбеляза Алекс и протегна ръка, за да изтрие непослушния шоколад над горната ми устна. Веднага усетих, че върховете на пръстите му са загрубели. Устните ми потръпнаха от досега им. — Всъщност е само на десет минути от Юниън Скуеър, но хората незнайно защо смятат, че Ню Йорк е единствено Манхатън. А не е вярно, защото Бруклин е удивителен квартал! Щастлив съм, че живея там, и което е още по-важно, тук никога не бих намерил подобен разкошен апартамент, какъвто имам в Бруклин!

— Ще трябва да се поразходя дотам и да огледам — отбелязах и прехапах устни, за да прекратя вълнението им от неговото докосване. — Никога до този момент не ми беше хрумвало да го направя.

— Ти да не би да се самопокани у дома? — попита той, сбърчи чело и усмивката му изчезна. — Говоря сериозно! Очевидно си доста нахакана!

— О, нищо подобно! Имах предвид да разгледам Бруклин! — запелтечих и стиснах здраво чашата си. — Имах предвид да се поразходя до Бруклин и да го огледам… така де! — Браво, Анджела! Още малко и ще го прогониш!

— Защото си добре дошла у дома по всяко време! — изрече закачливо той. — Само се надявам, че приятелката ти ще го одобри!

Ама че гаден тип!

И много ми харесва!

— Не мисля, че трябва да искам разрешение, за да отида в друга част на града! — отсякох и си наложих да не му се усмихвам, макар много да ми се искаше. Точно в този отрязък от време ми се искаше да направя много неща, но надали щях да ги направя точно на това място.

— Защото правилата, които тя ти изброи за онази среща, на която щеше да ходиш, бяха доста страшнички! — Измъкна се от мястото си и ми подаде ръка, за да се изправя. Трябваше ли вече да напускаме този шоколадов рай? — Между другото, как мина? Очевидно не чак толкова добре, щом сега си тук.

— Мина добре, благодаря, че попита. — Не се чувствах никак комфортно да обсъждам с Алекс срещата си с Тайлър. Беше повече от странно. Като че ли всичко останало беше нормално!

— Ще го видиш ли пак? — попита небрежно той и подхвърли на масата една банкнота от двайсет долара. Толкова ли е скъп горещият шоколад? Може би ще трябва да се откажа от идеята си да доведа утре тук Джени.

— Мисля, че това определено е против Великите правила!

Казах това, защото не знаех какво друго да кажа. Нормално ли е човек да обсъжда другите хора, с които ходи на срещи, когато е на среща? Ами ако това сега не е среща? Ако ме е поканил като приятел?

Мамка му!

Това да не би да е приятелска среща?

— Хмммм — промърмори той, все така усмихнат. Когато излязохме на тротоара, очите му проблясваха. — Не мисля, че ще има втора.

— Защо пък не? — попитах. Този път не беше нарочно, че не желаех да го погледна. Този път бях истински сконфузена.

— Тогава вече знаеше, че тази вечер имаш среща — отбеляза той, спря и се обърна към мен. — И аз не можах да престана да мисля за тази среща, затова предположих, че ти се чувстваш по същия начин.

Приведе се и ме целуна нежно по устните. Целувката беше шоколадова, гореща и наелектризираща. Значи в крайна сметка няма да ми се наложи да търча до хотел „Юниън“, за да търся убежище, но с това темпо ще имам нужда от стая. Надявам се Джени или Ванеса да ми отстъпят една на добра цена. Дали дават стаи на час?

— Шоуто не е много далече. Искаш ли да отидем дотам пеша? — попита, отдръпна се леко и хвана ръката ми. Е, така поне знаех със сигурност, че съм на среща.

— Нямам нищо против — промърморих, като превъртях назад целия момент с целувката. Не можех да не я сравня с целувката на Тайлър. Неговите бяха твърди и настойчиви, но едновременно с това нежни. А целувката на Алекс беше нежна и мека, но иначе излъчваща абсолютно самоувереност. И ме караше да искам още.

Тръгнахме надолу по Бродуей, като си заразказвахме за семействата си, приятелите си, за нещата, които искаме да постигнем. Аз набързо превърнах бъдещия си блог за списанието в роман от шест части и касов филм, а Алекс започна да създава музика за филми, да участва във филми и да разказва със страст за архитектурата. Но не спомена нищо за групата си.

— Дневният ти ред си го бива — отбелязах, наслаждавайки се на държането за ръка. — И как ще успееш да свършиш всичко това, като едновременно издадеш нов албум?

— Добър въпрос — кимна той. — Но кой може да каже дали ще има нов албум?! В момента нещата там са в застой. Всички се чувстваме малко изцедени и лично аз нямам представа дали изобщо ще мога да продължа. С момчетата сме заедно от колко? Осем години, ако сложиш и времето, преди да се прочуем. Човек бързо стига до етапа, когато му се ще да направи нещо различно.

— Разбирам какво имаш предвид — казах, като се постарах да не звуча като разочарован фен. — Сигурно е трудно да вземеш решение от името на групата за нещо толкова голямо.

— Така е — съгласи се той, — но щом човек престане да харесва онова, което прави, значи всичко е приключило. Вярно е, че все още свирим на живо из града, но аз просто не се чувствам така, както се чувствах преди. Подобно на всичко останало, и вдъхновението има своя край. А няма нищо по-лошо от това да правиш нещо, което вече е изчерпало смисъла си.

Кимнах и продължих да вървя размишлявайки. Да, той определено беше прав. И не само във връзка с групата.

— Да не би да те обидих с нещо? — попита той след третата пресечка, премината в пълно мълчание.

— Нищо подобно! — побързах да го успокоя. Не че толкова държах на правилата, но просто не желаех да започвам с него темата за Марк. — Просто обмислях думите ти и за това, че си напълно прав. И че понякога просто трябва да затвориш очи и да скочиш!

— Именно! — кимна той, стисна лекичко ръката ми и спря пред дълга опашка от хора, облечени в тесни дънки, избелели тениски и отегчени изражения. Сигурно това беше опашката за въпросното шоу. — Ще влизаме ли?

— Хей, човече! — подвикна върлинестият тип на вратата, махна на Алекс и ни пусна по стъпалата.

Озовахме се в претъпкан нощен клуб. Огледах се, опитвайки се да си придам вид, че точно тук ми е мястото, докато Алекс разговаряше с момичето, което продаваше билетите. В другия край на помещението група момичета точеха вратове в неговата посока и никак не се свеняха да изрекат на висок глас намеренията си към него. Изведнъж се изпълних с ярост. Как смеят да говорят така за мъжа, с когото имам среща?! Но някъде дълбоко в мен, всъщност — не чак толкова дълбоко, усетих и нотка на самодоволство. Ето го този суперготин мъж, който би могъл да има всяко момиче на света, а той беше избрал мен!

— Хей! — извика ми Алекс и ми задържа вратата. — Искаш ли питие?

Изгледах гордо момичетата и демонстративно им обърнах гръб.

— Разбира се. Ще отида да ги взема. Ти какво искаш?

— Бира.

Заех официалната позиция на бара — лакти, отпуснати на барплота, десетдоларова банкнота в ръка и леко нетърпеливо изражение на лицето, като същевременно започнах да полагам усилия да срещна погледа на бармана. Зад бара имаше мръсно старо огледало, скрито зад дълги редици бутилки. За момент не можах да позная момичето, което стоеше до Алекс — рошава коса, сексапилно тежък грим, който щеше да изглежда малко курвенски, ако не беше нарочен — а после осъзнах, че това разюздано момиче всъщност съм аз. Не знам дали беше от непосредствената близост на истински, доказан рокаджия, или от изрядната подготовка, получена от Джени, но действително изглеждах много добре. Или може би всичко се дължеше просто на настроението ми, което беше прекрасно. Аз вече най-официално ходех на срещи и се забавлявах. Жестоко!

Живото изпълнение в нощен клуб си е еднакво навсякъде, независимо дали си в Ню Йорк или Лондон. Точно това си помислих, докато минавахме през претъпкания бар (за мое щастие, потънал в сумрак), държащи здраво пластмасовите чаши с отвратително топла бира с невъзможна надценка, и се блъскахме във всевъзможни образи с прекалено тесни дънки, тениски с щампи и кльощави момиченца. Колкото и притеснена да се чувствах поради всеобщото внимание, което получаваше Алекс, усещах се някак си в свои води. Това спокойно можеше да бъде и моят любим нощен бар в Лондон!

— Ходиш ли често на живи изпълнения по клубовете? — изкрещя в ухото ми Алекс, когато първата подгряваща банда започна да бие безмилостно китарите и барабаните си, заплашвайки да спука тъпанчетата ни.

Кимнах и се приведох към ухото му. Усетих, че носът ми пресича бариерата на прекрасната му дълга коса.

— Аха! Едно време ходех непрекъснато, но моите приятели не си падат по същия тип музика като мен!

Не допълних, че никой от приятелите ми не си пада по същата музика като мен и че през последните десет години Марк е бил единственият ми придружител по нощните барове. Когато се преместихме в Лондон, ходехме най-малко веднъж седмично, но през последните две години той бе започнал да се оплаква, че изпълненията продължавали твърде до късно, че не можел да седне никъде, че бирата била твърде скъпа и разредена и какво ли още не. Така че не веднъж и два пъти ми се беше случвало да си седя сама в дъното на бара, уведомена само с кратък есемес, че той ще работи до късно. Но точно сега Алекс нямаше нужда да знае всичките тези неща. Пък и аз исках да се забавлявам.

— Ясно — изрева той, пийвайки си бира, но без да се оплаква. — Мисля, че понякога е много по-лесно да ходиш на определени места съвсем сам. Колко филма съм изпуснал само защото не съм имал гадже!…        Не можех изобщо да си го представя без гадже. Почти всяко момиче в заведението вече му беше взело мерника, а косъмчетата на тила ми настръхваха от споделяните съвсем не на тих глас одобрителни мнения по мой адрес.

— И така, освен че си слушала Джъстин, какво друго прави днес? — ухили се той и ме издърпа встрани от сцената към едно по-тихо ъгълче с по-добър изглед към шоуто. — Тази писателска работа звучи наистина страхотно.

— Освен слушането на Джъстин? Ама то ми отнема адски много време! — подхвърлих шеговито, като се опитвах да не слушам приказките, които хората около нас си разменяха по наш адрес. — Иначе за писането си прав — страхотно е! Е, вярно, че е само един онлайн дневник, по-точно блог, но ми се ще да бъде перфектно. Досега никога не съм публикувала свои собствени думи, така че за мен и това е много, нищо, че някои може да го смятат за нищо особено.

— Звучи ми като така търсения от теб пробив! — отбеляза той и вдигна чашата си. — Ще пишеш ли за нашата среща?

— Предполагам, че ще се наложи — отговорих, макар че досега изобщо не бях мислила по този въпрос. — Но изцяло в рамките на журналистическата почтеност, разбира се! Абсолютно анонимно. Ще съхраня невинността ти!

Той ме бутна назад, подпря ме на стената и страстно ме целуна. И докато устните му изпиваха моите, всичките ми притеснения за съхранение на неговата невинност отидоха по дяволите. Тялото ми се оказа приклещено между мръсната влажна стена и стегнатите мускули на Алекс. Цяло чудо бе, че не изпуснах бирата си.

— Ако смяташ да пишеш за мен — издиша той, докато се отлепваше от тялото ми, — трябва да знаеш, че лошите отзиви по принцип приемам много навътре!

— Не мисля, че ще има проблем! — изчуруликах аз, без да знам къде точно да се дяна.

Топлият му шоколадов дъх толкова близо до ухото ми отново изпрати по тялото ми познатите тръпки и аз затворих очи, за да запечатам целувката завинаги в паметта си. Как ме бутна назад към стената, меките му устни, как тялото му се притисна към тънката материя на роклята ми… И преди да успея да стигна докрай в спомена си, Алекс отново се оказа зад мен, този път увил ръка около кръста ми. Аз се облегнах на него и отпуснах глава върху гърдите му. Беше толкова лесно, толкова естествено!

Стояхме така, в удобно мълчание, докато накрая на Алекс му се наложи да се извини, за да отскочи до тоалетната и до бара. Това беше точно преди главния номер. Наблюдавах го как слиза по стълбите и най-безсрамно се оставих да го огледам отзад. Чувствах се странно — иначе се забавлявах, но присъствието на Алекс някак си ме изнервяше. Тайлър изобщо не ме изнервяше — всичко, което казваше или правеше, беше предназначено да ме накара да се почувствам удобно. Отчасти разбирах поведението му, което си вървеше с банкерската работа и елегантните костюми, но за мен не беше никак обичайно непрекъснато да се контя и да ходя по скъпарски ресторанти. Не знам как онази вечер не разлях сос по роклята си. И сметана. И кафе.

— Ти с Алекс ли си тук?

Пред мен стоеше дребничко, красиво момиче, облечено от глава до пети във впити по тялото черни дрехи, с къса, платиненоруса прическа в стил Деби Хари^[1].

— Да, защо? — отговорих. Не ми изглеждаше като човек, който е дошъл да се сприятелява с мен.

— Трябва да знаеш, че той е абсолютен мръсник! — изрече небрежно момичето. — Чукал е почти всяко момиче тук. Може би дори част от мъжете.

— О, ами… ние едва се познаваме — отбелязах сконфузено, не особено сигурна какво да правя с информацията, която тя ми предостави, и въобще не изгаряща от желание да повеждам разговор с нея. — Не съм планирала нищо чак толкова напред.

— Аха, е, все тая! — Тя ме огледа отгоре до долу и отпи от чашата си. — Просто ти казвам онова, което всички тук знаят. — Забелязах, че Алекс ни гледа от бара и никак не изглеждаше щастлив. — Та, знаеш ли? Ако бях на твое място, щях да внимавам с това „планиране напред“. Все тая. — Завъртя се на пета и изчезна в тълпата.

— Хей! — подвикна Алекс, завръщайки се с нова бира и мрачно изражение. — Тази да не би да ти каза нещо?

— Ами… да — кимнах. Какво да му кажа сега? А тя защо така се меси в живота на хората? Макар че точно в този момент не ми се искаше да вярвам на нито една нейна думица!

— Аха. — Той огледа тълпата в търсене на русокоската. — Познаваш ли я?

— Не, но… тя като че ли познава теб! — отговорих. Русокоската беше окончателно изчезнала.

— Преди цяла вечност излизах с една от нейните приятелки, това е — отбеляза той, заемайки старата си позиция зад мен. — Раздялата не беше от най-приятните.

— Някак си схващам, че никоя раздяла с теб не е от приятните — изрекох, без да навлизам в подробности. Но не се притеснявай! Да не й обръщаме внимание!

Е, ясно. Огорчени приятелки на бившата — вече се връзваше. Щеше ми се да можех да си представя обаче как и Луиза ръси неприятни забележки относно Марк, но сега сигурно вече си разменят рецепти за сладкиши със „сладката Кейти“. Алекс ме целуна нежно по врата и аз се отпуснах върху него, отдавайки се изцяло на музиката на главната група, която най-сетне зае сцената.

* * *

— Бяха много добри — казах, когато се изсипахме на улицата към полунощ. Обичах стълпотворението след живите изпълнения по клубовете. — Наистина много добри!

Алекс се засмя и хвана ръката ми.

— Искаш ли да отидем да пийнем нещо по-съществено?

Погледнах часовника си и се смръщих. Минаваше дванайсет и макар че си прекарвах много добре, някаква миниатюрна част в мен ми напомни, че в неделя вечер имам среща с Тайлър и че нямам никакво желание да се явявам пред него като парцал. Но изражението на Алекс и начинът, по който стисна ръката ми, направи решението ми адски трудно. Добре де, изражението му, държането за ръка и четирите бири, които бях придружила единствено с „Бейк ролс“. Още малко пиене и надали вече ще мога да разчитам на правилната си преценка.

— Като че ли трябва да мисля за прибиране у дома — отбелязах и направо не повярвах, че тези думи излязоха от моята уста. — Казах на съквартирантката си, че ще се върна и…

Той ме дари със същия поглед на нещастно паленце, с който бе изгледал сервитьорката в „Манатус“.

— Добре де, но само едно! — предадох се аз и се оставих да бъда издърпана по улицата.

Съвсем сериозно, само едно!

Три питиета по-късно ние седяхме сгушени в миниатюрен бар с фантастичен джубокс и студена, пенлива бира. Разговаряхме за музика, за живите изпълнения, на които сме ходили, за онези, които сме пропуснали, спорехме кои са любимите ни албуми и помечтахме за идеалния фестивал, на който той печели главната награда, разбира се. Скоро трите питиета станаха четири и малко след полунощ стана два, преди да си спомня, че до това време вече трябваше да съм си вкъщи. Бях достатъчно пияна, за да ми се наложи да си гледам в краката, докато вървях към тоалетната, но и достатъчно трезва, за да си дам сметка, че съм на път да се напоркам здравата. Добре че американското светло пиво е толкова слабо! Проверих щетите, които живото изпълнение в предишния бар беше нанесло на грима ми, и установих, че все още изглеждам задоволително. Даже успях да се въздържа да не си мацна още грим (което ще рече, че не ще да съм била толкова пияна, колкото си мислех), но го компенсирах с няколко дебели пласта гланц за устни. Целувките на Алекс бяха започнали да стават все по-агресивни, та устните ми бяха поизпръхнали. А лично аз бях започнала да се възбуждам не на шега. Прокарах пръст по горната си устна. Странна работа! Целувките на Тайлър бяха твърди и нежни, докато Алекс изобщо не се свенеше да бъде страстен. Старото ми „аз“ щеше да се подплаши от подобна проява на топли чувства на публично място, но за новото ми „аз“ това очевидно не беше проблем. Както и това, че вече излизах с двама мъже едновременно. И че висях по отвратителни тоалетни доста повече от нормалното. Гадост! Май вече наистина трябва да се прибирам вкъщи! Главата ми започна да се раздира между дилемата „върви вкъщи с него“ и „върви вкъщи и повърни“, а от опит знаех, че в подобни случаи само един от вариантите щеше да излезе победител.

Когато излязох от тоалетната, забелязах, че Алекс разговаря с две момичета, смее се и ги дарява със същите усмивки и настойчиви погледи, с които ме бе накарал да се чувствам единственото момиче в Ню Йорк. Да, вече беше крайно време да си тръгвам!

— Мисля, че ще тръгвам — изрекох на глас.

Момичетата се спогледаха, усмихнаха се злорадо на Алекс и се изсипаха на мястото, освободено от мен — една върху друга.

— Разбира се, ще тръгваме! — кимна Алекс, изправи се и ме прегърна. Аз приведох глава и се усмихнах на себе си и позволих на Алекс да ме изведе от бара, оставяйки двете момиченца зад нас да се цупят.

— Мъри Хил ли беше? — попита той, когато скочихме в празното такси, преди останалите двойки с вдигнати ръце да са успели да го заемат.

— Трийсет и девета и Лексингтън — казах на шофьора и се отпуснах на напуканата задна седалка.

Алекс не ми даде никакъв шанс да се запитам дали ще направи някакъв ход, дали ще чака някакъв знак от мен или дори ще изчака таксито да се влее в трафика — изпъна дългото си, стегнато тяло по протежение на задната седалка и пое лицето ми в ръцете си. И докато таксито се стрелкаше из нощните улици на Ню Йорк, аз се оказах в полуседнала, полулегнала поза на задната му седалка. Макар че нощта не беше студена, усещаше се известен хлад, който обаче бе окончателно прогонен от топлината на тялото на Алекс, когато той се излетна върху мен. Усещах ръката му как се плъзга по краката ми и стига до голата плът точно под роклята ми и макар да си давах сметка, че нещата вървят малко по-бързичко, отколкото трябва, нямах никакво желание да го спра. И преди да ми се наложи да взема едно изключително трудно решение, таксито рязко закова, запращайки и двама ни директно на пода. Аз се изкисках смутено и се опитах да измисля как да се изправя, без да оголя задника си.

— Искаш ли да влезеш?

Думите бяха на устата ми, преди дори да бях успяла да помисля за тях. Значи това имат предвид жените, когато се оплакват, че мъжете мислят с втората си глава!

— Адски много искам да вляза — отговори той, помагайки ми да седна, — обаче няма да го направя!

Погледнах го изненадана. Не че се мислех за кой знае какво парче, което никога няма да остане на сухо! Просто имах усещането, че досега нещата вървят точно в тази посока! А докато се целувахме, усетих и биологично доказателство, че той мисли същото.

— Ако сега вляза — прошепна ми той, като се приведе напред и ми отвори вратата, — няма да мога повече нищо да си представям!

Усмихнах се свенливо. Трудно бих могла да мина за свенлива, но истината бе, че изобщо не очаквах от него да се окаже такъв романтик!

— Бихте ли ме изчакали за секунда, за да изпратя дамата до вратата? — обърна се Алекс към таксиджията, който изръмжа нещо по посока като че ли на съгласие.

Алекс постави косата зад ушите ми, задържа за миг погледа ми и изрече:

— Прекарах си много хубаво, Анджела! Наистина! — Целуна ме. — Ще ми се обадиш ли?

Аз кимнах, окончателно изгубила дар слово, и го изгледах как се връща в таксито. Като изключим онази злобна блондинка, и за мен вечерта наистина бе минала много добре.