Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (18)

Осемнайсета глава

Приключенията на Анджела — Любов в Сентръл парк

 

Като новак в Ню Йорк, аз нямам никаква представа какво ниво на приличие е… ами, прилично, в най-разкошния парк на вашия град. Току-що се прибирам от поредната си страхотна среща с Уолстрийт — невероятно романтичен пикник с вино, скъпарски трюфели „Годайва“ и „Чийтос“ (никой не е твърдял, че човекът е идеален!), и се чудя дали да не се подготвя за появата на някой полицай (хммм, да се надяваме, че ще го бива!) на прага ми. Защото, макар че по време на природното ни мероприятие никой от нас не свали нищо от себе си, степента на опипване и галене — мммм, готино! — беше такава, че не знам как горкичките хорица около нас са издържали! Ако питате мен, картинката си беше достойна за хубаво порно — или поне началото на такова! Преди това свое лудешко излизане на срещи в Ню Йорк сигурно бих забила отварачката за вино право в челото на нещастния Уолстрийт, ако усетех, че има подобни намерения за разюзданост на публично място, обаче засега не ми се ще да го убивам. Не ми се ще също така да престане да ме опипва — било в парка, било където и да е.

Хмммм. Май ми стана горещичко!

И тук блокирах. След като в продължение на двайсетина минути се опитвах да се съсредоточа, за да измисля какви глупости да пиша по-нататък, се отказах и реших да се разнообразя с нещо. И предприех нещо драстично.

— Ало?

— Мамо? Здравей, Анджела е!

— Скъпа, как си? — извика тя, безсъмнено с облекчение, като че ли беше очаквала да чуе нахалната представителка на „Ейвън“ от номер петдесет и четири на нашата улица. — Връщаш ли се вече?

— Не още — отговорих и започнах да крача из апартамента. — Иначе съм добре. Още живея у моята приятелка и вече работя за едно списание. Нещата наистина тръгват добре.

— Но ще се връщаш ли скоро, скъпа? — повтори тя. Вече я виждах как се мръщи в огледалото над телефона, вероятно започва да върти на пръста си кичур от косата си, после поглежда през прозореца към безупречно поддържаната си градина и към котарака на съседите си, който рови трапче в нейните цветни лехи.

— Още не знам, мамо — отговорих и се заковах пред прозореца. — Тук си прекарвам много хубаво. А работата с писането е много вълнуваща! Правя един онлайн дневник за уебсайта на едно списание!

— Много хубаво, скъпа! Гордея се с теб! — Същият пренебрежителен тон, който тя използва и за завършването ми на гимназията с отличен успех, и за бакалавърската ми степен, и за докторската. Брррр! — Но виж какво, скъпа, много държа да ме уведомиш кога се прибираш вкъщи! Не може вече да нямаш дата за обратния си полет, нали? И този хотел сигурно ти струва цяло състояние!

— Мамо, колко пъти да ти казвам, че отдавна не живея в хотел, а у приятелка?! А за връщането, нямам представа кога ще се връщам! Както и да е! Няма значение. Между другото, какво правеше Марк при теб, когато ти се обаждах миналата седмица?

— Просто не мога да разбера защо отказваш да ми кажеш кога е полетът ти! — продължи да повтаря тя като развален грамофон и да ми лази по нервите. Вече започвах да съжалявам, че въобще съм се обадила.

— Отвори си ушите, когато ти казвам: все още нямам резервиран полет, така че не мога да ти кажа кога ще летя! — повторих вбесено. Но междувременно съпоставих гледките, които двете в момента виждахме през прозорците си. Аз виждах жълти таксита, Крайслер Билдинг и хиляди нюйоркчани, забързани всеки по своите си дела, а тя най-вероятно вижда реното си на алеята пред къщата, най-много пощата отсреща и вероятно съседа — господин Тъкър, който отново всява брожение из квартала, като работи в градината си гол до кръста. Беше само на петдесет и две — направо младеж за онзи квартал. — Та откъде накъде Марк ще вдига телефона ти?

— Просто се беше отбил да остави някои неща, Анджела! — Усещах, че на нея започваше да й писва от мен точно толкова, колкото и на мен от нея. — Знам, че той постъпи ужасно с теб, но все пак аз познавам това момче от толкова години и не мога да се преструвам, че не съществува!

— Напротив, можеш! — Ама тя сериозно ли ми ги говори тия?! — Много лесно можеш да се престориш, че не съществува! Защото е точно така или поне що се отнася до нашето семейство!

— Само защото ти предпочете да избягаш от проблемите си, вместо да се изправиш очи в очи с тях, не означава, че и аз мога да го направя! — продължи да тънтони мама. — Освен това виждам майката на Марк всяка седмица!

— Не съм избягала от проблемите си! — Това ли е подкрепата, която една майка може да даде на дъщеря си?! — Просто продължавам живота си! Продължавам напред!

— А може би ако беше останала тук и беше поговорила с Марк, щеше да осъзнаеш колко ужасно се чувства горкото момче за всичко! — продължи да мели майка ми, без въобще да обръща внимание на думите ми. — Може би двамата щяхте да можете да оправите нещата между вас! Не че казвам, че трябва, все пак той ти изневери, но…

— Той ли иска да оправим нещата между нас? — изумих се аз. Никога не ми беше хрумвало, че подобно нещо е възможно.

— Е, сигурно щеше да поиска, ако ти не беше избягала толкова позорно! Не знам. — Майка ми очевидно продължаваше да си живее в своя свят. — Обаче вече покани онази Кейти да живее при него, така че не вярвам, че вие двамата ще можете да постигнете каквото и да било. Но ако ти му се беше обадила…

— Той я е приел да живее… да живее при него?! — прекъснах безцеремонно майка си. — В нашата къща?!

— Ами ти изчезна, скъпа! — Очевидно тя отново се заслуша в думите ми. — Какво можеше да стори той? Не че се опитвам да му търся извинения, в никакъв случай! Той никога не трябваше да прави онова, което направи, но все пак обясни…

— Мамо, трябва да затварям! Имам делова среща! — Не издържах. Трябваше да измисля нещо, за да прекъсна тези бръщолевици. — Ще ти се обадя, когато имам повече информация за датата, на която ще се прибера.

— Окей, скъпа! До скоро тогава! — И затвори под носа ми.

Мисълта, че Марк беше взел онова момиче в моята къща, беше прекалено трудна за обработване от нещастния ми мозък. Но пък успя да ме дари с вдъхновение за моя блог. Седнах пред лаптопа си, блокирах представата как онази смотана крава си слага моята любима престилка на Кат Кидстън и готви любимото ми блюдо с лайм и не след дълго изпратих ежедневната си колонка на Мери. Марк чий беше?

След като Джени се върна от неделния си час в спа центъра „Възторг“ подсигурена, че всичко по тялото й е ексфолирано, обезкосмено и овлажнено съобразно собствените й и тези на Джеф високи стандарти, двете поехме пътя към Бруклин. Аз бях оправдано нервна, тъй като не бях разговаряла с Алекс за нашата „двойна среща“ и не бях прекарала повече от петнайсет минути в оправянето на косата си, светкавичното нанасяне на моята чудодейна спирала и мацването на малко гланц за устни. Но моята (все така разкошна) чанта на Марк Джейкъбс компенсираше и оправяше всичко. Запитах се дали ако изляза дори по пижама, няма да продължавам да се чувствам добре, стига да съм си пак с чантата. А Джени взе буквално на тръс разстоянието до метрото, като от устата й не излезе абсолютно нищо, което да няма връзка с Джеф.

— Е, значи тази вечер с Алекс ще стигнеш докрай, така ли? — попита, хванала ръката ми и леко подскачайки, докато пресичахме улицата към спирката на метрото.

— Все още не знам — изрекох откровено. — Предвид факта, че сутринта съм била с Тайлър, смяташ ли, че няма да бъде малко мръснишко, ако вечерта пък спя с Алекс? — Ала само изричането на тези думи бе достатъчно, за да ме накара да се разтреперя.

— Знаех си, че някой ден ще се стигне и до това — поклати глава Джени, развявайки метрокартата си. — Ако не се чувстваш в свои води, срещайки се с двама мъже наведнъж, никога няма да легнеш и с двамата! Нито веднъж!

— За бога, Джени, да не би да искаш да направя тройка с тях?! — извиках възмутено, следвайки я по стълбите. — Не можеш ли да разбереш, че за мен няма проблеми, че се срещам и с двамата? Харесвам и двамата, макар и по различен начин. Тайлър е много съобразителен и забавен, а Алекс… ами… той е просто различен.

— Но го харесваш повече от Тайлър, нали? — изгледа ме тя.

— С Алекс просто е различно. Трудно ми е да ти го обясня. Сигурно има връзка с начина, по който ме кара да гледам на себе си. А при Тайлър по-важен е начинът, по който ме кара да се чувствам — опитах се да й обясня аз, без да се изчервявам. — Когато си била ученичка, правили ли сте онзи опит, дето вземаш три бели цветя и слагаш едното в празна ваза, второто във ваза с вода, а третото във ваза с боя за сладки?

— Разбира се — кимна Джени. — Но все така не мога да разбера какво общо има това с факта, че си правиш хубавото с един готин банкер!

— Затваряй си устата! — усмихнах се накриво аз и скочих в мотрисата в мига, в който вратите се отвориха. — А ето и защо ти разказах за онези цветя. Както знаеш, цветето без вода просто изсъхва и клюмва, нали така? А цветето с вода разцъфва и макар и обикновено, става красиво. Но когато се обърнеш към цветето, поставено в боя за сладки…

— … виждаш, че то е поело цвета на боята! — довърши Джени. — Господи, ти си супер! Първата ти аналогия! Страхотна си! Адски се гордея с теб!

— Благодаря! — Почувствах се оправдана. — Знам, че прозвуча малко мелодраматично, обаче беше най-доброто, което успях да измисля. Преди просто се задушавах. С Тайлър получавам класическата романтична връзка и се чувствам спокойна, защото неговият начин на живот ми е отлично познат. С Алекс обаче е различно, с него е забавно и вълнуващо. Никога нямам представа какво следва — всичко е толкова ново!

— Новото и вълнуващото са хубави работи — отбеляза замислено Джени. — Но когато една жена се намира в деликатно емоционално състояние — както теб, кукло, или когато просто има нужда да излезе и да грабне една хубава порция секс, защото до този момент е спала само с един мъж — отново като теб, миличка, вероятно класическото и романтичното е най-доброто за нея!

— Може би. Засега не мога да преценя. И нямам представа колко дълго ще мога да продължа да се срещам и с двамата. Каквото и да си мислиш по този въпрос, на мен ми изглежда странно. Иначе засега срещите ми с Тайлър отнемат напрежението от онова, което се случва с Алекс. Не че на този етап се случва нещо, де.

— Добре де, какво ще кажеш тази вечер да дадеш шанс на горкото момче да ти се докаже в леглото, а утре да вземеш решение? — подхвърли Джени и ме изгледа ухилено. Мотрисата намали, подготвяйки се да навлезе в нашата станция. — Защото ако трябва да бъда честна, държа вие двамата да се ометете от Джеф веднага щом… щом влезем у тях например?

— Значи нещата между вас вървят добре, така ли? — усмихнах се аз. — Много се радвам за вас двамата! Няма да кажа нищо друго, освен че съм доволна от обрата, който напоследък взема животът ти!

— Както вече казах — извика Джени, изскачайки като стрела от влака, — това е пръст на съдбата! Понякога човек трябва да загърби всичките тъпи психоанализи и да послуша повика на сърцето си!

— Олеле! — подвикнах, хващайки я под ръка. — Изгубих всичкото си уважение към теб!

— Нямам нищо против! — усмихна се щастливо тя. — Не е ли възхитително?!

* * *

Първото нещо, което трябваше да знам, преди да се съглася да отида на вечеря у Джеф, е, че той е ужасен готвач! Което и показа. Второто нещо, което би било полезно като информация при подготовката за тази вечер, е, че в света на Джени и Джеф думата „вечеря“ очевидно е евфемистичен термин за упражняване на уменията по орален секс върху вилиците и лъжиците на другарчето, а ако може — и върху пръстите му. Опитвах се да не ги гледам, докато се стараех да натъпча в устата си учтиво количество спагети, поставени пред нас в мига, в който прекрачихме вратата на апартамента на нашия домакин. Не бяха изминали и петнайсет минути, откакто бяхме пристигнали, и вече беше повече от ясно, че ние с Алекс пречим. Алекс си ги зяпаше най-безсрамно, като от време на време ме сръгваше под масата. Аз пък не смеех да вдигна очи към него. Като изключим сконфузеното „здравей“ и половинчатите целувки, които си разменихме на влизане, преди да бъдем буквално натъпкани в трапезарията, ние почти не бяхме говорили. Живото изпълнение на Джени и Джеф нажежаваше атмосферата до такава степен, че направо не знаех къде да се дяна. Чувствах се като дърта стара мома на оргия.

— Е, как мина уикендът? — обърна се Алекс към мен и Джени, нарушавайки напрегнатата тишина, и започна да навива отвратителните спагети на вилицата си. Забелязах, че нито една чиния на масата не се повтаряше. Апартаментът беше супертузарски от ранга на Тайлър, но както изглеждаше, напоследък Джеф не беше полагал никакви усилия по неговото поддържане. Очевидно си има други грижи на главата. И най-вероятно не само на горната.

Джени отговори на Алекс с гърлено стенание, защото точно в този момент ръката на Джеф изчезна под масата. Затова аз поех отговорността за отговора на собствен гръб, за да разсея Алекс от невероятно неприличното поведение на двойката в другия край на масата.

— Мина добре. Аз писах в блога си. — Това не беше лъжа — наистина писах. — А за теб?

— Аз също писах — отговори той, вторачен в домакините. — И мисля, че стана доста добре. Сигурно ще излезе нещо.

Усмихнах се и кимнах учтиво, опитвайки се да измисля нещо, което да не звучи като: „Дръжте ръцете си на масата! Дръжте се прилично, за бога! Големи хора сте!“ Обаче домакините ни ме изпревариха, като изпуснаха приборите си и в общи линии се отказаха да се преструват, че ядат, заемайки се с главното меню — себе си. Идваше ми да убия Джени.

— Хей, Джеф! — подвикна Алекс. Колко храбро от негова страна да се опита да привлече вниманието му! — Храната ти е пълен боклук! Какво би трябвало да се нарича това?

— Спагети — отговори Джеф, едва успял да се откъсне от умело масажиращите раменете му ръце на Джени. Умът ми не го побираше каква ли ще да е тази усилна работа, която е извършил и която да изисква незабавен масаж. На бас, че не е готвенето. — Просто спагети.

— Превъзходни са! — изписка Джени и опита някаква еротична маневра с вилицата и разводнените спагети, но нещо не й се получи. Всъщност получи се, но друго — спагетите пльоснаха в скута й.

— Окей — кимна Алекс и ми намигна съзаклятнически. — Бива. Значи това напълно компенсира факта, че твоето гадже се издрайфа в апартамента ми!

— Искам да знам какъв е десертът! — изписка Джени и този път буквално скочи на крака и се настани в скута на Джеф. Господи, какви безсрамници!

— Купил съм сладолед — простена домакинът. — Любимият ти!

— Не съм много в настроение за сладолед — отбеляза Алекс, бутна назад стола си и се изправи да си тръгва. — Но вкъщи имам малко пица от вчера, която плаче да бъде изядена. Анджела, бих ли могъл да те съблазня с парче пица „Пеперони“?

— И още как! — извиках и с благодарност поех след него. — Благодаря за вечерята, Джеф! Чао, Джени!

— Вече тръгвате ли?

Джени започна да квичи да сме останели за кафе, но каквото и да беше онова, което Джеф й прошепна в ухото, превърна квиченето й в писъци на задоволство, които завършиха с кратко и нетърпеливо „чао“.

* * *

— Какви бяха тези изпълнения, а?! — засмя се Алекс, затръшвайки вратата на апартамента си. — Да не би приятелката ти да обича да го прави пред хора?

— Иска ми се да можех да ти кажа „не“, но най-доброто, което мога да ти отговаря, е: надявам се да не е така — отговорих и се насочих към региона около дивана. Не забелязах никакви петна от повръщано, така че предпазливо се отпуснах на него.

— Бира? — подвикна той и отвори огромния си хладилник.

Веднага след това се появи с кутия за пица и стекче бири.

— Благодаря! — Поех една бутилка и се настаних мълчаливо на мястото си. Не бях много сигурна какъв би трябвало да бъде следващият ми ход. Апартаментът на Алекс беше пълна противоположност на този на Тайлър. Всеки сантиметър от пространството наоколо излъчваше характера му. Всички повърхности бяха заети от компактдискове, по масичката се въргаляха купчини тетрадки и накъдето и да се обърнех, погледът ми непрекъснато попадаше на молив или химикалка.

— Не знам, но, от друга страна, може би е гот, че са толкова хлътнали един по друг — отбеляза Алекс, настани се до мен и отвори кутията за пица. Да, в нея действително имаше пица най-малко от един ден. — Но когато Джеф ме покани на вечеря, предположих, че става въпрос за истинска вечеря.

— Аз също — кимнах и въпреки здравия си разум приех пицата. Оказа се изненадващо хубава. — Но ако не друго, поне случката ми показа кулинарните умения на нашия домакин, така че вече не се притеснявам, ако се наложи да му връщам жеста. Защото в сравнение с Джеф аз съм богиня на гастрономията.

— Така ли? — Алекс се облегна назад и ме изгледа. — Да, може би наистина си!

— Какво би трябвало да значи това? — погледнах косо към него аз. Да не би това да е поредният чудат нюйоркски начин да кажеш на някого, че е пияница?

— О, нищо особено! — размаха парчето си пица той. — Просто съм на мнение, че човек може да разбере много неща за другите от начина, по който те готвят. Не че Джеф се е крил особено, но от скапаната му храна става ясно, че не се притеснява особено много за подготовката на нещата. Стига автоматично до същината.

— Може би си прав — усмихнах се аз. Очевидно отново бях далече от истината. — Джени също не може да готви, ако ще животът й да зависи от това. Всичко при нея е храна за вкъщи и „Старбъкс“. Мисля, че двамата са просто създадени един за друг!

— Какво е любимото ти блюдо за приготвяне? — попита той и се облакъти небрежно на подръчката на дивана.

— Хмммм — проточих замислено. Кулинарният ми репертоар не беше кой знае колко богат, но имах усещането, че от отговора ми зависят много неща. — Правя едно много хубаво пиле по рецепта от остров Бали. Приготвяш смес от настъргана кора от лимон и люти чушлета, нарязани на дребно, натъркваш с нея пилето, а след това го печеш на много слаба фурна, увито в кора от банани. Става божествено!

— Виждаш ли? Ето това имах предвид! — отсече той, притвори очи и се усмихна със задоволство. — Пикантно, авантюристично, продължително и бавно! Това говори много за един човек!

— Ами ти? — Бях наясно, че вече съм се изчервила като домат. Вярно, че това, което му казах, бе най-впечатляващото ми блюдо, но искрено се надявах да не ме накара да го приготвям, защото без тетрадката си бях за никъде. За нищо на света не можех да помня рецепти.

— Ако трябва да бъда честен, не съм никак добър готвач — призна той, грабна бирата от ръката ми и се приведе над мен. — Повече ме бива в други неща.

— Този факт не противоречи ли на метафората ти? — прошепнах, докато той пълзеше по дивана и накрая обгърна с ръце лицето ми.

— Просто исках да те видя как се изчервяваш.

Устните му бяха меки и нежни, но целувките му бяха твърди и безкомпромисни. Само след броени секунди двамата бяхме спретнали такова шоу, че спокойно можехме да сложим в малкия си джоб Джени и Джеф. Грубата материя на дънките му се търкаше в бедрата ми, с които бях обгърнала кръста му, придърпвайки го плътно към себе си. Нервното гъделичкане, което се зараждаше в корема ми, бързо изтлея, когато пръстите ми потънаха в косата му. Устните ми бяха върху врата му, мозъкът ми — заминал в отпуска. Алекс ме грабна на ръце и ме понесе към стаята си. Нямаше време нито за свещи, нито за тиха музика — само градските светлинки, намигващи ни през прозореца, докато той измъкваше тениската си през глава и я захвърляше на пода. Стояхме пред прозореца и се целувахме като обезумели. Ръцете ни несръчно се опитваха да разкопчаят колани, ципове и копчета, за да може между нас да не остане нищо друго освен бельото ни. Аз мислено благодарих на Джени, че ме беше накарала да започна да си слагам сутиен и бикини в еднакви цветове — особено когато Алекс въздъхна одобрително, зървайки моя изящен сутиен и френски пликчета.

— Защо имам чувството, че чакаме този момент от доста дълго време? — прошепна той, смъквайки една от презрамките на сутиена ми и обсипвайки мястото с целувки.

— Абсолютно си прав — прошепнах в отговор.

Прегърнах го с едната си ръка, напълно вманиачена по дългата му, гъста черна коса, а другата се плъзна някъде под кръста му, към корема му и към стегнатите му боксерки. Краката ми се разтрепериха и единственото, за което бях в състояние да мисля, бе по-скоро да скочим в леглото. Значи това са имали предвид хората, когато разказват за подкосяване на краката.

— Хей! — изрече нежно той, като върна презрамката на сутиена ми на мястото й и хвана лицето ми. — Искам да го караме по-бавно, става ли?

— Не искаш да… — започнах объркано. — А аз си мислех, че… — Трябваше ли да чака да остана по бельо и да пъхна ръка в гащите му, за да ми каже това?!

— О, не, не! — поклати той глава и се усмихна. — Искам да кажа с това, сега! Искам после да мога да си спомням всяка секунда от този миг!

— О, ясно — усмихнах се сконфузено и прехапах долната си устна. Закъде съм се разбързала толкова, че да откажа да усетя и романтиката?! — Извинявай! Помислих си, че искаш да кажеш…

— Не се извинявай! — Алекс дръпна косата ми назад и нежно ме целуна. Кожата му блестеше на фона на светлината от прозореца. Очите му потънаха в моите. — И престани да мислиш!

Хвана ме за ръка и ме поведе към леглото. После ме постави да легна и обсипа с целувки лицето, врата ми, раменете ми. Желаех го толкова отчаяно, че всяка секунда, в която той не беше в мен, имах чувството, че ще избухна. Целувките му се плъзнаха надолу по ключицата ми, после минаха над сутиена ми и накрая стигнаха до корема ми.

— Нали каза, че искаш да го караме бавно, а? — промърморих, докато устните му захапваха ластика на бикините ми.

— Очевидно не съм се изяснил — отбеляза той и с един замах свали бельото ми. — Като казах бавно, имах предвид себе си. Но така, като гледам, това ще се отрази добре и на теб!

— Радвам се, че изяснихме нещата — прошепнах, затворих очи и му се отдадох изцяло.

* * *

И ако преживяването с Тайлър беше образователно, то сексът с Алекс беше като пробуждане. От мига, в който се претърколихме на леглото, през дългите потни часове до утрото той подложи тялото ми на всичките му фази, довеждайки ме точно до ръба, а после рязко отдръпвайки ме назад. Когато се събудих, се озовах насред увити около преплетените ни крайници чаршафи. Намирах се с главата надолу на леглото и бях толкова изтощена, че не знаех дали съм на небето или на земята. Но иначе бях напълно сигурна, че най-малко три пъти през последните няколко часа съм била на небето. Протегнах крак, опипвайки пода с пръстите си и чудейки се как да се измъкна от железния захват на Алекс, без да го събудя. Но очевидно нямаше да стане. Когато ме усети да се раздвижвам, той отвори едно око и без нито думица, без какъвто и да било опит за вербална комуникация ме придърпа обратно към себе си и ние започнахме точно оттам, където бяхме свършили.