Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (15)

Петнайсета глава

За официален първи ден от началото на моя блог беше прекалено рано за творчески блокаж. Имах толкова много за разказване — вчерашния обяд с Тайлър, уговарянето на втората среща с Алекс, откриването на огърлицата… Цял куп неща, обаче не знаех откъде да започна. Накрая се отказах да пиша като обезумяла и започнах да се обличам. С гримирането се справях все по-добре — можех да оформя очите си и без четчиците на Рейзър. Не бях си бръквала в окото със спиралата цели два дена и не бях излизала с ярки ивици руж по бузите дори от три! Да не говорим пък, че си бях обула дълги чорапи с дантели и памучна рокличка, без изобщо да се замислям дали задникът ми ще се вижда или не. Четирите стени на моята стая очевидно не ми предлагаха никакво вдъхновение, затова грабнах (разкошната си) чанта, пуснах вътре лаптопа си и поех пътя към свободата.

Мъри Хил е перфектното място за начало на безцелна обиколка на Манхатън. Първоначалната ми идея беше просто да отскоча до някое кафене, но докато навлизах все по-дълбоко и навътре в центъра, просто не бях в състояние да спра да вървя — напред и напред, наляво и надясно и пак напред. Слънчевите лъчи падаха косо в тесните проходи между сградите, наречени улици, и оттам се плъзгаха по широките булеварди. Накъдето и да се обърнех, зървах нещо обикновено, ежедневно и абсолютно вълнуващо. Офисът на доктор Джефри Уокър, Епископалната църква на Пето авеню, корейският магазин, зареден с „Млечните глезотийки“ и „Ваниловата кока-кола“. Накрая се вмъкнах в улица „Блийкър“, но вместо да продължа напред към Хаустън и да топна крак (и кредитната си карта) в Сохо, ускорих крачка към сърцевината на Гринич Вилидж. Магазините ставаха все по-малки и чудати. Спирах се пред всяко магазинче за домашни любимци и отдавах сърцето си на всяко паленце, което ме гледаше оттам. Разглеждах стоките в музикалните магазини до втръсване, докато не бях прогонвана от безмълвните, свъсено неодобрителни погледи на типове с тениски на всевъзможни знайни и незнайни рок банди. Застоях се и в дрогериите на Дуейн Рийд и не можах да се начудя как някой ще иска да се самолекува в такава степен. И накрая открих моето място под слънцето.

Самостоятелен магазин на Марк Джейкъбс!

Чантата ми от само себе си бе привлечена към кораба майка, разположен на отсрещната страна на улицата. Тръгнах между дългите закачалки с дрехи, галейки ги любовно и чудейки се как успяват да включат толкова много модели в един и същи магазин. Успях да върна една красива копринена ризка обратно на мястото й, преди чантата ми да ме дръпне директно към щанда с аксесоари, практически мъркаща пред превъзходните, изработени точно за нея портмонета. И преди да разбера какво правя, старото ми чантенце за аксесоари се изпразваше нещастно върху щанда, вдигащо бяло знаме пред образците, които автоматично разпозна като далеч превъзхождащи неговото качество.

Точно срещу магазина имаше малко игрище, пълно с деца и абсурдно изтупани гувернантки и фешън мамички, разнасящи кафета и сладкиши от пекарната „Магнолия“. Разплух се блажено върху една от пейките, извадих лаптопа си и го поставих върху съседната бетонна дъска за шах. И аз си бях взела сладкиши, но бях твърдо решена да ги запазя за женското ни събиране довечера с Джени и Ванеса. Или пък… Защо не си взема едно кексче? Господи, ама те били разкошни! Никога досега не бях яла сладкиш, на който глазурата е повече от блата! А после се оказа, че писането на блог в пристъп на въглехидратно опиянение е точно толкова лесно, колкото и под кофеиново надрусване. Пръстите ми летяха безгрижно по клавиатурата, чантата си почиваше кротко, притисната в скута ми, цялото ми лице бе покрито със захарна глазура, а очите ми — с фанатичен блясък. Приключенията на Анджела: Подаръци в „Тифани“.

Така. Заглавието си го биваше…

Докато хвана такси за дома, изпратя имейл на Мери с блога си и изям още едно кексче (за мой огромен срам бях се върнала да купя още, след като погълнах две в името на творческия си заряд), беше станало три и половина следобед. Знаех, че Джени и Ванеса щяха да се приберат заедно, за да гледат „Следващият топ модел на Америка“, но това щеше да стане чак след няколко часа. Затова се инсталирах безгрижно на дивана пред телевизора с гигантска кутия сладки за компания и станах оттам само за да вдигна телефона. Беше майката на Джени, която ме накара да приема едно дълго и абсолютно излишно послание за пътешествието на баща й до доктора по простатите, обаче тя не трябвало да се тревожи, защото баща й бил добре. Разговорът с леко маниакалната майка на Джени ме накара да се сетя и за моята. Не че в моята имаше нещо, което дори и бегло да напомня за маниакалност — тя бе перфектно балансирана в химическо отношение, — обаче майка ми също обичаше да навлиза в излишни подробности относно срещите си с докторите. Бях й оставила гласово съобщение с новия си номер, но дори и да не й се говореше с мен, незнайно защо ми хрумна, че не бих имала нищо против да поговоря с нея. Само за да я успокоя, че съм добре. Само за да го отметна като задача. Само, за да й кажа, че всичко при мен е наред, че работя и че ще й се обадя след седмица. Или някъде там. Ако има нужда.

Или, че тя може да ми се обади.

Следващия месец или някъде там.

Дълга пауза.

Прищракване.

Звън.

— Ало?

Ръката ми с телефона се стрелна далече от ухото ми и се вторачи невярващо в него.

Това не беше майка ми.

Беше Марк.

С треперещи ръце намерих бутона за изключване и затворих, а после захвърлих телефона на дивана. Какво, по дяволите, прави той в къщата на майка ми?!

Приседнах на ръба на дивана и без да се усетя, се залюлях бавно. Не бях в състояние да отлепя очи от телефона си, опасявайки се, че той всеки момент ще се раззвъни. Не искам да мисля за това. Така си казах. Не бих могла да започна пак да мисля за това! Единственият начин, по който мога да мисля за него, е като елемент от миналото ми. Ала не е по силите ми да го включвам в мислите си за настоящето, а още по-малко — в представите си за къщата на майка ми!

Отпуснах се обратно на дивана, включих телевизора и довърших сладкиша, който ядях преди малко. Взирах се в екрана и отказвах да мисля за каквото и да било, освен за „Сладките шестнайсет години“, „Баровки“ и това, дали и на мен няма да ми се отвори парашутът в „Тила текила“^[1]. Докато Ванеса и Джени не се появиха с гръм и трясък в апартамента.

* * *

Въпреки музиката, струяща от айпода ми цяла нощ, не успях да прогоня мрачните мисли за Марк. И изобщо не можах да се наспя. Което ми пролича още на сутринта. Никакъв коректор и никакъв фон дьо тен не успяха да скрият дълбоките сенки под очите, с които се бях сдобила точно за една нощ. Няма що! Не ми стигат емоциите, а сега и трябва да ми личи! Ала независимо от това как изглеждах, аз очаквах с нетърпение отиването си в „Мома“ (след като Джени с прискърбна въздишка ми беше обяснила, че това е арт галерия). Една от любимите ми наслади за уикендите, когато Марк трябваше да „работи“, беше да се изгубя с часове в галерия „Тейт“. Да обхождам коридорите й, да търся нови експозиции, а понякога и просто да си седя отвън и да наблюдавам потока от посетители. А сега към вълнението ми от пристигането на подобно място се добави и вълнението от вида на крачещия пред входа на галерията Алекс. Той си изглеждаше точно толкова готин, колкото и последния път, когато го видях, плюс няколко червени точки заради факта, че се бе сетил да си среши косата.

— Здрасти! — поздрави Алекс с характерната си бавна усмивка. И без капчица свян от общественото мнение той ме привлече към себе си и ме дари с продължителна, ленива целувка. Беше божествено! — Е, как е? — попита, грабвайки ръката ми и повеждайки ме към ескалаторите. — Нещо, което трябва да знам?

— Ходих на делова среща в списанието — съобщих, все още тръпнеща от вчерашната случка с Тайлър. Но точно нея я скътах на безопасно място в графата на нещата, които не му трябва да знае точно сега. Което означаваше, че не лъжа, а просто не казвам всичко. — За петък имам уговорена нова среща, а след това, ако е писано, ще изляза онлайн. Редакторката каза, че много харесала нещата ми!

— Сериозно? Ама това е жестоко! Сигурен съм, че всичко ще бъде идеално!

— Да, и аз се надявам да стане така — изрекох и стиснах ръката му. — Ами ти? Взе ли някакви нови, повратни за живота ти решения?

Той поклати глава и ме дръпна към следващия ескалатор.

— Нищичко засега. Утре имаме репетиция на групата, а после, в петък, сме на живо в един клуб. И тъй като може и да няма други подобни изпълнения, ти искаш ли да дойдеш да ни слушаш?

— С удоволствие! — изрекох въодушевено, едновременно ужасена от мисълта, че ще ме бройкат за фенка, която спи с групата, и поласкана от представата за това. — Къде ще бъде?

— В „Мюзикхола“ на Уилямсбърг. — Още един ескалатор. — Трябва да доведеш и съквартирантката си. Ще бъде голям купон!

— Звучи страхотно! — отговорих. Още един ескалатор. — Доколкото знам, няма планове за петък. Всъщност нямах никаква представа какви са плановете на Джени за петък вечер, но що се отнасяше до мен, тя определено трябваше да присъства на изпълнението на Алекс! — Хей, смяташ ли някога да слезем от тези ескалатори или това е някакъв нов вид пърформънс, за който още не съм чувала? — попитах, когато отново се озовахме на твърда земя.

— Има едно нещо, което много държа да ти покажа. — Алекс зави зад ъгъла и се насочи към платно, което висеше в тесния коридор повече или по-малко само. — Това е най-любимата ми картина в целия свят! — отбеляза и застана на почтено разстояние от рисунката.

Тя беше малка и показваше гърба на момиче, вторачено в дървена селска къщурка в близката далечина. Дори и застанала в гръб, аз я разбирах, че плаче, неспособна да промени нещата. Неспособна да се откъсне, колкото и да й се иска. Колкото и да си мечтае. Просто нямаше къде другаде да отиде.

— „Светът на Кристина“ от Андрю Уайът — прочетох тихичко.

Петият етаж беше почти празен. Наоколо цареше призрачна тишина. Сграбчих ръката на Алекс, без да мога да отлепя очи от картината. Искаше ми се да извърна поглед, но не можех. И преди да разбера какво става с мен, по бузите ми се стекоха сълзи.

— Това е… — започнах, защото не знаех къде да се дяна. Пуснах ръката на Алекс и пристъпих крачка напред. — Това е просто…

— Да, знам — прошепна той и постави ръце на раменете ми. — Когато се чувствам объркан или в капан, или просто забравил за себе си, идвам тук и си напомням кой съм. Съжалявам. Мислех, че ще ти хареса. Жената на картината е парализирана и пълзи обратно към къщата, обаче на мен ми се струва… Не знам защо, но винаги съм имал усещането, че иска по-скоро да се махне оттам, отколкото да се върне.

— Може би и тя самата не знае какво иска — предположих, вторачена в момичето от фермата. — Да побегнеш към или да побегнеш от — каква е разликата?

Стояхме и съзерцавахме заедно картината сякаш цяла вечност. Накрая и едва когато запечатах всеки сантиметър от нея в съзнанието си, се отдалечихме мълчаливо и тръгнахме да обикаляме останалата част от галерията.

Измина доста време, докато успея да се отпусна, но Алекс се оказа перфектният придружител за разглеждане на галерии. Знаеше толкова много за това място, че не можах да не се запитам дали тайничко не живее в сутерена. Така музеят набързо погълна целия ни следобед без дори намек за шепот от тиктакащ часовник. Видяхме всичко, което имаше за виждане — Моне, Полък, Пикасо, Гоген, Ван Гог. Като че ли зад тези стени бе капсулирано цялото преживяване от и за Ню Йорк. До момента, в който осъзнах колко време се мотаем и разглеждаме, вече умирах от жажда.

— Искаш ли да пийнем по нещо? — предложих и издърпах Алекс от съзерцанието му на класиците на дизайна.

— Мамка му! Кое време стана? — извика той, но питайки по-скоро себе си, отколкото мен. — Трябва да тръгваме или иначе ще го изпуснем!

— Къде отиваме? — попитах аз и се оставих да бъда безмилостно повлечена по Шесто авеню, стараейки се да не бъда отъпкана от лутащите се като свободни електрони туристи и стрелкащите се напред-назад работници и служители. — Между другото бях напълно сериозна за питието. Много съм жадна! Не можем ли да спрем поне за момент?

— Да хванем такси! — извика той, без изобщо да ме слуша. — Сигурно така ще стане по-бързо!

Светкавично спря едно такси и ме хвърли вътре.

Ала трафикът се движеше почти толкова бавно, колкото и хората по тротоарите. Алекс изпадаше във все по-голямо отчаяние.

Западна Петдесета улица, Четирийсет и девета, Четирийсет и осма…

— Алекс! — извиках не особено учтиво. — Ще благоволиш ли най-сетне да ми кажеш къде, по дяволите, отиваме?

— „По дяволите“ ли? Да не би да мислиш, че отиваме там? — извърна се към мен той и се усмихна за първи път, откакто бяхме излезли от музея. — Извинявай! Просто исках да те изненадам. Но на всяка цена трябва да стигнем там преди залез слънце!

— Но сега е едва седем и половина! — възкликнах, поглеждайки часовника си. А навън все още беше светъл ден. — Защо бързаме толкова?

— Защото трябва да се подредим на опашка — отговори той и подаде глава от прозореца, за да огледа потока от коли.

Четирийсет и пета, Четирийсет и четвърта, Четирийсет и трета улица…

— За какво да се подредим на опашка? — Стараех се да не бъда чак толкова досадно вбесяваща, но си знаех, че понякога имам доста голяма уста. — Моля те! Хайде да спрем и да си вземем нещо за пиене!

— Това е изненада! — каза той, стисна лекичко крака ми и продължи да гледа през прозореца, като че ли така можеше да накара с поглед трафика да се движи по-бързо. — Повярвай ми! Когато стигнем там, ще ти взема цяло стекче безалкохолни напитки!

Трийсет и седма, Трийсет и шеста, Трийсет и пета, Трийсет и четвърта…

— Благодаря, човече! — извика Алекс и хвърли някакви банкноти на таксиджията. — Хайде, слизаме тук! — Измъкна ме на улицата и погледна часовника си. — Идеално! Така, искаше нещо за пиене, нали?

Кимнах. Не можех да не отчета, че това дори не се доближаваше до отношението, с което ме третираше Тайлър — тоест, като царица. Алекс посочи някаква сергия на ъгъла, на която продаваха плодове и — слава тебе Господи! — изстудени кутийки пепси! Измъкнах един долар от джоба на дънките си — твърде заета да задоволя кофеиновия си глад, за да забележа къде точно се намираме.

— Искаш ли вече да влизаме? — попита Алекс с усмивка в очи, докато ме наблюдаваше как поглъщам цялата кутийка за по-малко от минута. Ако трябва да бъда честна, направих го по-скоро, за да му докажа колко ме е обидил, като не ми предостави време да пийна по-рано, отколкото от кой знае колко голяма жажда. Иначе бях наясно, че от толкова бързо изпиване на газирана напитка може да ти стане лошо. И точно сега изобщо не ми пукаше колко готин изглежда той, докато стоеше леко разкрачен, със скръстени ръце и ме съзерцаваше как нагъвам моето пепси.

— Къде да влизаме? — попитах, след като погълнах и последната капка от пепсито и свалих кутийката от устата си с драматична въздишка.

Алекс поклати глава и посочи нагоре.

— Човек се опитва да направи нещо романтично, а то…

Проточих врат и се вторачих в небето над нас. Намирахме се в подножието на Най-високата сграда, която някога бях виждала.

Емпайър Стейт Билдинг.

Улових ръката на Алекс, за да не падна.

— Там ли отиваме? — извиках и се ухилих като пача.

— Аха! — кимна той. — Ако все още искаш, разбира се! Помня как каза, че много искаш да видиш тази сграда, но нямах представа дали вече си идвала тук или не.

— Не съм — поклатих глава и събрах сили, за да вдигна отново очи към безоблачното небе. Все още не съм успяла да стигна дотук. И все така искам да го направя!

— Щом казваш!

Той се усмихна и ме остави да си зяпам нагоре, макар че безсъмнено пречехме на потока от пешеходци, който пълзеше покрай нас. Обаче на мен въобще не ми пукаше. Това беше удивително! Бях в Ню Йорк едва от седмица и нещо отгоре и ето, че вече не забелязвах нещата под носа си. Този град беше пълната противоположност на айсберг. Онова, което човек виждаше на повърхността, нещата, които се намираха точно под носа му всеки ден, бяха само една трета от него — останалото се намираше високо, високо в небето!

— И точно на залез слънце трябва да бъдем на върха! — обади се Алекс и накрая ме издърпа към входа на сградата.

Наредихме се на опашката от туристи, която пълзеше бавно нагоре. Странно, но лично аз изобщо не се смятах за турист. Не и докато усещах ръката на Алекс, стискаща моята всеки път, когато зяпвах от изумление и поглеждах през поредния прозорец. А и висенето на опашка надали е толкова неприятно, когато до себе си имаш готин тип, който непрекъснато те целува по врата и ти шепне колко си готина и божествена. Когато най-сетне стигнахме върха, оказа се, че копнея за глътка свеж въздух и че напълно съм забравила за какво точно съм там. Алекс ме повлече покрай щандовете с божествено кичозни сувенири право към южната страна на Емпайър Стейт Билдинг — към площадката за наблюдение.

На прага поспрях за момент, за да подготвя душата си.

И всичко навън действително се оказа красиво. Умопомрачително красиво!

След като си поех дъх и след като бях избутана и изблъскана стотина пъти от групи гимназистчета на екскурзия, най-сетне зърнах Алекс. Той се бе намърдал най-отпред, за да наблюдава залеза как обгръща целия хоризонт на Манхатън. Без да отрони и думица, той ме придърпа към себе си, мина зад мен и подпря брадичка на рамото ми. Аз потреперих и се гушнах в него. Не бях облечена като за тези висини, но преди да успея да потръпна още веднъж, Алекс вече събличаше протърканото си кожено яке и го мяташе на раменете ми. От гърдите на града под нас се отрони дълбока въздишка — Ню Йорк се подготвяше за прехода между деня и нощта. Тук-там започнаха да светват лампи, които постепенно се превърнаха във вълна, заливаща всичко от южното връхче на острова навътре. Хората се прибираха по домовете си. Стиснах здраво металните перила пред мен и усетих как цялото ми тяло се предава на този преход. Панорамата пред мен превръщаше гледките от офиса на Мери и от бившата ми стая в хотел „Юниън“ в невзрачни картини от играчка. И правеше цялото това нюйоркско приключение истинско.

— Не е ли прекрасно! — обърнах се аз към Алекс. — Как може да съществуват разни гадории по света, когато има и такива красоти!

— Тук почти всичко е красиво — прошепна Алекс и завря нос в косата ми. — Когато вали сняг или има буря, изглежда дори нереално. Точно като картина. Но пък е доста студено.

— Бих искала да кажа, че си го представям, но всъщност не мога — промърморих с очи, приковани в Статуята на свободата, която ни намигаше в далечината.

— В такъв случай просто ще трябва да те доведа тук, когато завали сняг — отсече той.

Аз кимнах щастливо, оглеждайки хоризонта за знак, че всичко ще бъде наред. И едва тогава осъзнах казаното от него.

— Но аз няма да бъда тук, когато завали сняг! — изрекох притеснено. — Ще трябва да се върна у дома, когато визата ми изтече.

— Човек никога не знае къде ще бъде след известно време — каза Алекс, отметна косата ми и целуна тила ми, за да намали напрежението. — Преди шест месеца знаеше ли, че ще бъдеш тук, а?

— Дори преди шест седмици нямах представа, че ще бъда тук — отговорих, отпускайки се отново на него. — Следователно не мога да знам и къде ще бъда след шест седмици.

— Сега това има ли някакво значение? — прошепна той, докато топлите му устни проправяха пътека надолу по гръбначния ми стълб. — Дали ще си тук с мен, дали ще си у дома в Лондон или на сърф в Хонолулу?

Този път цялото ми тяло се стегна от напрежение и аз тръснах глава, за да поставя косата си на пътя на целувките му.

— Мога ли да те питам нещо? — отрони той, обръщайки ме леко с лице към себе си. Аз не посмях да го погледна в очите, но все пак кимнах. — Защо се разплака, когато видя картината?

— Защото е много емоционална — изрекох първото, което ми хрумна, въпреки че самата аз не си вярвах.

— Това е вярно, картината е сърцераздирателна, ала никога досега не бях виждал човек да й реагира по този начин, а мога да ти кажа, че почти всеки ден съм там — обясни той. Погледът ми пробяга по лицето му, но пак не посмях да го погледна. Забелязах, че изглежда искрено разтревожен. — Нали знаеш, че можеш да говориш за всичко с мен? Не искам да си мислиш, че не трябва да споделяш нищо заради онези тъпи правила, с които онази твоя приятелка ти натъпка главата.

— Това няма нищо общо с правилата — поклатих глава, категорично решена да не заплача. Нали трябваше да ни бъде забавно?! Или поне така си мечтаех! — Става въпрос за други неща, от дома. За факта, че всъщност вече нямам дом. Такива неща.

— Искаш ли да ми разкажеш? — предложи той и постави ръка на рамото ми, очевидно с намерението да ме успокои. Аз го отблъснах и се обърнах отново към града. Колкото и да се опитвах да я избегна, тъпата история за раздялата очевидно няма да ми се размине. — Аз съм доста добър слушател за мъж — добави Алекс.

— Окей. Ще ти разкажа всичко наведнъж, а после, след като спреш да се заливаш от смях, можеш да си тръгнеш — прошепнах, зарових лице в ръцете си и си поех дълбоко дъх.

Алекс се облегна на перилата до мен. Вторачена право напред и без никаква пауза за поемане на дъх, аз му разказах цялата история. Не знам защо, обаче този път не ми прозвуча смешна, не ми прозвуча и храбра — не ми прозвуча като нищо друго, освен като адски тъжна. А си мислех, че с течение на времето нещата ще стават по-лесни… Ха! Когато приключих с приказките, най-сетне събрах сили да го погледна. Той не се смееше. Дори не се усмихваше. Само ме гледаше съсредоточено.

— Значи си мислиш, че си единственият човек на този свят с история за гадна раздяла, а?! — изрече накрая и повдигна вежди. — Няма нищо лошо в това човек да си има минало, ако ще то да е съвсем скорошно. Направо не мога да повярвам колко много хора се кълнат в онези тъпи правила! Никак не ми е приятно, задето си решила, че не можеш да споделиш това с мен!

Изгледах го с присвити очи, опитвайки се да измисля какво да кажа.

— Всъщност не беше точно така. Аз… може би наистина трябваше да ти кажа. Ако искам. Но истината е, че повече не искам да бъда такава, каквато бях тогава! Не мисля, че онази Анджела ми допада особено, и не искам да бъда такава точно с теб! Сега, когато съм тук — исках да добавя „с теб“, обаче не го казах, — харесвам жената, която виждам срещу себе си в огледалото!

— И аз я харесвам — прошепна Алекс и изтри от бузите ми сълзите, които дори не бях усетила, че са прокапали. — И отлично разбирам как се чувстваш. Ти не си единствената, принудена да преживее гадории в живота си, а след това да реагира по някакъв начин.

— Та аз избягах от страната! — промърморих, ожесточено триейки сълзите си. Защо отказват да спрат, идиотките?! — Колкото повече мисля за това, толкова повече разбирам колко жалък ход съм предприела. Направо не мога да повярвам, че съм го направила!

— Вероятно нямаше да го повярваш, ако се беше случило днес — изрече замислено той. — Или пък, ако се беше случило преди един ден. Кой може да каже? И докато сме на темата, държа да ти кажа никога да не се мислиш за жалка!

— И защо? — изрекох, като успях да паркирам на лицето си една хилава усмивка. — Какво по-трагично от това да избягаш?

— Не мисля, че би искала да знаеш.

— Напротив! Давай, Райд!

— Окей. Щом сме тръгнали да си изливаме душите… Но не забравяй, че това нарушава всички правила на приятелката ти!

— Не си длъжен да ми разказваш, ако не искаш — побързах да изрека. Имах усещането, че наистина не желая да изслушам историята му.

— Хванала си твоето гадже в изневяра, нали така? — попита той. Аз кимнах. — И аз хванах моето гадже да ми изневерява! С най-добрия ми приятел. В нашето легло!

— Ужас! — прошепнах. Той изглеждаше толкова тъжен! — Никой не може да те обвини, че си приел нещата толкова лошо!

— Както стана ясно, тази работа продължавала от месеци — продължи той, като този път беше негов ред да зарее поглед по покривите на сградите пред нас. — На приливи и отливи. Така ми казаха. Не го приех много добре.

— И какво стана после? — Питах се какво ли толкова е направил, за да се чувства толкова зле. — Да не би да удари другия?

— Естествено! Обаче той си го просеше — отговори простичко Алекс. — Най-тъпото обаче бе, че онова, което ми сториха те, изобщо не може да се сравнява с другото, което аз си причиних. — Издиша дълбоко. — И преди да кажа какво беше то, държа да подчертая, че това беше някога и че вече не го правя!

Кимнах предпазливо и повторих:

— Не си длъжен да ми казваш нищо, което не искаш! — Ужасявах се, че всеки момент той ще ми каже за себе си нещо, което ще свали ореола му на перфектния мъж в моите очи.

— Когато разбрах за връзката им, те не останаха заедно. Тя настояваше, че всичко било голяма грешка, че искала да се върне при мен, обаче аз не можех да я приема. Чувствах се… може би с разбито сърце. Нали така се казва? Но паралелно с това страдах и от пословичната наранена мъжка гордост. И така, вместо да се срещна с нея, за да поговорим, както й бях обещал, аз излязох с момчетата, грабнах едно случайно момиче и за няколко часа не ми се налагаше да мисля за онова, което ми бяха причинили гаджето ми и най-добрият ми приятел.

— Е, това не е чак толкова лошо — изрекох, като се опитвах да не ревнувам. Защо го правя? Та това е било в миналото му! Все пак се запитах как ли е изглеждала тя. — Просто реакция, нали така?!

— Ще се наложи да ме оставиш да довърша, без да ме прекъсваш. Защото оттук нататък нещата позагрубяват. — Опита да се усмихне, но не му се получи. — След онази първа нощ всичко ставаше все по-лесно и по-лесно. Започнах всяка вечер да си избирам различно момиче, за да забравя за станалото. Бях успял да убедя сам себе си, че така компенсирам изгубеното време, макар и с доста голяма скорост.

— О! — Не можах да измисля нищо смислено, което да подредя в изречение. И на фона на всичко това не пожела да се качи у дома с мен? „Тук не става въпрос за теб!“ — напомни ми тъничкият гласец на разума ми. — За да я накараш да ревнува ли?

— Аха. Само дето някъде по средата на пътя престанах да се чувствам съсипан и се превърнах в тотален мръсник. И макар да звучи клиширано, това изобщо не ме правеше щастлив. — Направи пауза, за да започне да гризе един вече добре огризан нокът. — Защото всяка поредна сутрин осъзнавах, че не съм променил нищичко. Пак си оставах мъжът, на когото са изневерили, с тази разлика, че вече се бях превърнал в пълна отврат.

— Но защо си про… Добре де, защо си го правел, когато не си се чувствал щастлив? — запитах. Днес очевидно ми беше ден за огромно изпитание на въображението.

— Просто не знаех какво друго да правя — отговори той. — А след това осъзнах, че най-сетне съм се изправил срещу човек, който ме кара да престана да го правя. Срещнах теб!

— О! — Отново. Пуснах ръката му. Толкова притеснително! — Но когато те поканих да се качиш при мен, ти отказа! — Ставаше все по-трудно и по-трудно да не приемам тази история присърце.

— Така е! — кимна той и пак грабна ръката ми. — Просто… когато започнахме да говорим, всичко изведнъж стана различно. Обикновено, когато някое момиче разбере, че си член на известна рок банда, започва да се държи идиотски и не може да бъде честна. Единственото, което започва да й щрака в главата, е как да вкара този тип в леглото си. От моите уста може и да ти звучи нелепо, но, повярвай ми, то си е точно така. Но при теб беше друго. Ти знаеше кой съм, но и окото ти не трепна. За теб аз бях просто аз. Не ми се наложи да се правя на рокаджията, когото другите момичета очакват.

— Не съм казвала никога, че ще изляза с теб само защото си член на рок група! — възроптах, макар и не особено чистосърдечно аз. Сега определено не беше моментът да споделям фантазиите си за рок бандите и техните фенки.

— И точно това е причината, поради която не се качих горе с теб! — отсече Алекс. — Ако го бях направил, щеше да бъде просто поредната нощ и поредното момиче. А с теб наистина си прекарах много добре! За първи път от цяла година насам ми се прииска да видя определена жена още веднъж! Имам чувството, че отново се уча как се излиза истински на срещи, как се общува с някой от другия пол, без да мислиш единствено за… сещаш се… секс.

Не знаех какво да мисля. Част от мен съзнаваше, че той е наранен по същия начин, по който бях наранена и аз — просто е избрал различен начин за справяне с проблема. Ала друга, доста по-креслива част от мен настояваше, че той ще ми донесе само неприятности, защото не мога да бъда с мъж, който е преспал с по-голямата част от Манхатън, нали така?! И не знаех на коя част от себе си да се доверя.

— Значи онова момиче онази вечер… в клуба… То е говорело истината, така ли? — обадих се по едно време, усещайки, че започва да ми просветва.

— Нямам представа какво точно ти е казала, но най-вероятно е така — кимна тъжно той. — Господи, отдавна трябваше да ти го призная! Просто си помислих, че не е зле да сложим картите на масата и ти да си наясно, че аз не съм идеален. Защото наистина те харесвам! Ужасно ми харесва начинът, по който се чувствам, когато съм с теб, и искам пак да те видя, независимо колко време ще решиш да останеш в Ню Йорк!

— И аз те харесвам — изрекох колебливо. — Но тази откровеност като че ли ми дойде малко в повече.

Алекс кимна и сведе поглед към улиците под нас. Мразех се! Не исках да се чувствам така! И мразех мисълта, че вероятно и той се чувства по същия начин! И тъй като нямах представа какво точно трябва да направя, аз го прегърнах, застанах пред него и отметнах непокорния му бретон от челото му. Той вдигна изненадано очи към мен.

— И няма да си тръгнеш? — попита и се приближи плахо.

— Всяка отделна частичка в мен ми казва, че трябва да си тръгна — прошепнах, все още не напълно убедена, че вземам правилното решение. — Но сега съм тук, за да опитвам нови неща, нали така?

Затворих очи и му се отдадох. Целувахме се дълго, но не се почувствах сгорещена. Целувката беше мека и топла, и търсеща. Двама души, които търсят по нещо един в друг, нещо, което са изгубили и изобщо не знаят как отново да го открият.

— Можем ли да започнем отначало? — предложи Алекс, притискайки ме плътно към себе си. За първи път, откакто пристигнах в Ню Йорк, наистина усещах студ. — Можем ли да се престорим, че нищо от това не се е случило?

— Страхотна идея! — кимнах аз.

Обърнахме се и отново обгърнахме с погледи града. Слънцето отдавна бе залязло зад хоризонта и целият Ню Йорк бе сгушен под одеяло успокоителен мрак. Наскоро осветените Емпайър Стейт Билдинг и Крайслер Билдинг играеха роля на маяци, охраняващи спокойния сън на хората. Всичко изглеждаше напълно различно — този вълшебен остров, след заник останал съвсем сам, предизвикателно разпръскващ светлината си над нощния мрак. Тръгнахме бавно по площадката. Алекс започна да ми показва любимите си обекти, а аз мислено правех сатирични сравнения със себе си и нещо от Блекпул. Накрая си казах, че щом един град може да претърпи такава драстична промяна само защото слънцето е залязло, то тогава и на мен една известна промяна надали ще ми навреди.