Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (22)

Двайсет и втора глава

За човек, който само преди седмица бе отказал категорично да ходи в Бруклин, аз се завърнах в квартирата чак в петък сутринта. Заварих бележка от Джени, в която ме уведомяваше, че през уикенда ще остане у Джеф. Доколкото можех да преценя, тя изобщо не бе влизала в апартамента от вечерята ни в „Скотис“ в понеделник, но, колкото и да не беше за вярване, дори и без нея мястото вече ми приличаше на дом. Джени не бе закъсняла да добави към колекцията си от снимки по стените и наши, от прощалното парти на Джина, а тъй като двете имахме невероятно общи вкусове по отношение на филми и телевизия (разбирай готини актьори), навсякъде из дневната се въргаляха моите любими дивидита. От една книжарница за книги втора употреба си бях купила някои от любимите си автори, така че, оглеждайки се, не забелязах нищо, което би ми липсвало от апартамента ми в Лондон. Нищичко.

След като изгълтах остатъците от вече леденостуденото ми кафе, аз влязох в нета, за да проверя имейлите си. Разполагах точно с два часа преди срещата си с Мери, а за това време трябваше да си взема душ, да си избера тоалет, който да казва: „Моля те, не ме уволнявай!“, и да измисля първата си реч в стил „Не си виновен ти, вината е в мен“. Последната — за Тайлър, с когото имах среща тази вечер. Докато прекарвах курсора през потоците спамове в моята „Джимейл“ поща, прехвърлях през главата си различни сценарии. Бях сигурна, че той ще се държи добре, че ще си останем приятели и всичко ще бъде наред. Перфектно дори! И ако той не го приеме добре, категорично не смятах да се държа като типична англичанка и да легна с него, за да не го обидя. За нищо на света! Няма такива работи повече! Тъкмо си казвах, че една учтива целувка за довиждане вероятно ще дойде добре, когато забелязах имейл от „Look“. Но не от Мери или Сиси, а от жена, наречена Сара Стивънс.

Скъпа Анджела,

Надявам се, че нямаш нищо против имейла ми — но това беше единственият начин да се свържа с теб чрез сървъра на „Look“.

Първо, искам да ти кажа колко много харесвам блога ти — жесток е! И наистина имам чувството, че съм в Ню Йорк с теб!

И сега следва най-главното! Наскоро започва излизането на английската версия на „Look“ — всъщност пилотният брой е през януари, а аз се радвам да ти предложа да станеш наш старши щатен сътрудник. Тук всички са напълно убедени, че стилът ти е идеален за нашето списание и ние тук също следим популярността на блога ти при нас, не само в Щатите. Ти си истински хит!

Не съм сигурна колко смяташ да останеш в Ню Йорк, но ще ни трябваш обратно на Острова към края на август, за да започнем подготовката за първия брой на списанието.

Обади ми се! Номерата ми са на дъното на имейла. Така ще можем да поговорим по всички въпроси, които вероятно ще възникнат у теб — заплата, бонуси и др.

Тук беше почти един и половина следобед, което ще рече, че в Лондон е шест и половина вечерта. Единственият начин да разбера дали обича да работи до късно е да й се обадя.

— Сара Стивънс.

Да, работи!

— Здравей, Сара! Обажда се Анджела Кларк. — Това със сигурност е последният път, когато набирам нечий телефонен номер, без да имам и най-беглата представа какво се каня да кажа. — Току-що получих имейла ти.

— Анджела, толкова се радвам, че се обади! Тук, в английския ни офис, всички буквално сме влюбени в теб!? Ти вълнуваш ли се? Вълнуващо е, нали?

Дотук — пълна противоположност на Мери.

— Хммм… ами… всъщност да! — отбелязах по английски маниер, докато се отпуснах на дивана.

— О, божичко! Ама, разбира се, че Е!

Не бях много сигурна дали се чувствам добре с тази тъй ранна склонност на Сара към женски писъци.

— Е, кога се връщаш при нас, скъпа? Харесва ми, че си щипнала до Ню Йорк, за да се позабавляваш, вместо да си седиш тук и да се превръщаш в жертва на самосъжалението! Адски готино от твоя страна! Обаче ни трябваш обратно тук! Кога ти е точно полетът? — изрева тя.

— Всъщност още не съм го резервирала. — Сара може и да успява да издържи цели седем минути до първото поемане на дъх, но при мен не се получаваше. — Всъщност още не знам дали изобщо ще се връщам.

— Какво?! Да не би вече да си се омъжила за онзи банкер от Уолстрийт?! Не че някой би те обвинил, разбира се! Не? Е, така е по-добре. Ние ще поемем всички разноски по връщането ти, скъпа! При това първа класа! Та ето какво включва длъжността на старши щатния сътрудник — много е вълнуващо! Ще пишеш буквално за всичко, което прецениш, че ще бъде интересно за читателите на списанието, така че теми — колкото искаш! Четях си аз блога ти и изведнъж ме осени! Бум! Това момиче може да пише за мода, за срещи, за пътешествия, за храна, за секс…

— Какво казва Мери по този въпрос? — прекъснах я аз. Да, знам, че е невъзпитано, но очевидно нямаше никакъв друг начин да я накарам да млъкне.

— Мери ли?

— Мери Стайн. Редакторката ми тук.

— О! — Този път Сара съвсем сериозно направи пауза. — Всъщност не може да се каже, че съм говорила с нея. Но това всъщност не е кражба, нали? Ти все пак си британка, връщаш се в Лондон, а ние имаме нужда от писател! Ако трябва да бъда честна, засега пазим новината само в семейството. Иначе за нея съм сигурна, че ще се зарадва за теб. Не искам да прозвуча вулгарно, Анджела, но парите на длъжността, която ти предлагаме, ще сложат в малкия си джоб шибаните пенита, които американският отдел за онлайн връзки ти предлага!

— Но нали ще говориш с нея?

— Ами… добре. Веднага. Веднага ще й се обадя. Просто искам да съм сигурна, че ще се върнеш вкъщи, при мен, ти, абсурдно талантлива жено!

— Ами… това е доста интересно, но… — Исках да се откача от този разговор колкото ми бе възможно по-скоро. — Налага се да бързам за една делова среща, та…

— Искам да знам отговора ти до края на работния ден в понеделник, ваше време! — отсече изведнъж Сара. Кисканията и ентусиазмът ги нямаше никакви. — За нещастие не мога да ти дам много време, за да обмислиш предложението ми — макар че, според мен, няма какво да мислиш, — но истината е, че сроковете ми за наемането на главния ни писател са много кратки! Ще ти изпратя по имейла подробностите около длъжността, заплатата, а ти можеш да ми отговориш. Става ли?

Внезапно си дадох сметка, че тя не може да ме види през телефона как кимам.

— Да — казах на глас.

— Добре. Значи ще се чуем в понеделник. Чао, скъпа! Приятен уикенд в Голямата ябълка!

— Чао! На теб също! Имам предвид в Лондон. — Обаче тя вече беше затворила. Огледах апартамента, все още стиснала слушалката, и бавно прехапах устни. — Да ме вземат мътните!

* * *

И като че ли разговорът със Сара не беше достатъчен, за да разбърка плиткия ми ум, та и туристите по Таймс Скуеър като че ли се бяха наговорили да затруднят максимално навременното ми явяване на срещата с Мери. Похабих твърде много време в търкане на косата си под душа, в нагъване на крекери „Голдфиш“ и в гледане на телевизия, вместо да се заема с нещата, с които трябваше да се заема. И ето че сега закъснявах. Разбирах Алекс защо толкова много харесва Уилямсбърг — там беше много по-спокойно и шик. Но лично аз все още бях влюбена в Манхатън въпреки влудяващите тълпи. В шума, в хората, в чувството, че всеки миг може да се случи нещо интересно. Това чувство повдигаше кръвното ми налягане, именно то събуждаше адреналина ми — особено когато улиците ставаха все по-тесни и все по-трудно проходими. Обичах неоновите билбордове, гигантските реклами, крещящо безвкусните табели на магазините, самите магазини и ресторантите. Бяха само някакви си реклами, магазини и ресторанти, но именно непрестанното щракане на фотоапаратите и бутането в хора с щастливи лица правеше града такъв, какъвто е. И за мен това беше истинско чудо.

Още по-голямо чудо беше поривът хладен въздух от климатика, който ме посрещна още на входа на сградата на „Спенсър Медиа“. Блаженство! Бях закъсняла, но ме отпратиха директно в офиса на Мери, при това без да ми четат конско. И — о, шок! — веднага ми връчиха кафе и вода с лед, и — Исусе! — усмивка от Сиси. При това в мига, в който прекрачих прага.

— Анджела Кларк, веднага си довлечи задника тук! — изрева Мери иззад бюрото си.

— Тук съм! — запелтечих аз, едва успявайки да балансирам напитките в ръцете си. Главната ми грижа беше да не разлея нищо върху чантата си. — Здравей, Мери!

— И така. — Както винаги, право в целта. — Вчерашната ти колонка! — О, господи! Ама тя май се хилеше! Не учтива усмивка, не неодобрително смръщване. Широка, искрена усмивка! — Страхотно, Анджела! Направо нямам търпение да го пусна в блога!

— Значи той все още върви? — запитах предпазливо.

— Разбира се, че върви, и то дори пуши! — Мери се изправи и ме дари с прегръдка, със сигурност по-голяма и от нея самата. — Ти си моята малка звезда! Знаеш ли колко имейла съм получила вече за твоята колонка? Повече, отколкото за всичко останало в уебсайта! По дяволите, дори повече, отколкото за всичко останало в списанието! Всички в редакцията са влюбени в твоята колонка!

— Всички значи — измънках предпазливо. Не можех да бъда сигурна дали Сара вече се е обадила. — Искам да кажа… това е добре, нали?

— И питаш! Хората са влюбени в теб, Анджела! И всички до един обожават да живеят на гърба на някой друг, чрез друг човек! Никой няма желание да бяга чак в друг континент и да напуска всичко, което познава, но всички са щастливи, че ти го правиш вместо тях! — Мери кимна дълбокомислено, кацна на ръба на грамадното си бюро и ме бутна назад в стола пред себе си. Със сетни усилия успях да задържа кафето в чашата му, обаче водата се плисна навсякъде. С изключение на моята чанта. Слава богу! — Така че, това е добре за мен и още по-добре — за теб! Затова се налага да подпиша договор с теб!

— Какво?!

— До-го-вор! — повтори бавно редакторката ми. — Държим да запазим блога и да го превърнем в постоянна рубрика! Така че, Анджела, няма да те карам да го подписваш с кръв, но определено ще те накарам да го подпишеш!

Мамкамумамкамумамкамумамкаму!!!

— Случайно да ти се е обаждала една Сара Стивънс от лондонския офис? — обадих се предпазливо и побързах да изгълтам кафето си в случай, че Мери изведнъж реши да си го вземе обратно.

— Имаш предвид от английския „Look“? Ти откъде знаеш за това? — изкрещя Мери и скочи от бюрото си с умопомрачителна скорост. — Но това все още не се знае дори на вътрешно ниво!

Подяволитеподяволитеподяволитеподяволите!!!

— Ами… днес ми се обадиха и ме поканиха да работя за тях. Като старши щатен сътрудник.

— Ти бъзикаш ли се с мен?! — Лицето на Мери премина от червено през бяло до пурпурно само за едно мигване на окото. — Значи се опитват да ми отмъкнат изпод носа мой сътрудник?!

— Тя каза, че това нямало да бъде като отмъкване…

— Че какво друго е, ако смея да попитам?! И кога стана това? Защо не ми каза веднага?!

Вбесената Мери се оказа адски, ама адски страховита.

— Беше едва днес! В най-буквалния смисъл на думата! Всъщност само преди час! — побързах да обясня. — Точно когато се приготвях за нашата среща! Та затова реших, че няма смисъл да ти се обаждам и да ти казвам, при положение че имаме уговорена среща!

— Ясно. Е, предполагам, че би трябвало да ти бъда благодарна, че си избрала да ми го кажеш очи в очи, за разлика от онези коварни лондонски кучки, които не са проявили достатъчно уважение поне да ми се обадят! — Мери поклати глава. — Ами… поздравления, Анджела! Това е страхотен шанс за теб и аз смятам, че ще се справиш изключително добре със задачата! Просто все още съм бясна, че току-що те открих, а ето че трябва да те загубя!

— Ама аз още не съм приела! Имам време за отговор до понеделник! — изквичах, скочих от кожения стол и сякаш половината от бедрата ми останаха там. Оооох! — И изобщо не съм сигурна, че ми се иска да се връщам в Лондон, а още по-малко — да работя за Сара!

„Особено да работя за Сара“ — добавих мислено. Тази жена беше пълен кукундел!

Мери се втренчи изпитателно в мен, без да казва и думица. Нямах представа дали това беше добър или лош знак.

— Ти сериозно ли ми говориш? — попита накрая.

— За кое?

— За това, че няма да се прибереш у дома и да приемеш този невероятен шанс за кариерата си. С други думи — да рискуваш, само и само да пишеш блог за един град, в който си живяла не повече от три седмици?

— Ами, погледнато от този ъгъл, май наистина звучи малко глупаво. — Приседнах обратно на кожения стол, като този път се постарах да издърпам рокличката си под задника.

— Наистина ли не искаш да се върнеш в родината си, в Лондон? — повтори Мери.

— Вече има ли някакво значение какво искам аз?! — Прехапах устни. — Налага се да си тръгна, нали? Всички все това ми повтарят. — „Всички, с изключение на Алекс“, довърших мислено.

— Окей. Обаче ти нямаш американско гражданство, което означава, че нещата надали ще бъдат толкова лесни. — Мери се изправи от стола си, заобиколи бюрото си и застана пред мен. Приведе се и ме принуди да я погледна в очите. Чувствах се адски неловко. — Но ако в крайна сметка решиш да останеш, за теб винаги ще има работа при мен!

— Ти сериозно ли? — Успях да примигна точно навреме, за да скрия една коварна сълза, решила точно в този момент да си проправи път от очите към бузите ми.

— Анджела, вече близо три седмици чета дневника ти и ми е пределно ясно, че изобщо нямаш представа какво искаш! — Мери приклекна на пода и постави ръка на коляното ми. — Точно затова хората харесват твоя блог — защото така е с всички ни! И защото искат да разберат първи, когато накрая вземеш решение! Нямам представа дали ще избереш да останеш тук, в Ню Йорк, или да се върнеш в Лондон, но определено мога да ти кажа, че вече няма смисъл да отлагаш решението си!

— Да, знам — смотолевих, поех си дълбоко дъх и изтрих очите си. Май вече е крайно време да се хвана в ръце!

— Няма спор, че съм бясна на екипа от Лондон — продължи редакторката, — но ти казвам, че ако смяташ да се прибереш у дома, точно сега е моментът да го направиш! Това определено е рядка възможност! Ако пък останеш тук, кой знае какво може да стане. Вярно, че от блога няма да печелиш толкова, колкото от щатната длъжност, но все пак ще ти носи доходи. Ние можем да ти помогнем за получаването на работна виза, но дори и аз не мога да ти кажа какво ще стане след това!

* * *

През целия обратен път до квартирата си зяпах краката, подсъзнателно внимавайки единствено за хора, коли и други препятствия. Когато влязох в апартамента, се стоварих директно на дивана в дневната и вперих поглед в тавана. Току-що бях стигнала до извода, че съм щастлива. Току-що бях стигнала до избора, че ще бъде Алекс, а не Тайлър. А сега това! Джени вероятно би казала, че животът подлага на изпитание решенията ми. Мама пък би отсякла, че съдбата ме връща у дома. Аз бих изкрещяла: „Стига толкова! Нямаме ли още малко «Бейк ролс»?!“ И тъй като аз бях единственият човек в стаята, логично послушах себе си.

* * *

Тайлър се появи точно в седем и ме завари при вратата на нашата кооперация, жонглираща с книжните торби от магазина, чантата и ключовете си. Напълно бях изключила, че тази вечер той ще идва в бърлогата ми, така че към момента, в който се сетих — което беше по време на онзи епизод от „Приятели“, където посрещат Деня на благодарността, — имах време само колкото да изтичам до магазина до станция „Гран Сентрал“ и да купя спагети, сос и огромен шоколадов чийзкейк. Възнамерявах да го представя като свой, обаче изгубих толкова минути във вътрешни дебати относно достойнствата на чийзкейка и тарталетите, че закъснях с прибирането.

— Значи това е моята романтична вечеря, така ли? — усмихна се той и веднага пое торбите от ръцете ми.

— Много съжалявам — изрекох смутено, отключвайки вратата. — Имах извънредна среща с моята редакторка и всичко ми дойде малко… мммм… малко в повечко. Иначе възнамерявах да приготвя истинска вечеря, честна дума!

— Още една среща ли? — изненада се Тайлър, като тръгна след мен по стълбите. — Ти като че ли вече имаш толкова делови срещи, колкото и аз!

— Да бе! Дълга история! — махнах с ръка и продължих да се качвам. — Но мисля, че ще имаш удоволствието да я чуеш по време на вечеря.

Едва когато влязохме заедно в квартирата ми, си дадох сметка в какво състояние е тя в сравнение с луксозното жилище на Тайлър. В отчаянието си сритах някакви боклуци под дивана и се опитах да отвлека вниманието му с виното, което той беше донесъл, обаче се оказа, че в кухнята никъде не можах да открия тирбушон. А после се сетих, че в обиталището на две неомъжени жени подобно помощно средство би трябвало да се намира в дневната. С облекчение забелязах, че настроението на Тайлър е много по-добро от онова, в което го оставих в началото на седмицата, обаче нещо ми подсказваше, че то надали ще остане такова, когато повдигна темата за „скъсването между нас“.

Приготвихме заедно вечерята (аз сварих спагетите, той пусна соса в микровълновата), след което заехме местата си пред масичката в дневната, седнали по турски на пода. Известно време никой не каза нищо. Тайлър нагъваше спагетите си като не виждал, а аз човърках в чинията си. Не бях в настроение нито за спагети, нито за разговори, но се надявах да успея да го изпратя преди чийзкейка. Той си беше роден и създаден само за мен и Джени и за бутилка вино, разбира се, придружена от обилна порция женски сълзи.

— Е, какво й беше толкова лошото на днешната ти среща? — попита по едно време Тайлър, доливайки чашата ми.

— Честно казано, не беше чак толкова лоша — отговорих и започнах да ръся спагетите си с още черен пипер. — Всъщност предложиха ми щатна работа.

— Сериозно? — изгледа ме той, облиза чинията си и се зае с моята.

— Напълно — кимнах. — Като щатен сътрудник на списанието. В самия „Look“ имам предвид. Единственият проблем е, че е в Лондон.

— Но това е фантастично! — извика той, приведе се и ме прегърна с една ръка. — Това е истинска писателска работа, точно каквато ти искаше, нали? Казах ти, че този блог ще бъде твоят голям пробив!

— Обаче е в Лондон! — повторих, наблюдавайки го как спокойно си хваща вилицата и пак продължава да яде. — Трябва да напусна Щатите почти веднага.

— И без това рано или късно щеше да го направиш, нали? — отбеляза Тайлър, загрижен храната ми да не отиде на вятъра. — Прекрасно е, че трябва да го направиш точно заради това!

— Ами, не знам. Редакторката на уебсайта каза, че ако остана, тук винаги ще има работа за мен. — Не бях в състояние да откъсна очи от него. Дори не примигна, когато му съобщих, че ще си тръгвам. — Което означава, че ако искам, мога да остана!

— Но както гледам, няма да го направиш — изфъфли с пълна уста Тайлър. — Така де, все пак онези глупости в нета са едно, а писането за истинско списание — съвсем друго, нали?! Това вече е истинска работа! Работа, която ще ти даде реална възможност да бъдеш журналистка, а не да се правиш на такава!

— Искаш да кажеш, че с блога само се правя, че пиша, така ли? — изгледах го аз. Божичко, с всяко следващо отваряне на устата си този човек все повече и повече улесняваше задачата ми по скъсването с него!

— Анджела, защо се впрягаш толкова? — погледна ме изумено той. Приключил и със собствената си храна, и с моята, той пропълзя от моята страна на масата и обгърна лицето ми с ръце. — Мисля, че ти си много талантлива писателка и че тази работа е една фантастична възможност за теб! Какво ще кажеш да излезем и да го отпразнуваме?

Поради липса на отговор аз се оставих да ме целуне. Но усещането беше странно — не почувствах абсолютно нищо. Отдръпнах се рязко и попитах:

— Тайлър, ако остана в Ню Йорк, ще искаш ли пак да се срещаш с мен?

— Разбира се — прошепна той, захапал лекичко ухото ми.

— Ами ако се върна в Лондон? — продължих да разпитвам, като пак се отдръпнах. — Ами ако се върна в Лондон, но пак искам да те виждам? Въпреки разстоянието? Ще се съгласиш ли на такъв вариант?

— Не мога да разбера накъде биеш — отговори Тайлър и усетих, че се стегна. — Сега се забавляваме, нали?

— Ти очевидно — да — промърморих, скочих от пода и започнах да събирам чиниите. Занесох ги на барплота в кухнята. По-скоро в бокса. А оттам подвикнах: — Искаш да кажеш, че ако се върна в Англия, всичко между нас ще приключи, така ли?

— Анджела! — изръмжа Тайлър и също се изправи. — Изобщо не мога да разбера какви игри играеш! Това не трябваше ли да бъде просто една приятна вечеря?

— Може би. Но очевидно досега не съм си давала сметка, че за теб това няма никакво значение.

— Какво, по… — извика, но не довърши той. — Като че ти си имала сериозни намерения към мен, а?! Мамицата ти! Та ти си чукала някакъв писклив тип от Бруклин, докато си чукала мен, така че изобщо не ми излизай с тези номера!

— Аз съм… — не довърших. Значи все пак редовно е чел блога ми. — Защо не ми каза, щом за теб това е било проблем?

— Защото не беше проблем! — отсече той. — Срещала си се и с други мъже и какво от това?! Аз също съм се срещал с други жени! Ако искаш да знаеш, непрекъснато се срещам с момичета! И нали точно това си търсела, когато си решила да избягаш от родината си?!

— Не съм сигурна. — Всъщност той беше отчасти прав. — Но сега не търся точно това.

— Мисля, че ти изобщо нямаш представа какво търсиш! — изсмя се злобно Тайлър, отправяйки се към вратата. — Точно затова избягвам сериозните връзки, особено с психичните развалини!

— Психична развалина ли? — ахнах. Значи все пак този човек изобщо няма да ми липсва! Какво облекчение! Иначе голям кавалер се оказа, няма що!

— Виж какво, Анджела, ти получи точно това, което сама си търсеше! Искаше да изчукаш някой готин тип, за да компенсираш чувството, че си била измамена от друг! И аз нямам никаква вина, че сега те е страх да се върнеш във Великобритания! Освен това не мога да си губя времето с твоите емоционални глупости от типа „да бъде или да не бъде“!

— Емоционални глупости ли? Ти мислиш, че това са емоционални глупости? — започнах да набирам скорост и аз. И преди да е успял да ми избяга, застанах между него и външната врата.

— Добре тогава, сам си го търсеше! Сега ще чуеш всичко! Да, излизах и с друг мъж, но знаеш ли защо въпреки това продължавах да излизам и с теб?

Той извърна поглед. Да, таванът определено беше много интересен.

— Продължавах да излизам с теб, защото те смятах за мил и почтен мъж! Представяш ли си?! Да, била съм глупава! И просто за твоя информация, правех го не защото ти беше толкова добър в леглото, че не можех да се контролирам — защото истината е, че в тази област имаш още много да учиш!

Това безсъмнено привлече вниманието му.

— Да бе, ти пък затова толкова умело се преструваше! — подхвърли саркастично.

— Това е едно от предимствата да бъдеш психична развалина! — не му останах длъжна аз. Не беше необходимо да знае, че най-безсрамно го лъжа. — Когато десет години подред се преструваш, накрая ставаш специалист в тази област!

Той поклати глава. Стиснатите му устни се превърнаха в тънка злобна линия. При последното надигане на разочарованието и безсилието в гърдите ми аз едва не му раздрах дрехите на улицата. Тази вечер обаче щях да се задоволя да раздера само него.

— Мислех те за чаровен и мил мъж. Вярно, малко сладникав, но като цяло добър човек. Господи! Като си помисля, че дори изпитвах угризения да се срещам едновременно с теб и Алекс! Но както става ясно, не ми е хрумнало, че и ти се срещаш с други жени. И макар че тази вечер възнамерявах да скъсам с теб — да, защото беше точно така! — надявах се поне да останем приятели! Ала щом моите емоционални глупости ти идват в повече, значи най-добре е просто да се ометеш оттук!

Той ме изгледа свирепо и просъска:

— Не желая да понасям всичко това само и само тази вечер да не остана на сухо!

Бутна ме грубо и се изстреля навън.

— Аз също! — изревах след него и затръшнах вратата.

* * *

Продължих да беснея дълго след като Тайлър си тръгна. Но беснеех вътрешно. Иначе стоях като вцепенена. И не бях сигурна на кого ме е яд повече — на Тайлър или на мен самата. Той беше прав, аз наистина го използвах, така че защо толкова се ядосах, че той е правел същото? Бях наясно, че ако в крайна сметка се върна в Лондон, не Тайлър ще бъде мъжът, с мисълта за когото ще заспивам. Накрая успях да накарам краката си да се задвижат и стигнах до телефона. Веднага звъннах на Алекс. Имах нужда да поговоря с него.

Обаче той не си беше вкъщи. Не можех да се обадя и на Джени, защото тя се наслаждаваше на великата си романтична вечер с Джеф. Помислих си да звънна на Ерин или Ванеса, но прецених, че с тях не се чувствам достатъчно близка, за да им споделям подобни неща. И накрая направих онова, до което прибягва всяко момиче, когато магазините са затворени — отворих нова бутилка вино, извадих недокоснатия чийзкейк от хладилника и седнах пред телевизора. Майната им на диетите и да се молим този сезон на мода да излязат широките блейзери! С тази велика мантра в ума аз започнах да пълня устата си. Чийзкейк, вино. Чийзкейк, вино. Чийзкейк, още чийзкейк и вино. И пак вино. До момента, в който почувствах, че вече не мога да сложа ни троха, ни капка в устата си, се оказа, че съм погълнала повече от половината от сладкиша и на практика цялата бутилка вино. Знаех си, че на сутринта всичко ще ми се върне, но засега захарно-виненото опиянение, в което постепенно изпадах, беше истинска манна за душата ми.

Лека нощ!