Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (20)

Двайсета глава

Когато в седем вечерта Тайлър позвъни на вратата ми, Алекс все още не се беше обадил. Отказах да мисля какво би трябвало да значи или да не значи това и вместо това си хвърлих един последен поглед в огледалото, за да проверя състоянието на грима си. Изглеждаше доста добре, безкрайно по-добре, отколкото бих изглеждала преди две седмици. И новата ми рокля на Нанет Лепор също беше разкошна. Ама наистина, Алекс защо не се обажда? Проверих телефона си още веднъж, после метнах през рамо моята (великолепна) чанта и излязох навън.

Още в мига, в който се вмъкнах в таксито, разбрах, че е трябвало да отложа срещата. Тайлър беше в обичайното си любезно състояние — задаваше ми въпроси за седмицата ми, които избягвах, като автоматично му ги връщах.

— Все същото, все същото — усмихна се той и насочи таксиджията към центъра на града. — Голямо тичане. Особено последните два дена, които се превърнаха буквално в трън в задника. Една кратка почивка няма да ми се отрази никак зле. Просто два-три дена някъде навън.

— Прав си — отбелязах, впила очи в гледката, която се нижеше около нас — арката на Уошингтън Скуеър. — Винаги е хубаво да се махнеш за малко някъде.

— Искаш ли да го направим през уикенда? — попита той и ми стисна ръката. Изглеждаше както винаги безупречно. Да, и той беше човек на финансите като Марк, но приликите между тях свършваха дотук. Косата му стоеше разрошена, но видът бе постигнал със съответните продукти за коса, а не от нервно подръпване. А за безупречно скроения му костюм бях абсолютно сигурна, че не е от немачкаемите на „Марк енд Спенсър“. И определено не трябваше да се пере в пералня. — Един мой приятел има къща в Хамптънс, а точно през уикенда ще отсъства по работа. Убеден съм, че Хамптънс ще ти хареса — купон след купон, красота и спокойствие, а също така и плаж. Носиш ли си бански?

— Бански ли?! — подскочих аз, изловена в крачка. Тъкмо се бях отдала на съзерцание на ръцете му, което като че ли продължи една идея по-дълго. Толкова ли е лошо човек да превръща във фетиш ръцете между китката и лакътя?! Неговите бяха по-загорели от тези на Алекс, но като че ли не бяха толкова хубави. Не че си мислех за Алекс. Ни най-малко! — Къде отиваме тази вечер?

— О, забравих да ти кажа. В „Балтазар“. Там е страхотно! Храната им е великолепна, а и мисля, че е точно в твой стил! — подкачи ме той. — Да си ходила в някой нощен клуб напоследък?

— Не и от последната ни среща насам — отговорих. Въобще не ми се мислеше за живи изпълнения в нощни клубове.

— Добре ли си, Анджела? — огледа ме загрижено Тайлър, докато таксито паркираше пред заведението. — Изглеждаш ми малко отнесена.

— О, всичко си ми е наред. — Не ми се струваше честно — да тъгувам за предната част на ръцете на Алекс, когато той дори не благоволи да ми се обади, а в същото време Тайлър да е до мен, да ме води на вечеря и да предлага да ме изведе на почивка през уикенда. — Извинявай! Просто се бях замислила за уебсайта и блога си. Редакторката ми отново ме кани на среща, обаче този път нямам представа защо. Сигурно леко се притеснявам. Това е.

— Иначе всичко върви добре, нали? — попита той, докато ме водеше навътре. Ресторантът действително беше зашеметяващ — истинско френско бистро, претъпкано с красиви хора. Още няколко червени точки за избора му. — Имам предвид уебсайта.

— Не си ли го видял още? — изгледах го изненадано и едновременно с това облекчено. — Доколкото разбирам, върви много добре.

— Честно да си призная, веднъж ми се прииска да го погледна — изрече той, усмихвайки се приятелски на управителя, който автоматично ни преведе покрай все още чакащите двойки. Бяхме настанени на уединена масичка за двама в ъгъла и само секунда по-късно пред нас бяха поставени вода с лед, хляб и шампанско, което Тайлър очевидно бе поръчал предварително. И в този момент си дадох сметка, че дотолкова се бях разгорещила относно някакво си неосъществено обаждане по телефона, че напълно бях забравила колко е хубаво да бъда с Тайлър. — Обаче на работа обикновено съм много зает, а когато се прибера вкъщи, нямам навик да влизам в интернет. Та извинявай. Но иначе се радвам, че върви така добре!

— Не се извинявай. Предпочитам да не го четеш — усмихнах се срамежливо аз и се постарах да се отдам изцяло на момента. — Не мога да ти опиша какво притеснение изживях, когато вчера едно момиче се приближи до мен в кафенето, защото ме е познало! Направо потънах в земята от срам!

— Ако знаех, че излизам със знаменитост, щях да се облека по-изискано — ухили се той и поръча аперитиви и за двама ни. Усетих как мозъкът ми постепенно се превръща в пихтия, а на лицето ми се настанява познатата глупашка усмивка. Мамка му на онзи, дето не се обади по телефона!

— Но аз не съм знаменитост! — възкликнах, същевременно питайки се какво ли разбира той под по-изискано обличане. Когато съблече сакото си, отдолу отново се показа обичайната безупречно изгладена и колосана скъпарска риза и както обикновено, ухаеше божествено. — А ти си знаеш, че винаги изглеждаш страхотно!

— Ти също не изглеждаш много зле. Роклята ти е жестока! — ухили се той и докосна леко с крак моя под масата. — Но не мога да не си помисля, че без нея ще изглеждаш още по-добре!

— Виж ти! — изкисках се аз и се изчервих, защото точно в този момент сервитьорът реши да покръжи около лакътя на Тайлър с бутилката шампанско в ръце. Вече започвах да се радвам, че не отложих срещата, но също така и да се притеснявам, че е възможно до края на вечерта да остана и без разкошната си нова рокля. Каква мръсница!

Вечерята беше божествена. Тайлър действително разбираше от храна. И през по-голямата част от вечерта почти успях да прогоня мислите за Алекс от главата си. По време на аперитивите си разказахме за почивката на мечтите си — аз, предприемаща пътешествие през цяла Америка с тюркоазен кадилак, а Тайлър, обикалящ Европа с частен самолет. А до момента, в който сервитьорите разчистиха ордьоврите, бяхме си разказали любимите филми, телевизионни програми и книги. И най-сетне се сдобих с чувството, че вече наистина знам нещо за Тайлър.

— А аз вече знам за теб, че обичаш рок, нали така? — усмихна се Тайлър, докато поемаше менюто с десертите. — И сигурно харесваш момчета във впити дънки, с дълги коси, протъркани тениски и рок групи със странни имена.

Усмихнах се и поклатих глава, опитвайки се да не си мисля за мека, дълга коса, галеща устните ми.

— Ами ти? — попитах.

— Аз обичам всичко — сви рамене той. — Всякаква музика.

Прехапах устни, защото се сетих какво ми беше казал по този въпрос Алекс още в онова кафене, когато се запознахме. Според него да кажеш, че обичаш всякаква музика, означава, че не харесваш никаква. Ама че арогантност, нали?! И на всичко отгоре продължава да не ми се обажда!

— Извинявай, но се налага да отида до тоалетната — прошепнах на Тайлър, метнах на рамо красивата си чанта и се насочих към стълбите. Мамка му! Три пропуснати обаждания! И всичките — от Алекс! Пуснах струя студена вода върху ръцете си, подсуших ги и едва тогава събрах смелост да набера гласовата си поща. Обещах си, че ще прослушам съобщението му само веднъж.

„Здравей! Обажда се Алекс! — започваше той. — Все още ли държиш да се видим утре? Обади ми се!“

И толкова. Погледнах часовника си. Беше едва девет и половина. Все още имаше време да се обадя, за да се разберем за утре. Но не и докато съм с Тайлър — това вече щеше да бъде прекалено!

— Вече се чудех дали някога ще се върнеш! — засмя се Тайлър, когато се върнах на мястото си. — Да не би там да има някакво шоу?

— О, не! — изчервих се аз. — Просто имаше много хора. — Надявах се той да не е наясно с броя на тоалетните в заведението. — Твърде много жени, прекалено малко кабинки.

— Аха! — поклати глава той. Действително изглеждаше невероятно добре. Чупливата коса, леко изгубила форма от работния ден, усмихнатите очи, лекият загар по кожата. Ала когато пое ръцете ми в неговите, единственото, за което можех да мисля, беше маникюрът на ноктите му, които изглеждаха абсурдно в сравнение с протритите от струните пръсти на Алекс.

— Искаш ли десерт? — попита той, приведе се през масата и допълни вече по-тихо: — Или може би да се връщаме у дома и там да десертираме нещо по-добро?

— О, ами… Утре имам среща с редакторката ми рано сутринта, още в девет — изфъфлих, опитвайки се да не обръщам внимание на горещината, надигнала се в гърдите ми. — Тази вечер трябва да си легна навреме.

— Аз също трябва да ставам рано! — сви рамене той и направи знак на сервитьора да донесе сметката. — Освен ако не държиш да ми покажеш твоята стая, разбира се!

— Ами аз… исках да кажа… може би не точно тази вечер. — Вече бях толкова зачервена, че имах чувството, че сигурно светя като крушка. — Ако трябва да бъда честна, цял ден ме боли глава и… Съжалявам!

— Няма за какво! Щом не си добре… — не довърши той, плъзна поглед из ресторанта и започна да барабани с пръсти по масата.

— Искаш ли да се видим някой друг ден от седмицата? — изстрелях, без изобщо да мисля. Господи, ама какво ми става наистина?! Ако не внимавам, току-виж съм се оказала омъжена за него от учтивост! — Бих могла аз да приготвя вечерята. Петък вечер?

— Защо не! — кимна той, но без да ме поглежда. — Звучи страхотно!

Напуснахме ресторанта насред неловка тишина. За мое щастие Тайлър веднага успя да спре такси. Опитах се да измисля някаква тема на разговор, обаче нищо не ми хрумваше. Накрая изтърсих:

— Страхотен ресторант!

Трагична история.

— Да, тук винаги е много хубаво.

— Жестоко!

— Аха!

Очевидно нямаше да бъде лесно. Опитах се да сложа ръка върху коляното му и да му се усмихна чаровно, но той просто покри ръката ми със своята, без да ме поглежда. Вторачих се през моя прозорец, бъхтейки се да измисля как така да завъртя разговора, че накрая да го поканя у дома на кафе. Но преди да успея да предприема поредния жалък опит за започване на разговор, таксито вече завиваше по Лексингтън авеню и спираше пред моята кооперация.

— Значи до петък, нали? — подхвърлих, докато той ми подаваше ръка. Може и да ми беше бесен, но винаги си оставаше джентълмен.

— Разбира се — кимна той, леко размеквайки се и се приведе да ме целуне за довиждане. — А ти се погрижи за себе си! Никакви главоболия за уикенда!

Усмихнах му се и му помахах за довиждане. Едва тогава отворих чантата си, извадих си телефона и се обадих на Алекс. Изглеждаше ми малко долно да изпратя един мъж и веднага след това да се обадя на друг, но така стояха нещата.

— Здравей, Алекс! — Опитах се да звуча безгрижно, когато той вдигна чак на третото позвъняване. — Обажда се Анджела.

— Здрасти! — прозя се той. Прозявка в десет вечерта? Не особено достойно за един рокаджия. — Извинявай, че пропуснах обажданията ти. Откакто си тръгна оттук, работя в студиото и сега съм абсолютно грогясал.

— Студиото ли? — изумих се аз. Ето ви поредният приказен въпрос от най-големия специалист на света по водене на разговори.

— Аха. Исках да направя няколко демо записа на новите песни — отговори той. — И напълно изгубих представа за времето. Дори нямам представа какъв ден сме днес. Ти къде си?

— Току-що се прибирам от вечеря с един приятел — отговорих и се облегнах на стената. Вечерта беше приятна и топла, обаче от сънливия глас на Алекс започваха да ме побиват тръпки. — Е, какво се разбираме за утре?

— Да бе, вярно. Ами и без това нямам никакви планове. — Някъде при него се разнасяше тиха музика. Доколкото можех да преценя, пееше самият той. — Ако искаш, бих могъл да те разведа из Уилямсбърг. Какво ще кажеш?

— Прекрасна идея! — възкликнах и се усмихнах нелепо на минаващия покрай мен човек, който ме изгледа така, сякаш бях хахо. — Къде ще се чакаме?

— Ами… какво ще кажеш на станцията на Бедфорд авеню? Някъде към единайсет? — Нова прозявка. Адски готино!

— Окей. Значи ще се чакаме там. — Беше мой ред да се прозея. Очевидно беше заразително. — Приятни сънища!

— Няма начин да не бъдат. Ще си пестя енергията за утре! — Прозявка. — Лека нощ!

Усмихнах се и затворих. Срещата с Тайлър бе отдавна забравена, бъдещата с Алекс — в центъра на вниманието ми.

Направо не можех да повярвам колко рано се прибирам вкъщи — толкова, че дори изпреварих Джени от работа. Грабнах лаптопа си и се излегнах на дивана. Замислих се какво да разкажа този път. Ако напиша колонката си сега и я сейвам, утре бих могла да я изпратя направо от дома на Алекс, без да се налага да прекъсвам срещата ни. Набързо нахвърлях подробностите от срещата си с Тайлър и подхвърлих няколко бегли намека за разходката си из Бруклин с Алекс. Озаглавих текста си „Балтазар или Бруклин?“, след което изключих компютъра и задрямах на дивана. Мери беше подчертала, че читателките й са луди по типове от Уолстрийт, така че аз просто давах на хората това, което искат!