Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (23)

Двайсет и трета глава

Очаквах да бъда събудена от непреодолимо желание за повръщане, но вместо това бях събудена от лудешко тропане по вратата. Беше събота сутрин. Надигнах се замаяно, надникнах през облегалката на дивана и се примолих да не са крадци. Или убийци. Всъщност крадците са като че ли за предпочитане. Така си помислих, когато предпазливо надникнах през шпионката. Не бяха нито крадци, нито убийци. Вместо грамадни страшни мъже, облечени в черно, зърнах една миниатюрна Джени с крайно измъчен вид, облечена само по бельо и мъжка тениска. Интересно модно решение. Не знам защо, но интуицията ми подсказа, че историята, която върви към тази физиономия, не е от щастливите.

— Джени? — изрекох бавно. — Добре ли си?

— Скъсахме — промърмори и поклати глава, сякаш сама не си вярваше. Очите й бяха фиксирани в нещо в близката далечина, което само тя си виждаше. — Той ме захвърли. Отново.

— Какво?! — тръгнах след нея, докато тя със зигзагообразна походка се насочи право към дивана. И като че ли авангардният й ансамбъл не беше достатъчен, но и тя самата буквално вонеше на алкохол. — С Джеф сте скъсали?!

— Каза, че ме обичал, обаче не можел да бъде с мен. — Сбърчи нос и продължи да се взира в своята си любима точка. — Каза, че всеки път, когато си тръгвам от него, той се притеснявал, че пак ще му изневеря, и не бил сигурен, че ще може да живее цял живот с тази мисъл.

— Ама той те обича! — извиках и я прегърнах. — Ти също го обичаш!

— Той обаче казва, че това не било достатъчно — изрече тя. Гласът й ставаше все по-тих и безпомощен. — Казва, че вече не ми вярвал.

— О, Джени, толкова съжалявам! — промърморих и подпъхнах краката й под задника й. Беше като парцалена кукла.

— А аз си мислех, че този уикенд ще ме покани да се преместя при него! — усмихна се тъжно тя. — И се притеснявах как ще ти кажа, че се изнасям. Но се оказа, че той дори не иска да ме вижда, а какво остава — да живее с мен!

— Но той те обича! Всички го виждат! — повторих аз, опитвайки се да повдигна пелената, покрила съзнанието й. Изпитвах ужас от стъкления й поглед, който продължаваше да се взира напред. — Вероятно просто му трябва време да го осъзнае.

Джени поклати унило глава и промърмори:

— Разполагаше с достатъчно време. Имаше цялото шибано време на света! А аз бях тази, която спря времето за цяла година, за да му даде възможност да осъзнае колко много му липсвам. — Тихо ридание. — Обаче не мога да продължавам така! Прекалено много го обичам!

— Каза ли му го? — попитах и я прегърнах, защото усетих, че започва да трепери.

— Ти как мислиш? — прошепна тя и покри лицето си с ръце. — Обаче на идиота изобщо не му пука! Мамицата му! Казва, че ме обичал. Трънки! Та той дори няма представа какво е любовта! Защото ако имаше, никога нямаше да постъпи така! Никога нямаше да ме изгони!

— Започвам да си мисля, че повечето мъже въобще не схващат за какво става въпрос в една връзка — въздъхнах съпричастно аз.

Джени ме изгледа смръщено. Май не казах нещо както трябва.

— Ти сериозно ли?! — извика. — Слушай какво, не мога цял живот да седя и да те слушам как се вайкаш за това кого харесваш и кого не харесваш и защо бившият ти вече не те обичал, разбра ли?! Светът не се върти около теб, проумей го най-сетне!

— Изобщо нямах предвид това — изрекох в опит да се защитя. Опитах се да си припомня, че когато изпадне в подобни състояния, тя изобщо не мисли какво говори. — Просто исках да кажа, че дори когато ги мислим за готини, те не винаги се оказват такива. Може би и при Джеф е така. Ти си прекалено добра за него, Джени!

— Мамка му! — изкрещя тя. — Ето че пак започваш! Това просто не е вярно, Анджела! Непрекъснато си говорим всичките онези мръсотии за това как всички мъже били мръсници, а ние, бедните женици, сме използваните и захвърляните, но това просто не е истина! Джеф не ме обича, защото аз му изневерих! Това е! Бившият ти не те обича, защото… и аз не знам защо, да го вземат мътните! Но пък и как би могъл да те обича?! Как би могъл да обича жена, която първо на първо не обича себе си?!

— Не става въпрос за Марк — казах и се изправих. Трябваше да изляза, преди да съм казала нещо, за което да съжалявам. Преди тя да е казала нещо, за което няма да мога да й простя. — Всъщност имах предвид Тайлър. Оказа се, че не е чак толкова миличък и възпитан.

— Че на кого му пука, бе?! Ти просто го чукаше, защото ти напомняше за бившия ти! О, и още по една причина — защото беше адски богат! — продължи да набира скорост Джени. Обърнах се и видях как изпразва остатъците от моето вино в голяма порцеланова чаша и ги поглъща. — Е, поне сега можеш изцяло да се отдадеш на своята пошла рокаджийска фантазия!

— Изобщо не възнамерявам да продължавам да те слушам! — извиках и си грабнах чантата, оставена до вратата. — Не съм длъжна да те слушам! И направо не знам как успяваш да се представиш като страхотен човек, на когото наистина му пука за хората и който наистина иска да им помогне, когато не можеш да помогнеш първо на себе си!

— Ти защо просто не си грабнеш партакешите и не си се прибереш у дома при мамчето?! — изпищя Джени. — Защо не вземеш да оставиш и мен, и Алекс, и всички останали да си живеем истинския живот? Да, беше забавно, но може би, просто може би, когато се прибереш у дома, най-сетне ще престанеш да се опитваш да бъдеш нещо, което не си! Мислила ли си за това, Анджела? Може би причината, поради която не можеш да стигнеш до извода каква искаш да бъдеш, е, че просто вече си тази, която си! Тази тъпоумна, нерешителна, скапана смотла, която виждаш в огледалото, си ТИ! И всички сме това, което виждаме в огледалото! Колкото по-скоро го осъзнаеш, толкова по-добре! Писна ми да те държа за ръчичка и да чакам сама да се сетиш за всичко това!

* * *

Излязох и затръшнах вратата зад гърба си. За втори път през последните двайсет и четири часа. Не знаейки какво друго да направя, аз извадих телефона си и набрах номера.

— Ало?

— Луиза?

— Анджела?

Бяха объркана. Нали набрах къщата на мама, а не тази на Луиза?

— Къде е майка ми? — попитах. Не бях убедена, че ще мога да се справя и с това.

— В момента прави чай. Отивах на тенис и минах да й донеса снимките от сватбата. Едва вчера бяха готови — каза Луиза.

Само чуването на гласа й беше достатъчно, за да събуди всички спомени. Не за сватбата или за излавянето на Марк в крачка, а другите, за истинския ми живот. За моите двайсет и седем години живот. Значи тя ще пие чай с майка ми и двете ще гледат снимките от сватбата, ще гледат и мен на тях, сякаш последните три седмици изобщо не ги е имало. И може би за тях беше точно така.

— Къде си сега, Анджела? — попита Луиза. Нито крещеше, нито звучеше ядосана. — Майка ти казва, че все още си в Америка.

— Да. В Ню Йорк съм. — Приседнах на най-долното стъпало на стълбището. — Тук съм от… тогава.

— Господи, като че ли мина цяла вечност! — въздъхна Луиза. — Ще ми се и меденият ни месец да беше толкова!

— Луиза — изрекох бавно, — не си ли ми сърдита?

— Да съм ти сърдита ли? — изуми се тя. — По-скоро ти не си ли ми сърдита?

Прехапах устни и се втренчих във външната врата на кооперацията. Очите ми бързо започнаха да се пълнят със сълзи.

— Ама аз провалих сватбата ти! — отроних, като се опитвах да не позволя на всички сълзи да рукнат едновременно. — Толкова съжалявам!

— О, Анджела! — подсмръкна Луиза и сълзите й се усетиха дори от това разстояние. — Това ли си си мислела през всичките тези три седмици? Че си провалила сватбата ми? Аз съм тази, на която трябва да се сърдиш! Аз съм тази, която сгреши! Трябваше още от самото начало да ти кажа за Марк и онази повлекана Кейти! Още в мига, в който разбрах!

— Мама ми каза, че тя се е преместила да живее при него — прошепнах и събрах колена. — Виждала ли си го?

— Да, виждам ги понякога в тенисклуба — отговори неохотно Луиза. — Обаче той е наясно какво мислим за него с Тим. И затова не може да се каже, че бързаме да си пием питиетата заедно. О, Анджела, моля те, не ми казвай, че през цялото време си стояла там съвсем сама и си си мислела, че на мен изобщо не ми пука как си!

— Всъщност не съм била сама — отроних. — Живея с една приятелка, едно момиче, с което се запознах тук, но мисля, че скоро ще трябва да се връщам у дома.

— Разбира се, че ще се върнеш у дома! — отсече Луиза. Гласът й беше толкова познат, въпреки че ми звучеше като чужденка. Очевидно прекалено много време бях изкарала сред хора с американски акцент. — Можеш да останеш при нас! Ние ще се грижим за теб!

— Впрочем предложиха ми работа в едно ново списание — казах, опитвайки се да намеря някаква твърда почва, върху която да стъпя. — Тук пиша едни неща за един уебсайт, та така научили за мен и сега ми предлагат работа като щатен сътрудник. Старши.

— Ето, видя ли?! Значи не всичко е толкова черно, колкото си мислиш! Защо не вземеш веднага да си събереш багажа и да се върнеш при нас? Още днес, а утре ще те чакаме на летището! Не мога да понеса мисълта, че си седиш там сама и се притесняваш! Моля те, Анджела, просто искам да знам, че си добре! Просто искам да те видя!

— Никога не съм оставала сама — повторих и погледнах през вратата към типичните за Ню Йорк тълпи и натоварен трафик. — Освен това тук ми харесва. Честна дума! Даже почти се чувствам добре!

— Но не ми звучиш така, Анджела — въздъхна Луиза. — Слушай, защо не вземеш да ми звъннеш, когато резервираш полета си? Нали знаеш какво ще ни оправи? Няколко пинти „Бен и Джери“ и „Мръсни танци“!

— Вече съм минала по този път, Луиза. — Поклатих глава, спомняйки си защо бях избягала оттам. — Не мога да кажа, че и тук нещата са идеални, но самото връщане у дома няма автоматично да оправи всичко!

— Анджела, нуждаеш се от приятелите си! Послушай сърцето си, момиче! — възкликна тя. — Онова, което стори Марк, е със сигурност отвратително и ние никога няма да му простим за това, обаче ти трябва да се върнеш у дома! Рано или късно трябва да го направиш! Не можеш вечно да бягаш, нали?!

— Не мисля, че ме разбираш — отбелязах, изправих се и излязох сред почти свежия навън въздух. — Аз не бягам! Да, когато напуснах Англия, наистина бягах, но сега тук имам някои истински възможности! С мен се случиха някои много вълнуващи неща!

— Когато човек е на почивка, всичко му изглежда вълнуващо. — Луиза очевидно започваше да ми говори така, сякаш бях пияна. Или петгодишна. Въздъхнах. — Но слез на земята, Анджела! Ти трябва да продължиш да живееш!

— Да, напълно си права — кимнах, завих зад ъгъла и вдигнах глава към Крайслер Билдинг. Все още ми късаше сърцето — толкова беше красива тази сграда! — Но връщането ми вкъщи не означава продължаване на живота, а по-скоро връщане към нещо, което ме е направило нещастна!

— Анджела! — Луиза като че ли започваше да губи търпение. — Доколкото разбирам, мислиш, че вече си оставила историята с изневярата на Марк зад гърба си.

— Не ми казвай какво мисля аз! — изрекох и вече започнах да набирам скорост. — Права си, че Марк е пълен боклук. Ако някога има късмет да го зърна, сигурно ще го кастрирам, но онова, което ми стори той, не може изобщо да се сравни с другото, което сама си направих! — Усещах как думите на Алекс започват да се нижат от устата ми. Интересно чувство. — Истината е, че ние от години не бяхме щастливи. Защото ако не беше така, той нямаше да се сети да погледне някоя друга. Просто трябваше да го напусна още тогава, Луиза! Трябваше! Обаче бях прекалено уплашена от промените. И така похабих ценни години от нашия живот — и неговия, и моя. Ей така, просто ги захвърлих на бунището!

— Ама… — опита се да ме прекъсне Луиза, обаче аз не бях готова да спра.

— А през последните три седмици усещам, че най-сетне наистина живея! Че вземам добри решения, че правя добри неща. И ако сега се върна, какво ще стане тогава?

— Ще бъдеш с хора, които те обичат и които се притесняват за теб — отговори Луиза. Обаче гласът й въобще не звучеше като глас на човек, който ме обича и се притеснява за мен. Поех си дълбоко дъх, преди да съм казала нещо, което не искам. И точно тогава дочух сигнала, че някой друг ме търси.

— Трябва да затварям, Луиза — казах, заслоних очите си с ръка и вдигнах очи към квартирата. Да, Джени стоеше до прозореца, гледаше ме и държеше телефон до ухото си. — Засега все още не знам какво ще направя, но можеш да кажеш на мама, че съм добре и ще се обадя в понеделник. Става ли?

— За бога, Анджела! — Луиза вече не беше в състояние да сдържи гнева си. — Ти живееш в измислен свят! Събуди се и се върни у дома!

— Виж за това не знам — свих рамене. — Но до понеделник ще ми се изясни. Обичам те, Луиза! Радвам се, че си добре!

И преди да успее отново да отвори уста, за да започне да ме врънка да се прибера, аз затворих. Джени вече беше затворила и когато вдигнах очи към прозореца, беше изчезнала оттам. Аз все още не бях готова да се върна при нея, но не бях готова да се върна и в Лондон. Нуждаех се от място, където да помисля.

* * *

В продължение на час обикалях улиците. Надолу, наляво, надолу, надясно, пак надолу. Даже не разбрах как съм стигнала до Емпайър Стейт Билдинг, докато не налетях право на опашката от туристи.

— Гледайте си в краката, по дяволите! — промърмори някакъв излишно дебел британски господин и въздъхна, когато отминах с нечленоразделни извинения. — Тъпи американци! — кимна на другаря си. — Големи грубияни!

Намерих си тихо местенце пред вратата на някаква аптека на ъгъла на улицата и вдигнах очи към върха на сградата. Но там не намерих отговорите, които търсех. Видях само спомени, подсилени от безбройните часове, прекарани пред телевизията, и гледане на филми — и всичко това подправено с някой и друг спомен от посещението си на върха на кулата с Алекс. По едно време обаче усетих, че тълпите започват да ме задушават. Отърсих се от замайването и се завъртях на балетните си пантофки. Нагоре. Навън от центъра. През първите петнайсет пресечки си мислех, че вървя към парка, но докато пресичах от Пето авеню към Шесто, се сетих за друго убежище. Дано там успея да напълня главата си с нещо друго, освен колелото на въпросите, в което продължавах да се въртя като хамстер.

Въпреки че беше относително тихо местенце — все пак беше музей, — „Мома“ се оказа доста по-шумен от последния път, когато бях идвала тук. Платих си двайсетте долара за вход и скочих направо на ескалатора, който ме отведе до петия етаж. Бях изненадана от огромния брой деца, които тичаха наоколо. „Адски напредничави родители“ — казах си аз, макар че тайничко ми се искаше тези напредничави родители да си подберат челядта и да я откарат отсреща във „ФАО Шварц“. Въпреки множеството посетители нито един от тях не ми каза и думица, когато се отпуснах на пода точно срещу картината „Светът на Кристина“. Вторачих се в нея. Дори не заплаках. Само седях и се взирах, изгубвайки се във всяко отделно стръкче трева. Не обръщах внимание на шепнешком подхвърляните около мен коментари, макар да не сдържах нацупването си, когато някакъв образ подметна на гаджето си, че сигурно изпълнявам пърформънс. Хей, да не би да съм с мечешки костюм, бе, хора?! А след това се изолирах за всичко — за всяка отделна дума, за всеки отделен човек. За хората, които бяха там, и за хората, които ги нямаше. Затворих се за всички съвети, желани или нежелани — не че някой ми беше казал нещо, което искам да чуя, но иначе всички бяха прави. Джени беше права — аз бях една голяма смотла. Луиза беше права — аз наистина избягах. И Тайлър също беше прав — аз действително не знаех какво искам. Но вече беше крайно време да реша.

* * *

Измина час или може би цял ден, докато накрая събера сили да се надигна от пода. Какво значение има колко? Докато изтривах няколко издайнически сълзи, промъкнали се между миглите ми, и се опитвах да събера разрошената си коса на опашка, забелязах, че този път аз съм тази, която я гледат втренчено. Да, там, облегнат до ескалатора, стоеше Алекс. Той се усмихна тъжно и вдигна ръка. Замръзнах за момент, а после и аз помахах, защото не знаех какво друго да направя. Той ми кимна хладно и се приближи.

— Здравей! — изрече тихо.

— Здравей! — отговорих. След толкова дълго мълчание гласът ми звучеше адски странно. — Какво правиш тук?

— Джени се обадила на Джеф, Джеф се обади на мен, аз се обадих на теб, а ти не отговори — каза той. — Една дълга верига от хора, обаждащи се на други хора, докато накрая се сетих, че вероятно си тук.

— Ясно — кимнах. А после: — Какво? Джени се обадила на Джеф?!

— Не знаела номера ми, а и сигурно си е помислила, че си дошла у дома — обясни той. Не смеех дори да си представя колко ужасно изглеждам. — Много се разтревожила за теб.

— Но те скъсаха — изрекох тихо и си спомних колко бясна беше Джени. Щеше ми се да можех да върна времето назад и пак да се опитам да проведа онзи разговор. — Джени и Джеф. Тя беше много притеснена.

— Той също — отбеляза Алекс и ме погледна. — Надявам се, че накрая ще си изяснят нещата, но със сигурност е трудно, когато повече не можеш да имаш доверие на другия.

— Като че ли напоследък всички това правят — изясняват си нещата. След известно време започва да ти писва.

— Така е, но какво друго бихме могли да сторим? — Алекс сложи нежно ръка на рамото ми. — Искаш ли да поговорим?

— Не и тук — отговорих и го оставих да ме поведе към ескалаторите, а след това навън.

— Е, кажи какво става? — попита накрая той, след като три минути ме гледа как търкам с нокът някакво несъществуващо петно на дънките си.

— Предложиха ми работа в Лондон — отговорих и вдигнах очи към него. Място, не по-лошо от всички останали за започване на този разговор. — А после между мен и Джени избухна жесток скандал, след това се обадих у дома и после избухна жесток скандал между мен и тамошната ми приятелка, а сега, тъкмо когато реших, че вече имам някаква представа какво искам, съм принудена отново да се върна в самото начало.

— Олеле! А за последно се видяхме едва вчера, нали? — изгледа ме изумено той. — Е, какво искаш да правиш?

— А ти какво щеше да направиш, ако беше на мое място? — попитах и наклоних глава, опитвайки се да го разгадая. Той очевидно беше решил да не издава чувствата си. — Ако можеше да се върнеш при приятелите и семейството си, където няма да имаш никакви визови проблеми, а ще разполагаш със страхотна работа, или пък ако можеше да останеш тук, където не си сигурен за абсолютно нищо, какво щеше да направиш?

— Анджела, не мога да взема подобно решение вместо теб — отговори Алекс, хвана ръцете ми и ги задържа в своите. — Няма да бъде честно!

— Напротив, щеше — ако те помолех да го направиш. — Опитах се да му се усмихна, но той не ми върна усмивката.

— Нямаше да бъде честно, защото аз нямам представа какво трябва да направиш — каза той и стисна ръката ми. — Знаеш какво чувствам към теб, но не очаквай от мен да те моля да оставаш тук заради мен! Освен това не съм само аз, нали? Ами другият?

Моля ви, кажете ми, че всичко това не се случва! Не и с мен!

Алекс извърна очи.

— Няма друг — побързах да отсека. — Само ти си!

— Прочетох блога ти, Анджела, и някак си вече знам. Моля те, не ме лъжи! — Алекс поклати глава и ръцете му около моите се отпуснаха. — А Джени ми каза, че си се скарала окончателно с него, но не знам. Не знам, Анджела, наистина те харесвам, но току-що успях да намеря себе си и честно да ти кажа, не желая да започвам нова връзка, в която пак не мога да имам доверие на жената до мен. Връзка, в която не мога да бъда сигурен какво ще се случи утре.

— Как въобще можеш да бъдеш сигурен какво ще се случи утре? — извиках аз и отново хванах ръцете му. — Иначе ти се кълна, че няма друг мъж в живота ми! Известно време имаше, но по един нищожен начин. Освен това не съм се карала с него — просто му казах, че вече не желая да го виждам. Искам да виждам теб. Само теб! Какво друго ти каза тя?

— Няма значение. Щеше ли да ми кажеш, че се срещаш с още някого, ако не бях ти казал, че знам? — попита. Усмихваше се, ала усмивката му беше толкова тъжна, че сърцето ми се късаше, като го гледах. — Ако не бях прочел за това в блога ти?

— О, боже! Ще ми се изобщо да не бях започвала този блог! — простенах. — Моля те, Алекс, честна дума, само ти си в моя живот! Срещнах другия, преди да срещна теб и просто… само се срещах с него, защото… ами… и аз самата не знам защо. Проклетият блог няма значение! Както и Ерин, Джени и всички останали. Само ти имаш значение за мен! Наистина, честна дума и напълно!

— Добре тогава. — Гласът му звучеше толкова измъчено, че изобщо не можех да го погледна. — Какво щеше да направиш, ако ме нямаше мен, нямаше я Джени, нямаше и другия и все така разполагаше със същия избор, който трябва да направиш съвсем сама? Защото всичко се свежда точно до това.

— Не съм много сигурна, но изобщо не искам да бъда съвсем сама, Алекс.

— И не си! — прошепна той и погали лицето ми. Сълзите сами започнаха да се стичат по бузите ми. — Не си сама! Мислиш ли, че Джени щеше да се подложи на унижението да се обади на Джеф, ако не се притесняваше за теб?

— Не — прошепнах. — Но нямах предвид Джени, нали?

— За това, което имаше предвид, просто му трябва още мъничко време — отговори той след кратка пауза. — Лично аз се нуждая от още малко време и смятам, че ти също се нуждаеш. Каквото и да е това, което е между нас, сигурен съм, че няма никакъв смисъл да седим и да го оплакваме след само три седмици!

— Недей… — Не довърших, защото точно в този момент забелязах Джени. Беше облечена със същата мъжка тениска на Джеф, но поне сега се беше сетила да си обуе дънки, преди да излезе. — Не го прави чак толкова лошо!

— Не е лошо — отбеляза усмихнато Алекс. — Хубаво е! Даже много хубаво, ако искаш да знаеш! Но може би просто не е в подходящото време.

— Смяташ ли, че трябва да се върна у дома? — прошепнах, надявайки се, че този път наистина ще ми отговори.

— Може би — кимна той, изтри сълзите ми с палеца си и се приведе, за да ме целуне. Неговите сълзи обаче оставиха нови следи по бузите ми. — Смятам, че трябва да правиш онова, което искаш да правиш, което наистина искаш да правиш! А сега трябва да тръгвам, но ще ти се обадя. Или ти ми се обади, когато си поговорите с Джени.

Кимнах, обаче нямах сили да пусна ръката му. Знаех, че той няма да ми се обади. Загледах се след него как пресича двора, а после излиза на улицата и накрая изчезна.

— Анджела? — По-тиха от тази Джени досега не бях виждала. Около очите си имаше черни петна от спирала, а косата й приличаше на птиче гнездо. Изглеждаше точно така, както аз се чувствах. И може би както изглеждах и аз. — Анджи?

— Съжалявам! — подсмръкнах, когато тя приседна на стъпалото до мен. — Изобщо не трябваше да споменавам нито Тайлър, нито когото и да било. Знам колко много обичаш Джеф.

— Млъкни! — заповяда Джени и се усмихна през сълзи. — Ако не престанеш да бъдеш толкова досадно учтива, никога няма да се стиковаме като съквартирантки! Радвам се, че каза онова, което каза! Дойде ми много добре! Джеф не може да ми прости, защото и аз не мога да простя на себе си. А ти нямаш никаква вина за това. Аз пък изобщо не трябваше да казвам онези неща, които казах за теб! И изобщо не исках да споменавам пред Алекс нещо за Тайлър — просто изхвърча от устата ми. Иначе му казах, че той е единственият в твоя живот. Ако решиш да ми се разсърдиш, ще те разбера.

— Я престани, чуваш ли?! — извиках и поставих ръка на рамото й. — Сега смятам, че ти си досадно учтивата! Ако ми беше хвърлила този вербален бой още при първата ни среща, сигурно никога нямаше да забъркам тази каша!

— Значи ще се върнеш у дома? — извика радостно Джени, хвана ме за ръка и се изправи. Ръцете й бяха по-малки и по-меки от тези на Алекс, но бяха точно толкова силни, колкото и неговите.

— Джени, предложиха ми работа в Лондон — изрекох със сериозен тон. — И мисля, че трябва да я приема!

— Сериозно?! — Тя се отпусна обратно на стъпалото до мен. — И сега просто ще си тръгнеш?

— Това е най-разумното решение. Логичното всъщност. Работата е страхотна!

— Ама нали знаеш, че каквото и да решиш да направиш, няма отърване от мен?! — повдигна вежди Джени. — Човек не може да оцелее след два урагана Джени и да се измъкне така лесно от мен!

— Не знам какво щях да правя без теб! — усмихнах се аз. И това беше вярно. Не можех да си представя тя да не е част от живота ми. Само за три седмици тя се превърна в такава неразривна част от мен, каквато беше и Луиза.

— Какво каза Алекс за тръгването ти? — попита тя.

Опитах се да се усмихна, да говоря, но единственото, което успях да направя, бе да поклатя глава и да пусна още някоя и друга сълза.

Джени ме придърпа към себе си за дълга, топла прегръдка. Помогна ми! След известно време прошепна в ухото ми:

— Знаеш ли, мисля, че не успях да изям всичкия чийзкейк, който си оставила в дневната. Искаш ли да се върнем, за да видим какво е останало от него?

Кимнах беззвучно и се оставих да ме вдигне на крака. И макар да успях да го направя, имах чувството, че стомахът ми все още е прикован към стълбите, а сърцето — в петите, стремящо се всеки момент към свободата. Странно, но във връзката с Марк никога не съм имала подобни усещания. Значи това било то да изгубиш любим човек!…

— Каквото и решение да вземеш — каза Джени, постави косата ми зад ушите и продължи да говори бавно и ясно, сякаш бях бавноразвиваща се, — то ще бъде най-правилното! Знаеш го, нали? А тази сутрин не се изразих много добре. Всъщност въпреки че тази объркана, нерешителна смотла си пак ти, аз продължавам да смятам, че си забележителна жена!

Хванахме се за ръка и излязохме на улицата. Никой не се загледа след нас, никой не ни погледна втори път. Две сълзливи девойки във вчерашните си дрехи, държейки се една за друга като удавници за сламка. Нюйоркчани са виждали къде-къде по-странни неща.

* * *

Горещината беше толкова непоносима, че започвах да се питам дали Ню Йорк не е спрял времето, изчаквайки ме да реша какво да направя. Наближаваше девет вечерта, а навън беше все още толкова светло и толкова непоносимо влажно, че все едно беше средата на следобеда. Обаче не беше. Точно тогава аз все още ридаех тихичко на стълбите пред „Мома“ и гледах как Алекс се отдалечава от мен, а сега седях на перваза на прозореца си и гледах как Джени се отдалечава на път за работа, помахвайки ми с ръка. Наложи се да впрегна целия си чар (който в моя случай не е в завидни количества), за да я убедя, че нито ще изчезна, преди да се е върнала, нито ще извърша самоубийство, скачайки от прозореца. Или поне не без петнайсетминутно предупреждение по телефона. Тя вече беше пропуснала една смяна, за да тръгне да ме търси из целия град, и затова не исках да пропуска и тази и да си навлича неприятности. Иначе точно сега един филмов маратон от „Ловци на духове“ и „Ловци на духове 2“, придружени от няколко пинти „Бен и Джери“, нямаше да ни се отразят никак зле.

Хората под мен вървяха надолу по улицата и в най-буквалния смисъл на думата изливаха шишета вода върху главите си и наблюдаваха как капките цвърчат по тротоара. Даже кулата на Крайслер Билдинг излизаше от фокус, обгърната в гореща мараня. А, не! Не бях създадена за подобни горещини! Или да бъда така безцеремонно изоставяна. Или да вземам множество ключови житейски решения за твърде кратко време. От другия месец определено ще се постарая да ги сведа максимум до едно. Е, най-много две решения. А сега действително нямах представа какво да направя. Последните две седмици бяха най-удивителните в моя живот, но какъв е смисълът да живееш в Ню Йорк, когато се оказва по-трудно и от живота в Лондон?!

От друга страна, ще бъде фантастично да се върна у дома и автоматично да се превърна в най-готиното момиче в стил „Сексът и градът“ с моя нов гардероб, моята разкошна чанта на Марк Джейкъбс и моята завидна нова работа! Иначе дълбоко в сърцето си бях наясно, че вече съм превъзмогнала Марк и че изобщо не ме е страх да го срещна. Мама и татко ще бъдат… ами… със сигурност ще искат да знаят къде могат да ме намерят в случай, че решат да се чупят някъде за малко и им трябва гледач за котака. А с Луиза ще поговорим и ще оправим всичко между нас. Оттук нататък нещата би трябвало вече да бъдат различни. Защото аз бях различна.

— Ще бъда пълна глупачка! — казах си тихичко. — Ще бъда пълна глупачка, ако не го направя!

Отлепих бедрата си от перваза на прозореца, оставяйки зад себе си няколко пласта изгоряла от слънцето кожа, и започнах издирването на паспорта си. Не беше в моята (приказна) чанта, не беше и на дъното на чекмеджето на нощното ми шкафче. Значи можеше да бъде само на едно друго място. Клекнах, наведох се под леглото и измъкнах оттам сака си. Вътре се мъдреха единствено моят паспорт, старата ми чанта и някаква смачкана купчина в цвят, който можеше да мине и за кафе.

Шаферската ми рокля.

Измъкнах я на светло и я вдигнах пред себе си. След като през последните седмици не бях правила нищо друго, освен да ям, сега шаферската ми рокля ми се стори смешно миниатюрна. За първи път от месеци насам нямах никаква представа колко килограма съм. Джени не вярваше в ползата от кантара — точно обратното. Казваше, че имал „негативно отражение върху самочувствието й“. А новите ми дрехи бяха невероятно хитроумни. Какво ще стане, ако все пак я пробвам? Въпреки че завръщането ми в Лондон с вид на прасе безсъмнено ще отнеме част от иначе бляскавия ми триумф.

Горещата ми кожа прие хладината на материята като благословия. Горната част обаче се оказа леко неудобна — дереше така, сякаш е била изпрана с лепило за тапети. Но в крайна сметка шаферската ми рокля не се оказа толкова тясна, колкото бях очаквала. Всъщност изобщо не ми беше тясна — стоеше ми перфектно. Очевидно човек може да яде колкото си иска, стига да върви достатъчно по улиците на Ню Йорк и да се чука все с готини мъже. След като се спънах два пъти в роклята и още толкова пъти обиколих тържествено стаята, аз намъкнах великите си лубутенки и се замъкнах до огледалото. Дръпнах косата си назад и я вдигнах на стегнато кокче. Очите ми си бяха все така подпухнали и зачервени, а роклята — невъобразимо намачкана. Единственото, което ми липсваше, бе годежният ми пръстен — не че имах някакво желание да си го връщам, особено предвид мястото, където го бях оставила!

Джени бе напъхала снимки от последните две седмици около цялото огледало — казваше, че щели да ми помогнат „да живея в настоящето“. Тук бях снимките ми от спа център „Възторг“, които Джина ми беше направила след тоталната трансформация на прическата ми. На следващата — Джени, Ерин и моя милост в караоке бара. Третата — когато Джени бе снимала мен и Алекс след живото изпълнение на групата му в онзи нощен клуб. Ала момичето от всички тези снимки не беше същото, което ме гледаше сега от огледалото. Момичето, което ме гледаше в очите, беше Анджела Кларк отпреди един месец. Беше Анджела Кларк, която преспа с шаферската си рокля и всъщност не спа, а на всеки двайсет минути се буди от собствените си ридания. Беше Анджела Кларк, която, когато нещата загрубяха, избяга колкото й бе възможно по-далече. Ала това бе единственото, което си спомнях за нея. Аз наистина ли, с ръка на сърцето, исках да се върна у дома?

Онази Анджела от снимките изглеждаше щастлива. Да, може би беше леко пияна, обаче беше щастлива и силна и с доста добре нанесен грим. А на снимката след новата прическа изглеждаше дори в екстаз. Свалих снимката, където съм с Алекс, и я хвърлих на пода. Нямаше никакъв смисъл да увеличавам мъката си, като непрекъснато я гледам. Така. Но дори и без снимките с готините мъже момичето там пак изглеждаше щастливо.

Измъкнах се от шаферската си рокля, намачках я на кълбо и с един ритник я запратих право в коша в ъгъла. Великолепно усещане да се измъкнеш от тази рокля! Иначе ми беше странно да остана само по бельо и скъпи обувки. Навлякох си една тениска, за да не подплаша нещастните пешеходци долу, и отново се замъкнах към прозореца. Поставих горещите си пръсти върху хладното стъкло. Загледах се навън. Всичко продължаваше да си бъде все така великолепно и ново — дори вдигащите пара тротоари, откачалникът, който се мотаеше около „Скотис“, денонощният магазин под нас. Ала сега единственото, за което бях в състояние да се сетя, бе, че нямаме риба. Абсолютно неадекватна за ситуацията мисъл, но и абсолютно успокояваща. И преди да разбера какво става, осъзнах, че лицето ми не е мокро поради липсата на климатик в апартамента, а защото от очите ми се стичаха сълзи. Сълзи, родени от мисълта, че никога повече няма да отида да купя риба от денонощния магазин под нас. „Е, Анджела — казах си, като ги изтривах с ръка, — достигна най-жалкото си дъно! Плачеш за една риба, а тя дори още не е в тигана! Даже още не е наловена!“

Приведох се, за да си събуя обувките, и зърнах на пода снимката ми с Алекс. Загледах се в нея и дори аз бях изненадана от изражението в очите си. Доста прилича на любов. Алекс беше красив дори и на тази любителска снимка, направена две минути, след като слезе от сцената в клуба. Не можех да не забележа, че той също изглежда доста щастлив.

Беше ми все по-трудно да си представя лицето на Марк. Вярно, може и да бях живяла с него само допреди три седмици, но не го бях поглеждала месеци наред. А ако затворех очи, можех да си представя съвсем ясно всяко кичурче от косата на Алекс. Да почувствам онова негово невероятно силно кафе в дъха му. Да го чуя как си пее от другата стая. Да усетя пришките по пръстите му върху моята кожа. Ала него вече го нямаше. Беше изчезнал. Както вероятно и онази Анджела от другите снимки.

Значи, ако се върна в Лондон, вече няма да бъда Анджела на Марк, нито пък ще бъда Анджела на Алекс, ако остана в Ню Йорк. Но ще бъда някой — някой нов човек. Някой, когото все още не познавам. А рибата все пак мога да отида да купя. И това беше някакво начало.

— Окончателно откачих — прошепнах си под носа, загледана през прозореца. — Напълно и безвъзвратно откачих.