Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (21)

Двайсет и първа глава

Трийсетминутното пътуване до Бруклин ми се стори като цяла вечност. Ами ако Алекс не е бързал да ми се обади, защото за него сексът не е бил толкова невероятен, колкото за мен? В крайна сметка не той бе човекът, утроил броя на партньорите, с които е спал, само за две седмици! Точно преди влакът да спре, извадих компактната си пудра от чантата, набързо покрих лъсналия ми нос с пудра и прокарах пръсти през косата си. Слава на бога, че от прическата ми се очакваше да бъде разрошена.

Хукнах светкавично нагоре по стъпалата, свалих слънчевите очила на Джени от косата си и ги сложи на очите си и започнах да се озъртам за Алекс. Въпреки необичайно големия брой хора с впити дънки, щъкащи по улиците по време, когато нормалните хора са на работа, го забелязах почти веднага. Беше се облегнал на една улична лампа, скръстил ръце пред гърди и поклащащ ритмично глава в такт с онова, което влизаше в ушите му от айпода. Черната му коса проблясваше почти в синьо под яркото слънце, а ежедневната му униформа от дънки и изтъркана тениска бе прилепнала по тялото му като втора кожа. Свалих слънчевите си очила и го погледах незабелязана. Сцената беше толкова перфектна, че просто беше грехота да я развалям.

— Здрасти! — извика Алекс и заслони очи с ръка, когато аз най-сетне се реших да пукна балона на насладата си и да се приближа към него. — Изобщо не те видях кога си се промъкнала до мен!

— Това е и целта на промъкването! — усмихнах се аз и залепих една целувка на устните му. Надявах се да не бъде последната. — Добре ли си?

— Аха! Малко съм уморен, но иначе съм добре. — Хвана ме за ръка и двамата тръгнахме надолу по улицата, покрай малките бутици, мрачните магазини за маркови дрехи и десетките магазини за музикални дискове. — Искаш ли да си вземем нещо за хапване?

— Звучи страхотно! — отговорих. За първи път от няколко дена насам нищо не ми изглеждаше твърде сложно. Разхождах се на слънце, държах ръката на красиво момче и се чувствах щастлива. Ура!

Намърдахме се в малък ресторант за бързо хранене, за да си купим кафе и сандвичи, а Алекс се зае да ми изнесе кратък урок по история на своя квартал. Оказваше се, че Уилямсбърг е бил дом на стотици художници и музиканти и въобще — на всякакъв тип творци, прогонени от Манхатън от главоломно растящите цени на наемите. Той живеел тук от десет години и се чувствал много щастлив. Обичал да ходи по баровете, където познавал всички и всички го познавали, обичал усещането за близост в квартала, харесвало му и това, че само за петнайсет минути можел да стигне до центъра на града. Никак не му харесвало обаче, че напоследък цените на имотите започнали да скачат и тук, че музикантите и художниците били измествани от богаташчета без никаква работа, които нямали какво друго да правят, освен да купуват имоти, а всичко това правело живота на местните жители все по-труден и по-труден. А най-много мразел това, че голяма част от приятелите му започнали пак да се местят — или още по-навътре в Бруклин, или обратно в Манхатън.

* * *

Докато слънцето се спускаше по хоризонта на Манхатън, ние се отбихме в малък, потънал в сумрак бар на Бедфорд авеню. По стените висяха халби за бира и буренца, а единственото ярко петно бе телевизионният екран, включен на спортен канал. Някъде някой приготвяше пържени картофки. Обстановката страховито напомняше на истинска кръчма.

— Бира? — обърна се към мен Алекс, докато се намърдвах в един стол. Въпреки усещането за блаженство, разходката си беше уморителна работа. Далеч по-лесно бе да си седя на мек стол и да наблюдавам задните части на Алекс, стегнати в дънки, докато той се бе привел над бара, за да даде поръчката на бармана. Върна се с две халби бира — ама истински, английски тип халби, докато аз безуспешно се опитвах да се преструвам, че не го изпивам с поглед. — Е, харесва ли ти тук?

— Много! — кимнах и с наслада започнах да гълтам студеното светло пиво. — Никога не би ми хрумнало да вляза тук! Толкова е различно в сравнение с останалите места в града!

— И в Манхатън има подобни местенца, където да пийнеш истинска бира — отбеляза Алекс, замислено отпивайки от своята. — Само дето се намират по-трудно и още по-трудно можеш да си ги позволиш.

— Е, радвам се, че видях това тук — рекох и стиснах лекичко ръката му. — Радвам се също така, че изобщо предложи тази разходка!

— Аз също — усмихна се той, също стисна ръката ми и задържа погледа ми една идея по-дълго от нормалното. — Е, колко време възнамеряваш да останеш по нашите места, Анджела?

— Знаеш ли, днес за първи път успях да преживея няколко часа, без да мисля по този въпрос — промърморих тъжно, стиснах халбата между двете си ръце и се опитах да се усмихна, ама нещо не се получи.

— Извинявай! — Той сведе очи към бирата си. — Питам те, защото по принцип обичам да планирам нещата. Може би не е много добре, но съм такъв.

— Адски нетипично за рокаджия! — отбелязах и прокарах пръсти през косата си, макар че всъщност исках да ги прокарвам през неговата. — Какво стана с онази максима да живееш за мига?

— Живеенето за мига не се получава особено, когато онова, което превръща момента в толкова велик, може само след няколко седмици да зачезне в друг континент! — отговори той, усмихна се тъжно и хвана ръката ми. — Защото на мен много ми харесва да бъда с теб!

— Аха! — Погледнах го. Не знаех какво друго да кажа.

— Да не би да прекалих, а? — Изрече го наполовина с усмивка, наполовина смръщено. — Извинявай! Понякога забравям, че реалният свят не е готов за моето свръхемоциране! По дяволите! Това дори на мен ми прозвуча претенциозно! Извинявай!

— В свръхемоцирането няма нищо лошо — рекох и прехапах устни. — Просто всичко е адски странно. Има моменти, когато започвам да усещам този свой живот тук като истински, като нещо, което наистина бих могла да имам, а после изведнъж — бум! Връщам се на земята и си спомням, че това всъщност е само една прекрасна почивка!

— Не е задължително да остане такава — изтъкна Алекс. — Нищо не може да ти попречи да получиш виза, а с нея и работа. Стига да искаш, винаги съществуват различни възможности. Ако, разбира се, решиш да се устроиш тук, да заживееш за постоянно.

— Най-големият ми проблем обаче е, че всъщност още не знам какво искам — въздъхнах аз. — Но пък само от мисълта, че трябва да се върна там… — Мисълта за дома инстинктивно се свързваше в съзнанието ми с мисълта за Марк, от което стомахът ми се свиваше.

— Тогава не се връщай! — сви рамене Алекс. — Сериозно ти говоря! Можеш поне да обмислиш и този вариант! Кажи ми, ако ти се предостави възможността да направиш абсолютно всичко, ако нищо не те спира, какво ще бъде то?

— Веднъж и аз зададох този въпрос на един човек — усмихнах се аз и поклатих глава. — А той ми отговори, че цяла година щял да върви след „Янките“.

— Значи този човек няма никакво въображение! — отсече Алекс и стисна ръката ми. — И точно затова сега си тук, с мен. Е, какво ще направиш?

— Точно сега ли? Ако можех да направя всичко? — изгледах го аз. Той кимна. — Ако можех да направя абсолютно всичко, с вълшебната си пръчица щях да си направя работна виза, след което да започна да получавам истинска заплата за колонките си в списанието и да остана тук толкова, колкото ми се иска. И да живея не като избягала отнякъде, не като жена във ваканция — а просто нормален живот. Да пазарувам от супермаркета, да си плащам сметките, да пера… Такива работи. Обикновен живот.

— Тогава го направи! Още си млада, вече и без това имаш работа тук, така че единственото, което ти остава, е да си подадеш молбата за работна виза! Остани!

— Като слушам хората, всичко звучи адски лесно — промърморих, облегнах се на стола си и се вторачих в тавана. — Де да беше наистина така!

— Знаеш ли кое наистина ще бъде лесно? — прошепна той, протегна ръка, докосна бузата ми и прикова погледа ми. — Да отидем у дома. И точно сега изобщо да не мислим за това!

Веднага оставих халбата си на масата, въпреки че дори не я бях преполовила.

— До гуша ми е дошло от мислене! — смотолевих и хванах ръката му.

* * *

Тази вечер, тази нощ и чак до зазоряване всичко си беше пак толкова наситено, колкото и първия път. Утрото на четвъртъка ме завари емоционално и физически изтощена, в толкова дълбок транс, че не знаех как ще намеря обратния път за квартирата. Дори пътят за излизане от спалнята ми се виждаше труден. След няколко безуспешни опита ние най-сетне сварихме да се инсталираме на дивана в дневната по тениски и бельо, за да изслушаме новите му демо записи. Бяха тотално изчистени, само Алекс и неговата китара — нямаха нищо общо с песните, които бях свикнала да чувам от групата му.

— Така ли започват всичките ви песни? — промърморих с глава, отпусната в скута му.

— Аха! — кимна той, нежно отмервайки ритъма върху моята ключица. — Всички започват така. Понякога стигат до аранжимент, понякога се изхвърлят. Но точно тези са все още съвсем нови.

— Мисля, че са много хубави — отбелязах, като подех ритъма с глава. — Излъчват някаква особена нежност.

— Радвам се, че мислиш така — усмихна се той. — Може да се каже, че са за теб!

— Така ли? — надигнах изненадано глава аз. — Наистина ли са за мен?

— Ъхъ — промърмори той, бутна ме нежно надолу и уви тялото си около моето. Усетих ритъма на сърцето му в лопатките на гърба си. — За теб, за мен, за това сега. Срещата с теб наистина ми помогна да прочистя главата си. И мисля, че отново съм наясно какво искам от този живот.

— Странно, но ти имаш точно обратния ефект върху моя живот — промърморих и почувствах, че сърцето ми забива в ритъм с неговото. — Аз пък вече нямам никаква представа какво искам.

— Мисля, че имаш — прошепна Алекс. — Просто още не си готова да я погледнеш очи в очи. И в това няма нищо лошо. За разлика от теб, аз съм готов да го направя.

— Значи няма да сложиш край на кариерата на групата, така ли? — запитах и опрях брадичка точно под неговата.

— Ще й дам още един шанс — отговори той. — Защото в крайна сметка обърканият бях аз, а не бандата. Няма да бъде честно спрямо тях.

— Е, това са определено добри новини! Значи наистина се чувстваш по-добре, така ли?

— Наистина — повтори той и погали косата ми. — Ами ти? Постигна ли яснота по някои въпроси?

— Не знам точно — изрекох тихо и се претърколих обратно по гръб. — За някои неща вече наистина съм сигурна. — Протегнах се и нежно целунах острите му скули. — И не мога да престана да мисля относно думите ти за това, че трябва да остана тук. Може би наистина е възможно!

В този момент един непокорен кичур коса падна върху челото ми — точно както правеше косата на Алекс. И преди да успея да протегна ръка, за да го отметна назад, неговите дълги пръсти вече се бяха заели с тази задача.

— Какво ще кажеш тогава да се заемем с нещата, за които вече си сигурна? — прошепна той и нежно целуна челото ми. Ръката му погали косата ми, после се плъзна по скулите на лицето ми, прокара диря чак до брадичката ми, мина през врата ми и стигна до ключицата ми. Аз се намърдах под него, приклещвайки тялото си под неговото. — И когато станеш абсолютно убедена по този въпрос — прошепна гърлено той, — ще започнем да мислим и за всичко останало!

* * *

Доста по-късно, докато Алекс дремеше изтощен, аз се плъзнах от дивана, измъкнах бельото си от тайното му скривалище под масичката, облякох се и се включих в интернет. Седях, вторачена в заспалото му лице, и наистина нямах представа какво да напиша. Вече не желаех да се преструвам, че всичко това не е факт — дори и за блога си. И вече беше крайно време да сложа точка с Тайлър и да поема само по един път. Вперих поглед в празния екран пред мен и реших този път да бъда откровена с читателите си. А също така с Тайлър, с Алекс, с Мери и най-вече — със себе си.

Приключенията на Анджела: Изходът — Бруклин.

 

И така, пиша за вас от близо две седмици. На вас повече ли ви изглежда? Защото аз имам чувството, че откакто се помня, съм в Ню Йорк.

Откакто напуснах Лондон, преживявам най-лудото време в живота си. Бях забравила, че навън има множество добри и интересни хора, които могат да направят живота ти адски вълнуващ. Стига да им позволиш, разбира се. Срещнах се с невероятни възможности и между нас казано, срещнах двама души, които вероятно ще променят завинаги живота ми. Дори и за човек, обичал страстно Лондон до момента, когато се преместих тук, аз все още не мога да повярвам какво невероятно място всъщност е Ню Йорк!

Когато разбрах за бившия ми и за неговите допълнителни уроци по тенис, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе какво ужасно, непоносимо нещо ми е причинил. И не че се опитвам да му търся извинение, защото той си е все същата мръсна отрепка, но — и това ми хрумна едва днес — ако не беше направил това, което направи, ако аз не ги бях изловила на калъп в колата си, ако не бях провалила напълно сватбата на най-добрата си приятелка (между другото колкото повече мисля за това, толкова по-отговорна се чувствам), сега въобще нямаше да ви пиша! И изобщо нямаше да бъда в Бруклин, редейки думите си от дневната на един прекрасен мъж, който е заспал на дивана до мен с усмивка на лице. Мъж, когото никога нямаше да срещна, ако не беше онзи боклук в Лондон и неговата малка мръсница.

И така — и този път говоря абсолютно сериозно! — благодаря ти, господин Бивш, ти, гадно, долно копеле! Надявам се да се забавляваш в далечната Англия!

А аз тепърва си припомням какво беше това забавление и мисля, че ми харесва!

Изпратих колонката си на Мери. От една страна, се чувствах облекчена, че най-сетне съм си признала истината, а, от друга — ми беше болно. Е, така поне някои от нещата започваха да си идват на мястото. А за да тръгна към бъдещето, се налагаше да се простя с миналото.