Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (9)

9

— По дяволите, Конвърс, какво си въобразяваш? — кресна Конъл Фицпатрик с нисък, яростен глас, когато настигна Джоел, крачещ забързано между високите дървета около Алтер Цол. — Познавах Прес много по-добре и много по-дълго от теб. За Бога, той беше женен за сестра ми! Бяхме близки приятели цели петнайсет години!

— Държиш се като дете. Изчезвай.

Фицпатрик се затича и препречи пътя на Джоел.

— Моля те, мога да помогна, позволи ми да го направя! Знам езика, за разлика от теб! Имам връзки, пак за разлика от теб!

— Освен това имаш и собствена представа за някакъв срок, каквато аз нямам. Махни се от пътя ми, моряче.

— Недей така — замоли го офицерът. — Добре, няма да получа всичко, което искам. Не ме отблъсквай.

— Моля?

Фицпатрик неволно пристъпи от крак на крак.

— Свикнал си да извиваш ръце, нали, адвокате?

— Не, обстоятелствата го налагат.

— Понякога човек сам ги създава.

— Не и аз.

— Тогава грешката ми е в това, че не те познавам.

— В момента говориш за тактика, но когато каза „два дни“, ти го мислеше.

— Разбира се — кимна Конъл. — Защото искам всичко да се разкрие, искам виновният да плати. Бесен съм, Конвърс, направо съм бесен. Не искам цялата работа да се замотае и да отмре. Колкото повече време не се прави нищо, толкова по-малко хора се интересуват. Знаеш това не по-зле от мен, а може би и по-добре. Опитвал ли си се някога да възобновиш старо дело? Аз съм опитвал нееднократно, когато съм преценявал, че има нередности. Е, разбрах едно: системата не обича такива неща. И знаеш ли защо?

— Знам — отвърна Джоел. — Защото в съдебните регистри има прекалено много нови дела, твърде много усилия се влагат в текущите проблеми.

— Точно така. Прес заслужава нещо по-добро. Мегън — също.

— Да, заслужава… заслужават. Но има едно усложнение, което Прес Холидей разбираше по-добре от нас двамата. Казано просто… и жестоко, животът му не беше особено важен в сравнение с целта, която преследваше.

— Това е прекалено жестоко!

— И дяволски точно — отсече Конвърс. — Зет ти щеше да ти извие врата, ако беше се втурнал по този начин и се беше развикал на висок глас за помощ. Върви си, капитане. Върни се за погребението.

— Не. Искам да ме включиш в разследването. Оттеглям срока.

— Много мило.

— Нека бъде по твоему — Фицпатрик отново кимна и с въздишка призна поражението си. — Ще правя каквото ми кажеш.

— Защо? — попита Джоел и очите им се срещнаха.

Погледът на военноморския юрист не трепна. Отговори просто:

— Защото Прес ти имаше доверие. Твърдеше, че си най-добрият.

— След него — допълни Конвърс и си позволи да смекчи изражението си с намек за усмивка. — Добре, и аз ти имам доверие, но съществуват някои основни правила. Или ги приемаш, или, както сам се изрази, няма да се включиш в екипа.

— Да ги чуем. Ще примигвам вътрешно, за да не ме видиш.

— Първо на първо, ще ти казвам само нещата, които според мен трябва да знаеш в дадена ситуация. Всичко друго ще бъде плод на догадките ти и по този начин няма да можеш да издадеш сведенията, с които разполагаме.

— Доста грубичко.

— Това е положението. От време на време ще ти казвам по някое име, ако съм преценил, че то ще отвори някоя врата, но това винаги ще бъде от втора или трета ръка. Ти си съобразителен, ще изнамираш свои източници, за да се предпазваш.

— Правил съм го неведнъж. Все пак трябва да ми кажеш нещо.

— Ще ти кажа много абстрактни неща и съвсем малко факти. Щом започнем да напредваме, ако това изобщо стане, ще научиш повече. Когато решиш, че си отгатнал нещо, казвай ми. Това е много съществено. Не можем да рискуваме да се провалим само защото работиш въз основа на погрешни предположения.

— Кои сме ние?

— Бих искал да знам.

— Много утешително.

— Така е.

— Защо още сега не ми кажеш всичко? — попита Фицпатрик.

— Защото Мегън Холидей загуби съпруга си и не бих искал да види как ще загуби и брат си.

— Приемам този довод.

— Между другото, с колко време разполагаш? Нали си на активна военна служба?

— Първоначалният ми отпуск е трийсет дни, с право на продължаване. При положение, че единствената ми сестра е овдовяла с пет деца, бих могъл и да се уволня.

— Ще се придържаме към трийсетте дни, капитане. Те са повече от времето, с което разполагаме. Може да е и по-малко от две седмици.

— Започвай да говориш, Конвърс.

— Да се поразходим — Джоел тръгна обратно към стената на Алтер Цол и гледката на Рейн под нея.

Разказа сбито на събеседника си за какво става дума, описа текущата ситуация, в която няколко съмишленици от различни страни се обединяват и използват значителното си влияние, за да заобиколят законите и да продават оръжия и технологии на вражески правителства и организации.

— С каква цел? — заинтересува се Фицпатрик.

— Бих могъл да отговоря „печалба“, но едва ли ще те убедя.

— Като единствен мотив — да — замислено отбеляза флотският офицер. — Влиятелни хора, поне както аз разбирам думата „влиятелни“ по отношение на съществуващите закони, най-резултатно биха оперирали сами или на малки групи, в рамките на собствените си страни. Естествено, ако печалбата беше основната им цел, не биха се координирали зад граница, а и не е необходимо. Пазарът е широк, само трябва да прибират парите.

— Браво, адвокате.

— Тъй че? — Фицпатрик погледна Джоел, докато вървяха към отвора в каменната стена, където бе поставено бронзово оръдие.

— Дестабилизация — обясни Конвърс. — Масова дестабилизация. Серия от сътресения в неспокойни райони, които ще поставят под въпрос способността на демократичните правителства да се справят с насилието.

— Отново питам — с каква цел?

— Бързо мислиш — рече Джоел, — тъй че ще те оставя сам да си отговориш. Какво става, когато съществуващата политическа структура се компрометира от безредици, когато вече не може да функционира, когато нещата излязат от контрол?

Двамата спряха до оръдието, флотският офицер заразглежда дулото му.

— Или се преструктурира, или се подменя — отговори той, обърна се и погледна Конвърс.

— Още веднъж браво — тихо изрече Конвърс. — Това е в общи линии.

— Но няма смисъл — Фицпатрик присви очи от слънцето и от усилен размисъл. — Нека обобщя. Може ли?

— Може.

— „Влиятелни хора“ означава лица с високо обществено положение. Ако допуснем, че не говорим за престъпни елементи, възможност, която отпада поради отсъствието на чисто печалбарски мотив, става дума за сравнително уважавани граждани. Има ли някаква друга дефиниция, която да не знам?

— Ако има, и аз не я знам.

— Тогава защо ще искат да дестабилизират политическите структури, които гарантират влиянието им? Не се връзва.

— Чувал ли си израза „всичко е относително“?

— До втръсване. Е, и?

— Ами помисли.

— За какво?

— За влиянието — Джоел извади цигарите си, изтръска една и я запали. По-младият мъж се взираше в седемте планини на Вестервалд в далечината.

— Искат още — бавно заяви Фицпатрик и се извърна към Конвърс.

— Искат всичко — поправи го Джоел. — А единственият начин, по който могат да го постигнат, е като докажат, че техните методи са единствените ефикасни, че всички други са безплодни срещу повсеместните изблици на хаос.

Изражението на Конъл остана неподвижно, докато осмисляше думите на Конвърс.

— Света Дево… — започна той. Гласът му бе едновременно шепот и вик. — Многонационален фашизъм.

— Писна ми да повтарям „браво“, затова ще кажа „точно така“, адвокате. Току-що го формулира по-добре от всички нас.

— Нас? Което значи „ние“, а ти не знаеш кои сте! — добави Фицпатрик, едновременно объркан и ядосан.

— Свикни с тази мисъл, както свикнах и аз.

— Защо?

— Заради Ейвъри Фаулър. Помниш ли го?

— Боже мой!

— И заради стареца на остров Миконос. Това е всичко, което знаем. Но твърденията им се оказаха верни. Всичко е истина. Видях я и се убедих. В Женева. Ейвъри каза, че остава много малко време. Бийл беше по-точен — нарече го броене преди старта. Каквото и да се случи, ще се случи, преди отпускът ти да изтече. Най-ранната дата е след две седмици и четири дни. Това имах предвид преди малко.

— Боже мой — прошепна Фицпатрик. — Какво още можеш да ми кажеш?

— Много малко.

— Посолството — прекъсна го Конъл. — Бях там преди две години. Работих с военния аташе. Нямаме нужда от специално представяне. Ще ни помогнат.

— Освен това може и да ни убият.

— Какво?

— Там не е чисто. Ония тримата, които си видял на летището, хората от посолството…

— Какво?

— Те са от другата страна.

— Не ти вярвам!

— А защо според теб бяха дошли на летището?

— Да те посрещнат, да разговарят с теб. Може да има десетки причини. Независимо дали го знаеш или не, минаваш за ненадминат адвокат на международната арена. Служителите на външните министерства често искат да се запознаят с хора като теб.

— Тези приказки съм ги чувал — раздразнено рече Конвърс.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако са искали да ме видят, защо не дойдоха на вратата?

— Защото са мислили, че ще минеш през терминала като всички останали.

— А когато не минах, те според теб са започнали да нервничат, ядосали са се. Нали така каза?

— Да.

— Още една причина да ме посрещнат на вратата.

Фицпатрик се намръщи.

— Все пак е доста неубедително…

— А жената? Помниш ли жената?

— Естествено.

— Тя ме засече в Копенхаген. Следеше ме. А има и нещо друго. По-късно четиримата бяха прибрани от кола, собственост на човек, когото познаваме, за когото знаем, че е част от всичко, което ти описах. Отидоха заедно в посолството и ще трябва да ми повярваш, защото ги видях.

Конъл се втренчи в Джоел, като се мъчеше да осмисли чутото.

— Добре — въздъхна той. — Никакво посолство. А какво ще кажеш за Брюксел? Там има военноморско разузнаване, работил съм с тях.

— Не.

— Стори ми се, че искаш да използвам униформата, връзките си.

— Може и да се наложи. Добре е, че разполагам с тях.

— Тогава какво искаш да правя? Все трябва да правя нещо.

— Наистина ли говориш добре немски?

— Hochdeutsch, Schwabisch, Bayerisch и няколко междинни диалекта. Казах ти, че мога да се справям на пет езика…

— Да, да, натри ми го в носа — прекъсна го Конвърс. — Тук, в Бон, живее една жена на име Фишбайн. Това е първото име, което ти давам. Тя е замесена, не сме сигурни по какъв начин, но подозираме, че е свръзка… преносител на информация. Искам да се запознаеш с нея, да разговаряш и да установиш някакви отношения. Ще трябва да измислим нещо убедително. Тя е над четирийсетте и е най-младата дъщеря на Херман Гьоринг. По очевидни причини се омъжила за оцелял от концлагерите евреин. Той отдавна е заминал. Някакви предложения?

— Разбира се — започна Фицпатрик, без да се колебае. — Наследство. Всяка година има няколко хиляди завещания, които покойникът желае да бъдат изпълнени от военните. Обикновено са откачени, които оставят всичко, което притежават, на други оцелели. На чистата арийска раса и тем подобни щуротии. Препращаме ги в гражданските съдилища и не знам какво ги правят там, но обикновено парите се озовават в трезорите на държавната хазна.

— Сериозно?

— Вярвай ми, там не се шегуват.

— Можеш ли да използваш този повод?

— Какво ще кажеш за наследство от над един милион от дребен производител на бира в Средния запад?

— Ще се справиш — отсече Джоел. — В екипа си.

Конвърс не спомена „Аквитания“, Джордж Маркъс Делавейн, Жак-Луи Бертолдие или Ерих Лайфхелм, нито списъка с над двайсет имена на служители от Държавния департамент и Пентагона. Не описа и мрежата, както беше отразена в досиетата и описана от доктор Едуард Бийл на Миконос. Даде на Конъл Фицпатрик представа само за скелета на информацията. Джоел разсъждаваше далеч не толкова благородно, отколкото беше показал. Ако заловяха флотския адвокат и го подложеха дори на най-брутален разпит, нямаше да може да разкрие нищо съществено.

— Всъщност ми казваш дяволски малко — заяви Фицпатрик.

— Достатъчно е, за да ти пръснат черепа, а този израз рядко фигурира в речника ми.

— От друга страна — продължи шуреят на Холидей, — ти си преживял много повече от мен. Четох за теб в ония досиета, забележи множественото число, и в тях имаше неща, които се преплитаха с досиетата на много други затворници. Но ти си бил различен. Според повечето пленници ти си им помагал да се държат, докато не са те хвърлили в изолатор.

— Те грешат, моряче. Тресях се от страх, бях уплашен до смърт и готов да чукам, ако се наложи, и пекинска патица, за да отърва кожата.

— Но в досиетата пише, че…

— Не ме интересува. Имам проблем, който трябва да реша незабавно.

— Какъв проблем?

— Обещах на Даулинг да му се обадя. Но не знам как да ги накарам да го извикат.

— Там има кабина — Конъл посочи към пластмасов мехур, издаден от бетонен пилон на паважа до алеята за коли. — Имаш ли номера?

— Имах го някъде — отвърна Конвърс и запребърква джобовете си. — Ето го — измъкна листчето между няколко кредитни карти.

— Vermittlung, bitte^[1] — флотският офицер прозвуча съвсем автентично с отчетливия си глас. — Sieben, drei, vier, zwei, zwei. Bitte, Fräulein^[2] — Фицпатрик пусна серия монети в автомата и се обърна към Джоел. — Готово. Звъни.

— Почакай малко. Питай за него, кажи, че се обажда адвокатът му от хотела.

— Guten Tag, Fräulein. Ist Herr… О, не, аз говоря английски. А вие? Не, обаждам се от Калифорния, но не е спешно… Даулинг, трябва ми…

— Кейлъб — бързо подсказа Джоел.

— Кейлъб Даулинг. Какво?… Ja, да, благодаря — Фицпатрик подаде слушалката на Конвърс. — Ще го извикат.

— Джо?

— Да, Кейл. Обещах да ти се обадя след срещата с Фаулър. Всичко е наред.

— Не е, господин адвокат — прошепна актьорът. — Ти и аз трябва хубавичко да си поговорим и няма да имам нищо против, ако по време на разговора ни наоколо се навърта един огромен мъжага на име Розенбърг.

— Не те разбирам.

— В Париж е умрял човек. Това говори ли ти нещо?

— Боже мой — Конвърс усети как кръвта се оттича от главата му, в гърлото му се появи празнина. — Дошли са при теб? — едва промълви той.

— Преди малко повече от час ме посети немски полицай и този път не събуди у мен никакви съмнения. Беше истински.

— Не знам какво да кажа — запелтечи Джоел.

— Ти ли го уби?

— Ами… предполагам — Конвърс се втренчи в шайбата на телефона, пред очите му се появи мъжът в алеята, усети кръвта по пръстите си.

— Предполагаш? Такова нещо не се предполага.

— Тогава, да… Отговорът е да. Аз го убих.

— Имаше ли причина?

— Смятах, че имам.

— Искам да чуя цялата история, но не сега. Ще ти кажа къде да се срещнем.

— Не! — възкликна Джоел смутен, но настоятелен. — Не мога да те забърквам в това. Не бива!

— Онзи човек ми остави визитна картичка и иска да му се обадя, ако се свържеш с мен. Беше твърде недвусмислен какво ме очаква за прикриване на информация и как това ще се приеме за съучастничество.

— Бил е прав, напълно прав! За Бога, кажи му всичко, Кейл! Истината. Ангажирал си ми стая за миналата нощ, защото си решил, че може би нямам резервация. Стаята е на твое име, защото не си искал да я плащам. Не крий нищо! Дори този разговор.

— А защо не съм му казал преди?

— Няма значение, нали му казваш сега? Нужно ти е било време да размислиш. Телефонното ми обаждане те е убедило, че трябва да се държиш разумно. Кажи му, че си ме питал вярно ли е това, в което ме обвиняват, и аз не съм отрекъл. Бъди откровен с него, Кейл.

— Колко откровен? Да му кажа ли за срещата си с Фаулър?

— Може, но не е необходимо. Ще ти обясня. Фаулър не е истинското му име и няма нищо общо с Париж, честна дума. Ако го намесиш, само ще създадеш излишни усложнения.

— Да му кажа ли, че си в Алтер Цол?

— Оттам се обаждам. Току-що го признах.

— Но няма да успееш да се върнеш в „Кьонигсхоф“.

— Нищо — Джоел заговори бързо, защото искаше да затвори телефона и да помисли. — Багажът ми е на летището, но не мога да отида и там.

— Имаше дипломатическо куфарче.

— Погрижил съм се за него.

Актьорът помълча и бавно рече:

— Значи ме съветваш да помогна на полицията, да им кажа истината?

— Без да даваш доброволно странична и несвързана с това информация. Да, това е съветът ми, Кейл. Само така можеш да останеш чист, а ти си чист.

— Звучи ми като добър съвет, Джо… Джоел, и много бих желал да мога да го изпълня, но се опасявам, че е невъзможно.

— Какво? Защо?

— Защото престъпниците, каквито са крадците и убийците, не дават такива съвети. Няма го в нито един сценарий.

— Глупости! За Бога, направи, каквото ти казах!

— Съжалявам, друже, но драматургията не е добра. Тъй че ти ще направиш, каквото ти казвам. До университета има голяма каменна сграда, много красива, макар и реставрирана, с градини, каквито не се срещат често. По главната алея има пейки. Много е приятно в лятна нощ, усамотено е, почти няма хора. Бъди там в десет часа.

— Кейл, не искам да те замесвам!

— Вече съм замесен. Прикривам информация и съм съучастник на беглец — Даулинг отново замълча. — Искам да те запозная с един човек.

— Не!

Чу се изщракване и телефонът замря.