Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (27)

27

Джоел седеше като гръмнат. Трябваше да усмири паниката си и да се опита да отдели важните думи и фрази. В тях се съдържаше послание! „Бристол-Кемпински“ беше берлински хотел, знаеше това. Но беше казала още нещо, което трябваше да събуди спомен, един от общите им спомени. Какво именно?

Не съм виждала бившия си съпруг от няколко години… Не, това бе една от лъжите. Беше дълбоко неспокоен човек… Не беше лъжа, но не това искаше да му каже. Всъщност ние вече сме си чужди… Не поддържам връзка с него… Също лъжа, но с известна доза истина… Стой! Как беше?… Преди това, в началото… Консултантка съм… Ето!

 

— Моля ви, мога ли да говоря с госпожица Шарпантие? Името ми е господин Уисълтоу, Брус Уисълтоу. Доверен консултант съм по въпросите на дезодоранта „Спрингтайм“, по който работи вашата агенция, и се обаждам по неотложна работа!

Секретарката на Вал беше много приказлива и разпространяваше всички домашни клюки. Тъй че, когато Джоел и Валери искаха да обядват един час повече или да не ходят цял ден на работа, той я търсеше с тези думи. Действаха безотказно. Ако властен вицепрезидент (един от десетките) проявеше любопитство къде е Вал, словоохотливата секретарка му обясняваше за спешното й повикване от външен клиент с тлъста сметка.

 

Сега Вал го подсещаше да използва същата тактика, в случай че полицията подслушва разговорите й. Той щеше да го направи така или иначе, тя просто му напомняше, предупреждаваше го.

Интервюто свърши, накрая очевидно го обобщиха на холандски, камерата беше прикована върху неподвижното лице на Валери. Кога беше правен записът? От колко време е в Берлин? По дяволите, защо не разбираше нито дума? Когато излъга, че не говори немски, Вал употреби думите „национален позор“. Беше права, незнаенето на езици бе национален недостатък, коренящ се в арогантността. Огледа се за телефон и го зърна в дъното, на няколко крачки от вратата на тоалетната, но нямаше представа как да го използва! Объркването му прерасна в паника. Внезапно чу името си.

— De Amerikaanse moordenaar Converse is advocaat. Hij is een ex-piloot uit de Vietnamese oorlog. Een ander advocaat, een Fransman, en een vriend van Converse…

Джоел, озадачен, погледна към екрана и изпита парализиращ шок. Вървеше клип. Камерата влезе през вратата на кабинет и се фокусира върху тяло, отпуснато на писалище. Около главата имаше грозни, змиеподобни струи кръв. Божичко! Рьоне!

Щом го разпозна, в горната лява част на екрана се появи снимка на Матилон, последвана от снимка в дясната част. Беше негова, на moordenaar Amerikaans, убиеца Джоел Конвърс. Холандският журналист беше свързал двете събития — интервюто с Вал и убийството във Франция. Не беше нужно да разбира езика. Рьоне беше убит и сочеха него за убиец. Това даваше отговор на един от въпросите: защо „Аквитания“ беше пуснала слуха, че се отправя към Париж.

Той наистина носеше смърт. С това даряваше новите и старите си приятели. Рьоне Матилон, Едуард Бийл… Ейвъри Фаулър. Също и враговете си, които не познаваше — мъж с кафяво палто в хотелското мазе в Париж, пазач на брега на Рейн, летец във влака, незапомнящо се лице в основата на пирамидата боклук, няколко минути по-късно шофьора, който се отнасяше почти приятелски към него в каменната къща с решетки на прозорците, стара жена, блестящо изиграла ролята си в шумния вагон. Смърт. Наблюдаваше я от разстояние или я причиняваше в името на „Аквитания“.

Господи! Касетата! Не можеше да е по-стара от дванайсет или двайсет и четири часа и Вал вероятно не беше получила плика, който й изпрати от Бон! Сигурно! В противен случай нямаше да пристигне в Европа!

Боже мой, помисли Джоел, глътна последното уиски и потри чело, напълно объркан. Ако пликът не беше в ръцете на Нейтън Саймън, нямаше смисъл да се свързва с него! Евентуалният разговор нямаше да доведе до нищо — освен нови изисквания да се предаде на властите, а и щяха да проследят откъде се е обадил. Нейт нямаше да влезе в противоречие със закона, би защитавал клиента си с нокти и зъби, но впоследствие, не преди клиентът му да се е съобразил със закона. Ръцете на Конвърс се разтрепераха, трябваше да разбере какво е станало с плика!

— Писията ви, Meneer.

— Моля?

— Писията ви, господине — повтори сервитьорът.

— Вие говорите английски?

— Разбира се — със сдържана вежливост отвърна мрачният плешив мъж. — Разговаряхме и преди, но бяхте много развълнуван. Знам, че нашият квартал оказва такова въздействие.

— Изслушайте ме — Джоел вдигна ръка към устните си и започна да подчертава всяка дума. — Ще ви дам много пари, ако поръчате един телефонен разговор вместо мен. Не говоря холандски, френски, немски или друг език. Разбирате ли?

— Разбирам.

— Разговорът е с Берлин.

— Това не е трудно, господине.

— Ще го направите ли вместо мен?

— Но, разбира се, Meneer. Имате ли телефонна кредитна карта?

— Не искам да я използвам.

— Естествено.

— Искам да кажа… че… че не искам да бъде проследена. Но имам пари.

— Разбирам. След няколко минути смяната ми свършва. Ще дойда да ви взема. Ще поръчам разговора ви, ще разбера от телефонистката колко ще струва и ще платите.

— Точно така.

— И много пари, ja? Петдесет гулдена, ja?

— Нямаш проблеми.

Двайсет минути по-късно Джоел седеше зад малко писалище в миниатюрна канцелария. Сервитьорът му подаде слушалката.

— Говорят английски, Meneer.

— Моля ви, госпожица Шарпантие? — задавено изрече Джоел, скован от особена парализа. Не знаеше как ще реагира, като чуе гласа й. За миг му се прииска да тръшне слушалката. Не можеше да я намесва и нея!

— Ало?

Беше тя и част от съзнанието му умря, но друга се възроди. Хиляди картини проблеснаха в ума му, спомени за щастие и гняв, за любов и омраза. Не можа да проговори.

— Ало? Кой е?

— А… ти ли си? Извинявай, връзката е лоша. Обажда се Джак Талбът от… „Бостън Графикс“. Как си, Вал?

— Чудесно… Джак. Ти как си? Не сме се виждали от два месеца. Откак обядвахме в „Четирите сезона“.

— Точно така. Кога пристигна?

— Снощи.

— За дълго ли?

— Само за днес. Цяла сутрин бях на инфарктни съвещания и следобед имам още едно. Ако не се почувствам като пребита, ще взема довечера обратния самолет. А ти откога си в Берлин?

— Всъщност не съм в Берлин. Видях те по белгийската телевизия. В… Антверпен съм, но след малко тръгвам за Амстердам. Съжалявам за цялата гадост, която ти се е струпала на главата. Кой би допуснал? Имам предвид Джоел.

— Аз трябваше да го допусна, Джак. Толкова е ужасно. Той е много болен. Надявам се, че за всеобщо добро ще го хванат бързо. Нуждае се от помощ.

— Нуждае се от взвод за разстрел, ако не възразяваш срещу мнението ми.

— Предпочитам да не го обсъждам.

— Получи ли скиците, които ти изпратих, когато изгубихме сделката с „Жилет“? Стори ми се, че ще ти свършат работа.

— Скици ли?… Не, Джак, не съм получавала такова нещо. Но идеята ти е добра, наистина ще ми свършат работа.

Господи!

— Сигурна ли си? Погледна ли в пощенската си кутия, преди да тръгнеш?

— Да… но онзи ден. Няма значение… нали отиваш в Амстердам?

— За една седмица. Няма ли да решиш да провериш сделките на агенцията там, преди да се върнеш в Ню Йорк?

— Би трябвало, но мисля, че няма да дойда. Нямам време. Но ако все пак реша, ще отседна в хотел „Амстел“. Ако не, ще се видим в Ню Йорк. Може да ме заведеш на обяд в „Лутече“ и да обменим търговски тайни.

— Моите са повече, тъй че ти ще трябва да платиш. Пази се.

— Пази се… Джак.

Беше прекрасна. И не беше получила плика от Бон.

 

Шляеше се из улиците, страхуваше се да върви прекалено бързо, страхуваше се да се задържа дълго на едно място, знаеше само, че не трябва да спира, търсеше сенчести места и се оставяше на закрилата им. Тя щеше да пристигне в Амстердам най-рано вечерта, знаеше го, усети го в гласа й. Каза да я търси в хотел „Амстел“. Защо? Защо беше дошла? Какво си въобразяваше, че прави? Внезапно пред очите му изникна лицето на Рьоне Матилон. Виждаше го ясно с вътрешния си поглед, обградено от слънчева светлина — приличаше на маска, на посмъртна маска. „Аквитания“ уби Рьоне, защото го беше изпратил в Амстердам. Валери нямаше да бъде пощадена, ако апостолите на Джордж Маркъс Делавейн сметнеха, че е дошла да го намери и да му помогне.

Не трябваше да я търси! Подписваше нова смъртна присъда! Нейната. Бе получил толкова много от нея, а той самият й беше дал съвсем малко. Последният му подарък не трябваше да е смъртта. И все пак… все пак насреща им беше „Аквитания“ и той наистина мислеше това, което каза на Лари Талбът по телефона. Той, някой си Джоел Конвърс, не беше съществен, когато ставаше дума за чудовищния заговор. Това се отнасяше и за Престън Холидей, Едуард Бийл и Конъл Фицпатрик. Ако Вал можеше да помогне, той нямаше право да позволи на чувствата си да му пречат, така му подсказваше адвокатът. А беше напълно възможно да помогне, да свърши неща, които самият той не можеше. Нямаше пречки тя да се върне обратно, да вземе плика и да отиде лично при Нейтън Саймън, да му каже, че го е видяла, че е разговаряла с него и че му е повярвала.

Беше три и половина, щеше да мръкне едва към осем. Трябваше да остане невидим и жив още пет часа. И някак си да се снабди с кола.

Спря на паважа и се загледа нагоре към силно гримирана, скучаеща проститутка, облегната на прозореца на третия етаж на шарена тухлена къща. Очите им се срещнаха, тя му отправи отегчена усмивка, направи кръгче с палеца и показалеца на дясната си ръка, а движението на китката й почти не остави храна за въображението.

Защо не?, помисли Конвърс. Единственото сигурно нещо в този несигурен свят беше леглото зад този прозорец.

„Портиерът“ беше към петдесет и пет годишен чиновник с розово лице на застаряващ херувим, който на безупречен английски му обясни, че плащанията са на базата на двайсетминутни сеанси, а ако клиентът иска два сеанса, трябва да ги плати предварително. Мечтата на лихваря-акула, реши Конвърс и хвърли поглед към часовниците, поставени в различни квадратчета на гишето. В момента, когато по стълбите заслиза възрастен мъж, чиновникът бързо грабна един часовник и бутна напред стрелката на секундарника.

Джоел бързо пресметна наум, като превърна гулдените в долари, че един сеанс струва около трийсет долара. Даде на смаяния „портиер“ еквивалента на двеста седемдесет и пет долара, пое номерчето си и тръгна към стълбите.

— Господине, да не ви е приятелка? — попита смаяният пазител на удоволствията, когато Джоел стигна първото стъпало. — Или може би стара любов?

— Тя ми е холандска братовчедка, която не съм виждал от години — тъжно обясни Джоел. — Имаме да си говорим за много неща.

— Slapen? — възкликна жената с обсипаната с пайети тъмна коса и ярко начервени бузи. Беше не по-малко смаяна от пазителя долу. — Искате slapen?

— Не съм съвсем сигурен в превода, но да — рече Конвърс, свали черните очила и шапката и седна на леглото. — Страшно съм уморен и ще бъде прекрасно, ако мога да поспя, но подозирам, че само ще си почина. Вземи да четеш някое списание, няма да ти преча.

— Но какво има? Да не ме смяташ за грозна? Или нечиста? Ти самият не си много приятна картинка, Meneer! Драскотини по лицето, белези навсякъде, зачервени очи. Май ти си нечистият!

— Паднах. Хайде, не се сърди. Мисля, че си възхитителна и лилавите сенки за очи много ти отиват, но наистина искам да си почина.

— Защо точно тук?

— Не искам да се връщам в хотела. Любовникът на жена ми е там. Той ми е началник.

— Amerikaans!

— Говориш много добре английски — Джоел събу обувките си и се опъна на леглото.

— Ach, започнах с Amerikaans от колежите. Само приказки, повечето са прекалено страхливи за нещо повече. А онези, които идваха в леглото… пуф и край. И после пак приказки, безкрайни приказки. След това имах работа с ваши войници, моряци и бизнесмени. Повечето пияни, държат се като деца. Само приказки. За дванайсет години се научих.

— Само не пиши книга. Вероятно вече са станали сенатори, конгресмени и свещеници — Конвърс сложи ръце под тила си и се вгледа в тавана. Започна да усеща, че го наляга спокойствие. Заподсвирква първо мелодията, а после запя с думи: „Янки Дудъл пристигна в Холандия с празен пищов…“

— Много си забавен, Meneer — отбеляза проститутката, засмя се дрезгаво и взе от един стол тънко одеяло. Занесе го до леглото и го зави. — Не казваш истината, но си забавен.

— Откъде знаеш, че не казвам истината?

— Ако твоята жена се срещне с любовник, ще я убиеш.

— Не е така.

— Тогава не би се оженил за нея. Познавам мъжете, Meneer. Изписано е на лицето ти. Може и да си добър човек, но ако решиш, ще убиеш.

— Трябва да се замисля върху думите ти — смути се Джоел.

— Спи, щом искаш. Ти плащаш. Ще стоя ето тук — жената седна на стола до стената и взе едно списание.

— Как се казваш? — запита Конвърс.

— Ема — отговори проститутката.

— Ти си добър човек, Ема.

— Не, Meneer, не съм.

 

Събуди се, стреснат от докосването й. Седна рязко на леглото и инстинктивно посегна към кръста си да провери дали поясът с парите е на мястото си. Беше спал толкова дълбоко, че за секунда не можа да разбере къде се намира, но видя крещящо гримираната жена, която стоеше до него, държеше го за рамото и говореше.

— Криеш ли се от някого, Meneer? — запита тихо тя.

— Какво?

— Из целия Лайдсплайн се носят слухове. Някакви мъже задават въпроси.

— Какво? — Конвърс отметна одеялото и спусна крака на пода. — Какви мъже? Къде се носят слуховете?

— Het Leidseplein… В този квартал. Разни мъже задават въпроси. Търсят някакъв американец.

— Но защо тук? — Джоел придвижи дясната си ръка от пояса към пистолета.

— Хората, които искат да не се набиват в очи, често идват в Лайдсплайн.

Логично, помисли Конвърс. Щом той се беше сетил, защо да не се сетят и враговете му?

— Имат ли описанието му?

— Да, твоето — отвърна искрено жената.

— И? — Джоел я погледна в очите.

— Никой не е казал нищо.

— Не мога да повярвам, че нашият приятел долу е проявил такова състрадание към мен. Сигурен съм, че предлагат пари.

— Вече са му ги дали — поправи го проститутката. — И са обещали още за допълнителна информация. Един човек е останал долу в кафенето, където има телефонна кабина. Трябва да му се обадят, ще извика подкрепления. Нашият… приятел долу не знаеше дали няма да наддаваш.

— Разбирам. Ще провежда търг за една глава.

— Не разбирам.

— Защо си хабим думите? Колко?

— Хиляда гулдена. И много повече, ако те заловят.

— Нашият приятел още проявява благотворителност. Смятам, че ще ги вземе и ще затвори заведението.

— Той е собственик на сградата. Освен това мъжът, който те търси, е немец и говори като военен, така каза нашият приятел.

— Напълно прав е. Той е военен, но в армия, за която никой в Бон не е чувал.

— Zo?

— Нищо. Разбери дали нашият приятел ще приеме щатски долари.

— Разбира се, че ще приеме.

— Тогава ще удвоя офертата.

Проститутката се поколеба.

— Сега е мой ред.

— Моля?

— En? Както сам се изразяваш — „И?“

— А, и ти ли искаш?

— Ja.

— За теб имам нещо специално. Можеш ли да караш кола и ако не, познаваш ли човек, който може?

— Карам, natuurlijk. В лошо време карам децата си на училище.

— Боже мой… Искам да кажа, това е чудесно.

— Естествено, в такива случаи лицето ми не изглежда zo.

Съдби. Господи, какви съдби!, помисли си Конвърс.

— Искам да наемеш кола и да я докараш пред главния вход. След това слез и остави ключовете на таблото. Можеш ли?

— Ja, но никой не прави нещо за нищо.

— Триста долара… осемстотин гулдена и без пазарлък.

— Петстотин долара… хиляда и четиристотин гулдена и никакъв пазарлък — контрира го жената. — Плюс пари, за да наема автомобила.

Джоел кимна, разкопча сакото и изтегли ризата си. Дръжката на пистолета с късото дуло, продължено от заглушителя, се видя ясно под широкия брезентов пояс. Проститутката ахна.

— Не е мой — бързо обясни Конвърс. — Пет пари не давам дали ще ми повярваш, но го отнех от лице, което искаше да ме убие.

Жената се втренчи в него, в очите й се мярна страх, но липсваше враждебност, преобладаваше любопитството.

— Онзи човек… войникът от немската армия… и другите, които разпитват по улицата, да те убият ли искат?

— Да — Джоел отвори ципа на пояса и преброи парите с палец. Изтегли банкнотите и затвори отделението.

— Много зло ли си им причинил?

— Още не съм, но не губя надежда — Конвърс протегна парите. — Достатъчно са за приятеля ни долу, а другите са за теб. Само ми докарай колата заедно с туристическа карта на Амстердам, на която са отбелязани всички големи магазини, хотели и ресторанти.

— Аз мога да те упътя как да стигнеш където искаш.

— Не, благодаря.

— Ja — проститутката кимна с разбиране и взе парите. — Онези хора лоши ли са? — попита тя и преброи банкнотите.

— Няма по-лоши.

— Те ли причиниха белезите по лицето ти?

— Да.

— Иди в полицията.

— Полицията не ми върши работа. Там няма да ме разберат.

— Значи и тя те търси — отсече жената.

— Но не за нещо, което съм извършил.

Проститутката сви рамене.

— Не е мой проблем — рече тя и тръгна към вратата. — Ще кажа, че колата е крадена. На дванайсет преки оттук има гараж, където ме познават. Наемала съм коли от тях, когато пежото ми отказва. Ach, kinderen! Рецитали, уроци по балет! Бъди долу след двайсет минути.

— Рецитали ли?

— Не ме гледай така, Meneer. Върша си работата и я наричам с истинското й име за разлика от повечето хора, които правят същото, но го наричат иначе. Двайсет минути — жената с пайети в косата излезе и затвори вратата зад гърба си.

Джоел неохотно се приближи до умивалника на стената, но видя, че блести от чистота, а под него има кутия с прах, шишенце с белина и руло тоалетна хартия. Наплиска лицето си, попи го, сложи черните очила и се постара да си придаде колкото може по-представителен вид.

Погледна часовника, наближаваше пет и половина. Разполагаше с два часа и половина да намери хотел „Амстел“ и да обикаля с колата наоколо, докато разучи всеки метър от района, всеки светофар, всяка странична уличка и канал. След това предстоеше маршрутът до американското консулство. Беше част от плана му. Единствената защита, която можеше да осигури на Вал, стига тя да изпълнява указанията му. Трябваше да намери и разписание на самолетите, това също беше част от плана.

Минаха дванайсет минути, а той искаше да е на вратата, когато Ема докара колата пред входа на оживената улица. Ако нямаше място за паркиране до тротоара, щеше да излезе вън, да й направи знак да слезе и бързо да седне на мястото й зад волана, за да не предизвика задръстване. Излезе от малката стая и заслиза по стълбите. Чу стенания на престорен екстаз зад няколко затворени врати. Стигна до втората площадка и ясно видя под себе си зад гишето херувимообразния застаряващ собственик на заведението. Говореше по телефона. Джоел преброи стъпалата до долу, в ръката си стискаше стодоларовата банкнота, която бе решил да му даде като допълнително възнаграждение за спасяването на живота му.

Ала в мига, в който пристъпи във фоайето, вече не беше сигурен дали „портиерът“ не заслужава единствено клетка в Меконг. Розоволикият погледна Конвърс с разширени очи и немигащ поглед, кръвта се оттегли от ангелските му бузки. Затвори телефона с разтреперана ръка, помъчи се да се усмихне и заговори с писклив глас:

— Проблеми! Винаги възникват проблеми, господине! Уреждането на срещите е страшно трудно. Май трябва да си купя компютър.

Мръсникът го беше направил! Беше се обадил на човека отсреща в кафенето!

— Ръцете на гишето! — кресна Джоел.

Заповедта се оказа ненавременна, холандецът измъкна оръжие. Конвърс се хвърли към него, ръката му скъса копчетата на сакото, докато улови дръжката на револвера в колана. „Портиерът“ стреля панически и Джоел се повали с рамо върху хлъзгавото гише, то се срути и Конвърс видя протегнатата ръка с оръжието. Заби дулото на револвера в китката на холандеца и изби пистолета, който изтрополи на пода.

— Копеле! — закрещя Джоел, хвана мъжа за предницата на ризата и го разтресе. — Мръсно копеле! Не ти ли платих?

— Не ме убивайте! Моля ви! Аз съм беден, потънал в дългове човек! Казаха, че искат само да поговорят с вас! Какво лошо има в това? Моля ви! Не го правете!

— Не си струва да си хабя патроните за теб, кучи сине — Конвърс стовари дулото на револвера върху главата на холандеца и побягна към вратата. Улицата беше задръстена, но внезапно в потока от коли и автобуси се отвори място, в което нахлу открит туристически микробус. Къде беше тя? Къде се бавеше Ема реалистката?

— Theodoor! Deze kerel is onmogelijk! Hij wil!… — истеричните думи бяха произнесени от жена с разголени гърди, която тичаше надолу по стълбите. Спря на предпоследното стъпало, видя щетите и неподвижния Теодор и изпищя. Джоел се втурна към нея и запуши устата й с лявата си ръка. Дясната, с оръжието, притисна към рамото й и я бутна към перилата.

— Тихо! — не можеше да се въздържи да не вика. — Млъкни!

Заби лакът във врата на проститутката, оръжието му се озова пред очите й. Тя отново запищя и злобно го ритна в слабините, посегна с два пръста към ноздрите му, опита се да го одраска и го заблъска. Нямаше избор и я удари с дръжката на оръжието в основата на челюстта. Начервените й устни се отвориха и тялото й омекна.

Горе започнаха да се тръшкат врати, метал и дърво се блъскаха в стени. Чу уплашени и въпросителни викове. Заглуши ги внезапен клаксон от улицата отвъд отворената входна врата. Затича се нататък, опря се с ръка на рамката и скри оръжието.

Беше Ема проститутката. Колата стоеше насред улицата, нямаше начин да я паркира до тротоара. Пъхна револвера в колана под сакото и изтича вън. Тя разбра жестовете му и слезе от колата. Той я заобиколи тичешком.

— Благодаря!

— Крадена е! — заяви тя и сви рамене. — На добър час, Meneer. Ще имаш нужда от късмет, но това не е мой проблем.

Той се метна зад волана и разгледа таблото. Колата беше автоматична. Дръпна лоста и се вля в движението.

Без никакво предупреждение огромна мъжка фигура се стовари върху предното дясно стъкло. Джоел посегна и заключи вратата, възползва се от отвор в колоната автомобили и даде газ. Убиецът се задържа върху колата и извади оръжие. Конвърс рязко зави вдясно, но човекът не падна. Джоел бръкна под сакото, а убиецът, закрепен незнайно как, извади пистолет и се прицели в него. Джоел залегна и удари главата си в рамката на прозореца. Експлозията пръсна стъклото, около очите му се забиха стъкълца. Но беше извадил револвера, насочи го към увисналата над него фигура и дръпна спусъка. Два пъти.

Два приглушени пукота проехтяха в мрака на колата и на здравото стъкло цъфнаха две дупки. Мъжът изрева, хвана се с ръце за гърлото и се изтърколи на земята в пространството между два камиона. Конвърс зави надясно в широка, празна алея. Един човек е останал долу, на улицата… Той ще извика подкрепления… Отново съм свободен… за малко, помисли Джоел. Мъртвецът не можеше да идентифицира колата му. Паркира в сянката, извади цигара и се постара да успокои треперенето на ръцете си. Вдъхна дълбоко дима, опипа челото си и внимателно изчисти стъкълцата.

 

Носеше се по улиците като движен от часовников механизъм, но при всяко колебание, при всяко спиране използваше очите и ноздрите си като първобитно същество, осъзнаващо единствено необходимостта да оцелее в силно враждебна среда. Четири пъти мина покрай хотел „Амстел“ на „Тулплайн“, пресече улици и канали до американското консулство на градския площад, наречен „Музеумплайн“. Беше проучил алтернативните пътища, знаеше страничните улички, които можеха веднага да го върнат на главната улица. Накрая подкара на изток, пресече моста Шелингвудер над реката и пое по крайбрежието, докато стигна няколко пусти ниви. Щяха са свършат работа, мястото беше изолирано. Обърна колата и се насочи към Амстердам.

Беше осем и половина, небето бе потъмняло. Готов беше. Когато следобед разглеждаше подробно туристическата карта, откри цял параграф с упътване как да се ползват телефонните автомати. Навремето беше летец, инструкциите бяха втората му природа. Паркира колата срещу хотел „Амстел“ и влезе в една кабина.

— Моля ви, госпожица Шарпантие?

— Dank u — рече телефонистката и моментално превключи на английски. — Момент, моля… А, да, госпожица Шарпантие е пристигнала само преди час. Сега ще ви свържа.

— Благодаря.

— Ало?

Божичко, дали да заговори? Имаше ли право да говори? А „Аквитания“!

— Вал, Джак Талбът е на телефона. Реших да проверя дали си дошла. Радвам се, че си тук. Как си?

— Напълно изтощена, ужасни човече. Следобед говорих с Ню Йорк и споменах сделките ни в Амстердам, дължащи се на някой си Джак Талбът. Наредиха ми да отида в града на каналите и да прекарам цялата следваща сутрин в ръкостискания.

— Защо не се ръкуваш и с мен?

— Много са ти студени ръцете. Но въпреки това можеш да ме поканиш на вечеря.

— С най-голямо удоволствие, но първо имам нужда от една услуга. Можеш ли да скочиш в едно такси и да ме вземеш от консулството на „Музеумплайн“?

— Какво? — паузата се изпълни със страх. — Защо, Джак? — въпросът прозвуча шепнешком.

Конвърс понижи глас.

— Няколко часа се карам с разни хора и се опасявам, че прекалих.

— Какво… е станало?

— Тъпа история. Днес ми изтече паспортът и ми трябваше временно удължаване на срока. Вместо това се наложи да изслушам половин дузина лекции и получих нареждане да се явя утре сутринта. Вдигнах луд скандал.

— И сега ти е неудобно да ги молиш да ти извикат такси, така ли?

— Точно така. Ако познавах тази част на града, щях да тръгна пеша и да се опитам да намеря такси на улицата, но никога досега не съм стъпвал тук.

— Ще си оправя физиономията и ще дойда да те взема. След около двайсет минути.

— Благодаря, ще те чакам пред консулството. Ако ме няма, постой в таксито, след няколко минути ще се появя. Спечели страхотна вечеря, малката — Джоел затвори телефона, излезе от кабината и се върна в наетата кола. Започваше чакането.

След десет минути я видя и сърцето му запрескача. Очите му се замъглиха. Излезе от стъклените врати на „Амстел“ с голяма чанта от тъмен плат. Стойката й беше изправена, крачките — дълги и грациозни като на балерина.

Чакането свърши, започна наблюдението. Портиерът на „Амстел“ й спря едно такси, тя седна вътре и веднага се наведе напред към шофьора да го упъти. След двайсет напрегнати секунди, през които очите му опипваха улицата и платното във всички посоки, запали колата и включи фаровете. Никаква кола не изпълзя от редицата и не тръгна след таксито, но все пак трябваше да е сигурен. Завъртя волана, излезе на платното и пое към консулството по най-прекия път. След минута забеляза таксито на Вал да завива по моста над канала. Зад нея имаше две коли и той се съсредоточи върху формата и размерите им. Вместо да ги следи, даде газ и тръгна по обиколен път, за да провери малката възможност да е засечен от преследвач на „Аквитания“. Три минути по-късно, след два десни и един ляв завой, влезе в „Музеумплайн“. Таксито беше пред него, другите две коли не се виждаха. Стратегията му работеше. Вероятността телефонът на Вал да се подслушва беше реална. Телефонът на Рьоне беше подслушван и това доведе до смъртта му, тъй че в случая с Вал реши да действа от най-лошата възможна позиция. Ако беше докладвано, че тя тръгва към американското консулство да вземе свой колега, Джоел Конвърс отпадаше. Консулството не беше най-подходящото място за убиеца беглец, очакваха всячески да го избягва. Нали избиваше американци.

Таксито спря до тротоара на „Музеумплайн“ 19, пред каменната сграда на консулството. Конвърс остана на половин пресечка зад него и отново зачака. Минаха няколко коли, но нито една не спря и дори не намали. Самотен велосипедист натискаше педали по улицата, обърна колелото и изчезна в обратна посока. Тактиката беше успяла. Вал беше сама в таксито на трийсет метра пред него и никой не я беше проследил от „Амстел“. Вече можеше да направи последната крачка към нея. Бръкна под сакото и хвана пистолета с перфорирания заглушител.

Слезе от колата и тръгна по паважа с бавна, безгрижна походка на мъж, решил да се поразходи по площада в лятната нощ. Наоколо имаше десетина пешеходци, повечето двойки, които също се разхождаха в двете посоки. Разгледа ги внимателно. Никой на улицата не проявяваше дори минимален интерес към таксито. Доближи се до задната му врата и почука на стъклото. Тя го смъкна.

За кратък момент погледите им се срещнаха. Вал вдигна ръка към устните и потисна възклицанието си.

— Боже мой! — прошепна тя.

— Плати му и тръгни към сивата кола, паркирана на трийсетина метра отзад. Последните три цифри на номера са едно, три, шест. Ще бъда там след няколко минути.

Докосна шапката си, сякаш беше обяснил нещо на объркан турист, и продължи по улицата. Отдалечи се на петнайсетина метра от таксито, обърна се и пресече площада. Стигна отсрещния тротоар с извита наляво глава — като пешеходец, наблюдаващ уличното движение. Всъщност не изпускаше от очи женската фигура, която вървеше по тротоара. Хлътна бързо в сянката на някакъв вход и продължи да наблюдава, затаил дъх. Очите му се мъчеха да проникнат във всички тъмни кътчета отсреща. Нищо. Никой. Излезе от входа, потиснал лудото желание да хукне напред, и непринудено тръгна надолу, докато се озова точно срещу колата. Спря отново, този път да запали цигара, задържа пламъчето в шепата си, а очите му оглеждаха, оглеждаха… Никой. Хвърли цигарата на тротоара и неспособен да се сдържи повече, изтича през улицата, отвори вратата и седна зад волана.

Намираше се на сантиметри от него. Дългата тъмна коса обграждаше лицето й в мътната светлина. Това красиво лице сега беше пълно с безпокойство, големите очи изгаряха неговите.

— Вал, защо? Защо го направи? — попита той и във въпроса му отекна плач.

— Нямах избор — тихо и тайнствено отвърна тя. — Да се махаме оттук, моля те.