Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (28)

28

Пътуваха от няколко минути. Мълчаха. Джоел се концентрира върху улиците и завоите. Идеше му да закрещи. Това беше единственото, което можеше да му попречи да спре колата, да се вкопчи във Вал, да я накара да му обясни защо беше направила всичко това! Защо се беше върнала в живота му? Той носеше смърт! Но най-много искаше да я притисне към себе си, да усети лицето й до своето, да й благодари и да й каже колко съжалява за миналото и за днешния ден.

— Знаеш ли къде отиваме? — наруши мълчанието Вал.

— Имам колата от шест часа. Разполагам с карта на града и прекарах времето в шофиране наоколо, за да науча каквото ми е нужно.

— Да, напълно в твой стил. Винаги си бил методичен.

— Реших, че така трябва — заоправдава се той. — Проследих те от хотела, за да разбера дали някой друг не те следи. Освен това се чувствам по-добре в кола, отколкото на улицата.

— Думите ми не бяха упрек.

Конвърс й хвърли бегъл поглед. Изучаваше го, очите й дълбаеха лицето му в редуващите се светлини и сенки.

— Извинявай. Вероятно напоследък съм станал докачлив, макар че не ми е ясно защо.

— Аз също. Търсят те само на два континента и в около осем държави. Твърдят, че си най-талантливият убиец след терориста Карлос.

— Трябва ли да ти обяснявам, че това са лъжи? Опашати лъжи с очевидна цел.

— Не — простичко отвърна Валери. — Не е нужно, защото го знам. Но трябва да ми кажеш останалото. Всичко.

Той отново насочи поглед към нея, стараеше се да свали пластовете замъглено стъкло, които обвиваха мислите и доводите й. В миналото успяваше с любов или с ярост. Но сега не можеше, чувствата й лежаха прекалено дълбоко и нямаха нищо общо с любовта, знаеше го. Беше нещо друго и адвокатът в него го съветваше да бъде предпазлив и лукав.

— Защо смяташе, че ще те видя по телевизията? Едва не те пропуснах.

— Не съм мислила за телевизията, разчитах на вестниците. Знаех, че снимката ми ще се появи на първите страници в цяла Европа. Допуснах, че паметта ти не е дотолкова угаснала, че да не ме познаеш, а журналистите винаги споменават хотели и адреси, това внася автентичност в информацията им.

— Но аз мога да чета само на английски.

— Паметта ти наистина не е в ред. Три пъти съм идвала с теб в Европа — два пъти в Женева и веднъж в Париж. Не посягаше към сутрешното си кафе, ако на масата няма „Хералд Трибюн“. Дори когато от Женева отидохме на ски в Шамони, вдигна скандал на сервитьора, задето не го бе донесъл.

— И за „Трибюн“ ли даде интервю?

— Не, те написаха основния материал. С всички подробности. Предположих, че ще купиш вестника и ще разбереш какво правя.

— Поради факта, че сме се отчуждили, не сме се виждали години наред и не говориш немски, френски или друг език?

— Да. Това е приемливо обяснение за всички, които знаят, че говоря чужди езици. Използвах го за прикритие. Много хора, които знаят езици, често крият този факт. Това прави разговорите по-кратки, свежда ги до най-общи изявления и човек винаги може да разбере дали преиначават думите му.

— Забравих, че в известен смисъл това е твой бизнес.

— Идеята не дойде от бизнеса ми, а от Роджър.

— От татко?

— Да. Пристигна от Хонконг преди няколко дни и някакъв алчен чиновник вдигна на крак вестникарите да го чакат пред самолета. Когато стъпи на „Кенеди“, щяха да се избият за интервюта. Не беше гледал телевизия, слушал радио или чел вестници от два дни. Беше в паника и ми се обади. Аз просто направих така, че телеграфната агенция на Берлин да разбере, че отивам там.

— Как е татко? Той не може да се справи сам.

— Справя се. Сестра ти също, макар че не толкова добре, но мъжът й взе нещата в свои ръце. По-добър е, отколкото го смяташ, Конвърс.

— Какво става с тях? Как приемат всичко това?

— Като смутени, ядосани и неразбиращи хора. Смениха номерата на телефоните си и дават изявления чрез адвокати — между другото, в твоя защита. Може би не си го разбрал досега, но те много те обичат, въпреки че според мен не си им дал достатъчно поводи за това.

— Наближаваме — тихо рече Джоел, когато наближиха моста Шелингвундер. Поеха по него, над тях проблясваха светлинки, а далече долу, по водата, отраженията играеха като точки. Валери не реагира. Той не издържа. — Защо, Вал? Трябва да знам! Защо дойде?

— Извинявай, бях се замислила — очите й се откъснаха от лицето му и се втренчиха през стъклото на колата. — Предполагам, че ще е по-добре да ти го кажа сега, докато шофираш и не е нужно да те гледам. Изглеждаш ужасно, не приличаш на човек и по лицето ти е изписано какво си преживял. Затова не искам да те гледам.

— Обиждаш ме — рече с усмивка Конвърс, като се стараеше да намали шока й от вида му. — Обадиха ми се от „Космополитън“ и искат да ме снимат на корицата.

— Стига! Изобщо не е смешно и ти го знаеш, дори по-лошо — не ти се говори за това!

— Предавам се. Все пак имаше време, когато изобщо не ме разбираше.

— Винаги съм те разбирала, Джоел! — Валери продължаваше да се взира в пътя, главата й не помръдваше в лъчите на фаровете. — Не се дръж повече като тъжен шут. Нямаме време за това, нямаме време за тъпите ти шегички. Винаги съм се натъжавала, като гледах как отблъскваш хората, които искаха да поговорят с теб, но това време мина.

— Радвам се да го чуя. Говори тогава! Защо, по дяволите, се набърка?

Очите им гневно се срещнаха, внезапно припламнаха спомени за отминалата любов. Тя извърна глава, докато Конвърс насочи колата към изхода от моста и зави по пътя, успореден на реката.

— Добре — сдържано започна Валери. — Може да си бил отвратителен съпруг и бездушен към чувствата на другите, но не си това, което те изкарват. Не си убил тези хора.

— Това ми е известно. Преди малко заяви, че и ти го знаеш. Защо дойде тук?

— Защото трябваше — твърдо отсече Валери, все още загледана право напред. — Онази нощ след новините, когато излъчиха снимката ти по всички канали и те видях толкова различен от това, което беше преди години, тръгнах да се разхождам по плажа и се замислих за теб. Заради теб минах през личен ад, Джоел. Ти беше безпомощен срещу ужасите на миналото си, а аз се стараех да проявявам разбиране, защото знаех какво си преживял. Но ти никога не се опита да проявиш разбиране към мен. Аз също исках много неща, но те отиваха на заден план, не бяха важни… Добре, мислех си аз. Един ден всичко ще мине, кошмарите му ще изчезнат, той ще ме погледне и ще каже: „Ей, и ти си човек.“ Е, кошмарите изчезнаха, но това не стана. Имах нужда от теб, Джоел, но ти не можа да откликнеш. Беше дяволски забавен дори когато знаех, че не ти е до това, беше страхотен в леглото, но единствено се интересуваше от самия себе си и от никой друг.

— И това приемам.

— Спомнях си нещо, което ти казах онзи следобед, когато се разделихме. Казах го тихо и те гледах как си отиваш. Тогава си обещах, че ако някога мой близък се нуждае от мен толкова, колкото аз се нуждаех тогава от теб, никога няма да си тръгна. Наречи го единствения обет, който съм давала в живота си. Иронията на положението е, че този човек се оказа ти. Не си луд, не си убиец, но някой иска да убеди света, че си такъв. И който и да е този някой, действа много успешно. Дори приятели, които те познават от години, повярваха. Но аз не вярвам и не мога да си отида.

— Божичко, Вал…

— Без разчувстване, Конвърс. Никакви любовни песни и скокове в леглото. Дойдох да ти помогна, а не да те утешавам. В Европа имам корени, дълбоки няколко поколения. Може да са повехнали под земята, но винаги са били подмолни и сега ще помогнат. За първи път ти имаш нужда от мен. Това е нещо ново, нали, приятел?

— Да — отсече Джоел, който разбра последните й думи, но почти нищо друго. Носеше се бързо по нанадолнището към запустелите ниви. — Още няколко минути — добави той. — Не мога да се показвам в града, ти също.

— На твое място не бих се тревожила толкова. Наблюдават те приятели.

— Какво? Какви приятели?

— Гледай пътя. Не забеляза ли, че пред „Амстел“ имаше хора?

— Имаше, но никой от тях не влезе в кола да те проследи.

— Защо им е кола? По улиците и каналите, водещи към консулството, беше пълно с тях.

— По дяволите, какви ги говориш?

— И на „Музеумплайн“ имаше старец на велосипед.

— Забелязах го. И той ли?…

— После ще ти обясня — заяви Валери, повдигна голямата платнена чанта в краката си и я премести, за да протегне дългите си крака. — Може би ще ни проследят и дотук, но ще останат невидими.

— Коя сте вие, госпожо?

— Племенница на Хермионе Гайнер, сестра на майка ми. Ти, естествено, не познаваш баща ми, а ако го познаваше, щеше да те залее с разкази за подвизите на мама през войната, но щеше да се задави от името на леля ми. Според французите е отивала твърде далече. Холандската и немската съпротива са работили заедно. Ще ти обясня по-късно.

— Ще ми обясниш по-късно? Че ни следят?

— Ти си новак в тази работа. Никога не би ги забелязал.

— По дяволите!

— Много си изразителен!

— Добре, добре!… Кажи сега за татко.

— Почива си. При мен е.

— На нос Ан?

— Да.

— Но аз изпратих там плика! „Скиците“, за които ти споменах по телефона. В този плик е всичко! Всичко за събитията, които стават! Посочват се имена, изясняват се причини! Всичко!

— Тръгнах преди три дни и още не беше пристигнал. Но Роджър е там — Валери пребледня. — Божичко!

— Какво?

— Опитах да говоря с него! Преди два дни, вчера и днес!

— По дяволите! — в далечината видяха светлинките на крайбрежно кафене. Джоел заговори бързо, издаваше заповед, която не можеше да не се изпълни. — Не ме интересува как ще го направиш, но трябва да се обадиш на нос Ан! Ще се върнеш и ще ми кажеш, че баща ми е добре, ясно ли е?

— Да, защото и аз искам да го чуя.

Конвърс удари спирачки пред кафенето, знаеше, че не бива да го прави, но му беше безразлично. Валери изскочи от колата с отворена чанта и телефонна кредитна карта в ръка. Ако в кафенето имаше телефон, нямаше сила, която да я спре да го използва. Джоел запали цигара, димът му се стори кисел и пареше на гърлото му. Не беше никаква разтуха. Втренчи се в тъмната вода и в светлините на моста в далечината, опита се да не мисли за нищо. Не успя. Отново беше направил нещо ужасно. Баща му познаваше почерка му и в момента, в който го видеше на плика, щеше да го отвори. Щеше да търси оневиняващи сина му факти и щеше да ги намери. Веднага щеше да се обади на Нейтън Саймън и оттук произтичаха страшните последствия. Вал сама щеше да разбере от материала, че не бива да говори за него по телефона, но не и баща му. Не и Роджър. В пристъп на гняв щеше да издърдори всичко, за да защити сина си. И ако някой подслушваше телефона… Къде се губеше Вал? Защо се бавеше толкова?

Конвърс не можа да се сдържи. Дръпна дръжката и излезе от колата. Втурна се към входа на кафенето и рязко закова на чакъла. Валери излезе и му направи знак да се върне. Видя, че по лицето й се стичат сълзи.

— Влез в колата — рече тя, като се приближи.

— Няма. Веднага ми кажи какво е станало.

— Джоел, моля те, върни се в колата. Двама мъже непрекъснато ме наблюдаваха, докато бях на телефона. Говорех немски, но разбраха, че се свързвам с Щатите, и забелязаха, че съм разстроена. Мисля, че ме познаха. Трябва веднага да се махнем.

— Кажи ми какво стана!

— В колата — Валери наклони глава, тъмната коса падна върху рамото й. Изтри сълзите си, мина покрай Конвърс и стигна до колата. Отвори вратата, влезе и остана неподвижна на седалката.

— Върви по дяволите! — разтреперан, Конвърс изтича към колата, хвърли се зад волана, включи двигателя, излезе от алеята и се понесе по пътя. Тъмният пейзаж отвън се превърна в бясно препускащ хаос.

— Намали — просто и без напрежение изрече Вал. — Така само ще привлечеш внимание към нас.

Едва чу през обзелата го паника, но все пак чу. Отпусна педала на газта.

— Мъртъв е, нали?

— Да.

— Господи! Какво е станало? Какво ти казаха? С кого говори?

— С една съседка, името й не е важно. Оставяме си ключовете от къщите. Съгласила се да получава пощата ми и да наглежда къщата, докато полицията ме открие. Случайно я заварих там. Питах я дали в пощата има голям плик, изпратен от Германия. Каза, че няма.

— Защо полицията? Какво е станало?

— Знаеш къщата ми на плажа. На около сто метра във водата има пристан. Не е нито голям, нито дълъг, просто някаква стара маркировка…

— Не се отвличай! — кресна Джоел и стисна волана.

— Казват, че снощи вероятно е отишъл да се поразходи, тръгнал по пристана и се подхлъзнал на мокрите скали. На главата му има голяма рана. Тялото му е било открито на брега рано тази сутрин.

— Лъжи, лъжи! Само лъжи. Те са го подслушали! Те са го нападнали!

— По моя телефон? В самолета насам мислих за това.

— Да, ти би се сетила, но не и той! Аз го убих. По дяволите, аз го убих!

— Аз също съм виновна, Джоел. И аз го обичах много. Ние с теб се разделихме, но въпреки това той остана мой близък приятел, може би най-близкият.

— Наричаше те „Вали“ — задавено изрече Джоел, като се стараеше да надмогне болката. — Мръсници! Мръсници!

— Искаш ли да карам аз?

— Не!

— Телефонът. Трябва да те попитам. Мисля, че само полицията, ФБР или други подобни могат да получат прокурорско разрешение за подслушване.

— Разбира се! Затова не исках да ти се обаждам, смятах да говоря направо с Нейт Саймън.

— Но ти не говориш за полицията или ФБР. Имаш предвид някой друг, нещо друго.

— Да. Никой не знае кои са и къде са. Но те съществуват. И могат да направят каквото поискат. Исусе! Дори татко! Това е най-плашещото.

— Нали тъкмо това ще ми разкажеш сега? — Валери го хвана за лакътя.

— Да. Преди няколко минути смятах да премълча някои неща и да те убедя да накараш Нейт Саймън да дойде тук и да се срещна с него, за да види, че не съм луд. Но вече не. Вече няма време, те завардват всички изходи. Взели са плика, а той беше единственото, с което разполагах!… Съжалявам, Вал, но ще трябва да ти кажа всичко. Бих искал да не се налагаше, заради самата теб, но и аз вече нямам избор.

— Не съм дошла тук да ти давам право на избор.

 

Стигнаха до една нива близо до водата и той спря колата. Тревата беше висока, лунният сърп висеше над залива, в далечината проблясваха светлините на Амстердам. Излязоха от колата и той я поведе за ръка към мястото, което му се стори най-тъмно и закътано. Внезапно осъзна, че не е държал ръката й от години. Отблъсна мисълта за близост. Той носеше само смърт.

— Май тук ще е най-добре — рече Джоел и пусна ръката й.

— Добре — тя седна на меката трева. — Как се чувстваш?

— Ужасно — отвърна Джоел и погледна към тъмното небе. — Убеден съм в това, което казах. Аз го убих. След толкова години взаимни усилия да се сближим аз го убих. Ако бях го оставил на мира, ако му бях позволил да бъде човекът, който искаше да бъде, а не какъвто исках да го направя, вероятно сега щеше да си пийва някъде питието на хиляди километри оттук и да очаква да премине някоя буря, да разказва шантавите си истории и да разсмива всички. И вчера нямаше да е в къщата ти на нос Ан.

— Не си го накарал насила да дойде от Хонконг, Джоел.

— Не, разбира се, нито съм му заповядал, нито съм го молил, ако това имаш предвид. Но все пак заповедта висеше във въздуха. Когато мама умря, между нас останаха неизречени неща. „Татко, няма ли най-сетне да пораснеш? Пътувай за удоволствие, но не се губи толкова дълго, хората се тревожат. Липсва ти чувство за отговорност!“ Бях толкова по-свят от него, а сега го убих.

— Не си го убил! Други го убиха! Хайде, разкажи ми за тях.

Конвърс преглътна и изтри сълзите от очите си.

— Да, права си, нямам време дори за стария Роджър.

— После ще имаш.

— Ако има после — Джоел започна да диша дълбоко и се успокои. — Знаеш за Рьоне, нали?

— Да, вчера прочетох. Стана ми лошо… Лари Талбът ми каза, че си се срещал с него в Париж. Рьоне смятал, че си разстроен, също като Лари, когато разговарял с теб. А Рьоне е убит само защото се е срещнал с теб. Лари сигурно е загубил ума и дума.

— Рьоне не беше убит затова. Да поговорим за Лари. Първия път, когато се свързах с него, исках да получа информация, без да му задавам директни въпроси. Той е бил следен и използван, без да знае. Ако му бях казал истината, адвокатът у него щеше да реагира и щяха да го застрелят на улицата. Но последния път, когато разговарях с него, му обясних някои неща — че съм избягал от плен, че съм изтощен и уплашен… Говорих откровено. Всъщност не премълчах нищо.

— Да, той ми каза — прекъсна го Вал. — Каза, че си въобразяваш, че отново си във Виетнам. Спомена и някакъв психиатричен термин.

Конвърс поклати глава и от гърлото му излезе къс, ироничен смях.

— Винаги може да се намери термин. Лари не чу какво му говорих. Слухтеше само за думи, които да потвърдят казаното от други за мен. Преструваше се, че е приятелят, когото познавам, но не беше. Беше адвокат, стараещ се да убеди клиента си, че е болен и че за всеобщо добро клиентът трябва да се предаде. Когато осъзнах това и факта, че му бях казал къде се намирам, разбрах, че ще ме предаде, убеден в правотата си. Побързах да се махна и затова се направих, че се съгласявам с него, затворих телефона и избягах… Имах късмет. След двайсет минути видях пред хотела да спира кола с двама от палачите ми.

— Сигурен ли си?

Джоел кимна.

— На другия ден единият от тях официално заяви, че ме е видял на моста „Аденауер“ с Уолтър Перигрин. Не съм се доближавал до този мост, а и не знам къде е.

— Четох в „Таймс“. Свидетелят е майор Уошбърн от посолството.

— Точно така — Конвърс изтръгна дълъг стрък трева и я заогъва в ръцете си. — Нямат равни на себе си в манипулиране на медиите — вестници, радио, телевизия. Всяка дума е проверена по съответните канали и звучи напълно достоверно и официално. Отнемат живота на хора, включително и на свои, като че ли са фигури на шахматна дъска. Не ги е грижа, искат само да победят. Разиграва се най-голямата игра в съвременната история и най-ужасяващото е, че може да я спечелят.

— Джоел, чуваш ли се какво говориш? Американският посланик, главнокомандващият на НАТО, Рьоне, баща ти… ти. Убийци в посолството, манипулирана преса, лъжи във Вашингтон, Париж, Бон и всички с официален статут. Описваш някакъв Anschluss, някакъв демоничен политически преврат!

Конвърс я погледна в лунната светлина, бризът откъм водата люлееше високата трева.

— Точно така е. Всичко е сътворено от един човек и се изпълнява от шепа други, искрено вярващи в идеята. Но под повърхността са фанатици, убийци в името на цел, която смятат за свещена. Вербували са… и продължават да вербуват хора с подобна нагласа навсякъде, подкрепят ги и други объркани професионалисти, които не знаят към кого да се обърнат. Вкопчили са се в теории и обещания, наметнали са мантията на компетентността, дисциплината и саможертвата, защото знаят, че тя води до властта. Те са слепи, не виждат нищо освен изопачената представа за самите себе си… ако това ти звучи като обвинителна реч, вероятно е така. Спя малко, но мисля много.

— Съдебните заседатели са на мястото си, Джоел — рече Валери. Живите й очи се впиха в неговите. — Но не искам обвинителна реч, искам всичко. Смятам, че трябва да започнеш от началото, оттам, откъдето си се включил ти.

— Добре. Всичко започна в Женева…

— Знаех си — прошепна Вал.

— Какво?

— Нищо. Продължавай.

— … с един човек, когото не бях виждал двайсет и три години. Тогава го познавах под едно име, а в Женева носеше друго. Той ми обясни защо, но това няма значение. Само дето беше малко зловещо. Не знаех какво е премълчал, какво не ми обясни и колко лъжи ми наприказва, за да ме манипулира. Най-лошото е, че беше напълно прав да постъпи така. Аз бях човекът, от когото се нуждаеха. Те. Но не знам кои са, знам само, че съществуват някъде… Докато съм жив… докато ме оставят жив, няма да забравя думите, които използва, за да ми изясни причините за идването си в Женева. „Връщат се — каза. — Генералите се връщат.“

Разказа й всичко, за което можа да се сети. Когато свърши, част от него се терзаеше от мисълта, че ако бойците на „Аквитания“ я заловят, наркотиците, вкарани в тялото й, щяха да разкрият информация, подписваща смъртната й присъда. Предупреди я за това и отчаяно му се прииска да хвърли мост над бездната помежду им, да я прегърне и да й каже колко се ненавижда, че прави това, което смята за свой дълг. Но не помръдна от мястото си, очите й го възпираха. Тя преценяваше и премисляше нещата за себе си.

— Понякога — тихо започна Вал, — когато ти имаше кошмари или пиеше повече, говореше за този Делавейн. Започваше да трепериш, затваряше очи и от време на време крещеше. Толкова мразеше този човек. Винаги си се страхувал до смърт от него.

— Той причини много смърт, ненужна смърт.

— Не е ли възможно да… да пренасяш чувствата си?

— Ако смяташ така, ще те закарам до „Амстел“ и утре сутринта можеш да си пред триножника си. Не съм луд, Вал. Всичко, което се случва, е реалност.

— Добре, добре. Длъжна бях да попитам. За разлика от мен ти не знаеш как изглеждаха нощите, в които те преследваха кошмари. Тръшкаше се в леглото или се напиваше до безпаметност.

— Не беше много често.

— Вярно, но когато се случваше, наистина се връщаше там и страдаше.

— Тъкмо затова се свързаха с мен… завербуваха ме в Женева.

— И онзи Фаулър или Холидей е знаел точно какви думи да използва. Твоите собствени.

— Фицпатрик му е дал тази информация. И освен това смяташе, че е прав.

— Да, знам, вече ми го каза. Какво според теб се е случило с него? С Фицпатрик.

— Все се мъча да измисля причина, поради която биха го оставили жив. Но не мога. За тях той е по-опасен от мен. Работил е в коридорите, които те сега подкопават. Ориентиран е в разпоредбите на Пентагона и разрешенията за износ толкова добре, че може да ги закове. Убили са го.

— Харесваш го, нали?

— Да. Беше бърз и далновиден. Имаше и страхотно въображение, което не се боеше да пуска в ход.

— Прилича ми на човека, за когото бях омъжена — нежно рече Вал.

Конвърс за миг задържа погледа си върху нея.

— Ако се измъкна жив от тази история, макар че доста се съмнявам, ще ги потърся. Ще разбера кой го е направил, кой е дръпнал спусъка. Няма да има съдебен процес, няма да има свидетели на защитата и обвинението, няма да има смекчаващи вината обстоятелства. Ще бъдем само аз и оръжието.

— Не ми е приятно да слушам това, Джоел. Винаги съм се възхищавала от принципите ти. Бяха непоклатими като преклонението ти пред закона.

— Това е минало. Забрави го. Да говорим за настоящето.

— Има толкова много неща, които можеш да отречеш! Обвиненията срещу теб са само думи! Казах същото и на Лари — заявяват, че си бил тук или там, направил си това или онова, но ти не си бил там, където твърдят, и не си направил това, което внушават! Та ти си адвокат, Конвърс. За Бога, стани и се защитавай!

— Не разбираш ли, че няма да мога да се добера до нито една съдебна зала? Където и да се покажа, някой вече ще ме причаква, за да ме убие дори с цената на собствения си живот. Идеята ми беше да използвам плика с досиетата и информацията, която се съдържаше в тях и която би могла да се получи само от правителствени източници. Това значи, че някъде във Вашингтон имам съюзници. С помощта на всичко това можех да се свържа с хора, които познавам, и с подкрепата на Нейт да се опитам да ги накарам да ме изслушат, да се убедят, че не съм луд. Но без плика дори Нейт не може да ми помогне. Освен това ще настоява да се придържам към законния ред — да се предам, пък той да ми осигури защита. Няма такава, поне срещу тях. Те са в посолства и военноморски и сухопътни бази, в Пентагона, в полицейските отдели, в Интерпол и в Държавния департамент. Те са пияни старици и редовни пътници с дипломатически куфарчета по влаковете, не знаеш кои са, но са навсякъде. И не могат да си позволят да ме оставят жив.

— Мат — тихо рече Вал.

— Мат — съгласи се Конвърс.

— Значи трябва да намерим някой друг.

— Какво?

— Човек, в чиито думи хората, с които искаш да се свържеш, ще се вслушат. Някой, чието участие може да принуди онези от Вашингтон, които са те вербували в Женева, да се покажат.

— Кого имаш предвид? Йоан Кръстител?

— Не е Йоан, а Сам. Сам Абът.

— Сам? Онази нощ в Париж мислих за него! Как се…

— И аз като теб имам много време за мислене. В Ню Йорк, в самолета, снощи, след като се срещнах с леля си в Берлин.

— С леля си ли?

— Ще стигна и дотам… Знаех, че ако си жив, трябва да има причина да се укриваш, вместо на висок глас да отречеш всички нелепости, които се разпространяват за теб. Нещо не се връзваше, такова поведение не е типично за теб. Ако пък те бяха убили или заловили, щеше да го пише на всички първи страници. Тъй като не видях и не чух подобно нещо, реших, че си жив. Но защо бягаш и се криеш? Тогава си помислих: „Боже мой, щом Лари Талбът не му вярва, кой би му повярвал?“ А щом Лари не ти вярва, значи и хората около него, всичките ти приятели и „връзки“ са били обработени и убедени, че си откаченият убиец, за когото говори цяла Европа Никой не би поискал да се застъпи за теб. От друга страна, аз съм ти бивша съпруга и думата ми не тежи, трябва ти влиятелен човек… Тъй че се постарах да си припомня хората, за които си ми говорил, всичките ни познати. И започна да изниква едно име. Сам Абът. Понастоящем бригаден генерал Сам Абът.

— Сам Мъжагата — Джоел одобрително поклати глава. — Свалиха го три дни след мен и ни местиха заедно от лагер в лагер. Веднъж попадна в съседна килия и си думкахме по стената, но ме преместиха. Прав беше, че остана във Военновъздушните сили. Знаеше, че там му е мястото.

— Има изключително високо мнение за теб. Каза, че си допринесъл за духа на пленниците повече от всеки друг в лагерите и че последното ти бягство е вдъхнало надежда на всички.

— Не е вярно. Аз просто бях бунтар, който можеше да си позволи да рискува. И той би могъл да направи всичко, което направих аз, но беше офицерът с най-висок чин. Знаеше, че ако опита, ще има масови наказания. Успяваше да сплоти хората, за разлика от мен.

— Той твърдеше друго. Смятам, че не харесваш съпруга на сестра си именно заради него. Помниш ли, когато Сам дойде в Ню Йорк и ти се опита да го сватосаш с Джини? Вечеряхме четиримата в онзи скъп ресторант.

— Джини го изплаши до смърт. След това Сам ми каза, че ако Джини е била начело на командването в Сайгон, градът никога нямало да падне. Не искаше да продължи тази война до края на живота си.

— А ти се размина с един мечтан зет — Валери се усмихна, но скоро усмивката й угасна. — Мога да се свържа с него, Джоел. Ще го открия и ще му разкажа всичко. И най-вече, че си не по-луд от него. Че си бил манипулиран от хора, които не познаваш, които са те излъгали, за да свършиш работата, която те не могат или не смеят да извършат.

— Не е справедливо — отсече Конвърс. — Ако започнат да ровят около Пентагона и Държавния департамент, ще има ред фатални и смъртоносни инциденти… Не, те са прави. Всичко трябваше да започне оттук и да се проследи в обратна посока. Това е единственият начин.

— Щом можеш да говориш така след всичко, което си преживял, значи си с повече здрав разум от всички ни. Сам ще го разбере. Той ще помогне.

— Би могъл — бавно и замислено изрече Джоел и откъсна още една тревичка. — Ще трябва да е много предпазлив, не бива да използва обичайните канали, но би могъл да успее. Преди три-четири години, след като се разделихме, той разбрал, че съм във Вашингтон за няколко дни, и ми се обади. Вечеряхме заедно, след това пийнахме и той прекара нощта на дивана в хотелската ми стая. Разговаряхме много. Аз — за себе си… и за теб, Сам — за последните си неприятности.

— Значи още сте близки, това не е било много отдавна.

— Не това е мисълта ми. Става дума за работата му. Беше продрал земята да влезе в една програма на НАСА, но го бяха отхвърлили. Заявили, че е прекалено ценен на мястото, на което е в момента. Той е несравним във въздушните маневри. Достатъчно е само да погледне един самолет, и може да каже възможностите му. Бяха го поканили във Вашингтон като консултант на Агенцията по национална сигурност. Работата му беше да оценява възможностите на новото съветско и китайско оборудване. Работеше в Ленгли и даваше преценка за снимките, донесени от агенти. Познава хората, с които трябва да се свържа, работил е с тях.

— Предполагам, че имаш предвид тайните служби.

— Не само тях. И хората, обучени да премахват мръсници като Делавейн тихомълком, с помощта на методи, за които ние с теб не сме и чували — наркотици, проститутки и малки момченца. Тях трябваше да вкарат в играта от самото начало! Без Женева, без мен. Те убиват, когато това е полезно, и оправдават убийството, защото е в интерес на страната. И като си помисля само как негодувах срещу тях, как адвокатът правдолюбец у мен настояваше да им се потърси сметка. Е, господин Наивникът се промени… Когато традиционната медицина не помага, болестта трябва да се задуши, без да се подбират средства.

— Смятах, че ненавиждаш фанатиците.

— Така е.

— Значи Сам — каза Валери. — Утре тръгвам обратно и ще го открия.

— Не — възрази Конвърс. — Искам да тръгнеш още тази вечер. Още ли носиш паспорта си в чантата?

— Разбира се. Но трябва…

— Не искам да се връщаш в „Амстел“. Трябва да се махнеш от Амстердам. В дванайсет без четвърт има полет на KLM до Ню Йорк.

— Но нещата ми…

— Не си струва да се връщаш за тях. Когато се прибереш, ще се обадиш в хотела. Ще ти пратят целия багаж по пощата.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен. Трябва да знаеш истината за Рьоне. Не беше убит, защото сме се срещали в Париж. Но преди четири дни му се обадих и той ми повярва. Застреляха го, защото ме прати в Амстердам да се срещна с човек, който можеше да ме качи на самолета за Вашингтон. Както и да е, това вече няма значение. Но ти не си без значение. Дойде тук и ме откри, а хората, които ме търсят из целия град, скоро ще научат това, ако вече не го знаят.

— Пред никого не съм споменавала, че отивам в Амстердам — прекъсна го Валери. — Нарочно съобщих в „Кемпински“, че се връщам направо в Ню Йорк.

— Имаше ли резервация за самолета?

— Естествено. Просто не се появих.

— Добре, но не е достатъчно. Хората на Делавейн си знаят работата. Лайфхелм има връзки на всяко летище и контролно-пропусквателен пункт в Германия. Ще разберат. Тази вечер ги надхитрихме, но втори път няма да можем. В „Амстел“ вече те чака някой немец, най-вероятно в стаята ти. Искам да мисли, че ще се върнеш там.

— Ако някой реши да отиде в стаята ми, го чака истински шок.

— Какво искаш да кажеш?

— Там вече има човек. Един старец с добра памет, който е получил инструкции, които не бих желала да повтарям.

— Дело на леля ти?

— За нея съществува само черно и бяло. Този е враг, онзи не е. А всеки, който иска да причини зло на племенницата й, е голям враг. Не познаваш тези хора, Джоел. Живеят с миналото и нищо не забравят. Вече са стари и далеч не са това, което са били навремето, но помнят защо са правили всичко. За тях животът е прост. Добро и зло. Обвити са в спомените си. Оттогава не им се е случило нищо по-важно. Струва ми се, че с радост биха предпочели да се върнат в онези дни с всичкия им ужас.

— Но все пак какво каза на леля си за мен? След всичко разтръбено по вестниците и телевизията тя съгласи ли се с теб? Не ти ли зададе въпроси? Нима фактът, че си й племенница, беше достатъчен?

— О, не, зададе ми много конкретни въпроси и аз им отговорих. Това е достатъчно.

— Добре… Тръгваш ли тази вечер?

— Да — кимна Валери. — Сутринта мога да свърша много повече неща в Ню Йорк, отколкото тук. От всичко, което ми каза, е ясно, че всеки час е от значение.

— Благодаря ти… Може би няма да се свържеш лесно със Сам. Нямам представа къде е, а службите не са много отзивчиви, когато жена търси офицер с висок чин. Могат да възникнат усложнения — любовни връзки в чужбина, дете, за което не подозира. Затова са особено бдителни.

— Тогава няма да питам къде е. Ще кажа, че съм му роднина, която той е търсил, но съм била в чужбина, тъй че ако иска да ми се обади, следващите двайсет и четири часа ще бъда в еди-кой си хотел. Не могат да не предадат подобно съобщение на един генерал.

— Вярно — съгласи се Джоел, — но ако оставиш името си, рискуваш много.

— Ще използвам вариант, който ще разпознае — Валери примигна, загледана в земята. — Например Паркет. Под, дърво, нещо, свързано с Шарпантие, което значи дърводелец. Ще прибавя Върджиния, тъй че да си спомни за Джини. Върджиния Паркет. Той ще се сети.

— Вероятно. Но това значи, че и други може да се сетят. Като не се прибереш тази нощ, Лайфхелм ще провери по всички летища и ще те пресрещнат на „Кенеди“.

— Но ще ме изгубят на „Ла Гуардия“. Ще отида в мотела, където отсядам, когато ходя до Бостън. Ще се регистрирам и ще изчезна, без да разберат.

— Много си съобразителна.

— Казах ти, че е наследствено, слушала съм толкова истории… А ти?

— Ще остана невидим. Вече съм доста добър, а и мога да си купя всичко необходимо.

— Колкото повече пари харчиш, толкова по-видима диря оставяш. Ще те открият. И ти трябва да напуснеш Амстердам.

— Е, мога да се промъкна през две-три граници и да кацна в стария си апартамент в „Жорж V“ в Париж.

— Не е време за шеги.

— Не се шегувам. Освен това ще искам отделна тоалетна и баня, каква да е баня. Стаите, в които отсядам сега, не фигурират и в най-езотеричните туристически справочници.

— Сега мога да ти кажа — личи си, че не си се къпал Бог знае откога.

— Пази се от жена, която недоволства от личната хигиена на мъжа си.

— Стига, Джоел, не съм ти жена… Трябва да намерим начин да се свържа с теб.

— Чакай да помисля, и аз съм станал много изобретателен. Ще измисля нещо.

— Вече съм го измислила — твърдо го прекъсна Вал. — Преди да тръгна насам, говорих с леля си.

— От твоята къща ли?

— От хотел в центъра на Ню Йорк, където се регистрирах под друго име.

— Значи наистина си мислила за телефона си.

— Не като теб. Казах й какво се е случило според мен и какво възнамерявам да правя. Снощи дойде при мен в Берлин. Страхотно се развихри, можела да направи това, можела да направи онова, но всичко се сведе до факта, че ще ти помогне. Ще те крие. Други хора също.

— В Германия?

— Да. Тя живее в провинцията, в покрайнините на Оснабрюк. Там е най-сигурно за теб, последното място, където онези ще се сетят да те търсят.

— Но как ще се върна в Германия? Достатъчно трудно я напуснах! Дори да оставим настрана хората на Делавейн, снимката ми виси по всички граници.

— Днес следобед, след като ми се обади, говорих с Хермионе от автомат. Тя беше при приятелка. Веднага се зае да организира нещата и когато пристигнах преди няколко часа, на летището ме посрещна възрастен мъж, същият, при когото ще отседнеш довечера. Не го познаваш, но си го виждал, караше велосипед по „Музеумплайн“. Заведе ме в къща на „Линденграхт“, откъдето трябваше да се обадя на леля. Телефонът беше „unberuhrt“, чист, неподслушван.

— Божичко, наистина живеят в четирийсетте години.

— Е, малко неща са се променили, нали?

— Май да. И какво ти каза?

— Само инструкции за теб. Утре привечер ще отидеш на „Сентраал“ в Амстердам и ще застанеш до информационното гише. Към теб ще се приближи жена, ще те поздрави и ще заяви, че сте се виждали в Лос Анжелис. Тя ще ти даде плик. Вътре ще има паспорт, писмо и билет за влак.

— Паспорт ли? Как така?

— Трябваше им само снимка. Сетих се за това, когато оставих баща ти на нос Ан.

— Сетила си се?

— Казах ти, цял живот съм слушала истории за подвизите им. Как са спасявали евреи, цигани и парашутисти, като са ги извеждали в неутрални страни. Фалшиви документи, снимки, изпипвали са всичко до съвършенство.

— И ти си донесла моя снимка?

— Логично. И Роджър мислеше така. Не забравяй, че и той е участвал във войната.

— Логично…

— Да. Намерих една снимка в албума. Помниш ли, когато ходихме на Вирджинските острови и ти изгоря първия ден?

— Естествено. Накара ме да сложа вратовръзка за вечеря, а вратът страшно ме болеше.

— Исках да ти дам урок. Снимката е направена съвсем отблизо, за да личат всички последствия от изгарянето.

— Но лицето е моето, Вал.

— Снимката е правена преди осем години и изгарянето е омекотило чертите ти. Ще свърши работа.

— Не трябва ли да знам още нещо?

— Ако те спрат и заразпитват, вероятно ще те заловят. Но леля ми смята, че вероятността не е голяма.

— Защо е толкова уверена?

— Заради писмото. В него пише с какво се занимаваш.

— И какво е то?

— Пътуването до лобните места на евреите през войната — Берген-Белзен и Аушвиц в Полша. Написано е на немски и ще го показваш на всеки, който те спре, защото говориш само английски.

— Но защо…

— Ти си свещеник — прекъсна го Валери. — Пътуването ти е финансирано от организация в Лос Анджелис, наречена „Християнско-еврейска коалиция за световен мир и покаяние“. Само твърде самоуверен немец би привлякъл внимание върху теб. В чантата нося тъмен костюм с твоя размер, черна шапка, обувки и пасторска якичка. Инструкциите ще бъдат в билета ти. Трябва да вземеш влака за Хановер, където се предполага, че ще се качиш на влака за Селе и на сутринта ще пристигнеш в Берген-Белзен, но когато стигнеш Оснабрюк, ще слезеш от влака. Леля ми ще чака духовника си. Дотогава аз ще съм пристигнала в Ню Йорк и ще търся връзка със Сам.

Конвърс поклати глава.

— Вал, всичко е много впечатляващо, но не ме слушаш. Хората на Лайхелм ме видяха, и то на тази гара. Знаят как изглеждам.

— Видели са бледолик мъж с брада и насинено лице. Тази вечер обръсни брадата.

— И да отида на пластична операция?

— Не, намажи се обилно с лосиона, наречен „Мигновено слънце“, той е под дрехите, които ти нося. Ще направи лицето ти по-тъмно и по-сходно с това на снимката на паспорта, а ще покрие и белезите, няма да личат толкова. Черната шапка и свещеническата якичка ще се погрижат за останалото.

— Помниш ли, когато падна, удари се на масата във фоайето и окото ти почерня?

— Бях в паника, на другия ден имах представяне на фирмата. Ти излезе и ми купи грим.

— Купих си същия тази сутрин. Помогна ми.

— Радвам се.

Спогледаха се на осветената от луната нива.

— Съжалявам за всичко, Вал. Бих искал да не беше се забърквала. Трябва да знаеш, че ако имах друг начин за действие, щях да ти го спестя.

— Знам, но за мен това е без значение. Дойдох, защото бях дала обещание пред себе си. Не заради теб. Изживях те, Джоел, повярвай ми… Ще ме закараш на летището, нали?

— Защо въобще ти позволих да си отидеш? — прошепна Джоел повече на себе си, отколкото на нея.

— Стига, Конвърс. С това е свършено. Окончателно.

 

Гледаше от най-тъмното кътче на паркинга на амстердамското летище „Схипхол“ как самолетът набира скорост по пистата и се издига в небето. Беше спрял пред оживения вход, където Валери слезе, след като му даде листче с адреса, на който трябваше да отседне през нощта. За да е сигурен, че ще се качи на самолета, тя трябваше да излезе от стъклената врата, да си погледне часовника и да се върне вътре. Ако в самолета нямаше свободни места, щеше да мине по алеята за пешеходци и да отиде на краткосрочния паркинг на стотина метра от входа, където той щеше да я чака. Беше излязла, погледнала часовника си и влязла обратно в залата. Изпита едновременно облекчение и куха празнота.

Не свали очи от големия сребрист самолет, докато не се изгуби от поглед. Само мигащите светлинки оставиха траектории в тъмното небе.

 

Стоеше гол пред огледалото в малката баня в къщата на „Линденграхт“. Колата беше паркирана на около двайсет преки. Предпазливо се бе върнал пеша до къщата. Собственикът на апартамента беше мил старец и говореше разбираем английски, но погледът му се рееше нанякъде и нито веднъж не срещна неговия. Умът му блуждаеше на друго място и в друго време.

Джоел внимателно се избръсна, стоя под душа по-дълго, отколкото беше прилично за гост, и нанесе лосиона по лицето, врата и ръцете си. За секунди кожата му стана бронзова. Новият тен покри белезите и лицето му придоби почти нормален вид. Можеше да изостави огледалните очила, щяха само да привличат вниманието. Изми старателно ръцете и отстрани петната грим от върховете на пръстите си.

Изведнъж настръхна. Някъде зад вратата се чу звънец. Бързо затвори крана и се ослуша. Дишането му стана пресекливо, прикова поглед в пистолета, който беше оставил на перваза на прозореца. Чу го отново. После тишина. След това заговори един-единствен глас — старецът се обаждаше по телефона. Избърса ръце и навлече късата памучна хавлия, оставена върху леглото в безупречно чистата стаичка. Прибра пистолета в джоба, излезе от банята и тръгна по тъмния тесен коридор към „кабинета“ на стареца. Беше пригодена за целта спалня, пълна със стари списания, няколко книги и вестници, разхвърляни по маси и столове, отгърнати на страниците с най-кървави престъпления. Отделни статии и снимки бяха оградени с червен молив. По стените имаше гравюри и снимки на отдавна отминали бойни постижения, включително трупове, застинали в различни пози. По някакъв неуловим начин стаята напомни на Конвърс за „Л’Еталон Блан“ в Париж, само че тук вместо славата на войната присъстваше грозотата на смъртта. Поне е по-честно, помисли си той.

— А, Meneer — възкликна старецът, седнал до телефона в огромно кожено кресло, което обгръщаше крехкото му тяло. — Вие сте в безопасност! Говорих с Кабел. Кабел е псевдоним, natuurlijk. Излязъл е от „Амстел“ и ми докладва какво е направил — въпреки седемдесетте си години холандецът се измъкна от креслото и застана „мирно“ с изпънати костеливи рамене и вкаменено тяло — изкуфял старец, играещ си на войник. — Операция „Оснабрюк“ продължава! — рапортува сякаш пред командира си той. — Както беше съобщено в докладите на нелегалното разузнаване, врагът е инфилтрирал района, но е бил компрометиран.

— Какво е бил?

— Екзекутиран, Meneer. С жица през гърлото, метната откъм гърба. Кръвта остава по дрехите на жертвата, защото вратът се отмята назад. Така няма никакви следи от борба. Кабел е силен за възрастта си — рече старчето и се ухили, а по лицето му плъзнаха хиляди бръчки. Застана „свободно“. — Измъкнал тялото от стаята, завлякъл го до пожарната стълба и надолу по алеята. Оттам влязъл в мазето и го скрил при пещите. Сега е лято и не ги палят, тъй че трупът може да остане там дни наред, докато се размирише.

Конвърс чуваше думите, но мислеше само за една от тях. Компрометиране. На особен език, дошъл от друго време, това означаваше… екзекуция. Екзекуция… убийство… покушение!

Какво бихте казали за компрометирането на някои влиятелни личности в определени правителства? Думи на Лайфхелм.

Няма смисъл. Негови собствени.

Не вземате под внимание фактора време. Натрупване! Бързо ускоряване! Хаим Абрамс.

Велики Боже!, помисли Джоел. Това ли имаха предвид генералите от „Аквитания“? Покушения? Това ли бе причината за яростно-неодобрителните погледи, отправени към израелеца, и внезапната смяна на посоката на разговора от Абрамс: Дреболия… Не съм сигурен дори дали е важна.

Натрупване, бързо ускоряване, един след друг националните лидери щяха да бъдат избивани. Президенти и министър-председатели, министри и влиятелни мъже и жени от политическия спектър щяха да бъдат насилствено отстранени, а в правителствата щеше да настъпи хаос. Всичко щеше да стане в рамките на часове, благоприятният климат беше създаден, денят наближаваше. Покушения!

Трябваше да се върне в Германия. Трябваше да се добере до Оснабрюк и да е там, когато се обадеше Вал. Абът трябваше да бъде информиран.