Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (11)

11

Джоел пое ръката на немеца. Беше прекалено смаян за друга реакция.

— Господин фелдмаршал… — заекна той и веднага съжали. Трябваше да запази присъствие на духа поне колкото да се обърне към него с „господин генерал“. Страниците на досието проблеснаха пред очите му, докато оглеждаше мъжа пред себе си — правата му коса, все още повече руса, отколкото побеляла, бледосините очи, проблясващи като късчета лед, розовата кожа — набръчкана и восъчна, сякаш консервирана за следващите десетилетия.

— Стара титла, която, слава Богу, не съм чувал от години. Но вие ме ласкаете. Бил сте достатъчно заинтересуван да научите нещо за миналото ми.

— Не много.

— Но май достатъчно — Лайфхелм се обърна към Фицпатрик. — Извинявам се за малката уловка, командире, но реших, че така ще е най-добре.

Озадаченият Фицпатрик сви рамене.

— Явно се познавате.

— Лично не — поправи го немецът. — Господин Конвърс дойде в Бон да се срещне с мен. Предполагам, че ви е информирал за това.

— Не, не съм — обади се Джоел.

Лайфхелм се обърна и се загледа в очите на Конвърс.

— Разбирам. Може би трябва да поговорим насаме.

— Мисля, че да — Джоел погледна към Фицпатрик. — Капитане, отнех ви достатъчно време. Защо не слезете да вечеряте? След малко ще се присъединя към вас.

— Както наредите, господине — отвърна Конъл с тона на младши офицер. Кимна и излезе, като плътно затвори вратата зад гърба си.

— Хубава стая — отбеляза Лайфхелм и направи няколко крачки към отворените френски прозорци. — И гледката е прекрасна.

— Как ме открихте? — попита Конвърс.

— Чрез него — отвърна бившият фелдмаршал и погледна към Джоел. — Ein Offizier^[1] според рецепцията. Кой е той?

— Как? — повтори Джоел.

— Снощи е прекарал часове на летището да пита за вас, много хора си го спомниха. Очевидно е ваш приятел.

— И вие знаехте, че е оставил там багажа си? Че ще се върне за него?

— Честно казано, не. Предполагахме, че ще се върне за вашия. Знаехме, че няма да отидете лично. А сега бихте ли ми казал кой е той?

Джоел разбираше, че е жизненоважно да поддържа известна доза арогантност, както беше направил с Бертолдие в Париж. Това бе единственият начин на поведение с подобни хора. За да го приемат, трябваше да видят в него нещо от себе си.

— Не е важен и не знае нищо. Юрист е във флотата, но навремето е работил в Бон и сега е тук, доколкото разбрах, по лична работа. Спомена нещо за годеница. Срещнахме се миналата седмица, разприказвахме се и му казах, че днес или утре ще съм тук. Той настоя да се срещнем. Много е сервилен и настойчив. Сигурен съм, че си прави илюзии за гражданска практика. Естествено, при така стеклите се обстоятелства аз го използвах точно както и вие.

— Естествено — Лайфхелм се усмихна. Обноските му бяха безупречни. — Не му ли казахте часа на пристигането си?

— Париж ми отне тази възможност, както се досещате.

— О, да, Париж. Трябва да поговорим за Париж.

— Говорих с един приятел, който има връзки в „Сюрте“. Онзи човек е умрял.

— На такива хора често им се случва.

— Твърдят, че бил шофьор, но не беше.

— Едва ли щеше да е благоразумно да кажат, че е бил доверено лице на генерал Жак-Луи Бертолдие.

— Така е. Мислят, че аз съм го убил.

— Да. Решихме, че е било неконтролируема грешка, предизвикана от самия него.

— Интерпол ме търси.

— И ние имаме връзки. Положението ще се промени. Няма от какво да се боите — немецът млъкна и огледа стаята. — Мога ли да седна?

— Заповядайте. Да позвъня ли да ни донесат нещо за пиене?

— Пия само бяло вино, и то много малко. Не е нужно… освен ако вие не сметнете за необходимо.

— Не смятам.

Лайфхелм седна на стола най-близо до балконската врата. Джоел също щеше да седне, но когато усетеше, че е дошъл моментът, не по-рано.

— На летището взехте извънредни мерки да избегнете срещата с нас — продължи най-младият Хитлеров фелдмаршал.

— Следяха ме още от Копенхаген.

— Много сте наблюдателен. Разбирате, че не с лоши намерения.

— Нищо не разбирах. Просто не ми хареса. Не знаех какво въздействие ще окаже случилото се в Париж на пристигането ми в Бон, как щяхте да го изтълкувате.

— Въздействие ли? — риторично попита Лайфхелм. — Случилото се в Париж означаваше, че някакъв адвокат, представящ се под измислено име, е наговорил куп тревожни неща на един изтъкнат държавник. Този адвокат, нарекъл се Саймън, заявил, че тръгва за Бон да се срещне с мен. По пътя си е бил провокиран, в което съм убеден, и убива човек, което ни говори нещо — че е безскрупулен и много способен. Но това е всичко, което знаем, а бихме искали да научим повече. Къде отива, с кого се среща. На наше място бихте ли постъпил другояче?

Сега бе моментът да седне.

— Щях да го изпипам по-добре.

— Може би. Ако знаехме колко сте находчив, щяхме да действаме по-тънко. Между другото, какво стана в Париж? С какво ви предизвика онзи човек?

— Опита да ми попречи да си тръгна.

— Не е имал подобна заповед.

— Значи се е объркал. За доказателство имам няколко белега по гърдите и врата. Не съм свикнал да влизам във физически стълкновения и в никакъв случай не съм имал намерение да го убивам. Всъщност дори не знаех, че съм го убил. Случи се при безспорна самозащита.

— Очевидно. Кой би желал подобни усложнения?

— Именно — грубовато се съгласи Конвърс. — Щом успея да съставя версия за последните си часове в Париж, изключваща срещата ми с генерал Бертолдие, ще се върна и ще дам обяснения пред полицията.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се извърши, както твърди пословицата. Видели са ви да разговаряте в „Л’Еталон Блан“. Без съмнение и генералът е бил разпознат по-късно, когато е дошъл в хотела, той е известен човек. Не, смятам, че ще постъпите по-умно, ако оставите работата в наши ръце. Можем да се справим, както знаете.

Джоел се втренчи студено и въпросително в немеца.

— Признавам, че моят начин е рискован. Той не ми харесва, а няма да хареса и на клиента ми. От друга страна, не мога да допусна да бъда търсен от полицията.

— Издирването ще бъде прекратено. Ще трябва да се криете няколко дни, докато Париж получи нови указания. Името ви ще изчезне от списъците на Интерпол, никой повече няма да ви безпокои.

— Искам гаранции.

— Каква по-добра гаранция от думата ми? Няма да ви изненадам, ако ви кажа, че ние може да загубим много повече от вас.

Конвърс едва сдържа учудването си. Лайфхелм, умишлено или неволно, току-що му беше казал страшно много. Немецът бе признал, че е част от тайна организация, която не може да си позволи риска да бъде разкрита. Това бе първото конкретно доказателство, което Джоел чу. Но стана някак прекалено лесно. Дали старейшините на „Аквитания“ не бяха просто наплашени старци?

— Приемам този довод — Конвърс кръстоса крака. — Е, господин генерал, вие ме намерихте пръв, но, от друга страна, както и вие се съгласихте, движенията ми са ограничени. Какво ще правим оттук нататък?

— Точно каквото искате, господин Конвърс. В Париж сте говорил за Бон, Тел Авив и Йоханесбург. Знаете към кого да се обърнете в Париж и кого да търсите в Бон. Това силно ни впечатли и трябваше да допуснем, че знаете и други неща.

— Прекарах месеци в усилени проучвания от името на клиента си, разбира се.

— Но кой сте вие? Откъде се появихте?

Джоел почувства остра болка в гърдите. Често я беше изпитвал и преди, беше физическа реакция на непосредствената опасност и съвсем истински страх.

— Аз съм този, за който искам да ме мислят хората, генерал Лайфхелм. Сигурен съм, че ме разбирате.

— Разбирам ви — потвърди генералът, като го наблюдаваше внимателно. — Вие сте заклет следовник на преобладаващите ветрове, но разполагате с подмолна сила, която да ви закара до целта.

— Малко сложна, но доста точна формулировка. А що се отнася до това откъде се появих, не се съмнявам, че вече го знаете.

Пет часа. Повече от достатъчно да поставят марионетките си по местата им. Убийство в Ню Йорк. Трябваше да си разчистят там терена.

— Отчасти, господин Конвърс. А дори да знаехме повече, откъде да сме сигурни, че е вярно? Може да не сте това, за което ви мислят хората.

— А вие, генерале?

— Ausgezeichnet! — възкликна Лайфхелм, избухна в смях и се плесна по коленете. Смехът му беше истински, восъчното лице се сбръчка от чувството за хумор. — Добър адвокат сте, mein Herr. Отговорихте, както се казва на английски, на въпрос с въпрос, който едновременно е и отговор, и обвинение.

— При съществуващите обстоятелства това е самата истина. Нищо повече.

— А сте и скромен. Достоен за похвала.

Джоел разкръстоса крака и отново нетърпеливо ги кръстоса.

— Не обичам комплиментите, генерале. Не ви вярвам, особено при съществуващите обстоятелства. Бяхте започнал да говорите за желанието ми да посетя Бон, Тел Авив и Йоханесбург. Какво имахте предвид?

— Само това, че се съобразихме с желанията ви — рече Лайфхелм и разпери ръце. — Вместо да ви принуждаваме да предприемате тези досадни пътувания, поканихме представителите си от Тел Авив, Йоханесбург и, естествено, Бертолдие да дойдат в Бон. За да се срещнат с вас, господин Конвърс.

Успях, помисли Джоел. Наистина бяха изплашени, дори паникьосани. Напук на туптенето и болката в гърдите, заговори бавно и тихо:

— Ценя високо вашата загриженост, но трябва откровено да ви заявя, че моят клиент още не е готов за среща на високо равнище. Искаше да вникне в отделните части, преди да се запознае с цялото. Спиците крепят колелото, господине. Трябваше да му докладвам доколко са здрави, поне по мое мнение.

— А, да, клиентът ви. Кой е той, господин Конвърс?

— Не се съмнявам, че генерал Бертолдие ви е уведомил, че нямам право да го разкрия.

— Бил сте в Сан Франциско, Калифорния…

— Където извърших голяма част от проучванията си — прекъсна го Джоел. — Клиентът ми не живее там. Обаче с готовност признавам, че в Сан Франциско, по-точно в Пало Алто, живее един човек, за когото мечтая да ми стане клиент.

— Да, да, разбирам — Лайфхелм долепи връхчетата на пръстите си. — Трябва ли да смятам, че отхвърляте провеждането на срещата тук, в Бон?

Конвърс беше чувал хиляди подобни въпроси при началните гамбити с адвокати, търсещи мястото си сред корпоративните опоненти. И двете страни искаха едно и също, въпросът беше само да се уточнят отговорностите, така че нито едната страна да не е ищец.

— Виждам, че сте положили големи усилия — започна Джоел. — И ако ми се предостави възможност да разговарям с всеки един поотделно, не виждам нищо лошо в срещата — Конвърс си позволи напрегната усмивка, както беше правил хиляди пъти. — В интерес на клиента ми, разбира се.

— Разбира се — повтори немецът. — Утре… да речем, в четири следобед. Ще ви изпратя кола. Уверявам ви, че на масата си предлагам изтънчени деликатеси.

— На масата?

— За вечеря, естествено. След като си поговорим — Лайфхелм се изправи. — Не бих допуснал да дойдете в Бон и да не опитате от блюдата ми. Известен съм с вечерите, които давам, господин Конвърс. Що се отнася до вас, можете да вземете каквито искате предохранителни мерки. Дори цял взвод от телохранители. Но ще бъдете в пълна безопасност. Mein Hous ist dein Haus.

— Не говоря немски.

— Всъщност това е стара испанска поговорка. Mi casa, su casa. „Моят дом е и ваш.“ Вашето удобство и добруване са първата ми грижа.

— И моята — каза Джоел и стана от стола. — Нямам намерение да водя придружител или да допусна някой да ме следи. Ще бъде противопоказно. Разбира се, ще информирам моя клиент за местонахождението си и ще го уведомя кога да очаква следващото ми обаждане. Ще бъде нетърпелив да говори с мен.

— Убеден съм в това — Лайфхелм и Конвърс тръгнаха към вратата. Немецът се обърна и още веднъж протегна ръка. — Тогава до утре. И мога ли още веднъж да ви напомня да бъдете предпазлив още няколко дни?

— Разбирам.

Марионетките в Ню Йорк. Убийството е трябвало да се извърши, за да се отстрани първата от двете пречки.

— Между другото — каза Джоел, като пусна ръката на фелдмаршала, — тази сутрин по Би Би Си чух новина, която дотолкова ме заинтригува, че се обадих на един познат. В Ню Йорк е убит един съдия. Казват, че било за отмъщение. Присъда, издадена от организираната престъпност. Вие случайно да сте чул?

— Аз ли? — попита Лайфхелм. Русобелите му вежди се вдигнаха, восъчните устни се разделиха. — Предполагам, че в Ню Йорк всеки ден избиват десетки хора, включително и съдии. Защо трябва да знам нещо за това? Отговорът ми е не.

— Просто се питах. Благодаря ви.

— Но… но вие… Трябва да имате…

— Да, генерале?

— Защо ви интересува този съдия? Защо решихте, че имам нещо общо с него?

Конвърс се усмихна без сянка от хумор.

— Няма да ви разкрия нищо ново, ако ви кажа, че той беше наш общ противник… враг, ако предпочитате.

— Наш? Държа да се изясните.

— Както и двамата се съгласихме, аз съм това, за което искам да ме мислят хората. Този човек знаеше истината. В момента съм в отпуск и изпълнявам поверителна задача за клиент. Той се опита да ме спре, опита се да накара старшия партньор във фирмата, в която работя, да прекрати отпуската ми и да ме върне.

— И на какво основание?

— Без основание, само завоалирани заплахи за обвинения в корупция и непрофесионално поведение. Не пожелал да каже нищо повече, бил е действащ съдия и е трябвало да се пази. Моят работодател не подозира нищо и беше страшно ядосан и объркан, но аз го успокоих. Въпросът е решен. Колкото по-малко ровим, толкова по-добре — Джоел отвори вратата пред Лайфхелм. — До утре… — направи моментна пауза. Колкото и да ненавиждаше застаналия пред него мъж, в очите му се четеше единствено уважение. — … господин фелдмаршал — добави той.

— Gute Nacht — отвърна Ерих Лайфхелм и рязко, по военному, кимна с глава.

 

Конвърс помоли телефонистката да изпрати някого в ресторанта да повика американеца, капитан Фицпатрик. Задачата да го открият се оказа нелека, защото не беше нито в ресторанта, нито в бара, а отвън, на Spanische Terrasse, където пийваше с приятели и се наслаждаваше на залеза над Рейн.

— Какви са пък тия приятели? — попита Джоел по телефона.

— Едно семейство, с което се запознах. Той е много приятен човек — висш фирмен служител и според мен отдавна е надхвърлил седемдесетте.

— А тя? — адвокатската антена на Конвърс улови сигнала.

— С около трийсет-четирийсет години по-млада от него — отговори Конъл доста по-лаконично.

— Прибирай се веднага, моряче!

 

Фицпатрик седна на дивана и се наклони напред, опрял лакти на коленете. Погледна Джоел, който пушеше пред отворената балконска врата, със загриженост и удивление.

— Какво? — рече предпазливо той. — Искаш да спра достъпа до служебното ти досие?

— Не до цялото, до част от него.

— По дяволите, за кого ме вземаш?

— Направил си го за Ейвъри… за Прес. Можеш да го направиш и за мен. Длъжен си!

— Тъкмо обратното, отворих досието ти за него.

— Все пак е някакъв вид контрол. Ти имаш достъпа и ключа към него.

— Но аз съм тук, а не там. Не мога да отстраня нещо от разстояние шестнайсет хиляди километра. Бъди разумен.

— Все някой може, някой трябва да го направи. Става дума за съвсем малка част, която е в самия край. Последният ми разговор с тях.

— Разговор ли? — смая се Конъл и се изправи. — В служебно досие? Да не говориш за някакъв оперативен доклад? Защото, ако е така, няма да…

— Не говоря за доклад — прекъсна го Конвърс. — Разговорът при уволнението ми от армията. Прес Холидей ми го цитира.

— Чакай, чакай! — Фицпатрик вдигна ръце. — Да нямаш предвид изказването ти, направено пред комисията във връзка с уволнението?

— Да, да. Точно това имам предвид.

— Е, можеш да се успокоиш. То не е част от служебното ти или от някое друго досие.

— Холидей го беше чел! Току-що ти казах, че цитира буквално думите ми! — Джоел отиде до масата и смачка цигарата си в пепелника. — Щом не е в досието ми, как се е добрал до него? Как ти успя да му го намериш?

— Става дума за съвсем друго нещо — заобяснява Конъл, като очевидно си припомняше нещата. — Ти си бил военнопленник, а много от разговорите с военнопленници са с гриф „строго поверително“. Дори след толкова години голяма част от темите още са щекотливи. Казани са много неща, които никой не иска да придобият гласност и до ден днешен. За всеобщо добро, не само заради военните.

— Но ти си намерил достъп до него! По дяволите, чух собствените си думи!

— Да, намерих — призна омърлушено флотският адвокат. — Получих стенограмата и ако някой разбере това, ще ме разжалват в юнга. Не разбираш ли, аз вярвах на Прес! Закле ми се, че има нужда от този материал, че има нужда от всичко за теб. Не можеше да си позволи някаква грешка.

— И как го направи? Тогава дори не си бил в Сан Диего, сам го каза.

— Обадих се в хранилището и с помощта на номерираното си разрешително поисках да ми се направи фотокопие. Казах, че е възникнала спешност четири нула и че поемам отговорността. На следващата сутрин, когато фотокопията пристигнаха с обратна разписка, я пробутах за подпис на шефа си заедно с цял куп поща и я забутах в бумагите.

— Но откъде си знаел, че такова нещо съществува?

— Някои досиета на военнопленници са отбелязани с флагчета в разрешителното за уволнените от армията.

— Какви флагчета?

— Ей така, флагчета. Малки сини печати, които означават, че за лицето има допълнителна засекретена информация. Ако няма флагче, всичко е чисто, но ако има, работата е сериозна. Обясних го на Прес, а той заяви, че му трябва абсолютно всичко. Затова се заех.

— Значи и друг може да го направи?

— Не всеки. Трябва да е офицер с номерирано разрешително, а те не са много на брой. Освен това се изискват четирийсет и осем часа срок за проверка на материала. Такава е обичайната практика в областта на информацията за оръжията и технологиите, които все още подлежат на засекретяване.

— Четирийсет и осем часа? — Конвърс преглътна, докато се опитваше да пресметне часовете, изминали от Париж, когато името за първи път бе изплувало на повърхността. — Имаме още време! — каза той със свито гърло. — Ако можеш да го направиш, все още разполагаме с малко време. Успееш ли, ще ти кажа всичко, което знам, защото ще го заслужиш. Никой няма да го заслужава повече.

— Изплюй камъчето.

Джоел се обърна и поклати глава.

— Колко странно… Казах същите думи на Ейвъри. „Изплюй камъчето, Ейвъри“… Извинявай, името му беше Прес — Конвърс се обърна към флотския юрист с тайнствената военна привилегия, наречена номерирано разрешение. — Слушай ме внимателно. Преди няколко минути се случи нещо, което не бях сигурен дали изобщо може да стане. Във всеки случай зет ти беше убит, за да го предотвратят. Утре в четири часа следобед ще отида на среща с главните действащи лица, които са обединили усилията си да наложат такова насилие, което ще свали правителствата и ще позволи на същите тези лица да заемат местата им. Те ще управляват по своему, ще пишат свои закони. Ще се срещна очи в очи с тях! Ще разговарям с тях, ще слушам думите им! Признавам, че съм най-неопитната лисица, която някога е влизала в курник, но в този случай става дума за гнездо на лешояди, и то от онзи вид, който връхлита: къса части жива плът и изчезва. Но имам един коз — добър адвокат съм и ще науча неща, за които те и не подозират, че ми ги казват. Може да стигнат, за да сглобим няколко дела, които ще ги унищожат. Преди известно време ти казах, че не приемам срока ти. И сега не го приемам, но вече не ми изглежда абсурден. Разбира се, няма да е два дни, но можем да ги сведем под десет! Мислех, че ще ми се наложи да летя до Тел Авив и Йоханесбург. Да ги посръчкам, да ги стресна. Сега това не се налага. Вече го направихме. Ще дойдат при мен, защото те са хората, които се боят! Не знаят какво да мислят, а това вече е паника — Конвърс млъкна, по челото му беше избила пот. След малко добави: — Няма защо да ти казвам какво може да направи добрият адвокат с паникьосаните свидетели на опонента си. Какви данни може да събере за доказателства.

— Искът ти се уважава, адвокате — откликна Фицпатрик, явно впечатлен. — Убедителен си. А сега ми кажи с какво ще помогне моята намеса. Какво ще постигне?

— Искам тези хора да мислят, че съм един от тях! Може да ми се размине, ако разполагат с общодостъпната информация за мен, но няма да оживея, ако се докопат до стенограмата от разговора с комисията. Разбираш ли? Ейвъри… Прес знаеше това! А аз го разбрах едва сега. Познавахме се преди близо двайсет и пет години и дори бяхме добри приятели. И независимо от случилото се през всичкото това време, той залагаше на факта, че не съм изменил на същността си. До навършването на пълнолетие всички бяхме вече оформени като личности. Промените настъпиха после, много по-късно, продиктувани от нещата, които приемахме или отхвърляхме, от състоянието на портфейлите ни, от цената, платена за убежденията ни или за утвърждаването на способностите ни, от оправдаването на успехите или обяснението на провалите. Онази стенограма е потвърдила мнението на Ейвъри поне дотолкова, че да го накара да поиска среща с мен и да ме привлече към каузата си. Само че го направи накрая, със смъртта си, докато държах главата му. След това не можех да се откажа.

Конъл Фицпатрик излезе на балкона, без да каже нищо. Наведе се и опря длани на перилата, докато Конвърс го наблюдаваше. След това се изправи, вдигна ръка и погледна часовника си.

— В Сан Диего е дванайсет и петнайсет. Никой от юридическия отдел на излиза за обяд преди един.

— Ще можеш ли?

— Мога да опитам — отвърна флотският офицер, влезе и се запъти към телефона. — Не, по дяволите, ако си изчислил правилно времето, ще направя нещо по-добро. Ще наредя. Нали затова съществува по-високият чин.

Първите пет минути бяха мъчителни за Джоел. Презокеанският разговор се забави, но по някакъв начин Фицпатрик успя да пробие, като настойчиво повтаряше думата dringend.

— Старши лейтенант Ремингтън Дейвид, юридически отдел. Повикването е по спешност, редник, говори капитан Фицпатрик. Ако разговаря по телефона, прекъснете го — Конъл закри с ръка слушалката и се обърна към Конвърс. — Отвори куфара ми, ще намериш бутилка бърбън.

— Дадено, капитане.

— Ремингтън?… Здравей, Дейвид, Конъл е на телефона… Да, благодаря, ще предам на Мегън… Не, не съм в Сан Франциско, не ме търси там. Изникна нещо, с което искам да се нагърбиш ти, защото аз не мога. Става дума за спешност четири нула. Ще ти обясня, като се върна, но дотогава ще трябва да се заемеш с въпроса. Имаш ли молив?… Намери военнопленническото досие на името на Конвърс, Джоел, лейтенант, летец от самолетоносач на Военноморските сили, служил във Виетнам. Уволнен е през шейсетте години… — Фицпатрик погледна към Конвърс, който вдигна разперените пръсти на дясната си ръка и трите пръста на лявата — … по-точно през шейсет и осма — Джоел пристъпи напред, дясната му ръка с разперени пет пръста още беше вдигната, но на лявата беше вдигнат само показалецът. — Юни, шейсет и осма — добави флотският юрист и кимна. — Място на уволнението е нашата база в Сан Диего. Разбра ли ме? Моля те, Дейвид, повтори.

Конъл се заслуша, като кимаше от време на време.

— Точно така, Конвърс… юни, шейсет и осма, Военновъздушни сили, летец, Виетнам, отдел „Военнопленници“, уволнение в Сан Диего, така, записал си правилно. Слушай, Дейвид, този Конвърс е с флагче, но само за прослушването при уволнението, няма връзка с оръжия или висши технологии… Внимавай сега. Доколкото разбрах, ще постъпи искане, придружено с номерирано разрешение, за получаване на стенограмата. Стенограмата не бива да се дава при никакви обстоятелства. Флагчето остава на мястото си и никой няма право да отваря досието без мое лично разрешение. Ако искането вече е постъпило, още е в рамките на четирийсет и осем часовия срок. Спри го. Ясно ли е?

Фицпатрик отново се заслуша, но вместо да кимне, поклати глава.

— Не, при никакви обстоятелства. Дори държавният секретар и секретарите по отбраната и флотата да подпишат обща петиция на бланка на Белия дом, отговорът трябва да е „не“. Ако някой постави решението ми под въпрос, отговори му, че упражнявам правата си на старши юридически съветник на базата. Някъде имаше клауза, че заемащият моята длъжност има правото да забрани достъпа до всякакви материали с оглед да се опази поверителна информация, засягаща сигурността на базата, в продължение на седемдесет и два часа, пет дни или нещо подобно, намери го в устава. Може да ти потрябва.

Конъл продължи да слуша, намръщи се и очите му се стрелнаха към Джоел. Заговори бавно, а Джоел отново усети острата болка в гърдите си.

— Как да се свържеш с мен? — попита объркан флотският офицер. Внезапно смущението му изчезна. — Вземам си думите назад. Обади се на Мегън в Сан Франциско. Не съм при нея и децата, но тя ще знае как да ме намери… Още веднъж благодаря, Дейвид. Зарежи всичко друго и се заеми с това. Благодаря ти… Ще предам на Мег — Фицпатрик затвори телефона и шумно издиша. — Готово — заяви той, отпусна се облекчено и прекара пръсти през разпиляната си коса. — Ще се обадя на Мегън и ще й дам този телефон, ще й обясня, че ако се обади Ремингтън, трябва да му каже, че съм в Сонома Хилс. Прес имаше някакви имоти там.

— Дай й телефонния номер, но не й казвай нищо друго — отбеляза Джоел.

— Не се тревожи, тя има други грижи — флотският офицер погледна Конвърс и се намръщи. — Ако си пресметнал правилно часовете, вече разполагаш с време.

— Сметката ми е правилна. А твоята по отношение на лейтенант Ремингтън? Сигурен ли си, че няма да позволи някой висшестоящ да отмени заповедта ти?

— Не приемай погрешно официалния ми тон спрямо него — отвърна Конъл. — Дейвид е костелив орех. Причината, поради която избрах него, а не някой друг от четирима старши юристи в отдела е, че е вманиачен на тема устав. Ще открие онзи текст и ще го залепи на челото на всеки генерал, който се опита да отмени заповедта ми. Ремингтън е много полезен. Плаши хората до смърт.

— Всички имаме такива партньори. Полицаите наричат това игра на добър-лош.

— Дейвид много го бива за тази игра. Едното му око се криви надясно — Фицпатрик внезапно се изпъна и зае военна стойка. — Не трябваше ли да донесете бърбън, лейтенант?

— Тай вярно, капитан Фицпатрик! — изрева Джоел и се отправи към куфара на Фицпатрик.

— Доколкото си спомням, след като налеете питието, трябва да ми разкажете нещо, което много държа да чуя.

— Тъй вярно! — рече Конъл, вдигна куфара от пода и го сложи на дивата. — Разрешете да доложа, господин капитан. Най-добре да поръчаме вечеря в стаята. Сигурен съм, че имате нужда от подсилване, след като цял ден командвахте кораба.

— Добре съобразявате, лейтенант. Ще се обадя долу.

— Смея ли да предложа да се обадите най-напред на сестра си?

— Божичко, съвсем забравих!

 

Хаим Абрамс вървеше по тъмна улица на Тел Авив. Масивното му тяло беше както винаги облечено в сако сафари, панталон каки и ботуши. На почти оплешивялата си глава носеше барета — единствен реверанс към тазвечершната му цел. Обикновено му беше приятно, когато го познаваха по улиците, и посрещаше хвалебствията със старателно упражнявано смирение. През деня, когато се движеше с открита, високо вдигната глава и в добре познатото сафари, приемаше изразите на почит с кимване, а очите му се впиваха в последователите. „Евреин преди всичко!“ — беше фразата, с която неизменно го поздравяваха, независимо дали беше в Тел Авив или в Ерусалим, в някои райони на Париж или в Ню Йорк.

Тази фраза се бе родила преди години, когато беше задочно осъден от британските власти на смърт, задето като млад терорист на „Иргун“ беше изклал цяло палестинско село и оставил труповете на арабите всички да ги видят за назидание. Тогава беше извикал така, че го чу цял свят: „Аз съм преди всичко евреин, син Авраамов! Всичко друго е второстепенно и реки от кръв ще потекат, ако децата Авраамови бъдат низвергнати!“

През 1948 година англичаните не искаха да създават нови великомъченици, отмениха присъдата и му отпуснаха голям терен земя. Но нейните декари не можаха да ограничат войнствения сабра. Три войни разкъсаха оковите на фермерството и отприщиха жаждата му за кръв… както и блестящите му качества на бойното поле.

И защо стотици хиляди поляци, чехи, унгарци, румънци, надути немци и нетърпими руснаци се бяха стекли в страната му? Но те идваха, а с тях дойдоха и усложненията. Фракция срещу фракция, култура срещу култура, всяка група се стараеше да докаже, че заслужава повече от другите името евреин. Пълна глупост! Бяха там, защото трябваше да бъдат, бяха се оставили на враговете Авраамови, бяха позволили, да, именно позволили да избият милиони, вместо да въстанат като милиони и да отговорят на смъртта със смърт. Е, видяха докъде доведоха цивилизованите им методи и колко струват талмудическите им гърчове. И дойдоха в Обетованата земя, като я обявиха за своя. Да, но не беше тяхна. Къде бяха те, когато я изтръгваха от сухата каменна пустиня с голи ръце и най-примитивни библейски сечива? Къде бяха, когато омразните араби и презрените англичани изпитаха гнева на истинния евреин? Бяха по европейските столици, в банките и луксозните си салони, печелеха пари и пиеха скъпо бренди от кристални чаши. Не, дойдоха тук само защото трябваше да дойдат. Нахлуха в Обетованата земя на сабрите.

Домъкнаха със себе си парите и превземките си, елегантните си слова и объркващите го аргументи. Но сабрата ги учеше как да се бият. И пак сабрата щеше да вкара цял Израел в орбитата на един нов, могъщ съюз.

Абрамс стигна до пресечката на улиците „Ибн Габриол“ и „Арлозороф“. Мъждивата светлина на уличните лампи беше обградена с ореол. Толкова по-добре, нямаше да го познаят. Трябваше да извърви още една пресечка до адреса на улица „Жаботински“ — непривлекателна жилищна сграда, където в грозен апартамент живееше под наем човек, който на пръв поглед беше незначителен чиновник. Малко хора знаеха, че този специалист, разработващ усъвършенствано компютърно оборудване, с помощта на което поддържаше връзки с почти цял свят, беше съществена част от глобалните операции на Мосад — специалните служби на Израел, които мнозина смятаха за най-добрите в света. И той беше сабра. Беше един от тях.

Абрамс тихо произнесе името си в микрофона над пощенските кутии във фоайето, чу изщракване, влезе вътре и започна да изкачва трите етажа към апартамента.

 

— Искаш ли вино, Хаим?

— Уиски — беше резкият отговор.

— Винаги ти задавам този въпрос и ти ми отговаряш по един и същ начин — каза специалистът.

Абрамс се отпусна в паянтов кожен стол, хвърли поглед на неугледната разхвърляна стая, отрупана с книги, и както винаги си зададе въпроса защо такъв влиятелен човек живее по този начин. Говореше се, че офицерът от Мосад не обича да му идват гости, а по-голямо жилище в по-добър квартал можеше да ги привлече.

— От грухтенето и покашлянето ти по телефона подразбрах, че разполагаш с това, което ми е необходимо.

— Да — потвърди специалистът и поднесе на посетителя си чаша отлично уиски. — Имам го, но едва ли ще ти хареса.

— Защо? — попита Абрамс и отпи, без да отмества внимателен поглед от домакина си, седнал срещу него.

— В общи линии, защото е объркващо, а към объркващите неща в тази работа трябва да се подхожда деликатно. А ти не си никак деликатен, Хаим Абрамс, извинявай за неделикатното ми изявление. Каза ми, че този Конвърс е твой враг, евентуално подставено лице, а аз твърдя, че не намерих нищо, което да подкрепя твоето твърдение. Преди всичко един непрофесионалист трябва да има дълбок личен мотив, за да се замеси в такъв вид измама, да възприеме такава линия на поведение. Трябва да има някаква движеща сила, за да посегне към образ или кауза, която ненавижда. Е, има мотив, има и враг, когото вероятно силно мрази, но нито мотивът, нито врагът са сравними с това, което допускаш. Между другото, информацията е абсолютно сигурна. Получих я от „Куанг Дин“…

— Какво, по дяволите, е това?

— Специален отдел на северновиетнамското, сега виетнамско разузнаване.

— И там ли имаш източници?

— Финансираме ги от години. Не са жизненоважни, но стигат за няколко чифта уши. Има неща, които се налага да знаем за някои оръжия, защото могат да се обърнат и срещу нас.

— Този Конвърс във Виетнам ли е бил?

— Няколко години като военнопленник. Има изчерпателно досие. В началото се надявали да го използват за своята пропаганда — в радиопредавания и по телевизията, да настоява правителството му да прекрати бомбардировките и прочие. Говорел добре, изглеждал добре и бил типичен американец. В началото го показали по телевизията като убиец от небето, спасен от яростта на тълпите с помощта на хуманните войници, после как се храни и упражнява, програмирали са го за внезапно отмятане. Смятали го за слаб, разглезен младеж, който може да бъде лесно прекършен, за да си осигури по-прилично съществуване след период на жестоки унижения. Но с течение на времето разбрали, че нещата съвсем не стоят така. Под меката черупка се криел скелет от як метал и най-странното било, че колкото повече време минавало, толкова повече този метал се втвърдявал, докато най-сетне разбрали, че са създали, създали е тяхна дума, някакво същество, излято от стомана.

— Същество? И това ли е тяхна дума?

— Не, наричали го злостен вредител, което не е лишено от ирония. Въпросът е там, че те признават създаването му. Колкото по-зле са се отнасяли към него, толкова по-недостъпен и по-устойчив е ставал.

— Защо не? — остро запита Абрамс. — Бил е гневен. Ядосай пустинна змия и ще видиш реакцията й.

— Хаим, уверявам те, подобно поведение не е обичайно при такива обстоятелства. Човек може да полудее и да нанесе удар в сляпата си ярост, може да се затвори в себе си до степен на кататония, може да се разпадне и да избухне в плач, готов да направи всичко, за да получи малко топлинка и разбиране. Той не е направил нито едно от тези неща. Поведението му е било пресметната серия от противодействия, които е черпил от собствените си възможности за оцеляване. Бил е инициатор и водач на две бягства — първото е траяло три дни, а второто — пет, преди групите да бъдат заловени. Бил е поставен в клетка, потопена в река Меконг, но измислил начин да убива водните плъхове — дебнел ги под водата като акула. След това бил затворен в изолатор — изкопана в земята яма, дълбока четири метра, захлупена с бодлива тел. По време на силна дъждовна буря успял да изпълзи от ямата, да извие бодливата тел и да избяга сам. Пробивал си път през джунглите и изминал над сто и шейсет километра, докато стигнал до американските линии. Не било лесна работа. Създали са целеустремена личност, спечелил личната си война.

— Защо просто не са го убили, преди да избяга?

— И аз това се попитах — отвърна специалистът. — Затова се обадих на моя човек в Ханой същия, който ми предостави информацията. Той каза нещо много странно, Хаим, както за пленените, така и за заловилите ги. Мръсната игра се състои от много фактори. Агресия, съпротива, храброст, страх и не на последно място любопитство, особено когато играчите са представители на такива различни култури като източната и западната. Често се формират ненормални връзки както поради умората от изтощителната игра, така и поради всичко друго. Те не намаляват междунационалната вражда, но се създава известно признание, което подсказва на тези играчи, че не участват в играта по свое желание. Задълбоченият анализ показва, че това чувство се заражда първо у хората, които вземат пленници, а след това и у самите пленници. Пленниците се стремят да оцелеят, да се освободят, а пазачите им започват да си задават въпроси, свързани с живота и състоянието им. Започват да се питат как ли биха се държали на тяхно място. Всичко това е част от „стокхолмския синдром“, както го наричат психиатрите.

— За Бога, какво се опитваш да ми кажеш? Звучиш като онези досадници от Кнесета. Малко това, малко онова и много въздух под налягане!

— Определено не си деликатен, Хаим. Мъча се да ти обясня, че този Конвърс е подхранвал омразата и маниите си, а пазачите му са се изморили от играта и — както предполага източникът ми в Ханой — неохотно са го оставили жив от уважение, преди да направи последния си успешен опит за бягство.

За учудване на Абрамс специалистът очевидно беше свършил.

— И?

— Ами това е. Има мотив, има и враг, но това са твой мотив и твой враг, до които, естествено, си стигнал по друг път. В крайна сметка ти искаш да смажеш неподчинението, където и да възниква то, да спреш разпространението на революциите в Третия свят, и особено ислямската, защото знаеш, че представляват пряка заплаха за Израел. По един или друг начин тази глобална заплаха ви събра в организацията и по моя преценка — съвсем основателно. За военнопромишления комплекс трябва да настъпи време и място и времето е сега. Той трябва да ръководи правителствата на свободния свят, преди да бъде погребан от враговете си.

Хаим Абрамс присви очи и се постара да не крещи.

— И?

— Не разбираш ли? Този Конвърс е един от вас. Има мотив, има и враг, когото е видял в най-грозна светлина. Той е високоценен адвокат, който печели много пари от работата си в консервативна фирма, а сред клиентите му са най-богатите корпорации и конгломерати. Всичко, което представлява и зад което стои, само ще се облагодетелства от вашите усилия. Бъркотията възниква от необичайните му методи, които аз не мога да обясня. Мога само да предположа, че вероятно не са необичайни за специалната работа, която върши. Пазари могат да рухнат благодарение на слухове. Прикриването на информация и отклоняването на вниманието положително са на почит. Освен това той не иска да ви съсипе, а да се присъедини към вас.

Сабрата остави чашата на пода и с мъка се измъкна от стола. Брадичката му бе забита в гърдите, а ръцете — хванати зад гърба. Заразхожда се мълчаливо напред-назад. Спря и погледна от горе на долу специалиста.

— Нека допуснем, само да допуснем, че всемогъщият Мосад е допуснал грешка, че има нещо, което не сте открили.

— Струва ми се малко вероятно.

— Но все пак възможно!

— В светлината на събраната от нас информация, много се съмнявам. Защо?

— Защото нещо ми намирисва, затова!

Човекът от Мосад задържа погледа си върху Абрамс, сякаш изучаваше лицето му, а може би оглеждаше нещата от друга гледна точка.

— Има само още една възможност, Хаим. Ако този Конвърс не е човекът, когото ти описах, което ще противоречи на всички събрани за него данни, тогава трябва да е агент на правителството си.

— Точно на такова ми мирише — тихо продума сабрата.

Беше ред на специалиста да помълчи. Пое дълбоко дъх и отвърна:

— Уважавам нюха ти, стари приятелю. Поведението ти — не винаги, но нюха ти — да. Какво смятат другите?

— Само че лъже, че прикрива други хора, които може и да не познава, а те го използват като разузнавач. Пало Алто употреби термина „пешка“.

Офицерът от Мосад продължи да се взира в сабрата, но очите му сякаш гледаха през него, виждаше абстрактни, криволичещи линии и спирали, които малко хора можеха да схванат. Възникваха от живота му, изпълнен с анализи на видими и невидими, юридически и расови врагове, от отбиването на удари с кинжал и нанасяне на насрещни в непрогледния мрак.

— Възможно е — прошепна той, сякаш отговаряше на незададен въпрос, чут единствено от него. — Почти невероятно, но възможно.

— Какво? Че зад него стои Вашингтон?

— Да.

— Защо?

— Това е абсурдно предположение, което не бих подкрепил, но е единственото, макар и минимално вероятно. С две думи, той притежава твърде много информация.

— Е, и?

— Не Вашингтон в обикновения смисъл, не правителството в по-широк аспект, а в рамките на някаква част от него, на някакъв сектор, който е подочул шушукания за някаква организация, но не може да бъде сигурен. Вярват, че ако такава организация съществува, трябва да вкарат в нея свои хора, за да я разкрият. Така че избират човек с подходяща биография, подходящи спомени и дори подходяща професия да свърши тази работа. Може би той дори вярва в това, което говори.

Сабрата не помръдна, но беше нетърпелив.

— Вижда ми се прекалено сложно — рязко отсече той.

— Опитайте първо по моя начин. Опитайте да го приемете, може да е истински. Ще трябва да ви каже нещо конкретно, можете дори да го насилите, за да го накарате. От друга страна, може и да не ви каже, защото няма да има какво.

— И?

— И ако не каже, ще знаете, че сте прави. Тогава трябва — според възможностите на хуманността и бруталността — да го отстраните от спонсорите му. Трябва да го превърнете в парий — човек, търсен за толкова ненормални престъпления, че лудостта му да остане извън всякакво съмнение.

— А защо да не го убием?

— Непременно трябва да го убиете, но не преди да го обявят за толкова луд, че никой да не излезе в негова защита. Това ще ви даде времето, от което се нуждаете. Кога е последната фаза на „Аквитания“? След три-четири седмици?

— Да, тогава ще започнем да действаме.

Специалистът се изправи и замислено застана пред воина.

— Повтарям, най-напред се опитайте да го приемете, уверете се дали това, което казах в началото, не е вярно. Но ако нюхът ти подсказва, че нещо не е в ред, ако има и най-малката вероятност волно или неволно, с отворени или със затворени очи, да е провокатор, изпратен от Вашингтон, постройте версията си срещу него и го хвърлете на вълците. Създайте пария, както Северен Виетнам създаде онова същество. След това го убийте бързо, преди някой друг да се докопа до него.

— Офицерът на Мосад ли говори сега?

— Да, и то съвсем ясно.

 

Млад армейски капитан и по-възрастен цивилен излязоха от Пентагона през две съседни стъклени врати и си хвърлиха бегъл поглед без видими признаци, че се познават. Заслизаха поотделно по стъпалата и поеха наляво по циментираната пътека към паркинга. Армейският офицер вървеше на около три метра пред цивилния. Когато стигнаха голямата асфалтирана площ, тръгнаха в различни посоки към колите си. Ако през последните петдесет секунди двамата мъже бяха обект на наблюдение със или без камера, по никакъв начин нямаше да се забележи, че се познават.

 

Зеленият покрит буик зави надясно и потъна в бездната, която представляваше входът на подземния паркинг на хотела. В края на наклона шофьорът показа на служителя ключа от стаята си, той вдигна жълтата бариера и му махна да мине. В третата редица неподвижни автомобили забеляза празно място, намести зеления буик и армейският капитан се измъкна от колата.

Мина през въртящата се врата и отиде до асансьорите в подземното фоайе на хотела. Вратите на втория асансьор се плъзнаха и откриха две двойки, които явно нямаха намерение да слизат в подземието. Единият от мъжете неколкократно натисна бутона за партера. На свой ред офицерът натисна бутона за четиринайсетия етаж. Шейсет секунди по-късно той излезе в коридора и тръгна към аварийното стълбище. Целта му беше единайсетият етаж.

 

Синята тойота мина по наклона към подземния паркинг. Ръката на шофьора беше протегната навън и държеше ключ. Номерът на стаята се виждаше ясно. Цивилният шофьор откри празно място на паркинга, внимателно паркира малката кола, слезе и погледна часовника си. Остана доволен и тръгна към въртящата се врата и асансьорите. Вторият асансьор беше празен и цивилният се изкуши да натисне бутона за единайсетия етаж. Беше уморен и мисълта за допълнително изкачване пеша не му допадаше. Все пак в асансьора можеха да се качат още хора, тъй че той спази правилата и сложи показалеца си на бутона до цифрата девет.

* * *

Застанал пред затворената врата на хотелската стая, цивилният вдигна ръка, чукна веднъж, изчака няколко секунди и почука още два пъти. След малко вратата се отвори от капитана. Зад него в стаята имаше трети човек, също униформен, като цветът и знаците на униформата му бяха на младши лейтенант от флотата. Стоеше до писалището с телефона.

— Радвам се, че дойдохте навреме — започна армейският офицер. — Движението беше отвратително. Очакваме разговора след няколко минути.

Цивилният влезе, кимна на флотския и заговори:

— Какво открихте за Фицпатрик?

— Намира се на място, където изобщо не трябва да бъде — отвърна лейтенантът.

— Можете ли да го върнете?

— Работя по въпроса, но не знам откъде да започна.

— Кой би допуснал, че Холидей ще се обърне към него? — каза флотският офицер с разстроен глас. — Или ако е смятал да го привлече, защо не е говорил най-напред с него? Можеше и да ни каже.

— Мога да отговоря на последните два въпроса — каза капитанът. — Прикривал го е от евентуални противодействия на Пентагона. Ако ние се провалим, шуреят му ще остане чист.

— А аз мога да отговоря на първия въпрос — рече цивилният. — Холидей се е обърнал към Фицпатрик, защото не е повярвал на окончателния ни анализ. Женева доказва, че е бил прав.

— Как така? — войнствено и без извинителни нотки се обади капитанът. — Не бихме могли да го предотвратим.

— Така е — съгласи се цивилният. — Но не можахме да направим нищо и след това. Нямахме начин да оправдаем доверието. Не можехме да си го позволим.

Телефонът иззвъня. Лейтенантът вдигна слушалката и се заслуша.

— Миконос е — заяви той.