Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (36)

36

Генерал Жак-Луи Бертолдие спря бързите движения на ханша, завършващи сношението, отдръпна се от стенещата тъмнокоса жена под себе си и се претърколи настрана, за да стигне телефона.

— Да? — извика сърдито той. Заслуша се и зачервеното му лице стана пепеляво, а членът му мигновено спадна. — Къде стана това? — прошепна той, но не от предпазливост, а от внезапен пристъп на уплаха. — На булевард „Распай“? А обвиненията?… Наркотици? Невъзможно!

Генералът спусна крака от леглото, без да помести слушалката от ухото си. Слушаше внимателно и съсредоточено гледаше стената пред себе си. Голата жена застана на колене и се облегна върху него, гърдите й се притиснаха в гърба му, погали с отворена уста ухото му и нежно захапа месестата му част.

Бертолдие рязко и грубо замахна назад, удари я със слушалката през лицето и я запрати в другия край на леглото. От разбитата й долна устна бликна кръв.

— Повтори, моля те — рече той в слушалката. — Значи всичко е ясно. Човекът не може да бъде разпитван повече. Трябва винаги да се внимава за по-висшата стратегия и да не се мисли за загубите на бойното поле. Опасявам се, че ще трябва да разиграем още веднъж случая в болницата. Погрижи се за това като добър офицер. Загубата за Чуждестранния легион е полза за нас… А? Какво? Арестувал го е полицай на име Прюдом? — Бертолдие замълча и задиша шумно и тежко. След това заговори със заповеден тон. — Твърдоглавият бюрократ от „Сюрте“ не се предава лесно… Това е вторият човек, за когото ще се погрижиш с характерната си опитност, преди да е изтекъл денят. Обади ми се, когато изпълниш и двете задачи, и се смятай за новия адютант на генерал Жак-Луи Бертолдие.

Генералът затвори телефона и се обърна към тъмнокосата жена, която бършеше устата си с чаршафа. В очите й се четяха гняв, обърканост и страх.

— Извинявай, миличка — галантно рече той, — но трябва да си ходиш. Имам да провеждам телефонни разговори, трябва да се погрижа за бизнеса си.

— Няма да стъпя повече тук! — извика предизвикателно жената.

— Ще стъпиш, ще стъпиш — заяви легендата на Франция и се изправи гол и неподвижен. — Стига аз да поискам.

 

Ерих Лайфхелм се втурна в кабинета си право към огромното писалище и пое телефона от прислужник в бяло сако, когото освободи с кимване на главата. Изчака вратата да се затвори и заговори:

— Какво има?

— Колата на Гайнер е намерена, хер генерал.

— Къде?

— В Апенвайер.

— Къде е това?

— Град на около осемнайсет километра от Кел. В Елзас.

— Страсбург! Минал е във Франция! Останал е свещеник!

— Не разбирам, хер…

— Изобщо не допускахме… Няма значение! С кого разполагате в този сектор?

— Само с един човек. От полицията.

— Кажи му да наеме хора. Изпратете ги в Страсбург! Търсете свещеник!

 

— Махай се! — изрева Хаим Абрамс, когато жена му влезе в кухнята. — Мястото ти не е тук!

— Светото писание твърди друго, съпруже, въпреки че си ми чужд — отвърна крехката женица, облечена в черно. Благите й черти и хлътналите кафяви очи бяха обкръжени от ореол мека бяла коса. — Ще се отречеш ли от Библията, която така охотно цитираш, когато ти изнася? В нея няма само гръм и отмъщение. Да ти почета ли?

— Няма да ми четеш! Млъкни! Това са мъжки работи!

— На мъже, които убиват? Мъже, които използват примитивната диващина на Светото писание, за да оправдаят проливането на детска кръв? На кръвта на сина ми? Интересно какво ли щяха да кажат майките от Масада, ако можеха да излеят сърцето си. Е, сега аз ще излея моето, генерале. Няма да убиваш повече. Вече няма да използваш тази къща, за да местиш твоите армии на смъртта, да плетеш смъртоносните си, винаги свещени тактики, винаги свещена мъст.

Абрамс стана бавно от стола.

— Какви ги говориш?

— Да не мислиш, че не съм те чула? Телефонни разговори посред нощ с хора, които говорят като теб, които така леко произнасят думата убийство…

— Ти си подслушвала!

— Неведнъж. Ти дишаше толкова тежко, че чуваше само собствения си глас, собствените си заповеди за убийства. Каквото и да правиш, ще бъде направено без теб, съпруже, въпреки че си ми чужд. Ти приключи с убийствата. Те станаха безсмислени още преди години, но ти не можеш да спреш. Измисляше нови причини да убиваш, докато се изчерпа напълно.

Жената на сабрата извади дясната си ръка от гънките на черната пола. Държеше пистолета на Абрамс. Той смаян се хвана за празния кобур и внезапно се хвърли към жената, с която беше живял трийсет и осем години, хвана я за китката и я изви. Тя не се поддаде. Започна да се бори с него, одра лицето му, а той я блъсна в стената, като продължи да извива ръката й, за да я обезоръжи.

Експлозивен звук изпълни кухнята и жената, която му беше родила четири деца, последното от които тъй чакания син, се свлече на пода в краката му. Ужасен, Хаим Абрамс погледна надолу. Тъмнокафявите очи бяха широко отворени, черната рокля — напоена с кръв, половината й гръден кош беше отнесен.

Телефонът иззвъня. Абрамс се затича до стената, взе слушалката и изрева:

— Децата Авраамови няма да бъдат низвергнати! Ще настъпи кървава баня и Бог ще даде земята ни! Юдея и Самария ще бъдат наши!

— Стига! — кресна гласът от другата страна. — Спри, евреино!

— Който ме нарича евреин, ме нарича праведник! — заяви Хаим Абрамс с обляно в сълзи лице и тръгна към мъртвата с широко отворените кафяви очи. — Аз принесох жертвата Авраамова! Никой не може да иска повече!

— Аз искам повече — долетя писъкът на котката. — Аз винаги искам повече!

— Маркъс? — прошепна сабрата, затвори очи и се блъсна в стената, обръщайки гръб на трупа. — Ти ли си, вожде мой, съвест моя? Ти ли си?

— Аз съм, приятелю Хаим. Трябва да действаме бързо. Отрядите по местата ли са?

— Да. Шархьорн. Дванайсет отряда са на място, обучени и подготвени. Смъртта няма да ги уплаши.

— Това исках да чуя — рече Делавейн.

— Очакват паролата, генерале — Абрамс пое дъх и се разрида неконтролируемо.

— Какво ти е, Хаим? Вземи се в ръце!

— Тя е мъртва. Жена ми лежи мъртва в краката ми!

— Боже мой, какво се е случило?

— Подслушвала е, чула е всичко… опита се да ме убие. Сборичкахме се и сега е мъртва.

— Каква ужасна загуба, скъпи ми приятелю. Поднасям ти най-дълбоките си съболезнования за загубата.

— Благодаря, Маркъс.

— Знаеш какво да правиш, нали, Хаим?

— Да, Маркъс. Знам.

 

На вратата се почука. Стоун стана от стола и неохотно взе оръжието си от масата. През всичките тези години мръсна работа беше стрелял само веднъж. Беше откъснал крака на един информатор на КГБ в Истанбул по простата причина, че се беше издал в пияно състояние и му налетя с нож. Този инцидент му стигаше. Стоун не обичаше оръжията.

— Да? — обади се той с пистолета в ръка.

— Аврелий — отвърна гласът зад вратата.

Стоун отвори и поздрави госта си.

— Меткаф?

— Да. Стоун?

— Влизай. И предлагам да сменим паролата.

— Може да използваме „Аквитания“ — рече офицерът от разузнаването, когато влезе в стаята.

— Предпочитам да се въздържим.

— И аз. Имаш ли кафе?

— Ще поръчам. Изглеждаш изтощен.

— На плажа в Хаити изглеждах по-добре — отбеляза стройният служител на Военновъздушните сили. Беше на средна възраст, облечен в летен панталон и бяло яке, слабото му лице отговаряше на късата, редееща, кестенява коса. Под ясните му властни очи отчетливо се открояваха тъмни кръгове. — Вчера в девет сутринта тръгнах на юг от Лас Вегас към Халоран и оттам започнах серия от полети из цялата страна, които не биха могли да се проследят с компютър. Скачах от летище на летище под имена, които вече не помня.

— Ти си един уплашен човек — отбеляза цивилният.

— Ако ти не си, значи не говоря с когото трябва.

— Аз съм не само уплашен, полковник, а направо вцепенен — Стоун отиде до телефона, поръча кафе и преди да го затвори, се обърна към Меткаф: — Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той.

— Да. Канадско уиски с много лед.

— Завиждам ти.

Цивилният се разпореди и двамата седнаха. Няколко минути само звуците на улицата нарушаваха тишината. Гледаха се и мълчаливо се преценяваха взаимно, без да крият това.

— Знаеш кой съм и какъв съм — заговори полковникът. — А ти кой си и какъв си?

— ЦРУ. Двайсет и девет години. Главен представител в Лондон, Атина, Истанбул и на други места. Бивш координатор на поверителните операции, докато ме уволниха. Друго интересува ли те?

— Не.

— Каквото и да си правил с телефонния си секретар, справил си се добре. Обади се жената на Конвърс.

Меткаф рязко се наведе напред.

— И?

— За малко да не се разберем… не бях в добра форма, но накрая се обади и той. Подслушваше през цялото време.

— Лошата ти форма трябва да е била доста добра.

— Искаше да чуе истината. Не беше трудно да му я кажа.

— Къде е? Къде са?

— В Алпите, това е единственото, което пожела да…

— По дяволите!

— … ми обясни засега — довърши цивилният. — Първо поиска нещо от мен.

— Какво?

— Декларации. Ти би ги нарекъл показания под клетва.

— Какво?

— Декларации от мен и от хората, с които работя, по-точно за които работя. В тях трябва да изложим всичко, каквото знаем и каквото сме направили.

— Решил е да те окачи на въжето и не мога да го упрекна.

— Това е само част от плана. Аз също не го упреквам, но той заяви, че гневът му е на второ място, и аз му вярвам. Той иска „Аквитания“. Иска Делавейн и бандата безумци да бъдат приковани към стената, преди да започнат убийствата.

— Това беше мнението и на Сам Абът. Убийствата, множеството покушения, тук и в цяла Европа, са най-бързият и най-сигурен път към международен хаос.

— Жената му е казала.

— Не, той го е сглобил от онова, което Конвърс й е казал. Конвърс не е разбирал точно думите.

— Вече ги разбира — рече Стоун. — Споменах ли ти, че съм вцепенен от страх? Има ли по-силна фраза?

— Каквато и да е тя, се отнася и до двама ни, защото знаем колко просто може да стане. Нямаме работа с някакви луди за връзване или дори с разюздани терористи. По отношение на тях имаме трийсетгодишен опит и деветдесет на сто от имената им са в компютрите. Когато получим сигнал, знаем къде са и обикновено съумяваме да ги спрем. Но в този случай имаме работа с обръгнали професионалисти в нашите редици и в редиците на съюзниците ни, също с дългогодишен опит. Те се разхождат из Пентагона, в армейските и флотските бази и във Военновъздушната база в Невада. Но къде са? Отваряш уста и не знаеш с кого разговаряш, кой ще ти програмира самолетната катастрофа. Как можем да спрем нещо, което не виждаме?

— Може би така, както предлага Конвърс.

— С декларации?

— Защо не? Между другото, той иска декларация и от теб. За срещата ти с Абът, за всичко, което ти е казал, и мнението ти за психическата му стабилност. Това значи, че тази вечер трябва да останеш тук. Преди половин час резервирах още три стаи, като заявих, че по-късно ще дам имената на рецепцията.

— Имаш ли нещо против да ми отговориш на някои въпроси? Какво, по дяволите, могат да помогнат някакви си декларации? Там, отвън, има цяла армия, не знаем колко е голяма и докъде се простира, но все пак е армия! Най-малко няколко батальона тук и в Европа. Професионални офицери, обучени да изпълняват заповеди, в които вярват, както вярват в генералите, които ги издават. Декларации, показания под клетва! Това е тъпа юридическа главоблъсканица, която нищо не значи. Имаме ли време за такова нещо?

— И аз съм мислил над същите въпроси, полковник. Но да не забравяме, че и двамата не сме адвокати, за разлика от Конвърс. Имах дълъг разговор с него. Той поема единствения познат за него път. Юридическия. Колкото и да е странно, точно затова го изпратихме. Конвърс иска въпросът за бързата защита на всеки от нас да бъде приет сериозно. „Не в качеството ни на психопати, хора с психични отклонения или с ограничени възможности.“ Това бяха думите му.

— Колко мило! И какво, за Бога, значат те? Как?

— С официални юридически документи. Отговорни хора излагат фактите под клетва и след експертно проучване. Чрез съдилищата, полковник. Трябва само един съд и един съдия. На базата на декларациите ще се внесе иск в някой съд — един съд и един съдия, така защитата ще бъде закрита.

— Каква ще бъде?

— Закрита. Строго поверителна — никаква преса, никакво изтичане на информация, само съдебна заповед, представена пред властите, които трябва да я изпълнят. В такъв случай всички отдели на тайните служби се инструктират от съда да оказват извънредни услуги.

— Извънредни? На кого?

— На президента и вицепрезидента, на председателя на Конгреса, на секретаря по отбраната, държавния секретар и надолу по йерархията. Законът, полковник. Това може законът, както каза той.

— Господи!

На вратата се почука. Този път Стоун покри пистолета с вестника. Стана и пусна сервитьора, който буташе количка с каничка кафе, две чаши, бутилка канадско уиски, лед и чаши. Подписа сметката и сервитьорът излезе.

— Кафето или алкохолът най-напред? — попита Стоун.

— Алкохолът, за Бога.

— Завиждам ти.

— Няма ли да ми правиш компания?

— Съжалявам, но не мога. Позволявам си само по една чашка вечер. Тогава ще ти направя компания. Живееш в Лас Вегас и ще ме разбереш. Опитвам се да се боря със съдбата, полковник, и имам намерение да я надвия. Бях уволнен, ако помниш какво ти казах — Стоун подаде напитката на офицера и седна.

— Човек не може да надвие съдбата си, не го ли знаеш?

— Няколко пъти съм успявал и още съм жив.

— Съдилища — рече Меткаф и поклати глава. — Съд! Това е последната писта. Ще използва закона да заобиколи фланговете на управниците, към които е принуден да се обърне, но на които не се доверява. Дали ще стане?

— Печели време, може би няколко дни, трудно е да се каже. „Запечатването“ трае толкова. А законът изисква пълни разкрития. Но най-важното е, че той юридически затяга сигурността около потенциалните мишени, и се надявам да срине тактиката на „Аквитания“ и да накара генералите да се прегрупират и да измислят нова. Отново се печели време.

— Но това се отнася само за Щатите.

— Да. Точно затова Конвърс иска време.

— Защо?

— Не пожела да ми каже, а не мога да му нареждам.

— Разбирам — рече полковникът с чаша до устата. — Спомена за три стаи. Кои са другите?

— Ще ги видиш и няма да ти харесат. Две хлапета, които заедно с още няколко души, които не познавам и които те държат да запазят в тайна, случайно са налетели на тази работа. Когато Холидей се свързал с тях, или с един от тях, подготвили досиетата за Конвърс. Млади са, но ги бива. Ако имах син, бих искал да е като тях.

— Аз имам син и очаквам да стане такъв — рече Меткаф. — В противен случай съм провалил живота си. Какво ще предприемем?

Стоун седна вдървено на стола и заговори бавно, гласът му стана висок и монотонен. Повтаряше инструкциите, измислени от самия него, които положително не му харесваха.

— В три часа следобед ще се обадя на адвокат на име Саймън, Нейтън Саймън, един от старшите съдружници във фирмата на Конвърс тук, в Ню Йорк. Дотогава съпругата на Конвърс вероятно ще се е свързала с него и ще го е предупредила, че ще му се обадя и че е най-добре да прави каквото му кажа. Очевидно семейство Конвърс вярва, че той ще се съобрази с това. Накратко, Саймън ще дойде тук, в хотела, придружен от стенографка, и ще запише показанията ни под клетва заедно с нашите препоръки, чинове и длъжности в момента. Ще стои тук, докато свършим.

— Беше прав, когато говорихме по телефона — прекъсна го офицерът. — Все едно че сме мъртви.

— Казах го на Конвърс и ме запита харесва ли ми това усещане. Той го изпитва на гърба си.

— Иска ви главите.

— Но не и твоята. Предпочита и ти да дадеш показания от свое име и евентуално от името на Абът, но не настоява. Знае, че няма право да иска от теб да участваш.

— Започнах да участвам от момента, в който падна самолетът на Сам. Ако не успеем да спрем Делавейн и генералите му, какво остава за хора като нас? Конвърс не поиска ли да ти каже какво възнамерява да прави?

— Каза какво ще прави утре. Ще ни изпрати декларацията си и очаква още една — на човек от „Сюрте“, който притежава информация, че повечето от официалните доклади за събитията в Париж са лъжливи… Още не сме умрели, полковник. Конвърс не се съмнява, че Нейтън Саймън е най-добрият адвокат, но само докато ни вярва.

— Какво може да направи един адвокат?

— Зададох същия въпрос на Конвърс и чух странен отговор. „Може да използва закона, защото законът не е човек, той е закон.“

— Прекалено сложно е за мен — раздразни се Меткаф. — Не във философски смисъл, а по отношение на приложението му в нашия случай. Когато оръжията загърмят и във Вашингтон, Лондон, Париж или Бон започнат да падат трупове, те ще държат положението в ръцете си и не можем да ги спрем. Знам го, защото знам колко хора искат някой да наложи контрол. Спрете кръвопролитията, дайте ни сигурност. Бог да ми е на помощ, но в определени моменти и аз съм го мислил.

— Аз също — тихо се обади цивилният.

— Не сме били прави.

— Знам и затова съм тук.

Меткаф пийна и опря студената чаша в бузата си.

— Непрекъснато мисля за това, което ми каза Сам. „Трябва да има списък. Някакъв пълен списък на всички участници в «Аквитания».“ Изключи очевидните места от рода на сейфове и предположи, че не е на хартия, а електронно програмиран, засекретен с кодове. На място, на което никой не може да се сети, далече от всичко официално или дори едва свързано с военните. „Списък. Трябва да има списък!“, повтаряше той. Имаше страхотно въображение. Предполагам, че поради това беше такъв блестящ тактик на тринайсет километра височина.

Докато Меткаф говореше, Стоун се наведе към него и втренчено попиваше всяка дума.

— Шархьорн! — едва доловимо прошепна той. — Трябва да е на Шархьорн!

 

Двумоторният самолет закръжи над частното летище в Сен-Жерве на двайсетина километра източно от Шамони и кехлибарените светлини на двете писти хвърлиха оранжев отблясък в ниското нощно небе. Докато пилотът получаваше разрешение за кацане, Прюдом провери дали е закопчан коланът на седалката.

Mon Dieu, какъв невероятен ден!, мислеше човекът от „Сюрте“, загледан в дясната си ръка. Тъмните белези по пръстите му бяха доста по-незабележими от кръвта, покриваща цялата му длан само преди няколко часа. Изпратеният за негов палач мъжага не си даде труда дори да прикрие задачата си, толкова беше нагъл. Типично за Чуждестранния легион! И смъртната му присъда беше произнесена направо в колата, паркирана в отдалечения край на паркинга в Булонския лес! Убиецът му се обади в службата, но Прюдом имаше едно наум за какво го търси, тъй че не само не се остави да бъде изненадан, но беше и подготвен. Мъжът поиска да се срещне с бившия си началник на паркинга в гората, имал да му съобщава смайваща новина. Щял да кара служебното си пежо и тъй като не можел да излезе от него заради радиотелефона, би ли отишъл инспекторът в неговата кола. Естествено.

Но смайваща новина нямаше. Само нагло зададени въпроси.

— Защо направи онова нещо сутринта?

— Кое? Бръсненето? Банята? Закуската? Целувката с жена ми за довиждане? За какво говориш?

— Знаеш за какво. Преди банята и целувката! Говоря за случката на булевард „Распай“. Блъснал си една кола и си я спрял. Подхвърлил си вътре наркотици и си арестувал шофьора по фалшиво обвинение!

— Не ми харесва това, с което се беше заел. Както не ми харесва и този разговор — Прюдом тромаво посегна към дръжката на вратата с лявата си ръка, защото дясната беше заета с друго.

— Спри! — изкрещя бившият му подчинен и го хвана за рамото. — Ти си пазил жената!

— Прочети доклада ми. Пусни ме да си вървя.

— Ще те пусна да идеш в ада! Ще те убия, натрапнико!

Бившият подчинен измъкна пистолет от джоба си, но закъсня. Прюдом стреля два пъти с пистолета, който държеше под палтото. За нещастие беше малък калибър, а доскорошният полковник от легиона беше огромен мъж. Хвърли се към Прюдом, но ветеранът от Съпротивата беше възвърнал един от старите си навици — за всеки случай беше преметнал под реверите на палтото дълга жица с примка в двата края. Измъкна я, метна я около главата на палача си с кръстосани китки и силно я задърпа, докато тя се впи във врата му, а ръцете на Прюдом се обляха с кръвта му.

 

Джоел и Валери слушаха мълчаливо човека от „Сюрте“. Валери превеждаше. Той привършваше разказа си, повече нямаше какво да им каже. Интерпол беше компрометиран, участъковата полиция — манипулирана, самата „Сюрте“ — корумпирана, а официалните правителствени комюникета — основани на лъжа. Защо?

— Ще ви кажа, защото помощта ви ми е много нужна — заяви Конвърс, стана от стола и отиде до писалището, където лежаха напечатаните страници на декларацията му. — Най-добре ще е да прочетете това, но се опасявам, че ще трябва да го четете тук. Сутринта ще направя копия, но дотогава не искам да излиза от стаята. Между другото, Вал ви резервира единична стая, не ме питайте как, но чиновничката долу утре ще поднови гардероба, ако не и къщата си.

— Благодаря.

— Стаята е на името Френч — добави Джоел.

— Добре.

— В регистъра сте записан като мосю Френч — поясни Валери, — но името е написано на английски — Артър Френч.

— Но нали ще трябва да се подпиша, да говоря. Веднага ще разберат, че съм французин.

— Нищо няма да подписвате и да говорите — рече Вал, взе ключ от нощната си масичка и го подаде на Прюдом. — Стаята е предплатена за три дни. След това, а може би и по-рано, ако се съгласите да ни помогнете, и тримата ще бъдем далеч оттук.

— Чудесно. Трябва да се заема с четенето.

— Моят съпруг е изключителен адвокат.

— Разбирам.

— Тук са около четирийсет страници — рече Конвърс и ги занесе на Прюдом. — За да ги осмислите, ще ви трябва най-малко един час. Ние ще слезем долу да хапнем и ще ви оставим сам.

— Bien. Има много неща, които държа да науча.

— А вие? — попита Джоел, застанал над французина. — Какво ще правите? Сигурно вече са открили трупа в колата.

— Положително — съгласи се Прюдом. — Оставих я, където си беше, заедно с оная легионерска свиня. Но за „Сюрте“ това няма да има връзка с мен.

— А отпечатъците? И това, че не сте бил в службата по време на убийството?

— Имам и други навици от войната — отвърна служителят на „Сюрте“ и бръкна в джоба си. Извади чифт хирургически ръкавици, срязани в китките. — Изпрах ги в гората. Немските окупационни сили имаха отпечатъците ни на хиляди места. Нямаше смисъл да си търсим екзекуцията. А отсъствието ми от службата може да се обясни съвсем просто. Казах на помощника си, че отивам за няколко дни в Кале да разследвам сигнал за контрабанда и ще се обадя оттам. Дългогодишният ми стаж разрешава известна свобода и гъвкавост на действията.

— Това е в „Сюрте“. А другите? Тези, които изпратиха легионера?

— Имам ги предвид, мосю. Трябва да внимавам. Няма да ми е за първи път.

— Приятно четене — му пожела Конвърс и кимна на Вал да тръгват. — Ако искате нещо, обадете се да ви го донесат в стаята.

 

Хаим Абрамс повдигна вцепеняващата се китка на жена си, чиито побелели пръсти още бяха вкопчени в пистолета, и обърна оръжието към кървавата дупка между гърдите й.

Опита се да затвори широко отворените й кафяви очи, но не успя. Гледаха го и го обвиняваха, обвиняваха!

— Какво искаш от мен? — извика той. — Виждал съм мъртъвци! Живял съм с мъртъвци! Остави ме, жено! Не би могла да разбереш!

И все пак в продължение на много години го беше разбирала.

— Нали затова се борихме! Затова се молихме! Защо ме оскърбяваш с очите си! — изрева Хаим Абрамс, коленичи и опря чело в безжизнената плът на лицето й.

Самоубийството беше едно от най-тежките престъпления според законите на Талмуда. Евреин, прибягнал към самоубийство, нямаше право да бъде погребан в еврейско гробище. Това щеше да сполети и съпругата на Хаим Абрамс, най-набожната жена, която беше виждал.

— Длъжен съм да го направя! — проплака той и вдигна молитвено очи. — Не разбираш ли, че е за добро?

 

Прюдом си сипа чаша кафе и се върна на стола си. Валери седеше срещу него, а Джоел — до прозореца, и слушаше човека от „Сюрте“.

— Не мога да измисля други въпроси — рече французинът. Разтревожените му очи пробягваха по редовете, набръчканото му лице изглеждаше по-измъчено отвсякога. — Макар че е възможно шокът да е прекалено силен и да не съм в състояние да мисля. Всичко е много вероятно. Светът е уплашен и плаче за стабилност, за място да се скрие, да се защити от небето, от улиците, от всичко наоколо. Сигурен съм, че е настъпил моментът да приеме чистата, абсолютна сила, каквото и да му струва това.

— Ключовата дума е „абсолютна“ — заяви Джоел — по отношение на контрола и властта. Конфедерация от военни правителства, които взаимно ще се поддържат, ще съгласуват политиката си и ще променят законите в името на стабилността, а всеки, който им възрази, ще бъде обявяван за нестабилен и ще замлъкне. Ако пък прекалено много хора не се съгласят, хаосът ще избухне отново и победител ще излезе стабилността, „Аквитания“. Такъв е сценарият според собствените им думи.

— И това е проблем, мосю. Това са думи, които могат да се кажат на тесен кръг от хора, защото не се знае с кого разговаряте. Може да се получи така, че сам да ускорите броенето преди старта, както го наричате, и да взривите хаоса.

— Броенето преди старта върви, можете да не се съмнявате — прекъсна го Конвърс. — Но има един начин. Ако думите се използват другояче, наистина могат да останат само думи. А аз още не мога да се покажа, рано е. Няма съдебна, правителствена или полицейска охрана, която да им попречи да ме убият, а след смъртта ми лесно ще изкарат думите ми бълнувания на психопат. Не ме разбирайте погрешно, но смъртта ми сама по себе си не е важна. Важното е, че истината е свързана с мен, защото съм единственият, който е разговарял пряко с четиримата цезари на Делавейн, а може би и с петия, англичанина.

— А тези декларации, за които говорите, могат ли да променят нещо?

— Могат поне малко да преобърнат нещата.

— Защо?

— Защото там, отвън, има един реален свят, практичен и сложен, в който трябва да проникнем час по-скоро, трябва да се свържем с хора, на които можем да се осланяме, които могат да направят нещо. И то бързо. Това исках да направя преди две седмици, но подхванах нещата от обратната страна. Исках да изпратя всичко, което знам, на Нейтън Саймън, най-добрия адвокат, когото познавам. Написах го два пъти, без да осъзная, че само ще вържа ръцете му и вероятно ще го убия — Джоел се отстрани от прозореца с вид на адвокат, произнасящ пледоария. — Към кого би могъл да се обърне без мен, без присъствието на един очевидно разумен човек, само с думите на „убиеца психопат“? А ако бях излязъл от наложената ми нелегалност, както той с основание щеше да настоява, и двамата щяхме да сме мъртви. Тогава Вал ми каза за един човек, който се свързал с нея по телефона и я преследвал на улицата, и аз прозрях истината. Това не са методи на хора, които искат да те убият, те не се афишират по този начин. Това са били хората от Вашингтон, които ме изпратиха. Търсили са контакт с мен. След това ми описа срещата си със Сам Абът и че той е споменал някой си Меткаф, на когото имал достатъчно доверие, за да му разправи цялата история. И накрая, имаше ви и вас в Париж с всичко, което сте казал и направил, предложил сте помощта си, като сте използвал същата парола, която използва и Рьоне Матилон — семейството на Татяна.

— Прав сте, мосю.

— И тогава подредих нещата. Ако можех някак да установя връзка с всички вас, имаше един начин. Всички вие знаете истината, някои цялата, други само фрагменти, но въпреки това разбирате колко страховито реални са генералите и тяхната „Аквитания“, какво могат да направят и какво вече правят. Дори вие, Прюдом. Какво казахте преди малко? Интерпол е компрометиран, полицията — манипулирана, „Сюрте“ — корумпирана, официалните отчети са лъжливи. В допълнение към това Анстет в Ню Йорк, Перигрин в Бон, главнокомандващият на НАТО, Матилон, Бийл, Сам Абът… Конъл Фицпатрик и Бог знае колко други. Всички са мъртви. Генералите убиват! Ако можех да ви убедя да напишете декларациите или да дадете показания под клетва и да ги изпратя на Нейтън Саймън, ще му дам необходимото оръжие. Обясних някои юридически положения на Стоун в Ню Йорк. Той някои разбра, повечето не успя, но ще направи каквото трябва от свое име и ще накара другите да го последват. Главното е да се предадат материалите на Саймън. Ако разполага с писмени показания за поредица от събития и наблюдения, нотариално заверени, от различни хора, ще може да поиска съдебно дирене. Вярвайте ми, ще се отнесе към показанията ни като към плановете за неутронна бомба. Утре ще ги получи и ще се свърже с необходимите хора, ако трябва ще нахълта и в Овалния кабинет, което може да направи, но вероятно няма да иска — Джоел замълча и настойчиво се вгледа в човека от „Сюрте“. Кимна към страниците на собствената си декларация на масата до французина. — Уредил съм утре да бъдат в Ню Йорк. Бих искал да получа и вашата декларация.

— Ще я имате, разбира се. Но можете ли да се доверите на куриера?

— Светът може да се провали, а тя ще си живее в своята къща в планината, без да подозира. Или да й пука. Как сте с английския?

— Горе-долу.

— Имам предвид писмено. Ще ми спестите много време, ако я напишете тази вечер.

— Правописът ми вероятно не е по-добър от вашия на френски.

— Напишете я на английски — обади се Валери, а аз ще поправя грешките ви. Ако се колебаете за някоя дума, напишете я на френски.

— Така ще стане. Тази вечер ли?

— Секретарката ще бъде тук рано сутринта — обясни Конвърс. — Тя ще я препише на машина и следобед ще вземе самолета от Женева за Ню Йорк.

— Нима се съгласи?

— Съгласи се да приеме щедро дарение за природозащитната организация, която очевидно е смисълът на живота й.

— Много убедително.

— Има още нещо — продължи Джоел, седна на ръчката на креслото на Валери и се наклони напред. — Сега знаете истината, а освен материала, който трябва да попадне у Саймън, трябва да свърша още нещо. Имам много пари и банкер на Миконос, който ще потвърди, че имам достъп до още повече, впрочем вече сте го прочел. Ако имах достатъчно време да намеря хора и оборудване, щях да се заема сам, но трябва да бързаме. Нуждая се от помощта ви, от ресурсите, с които разполагате.

— За какво, мосю?

— За последните клетвени декларации. Последните показания. Искам да отвлека трима души.