Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (31)

31

Валери тичаше, без да смее да погледне назад, но когато се насили да обърне глава, видя, че офицерът спори с шофьора на военната кола. След секунди стигна до ъгъла на авеню „Мадисън“ и отново погледна зад себе си. Офицерът тичаше подир нея и с всяка крачка скъсяваше разстоянието. Втурна се през улицата в момента, когато светофарът светна червено и ревът на клаксоните огласи гнева на няколко шофьори.

На десет метра пред нея спря такси, обърнато на север, и възрастен мъж летаргично излезе на паважа с уморен, нежелаещ да приеме утрото вид. Вал се върна на платното на улицата и се втурна към вратата на таксито. Отвори я и седна вътре, докато стреснатият мъж получаваше рестото.

— Хей, госпожо, какво правите? — извика тъмнокожият шофьор. — Трябва да се качвате откъм тротоара! Някой автобус ще ви направи на кайма!

— Съжалявам! — проплака Вал и се сгуши на седалката. Нямаше какво да губи! — Мъжът ми ме преследва и няма да го преживея, ако ме удари отново! Толкова ме боли! Той е офицер.

Възрастният отскочи от таксито и тръшна вратата. Шофьорът се извърна и я погледна, а едрото му черно лице излъчваше подозрение.

— Наистина?

— Цяла сутрин съм повръщала от ударите му.

— Офицер? В армията?

— Да! Няма ли да тръгнете най-сетне? — Вал се сви още повече. — Вече е на ъгъла! Ще пресече улицата и ще ме види!

— Не се безпокойте, госпожо — рече шофьорът, пресегна се спокойно и заключи задните врати. — Права сте! Тича като луд. Вижте му само ордените! Човек не би повярвал, че е такова лайно… извинете, госпожо. Слабичък е, нали? Повечето зли хора са слаби. Компенсират, така казват психиатрите.

— Тръгвайте най-сетне!

— Законът е съвсем точен, госпожо. Задължение на всеки шофьор на обществено превозно средство е да се грижи за удобството на клиентите си… Служих в пехотата и отдавна чакам такъв случай. Нали няма да се отречете от думите, които казахте?

Шофьорът излезе от таксито. Лицето не отстъпваше на фигурата му, беше наистина огромен. Вал ужасена наблюдаваше как тъмнокожият заобиколи таксито, отиде на тротоара и викна:

— Ей, капитане, насам, на тротоара! Нали търсиш една хубава дама? Например жена си!

— Какво? — офицерът се затича към шофьора.

— Е, капитанче, опасявам се, че не мога да ти козирувам, защото униформата ми е на тавана, само дето нямам таван, но искам да знаеш, че задачата по търсенето и унищожаването на противника е успешно приключила. Бихте ли се приближил до джипа ми, господине?

Офицерът се насочи към таксито, но шофьорът внезапно го хвана, завъртя го към себе си и го удари първо в стомаха, след това заби коляно в чатала му и завърши „задачата“ си със силен юмручен удар в устата. Вал ахна, лицето на капитана се обля в кръв, която закапа по паважа. Шофьорът тичешком обиколи таксито, седна зад волана, таксито се понесе напред и се вля в потока от коли.

— Ще ми дадете ли адрес, госпожо? Броячът върви.

— Аз… не съм сигурна.

— Да започнем отначало. Къде искате да отидете?

— Трябва ми телефон… Защо направихте това?

— Това е моя работа, не ваша.

— Вие сте ненормален! Можеха да ви арестуват?

— За какво? Задето съм предпазил клиентката си от нападение ли? Оня тип тичаше към таксито и лицето му не предвещаваше нищо добро. Освен това наоколо не видях ченгета.

— Изглежда, сте бил във Виетнам — отбеляза Вал след кратко мълчание, загледана в едрата глава на шофьора пред себе си.

— Да, оказаха ми тази чест. Беше много живописно, госпожо.

— Какво мислите за генерал Делавейн? Генерал Джордж Маркъс Делавейн?

Таксито рязко се отклони встрани, шофьорът стисна кормилото и удари спирачки. Вал политна към предната седалка. Голямата тъмна глава се обърна към нея, черните като въглени очи бяха пълни с ненавист, гняв и дълбок страх, какъвто Вал толкова често беше виждала в очите на Джоел. Шофьорът преглътна, пронизващият му поглед позагуби от остротата си, остана само страхът. Обърна се към волана и простичко отговори:

— Не съм мислил за генерала, госпожо. На какъв адрес искате да отидете? Броячът върви.

— Не знам… Телефон, трябва ми телефон. Ще ме изчакате ли?

— Имате ли пари? Или капитанът ви взе всичко? Съчувствието ми има граници, госпожо. Не получавам премия за благотворителност.

— Имам пари. Ще ви възнаградя добре.

— Покажете.

Валери бръкна в чантата си и извади стодоларова банкнота.

— Това достатъчно ли е? — попита тя.

— Да, но не го правете във всяко такси. Ще свършите като труп на дъното на някой канал.

— Не искам да ви вярвам.

— Мислете каквото щете, госпожо, но гледайте да не попаднете в лапите им. Що се отнася до мен, всички да пукнат! Всъщност ние сме истински засегнатите. Вие се движите по периферията. Едно-две изнасилвания в скъпите предградия, няколко кражби на сребро и бижута, но вие всички сте застраховани! Там, откъдето идвам, се защитаваме с пистолет под възглавницата и Бог да е на помощ на всеки, който се опита да ми го вземе.

— Телефон, моля ви.

— Броячът е ваш, госпожо.

Спряха до телефонна кабина на ъгъла на „Мадисън“ и Седемдесет и осма улица. Валери излезе и извади от чантата си листчето от бележника на „Сейнт Риджис“ с номера на Военновъздушните сили. Пусна монета и го набра.

— Военновъздушни сили, База за новобранци, Денвър — обяви женски глас.

— Не знам дали ще можете да ми помогнете, госпожице — заговори Вал, а очите й неотлъчно следяха потока от коли. Търсеше кафявата закрита кола с надпис АРМИЯ НА САЩ. — Искам да открия един офицер, всъщност мой роднина…

— Момент, моля. Ще ви свържа.

— Личен състав, гарнизон Денвър — чу се този път мъжки глас. — Сержант Портър.

— Сержант, искам да открия един офицер — повтори Валери. — Мой роднина, който е оставил известие при една леля, че иска да говори с мен.

— Къде точно в Колорадо работи, госпожо?

— Ами… не съм сигурна.

— В Спрингс? В Академията? В Лаури Филд или може би в планината Чейен?

— Въобще не знам дали е в Колорадо, сержант.

— Тогава защо се обаждате в Денвър?

— Защото вашият телефон е в указателя.

— Разбирам — офицерът замълча. — И този офицер е оставил известие, че иска да говори с вас?

— Да.

— Без да остави адреса и телефона си?

— Ако ги е оставил, леля ми ги е загубила. Тя е доста възрастна.

— Процедурата е следната, госпожице. Ако се обърнете писмено към Центъра за военен персонал във военновъздушната база Рандолф в Тексас, писмото ви ще бъде придвижено по каналния ред.

— Нямам време, сержант! Пътувам много… дори сега се обаждам от летището.

— Съжалявам, госпожице, редът е такъв.

— Не съм „госпожица“, а братовчед ми е генерал и наистина иска да говори с мен! Просто искам да знам къде е и ако вие нямате право да ми кажете, положително можете да му се обадите и да му дадете името ми. Ще ви се обадя пак и ще ви дам телефона, на който може да ме намери. Това е разумно, нали, сержант? Честно казано, въпросът е спешен.

— Генерал ли, госпожо?

— Да, сержант Потър. Генерал Абът.

— Сам Абът? Тоест, бригаден генерал Самюъл Абът?

— Точно той, сержант Потър.

— Портър, госпожо.

— Ще го запомня.

— Е, в такъв случай няма да наруша правилата за сигурност, госпожо. Всички знаят къде е генерал Абът. Той е популярен офицер и често се появява във вестниците.

— И къде е, сержант? Лично ще го уведомя, че сте помогнал и на двама ни.

— Във военновъздушната база Нелис в Невада, госпожо, близо до Лас Вегас. Командва ескадрилите за усъвършенствани тактически маневри. Всички ескадронни командири завършват обучението си в Нелис. При него… Мога ли да запиша името ви?

— О, Боже, последно повикване за самолета ми? Благодаря ви, сержант! — Валери затвори телефона, без да спира да оглежда улицата, като се стараеше да реши как да постъпи — дали веднага да се обади на Сам, или да изчака. Изведнъж разбра, че не може да се обади веднага, трябваше да използва кредитната си карта, която щеше да вкара в компютъра откъде и къде се обажда. Върна се в таксито.

— Госпожо, на ваше място веднага бих се махнал оттук, ако не възразявате — рече шофьорът с тиха тревога в гласа.

— Какво има?

— В колата ми има радио, настроено на вълните на полицията, в случай че в района ми стане нещо… На ъгъла на „Мадисън“ и Петдесет и пета един капитан е бил пребит от тъмнокож шофьор на такси, поело на север. За мой късмет не са записали номера и фирмата ми, но описанието е доста сполучливо. „Огромен черен кучи син с юмрук петдесети номер“, както мило се изразиха.

— Да тръгваме — отсече Вал. — Не ми е приятно да го казвам, но не мога да си позволя да попадна в ръцете на властите.

Таксито потегли и шофьорът зави на изток по Осемдесета улица. Вал попита:

— Съпругът ми… ли се е оплакал?

— Не, поне това ще ми се размине — отвърна шофьорът. — Просто е избягал, без да обели дума. Бог да благослови бялото му сърце. Накъде?

— Нека помисля.

— Броячът е ваш.

Трябваше да отиде в Лас Вегас, но вероятността да се озове пак на летищата „Кенеди“ или „Ла Гуардия“ я плашеше. И изведнъж се сети. Преди пет-шест години двамата с Джоел бяха отишли да прекарат края на седмицата с приятели в Шорт Хилс, щата Ню Джърси, но Нейтън Саймън се обади по спешност на Джоел и му каза, че в неделя следобед трябва да лети за Лос Анжелис, за да присъства в понеделник сутринта на едно съвещание. Всички необходими документи щяха да му бъдат изпратени в хотел „Бевърли Хилс“ с експресна поща. Джоел беше взел самолета от летище Нюарк.

— Можете ли да ме закарате до Нюарк?

— Мога да ви закарам до Аляска, госпожо, но до Нюарк?…

— До летището.

— Така може. То е едно от най-добрите летища. И градът си го бива. Брат ми живее там и, представете си, още е жив. Ще завия през парка по Шейсет и пета и ще мина през тунела „Линкълн“. Имате ли нещо против да пусна отново радиото?

— Не, пуснете го.

Гласовете се засилваха и заглъхваха, шофьорът натисна някакъв бутон и те се стабилизираха.

— Инцидентът на Петдесет и пета и „Мадисън“ е приключил за нас. Десети район оттегля тревогата, тъй като жертвата отказа да се идентифицира. Тъй че патрулите в двете посоки да не правят нищо по въпроса. Помагаме на тези, които си помагат сами. Продължавайте, братя.

— А, той е брат! — възкликна с облекчение шофьорът и изключи радиото. — Сигурно е бил във Виетнам. Не могат да забравят онова време.

Валери се наведе към предната седалка.

— Питах ви нещо за… Виетнам. За генерал Делавейн. Бихте ли ми разказал за него?

Измина почти минута, преди тъмнокожият да отговори, а когато го направи, гласът му беше мек, почти сладък. Но някъде в дълбочината му се таеше унизително поражение.

— Карам ви към летище Нюарк, госпожо. За това плащате, това и ще получите.

Остатъкът от пътя мина в мълчание, в таксито витаеше потискащо усещане за страх. След всички тези години, мислеше Вал. Боже мой.

В тунела имаше задръстване, на разклона — също. Почивните дни започваха и хората се отправяха към крайбрежието на Джърси. На летището стана още по-лошо — имаше половинкилометрова опашка от коли. Най-сетне намериха място за паркиране и Валери слезе. Плати на шофьора със сто долара повече от таксата и му благодари. После се обърна и влезе в залата. Опашките пред гишетата бяха грандиозни, а преди да се нареди, трябваше да разбере пред кое гише да застане. След двайсет минути вече държеше в ръка билет за Лас Вегас за полета в 12,30 часа. Оставаше цял час до излитането на самолета. Време беше да се опита да разбере дали всичко това има смисъл. Струваше ли си да се среща със Сам Абът, или отчаяно се вкопчваше в човека, когото си спомняше отпреди много години, но сега може би се бе променил. Развали двайсетдоларова банкнота на монети. Надяваше се да й стигнат. Качи се с ескалатора на втория етаж и отиде до телефона в далечния край на дългите коридори пред магазините. Телефонът за справки в Невада й даде централата на военновъздушната база Нелис. Набра го и помоли да я свържат с бригаден генерал Самюъл Абът.

— Не знам дали е дошъл в базата — отвърна телефонистката.

— Тъй ли? — беше забравила. Имаше три часа разлика във времето.

— Момент, разписал се е. По програма има ранен полет.

— Кабинетът на генерал Абът.

— Моля ви, мога ли да говоря с генерала? Казвам се Паркет, госпожа Върджиния Паркет.

— Мога ли да попитам по какъв въпрос? — заинтересува се секретарката. — Генералът е извънредно зает и се кани да тръгва към пистата.

— Аз съм негова братовчедка, която не е виждал от много време. В семейството ни има нещастен случай.

— О, много съжалявам.

— Моля ви, кажете му, че го чакам на телефона. Може да не се сети веднага коя съм, минаха толкова години. Но можете да го подсетите, че в доброто старо време често вечеряхме заедно в Ню Йорк. Наистина е много спешно. Бих искала някой друг да му се обади, но семейството избра мен.

— Да… да, разбира се.

Чакането се стори на Валери като деветия кръг на ада. Накрая чу изщракване, последвано от глас, който помнеше добре.

— Върджиния… Паркет?

— Да.

— Джини… от Ню Йорк? От вечерята в Ню Йорк.

— Да.

— Ти си съпругата, не сестрата.

— Да!

— Дай ми телефона си. След десет минути ще ти се обадя.

— Обаждам се от автомат.

— Не мърдай оттам. Номерът.

Продиктува му го и затвори. Беше уплашена, чудеше се какво всъщност прави, но знаеше, че не може да не го направи. Седна на пластмасовия стол до телефона, загледана в ескалаторите и хората, влизащи и излизащи от магазините, от бара, от ресторанта. Опитваше се да не си гледа часовника, минаха двайсет минути. Телефонът иззвъня.

— Да?

— Валери?

— Да!

— Исках да изляза от кабинета, там непрекъснато ме смущават. Къде си? Кодът е на Ню Джърси.

— На летище Нюарк. Имам билет за полета до Лас Вегас в дванайсет и половина. Трябва да те видя!

— И аз те търсих. Секретарката на Талбът ми даде номера ти…

— Кога?

— Преди два дни. Бях на маневри в пустинята и имах толкова работа, че не слушах радио… а не получавахме и вестници. Обади ми се някакъв мъж и когато ми каза, че те няма, затворих телефона.

— Бил е Роджър, бащата на Джоел. Той е мъртъв.

— Знам. Казват, че вероятно е самоубийство.

— Не! Аз се срещнах с него, Сам. Срещнах се с Джоел! Всичко е лъжа!

— Трябва да поговорим за това — рече генералът. — Обади ми се, като пристигнеш. Представи се със същото име. Не искам да те посрещам на летището, там ме познават. Ще уредя да се срещнем някъде.

— Благодаря ти, Сам! — възкликна Валери. — Ти си единствената ни надежда.

— Ни?

— Засега да. Защото аз съм единствената негова надежда.

 

От далечния тъмен ъгъл на гарата Конвърс наблюдаваше как влакът за Оснабрюк потегля, големите колела натиснаха релсите и заскърцаха от набирането на скорост. Очакваше всеки момент тихата нощ да заечи от свирки, влакът да спре и от товарния вагон да скочи полупияният объркан пазач и да завика за помощ. Нищо подобно не се случи. Защо ли? Дали пазачът не беше повече от полупиян? Може би в мъжделивата светлина беше видял само сянка, тичаща към вратата, а може и да не е забелязал нищо. И тялото на изгубилия съзнание мъж още не беше открито. Тогава Джоел разбра, че има още една, далеч по-неприятна възможност. Видя мъжка фигура, която тичаше през предпоследния вагон, като два пъти се хвърли между седалките и притисна лице към прозореца. След секунда се надвеси над вратата на предния изход, стъпалата под него бяха препречени от тежка врата. Държеше пистолет, насочен буквално срещу челото си, и примижаваше срещу лампите на гарата.

Изведнъж убиецът се реши. Улови се за металната рамка и прескочи преградата. Падна на земята и се затъркаля по чакъла далече от набиращия скорост влак. Ловецът на „Аквитания“ беше в паника и не се осмели да изпусне обекта и да провали задачата си.

Конвърс зави зад ъгъла и хукна към паркинга, без да излиза от сянката. Пътниците, слезли от влака, палеха колите си или се качваха в тях. Две двойки още си говореха, очевидно чакаха някой да дойде да ги вземе. От пътя се отклони кола, мъжете замахаха и след секунди четиримата влязоха в нея, без да престават да се смеят. Колата тръгна. Паркингът опустя, гарата бе затворена за нощта. Само един прожектор на покрива осветяваше празното пространство. Зад широка ивица от груб чакъл редица високи дървета създаваше илюзията за непроницаема стена.

Джоел започна да притичва от сянка до сянка, докато стигна масивна вдлъбната арка в края на сградата. Притисна гърба си към тухлите и зачака, стиснал пистолета в ръка. Чудеше се дали ще се наложи да го използва, дали ще има възможност да го използва. Във влака му помогна късметът и той си даваше сметка за това. Не можеше да се мери с професионалните убийци. А колкото и силно да се стараеше да убеди самия себе си, не беше в джунглата, не беше младият човек, който преди цяла вечност бягаше от враговете. Но тези спомени бяха единственото, в което намираше опора. Изскочи от сянката и се понесе към ъгъла.

Експлозията отнесе късче камък отляво на главата му. Хвърли се надясно, затъркаля се по чакъла и бързо стана, за да се махне от светлинното петно. Още три експлозии вдигнаха прах и чакъл около краката му. Стигна до тъмните листа и се гмурна в шубрака, като инстинктивно разбра какво трябва да прави.

— Оох! Ооох!… — стенанието му свърши с убедителна нотка на агония.

Запълзя навътре в ниските храсти, докъдето можа да проникне. Беше най-малко на три метра от мястото, където извика. Изправи се на колене и замръзна, впил поглед в осветеното от прожектора пространство.

Стана точно както преди, когато три хлапета в затворнически униформи убиха друго хлапе в джунглата. Напрегнатите хора отиваха към мястото, откъдето бяха чули звук за последен път, също както ловецът на „Аквитания“. Той излезе от сянката на гарата, хванал здраво оръжието в двете си насочени напред ръце. Тръгна предпазливо направо към обраслото с храсти място, откъдето беше дошъл стонът.

Конвърс безшумно опипа земята около себе си, докато намери камък, по-голям от юмрука си. Стисна го и зачака, без да смее да мигне. Сърцето му бумтеше като барабан. Хвърли камъка вдясно от себе си.

Той тупна шумно. Боецът от „Аквитания“ моментално клекна и стреля четири пъти. Конвърс вдигна пистолета и натисна спусъка. Мъжът се завъртя наляво, изохка, хвана се за корема и падна на земята.

Нямаше време за мисли, чувства или преценки по повод случилото се. Джоел изпълзя на чакъла и се затича към човека, който можеше да му стане палач. Хвана го под мишниците и го завлече в храстите. Все пак трябваше да разбере. Коленичи и сложи пръсти в основата на гърлото му. Беше мъртъв — още един разузнавач, загинал във войната на Джордж Маркъс Делавейн.

Наоколо нямаше жива душа, в противен случай някой щеше да се обади в полицията и тя вече щеше да е дошла. Колко далече беше Оснабрюк? Във влака чете разписанието, като се мъчеше да разгадае времената на пристигане, но всичко беше станало толкова бързо, толкова брутално, че не беше запомнил нищо от прочетеното. Оставаше по-малко от час, поне в това беше сигурен. Трябваше по някакъв начин да изпрати сигнал на гарата в Оснабрюк. Но как?

Излезе на перона и погледна надписа: RHEINE. Беше броил гарите, без да поглежда имената им. Тогава забеляза нещо в далечината. Високо над земята имаше осветено отвътре помещение. Кула! Имаше ги по гарите на цяла Европа, контролираха влаковете, които профучаваха през секторите им. Хукна по железопътната линия и внезапно се запита как ли изглежда. Шапката бе изчезнала, дрехите му бяха изпоцапани, но свещеническата якичка не беше мръднала, все още беше духовник.

Стигна до основата на кулата. Изтупа с ръка дрехите и се постара да приглади косата си. Почака да се успокои дишането му и започна да се изкачва по металните стъпала. Горе видя, че вратата е затворена с резе, а стъклото е бронирано, дебело два сантиметра — чувстваше се страхът от терористи, бързащите влакове бяха привлекателна мишена. Приближи се и почука на металната рамка. Вътре имаше трима души, надвесени над електронни конзоли. Възрастен мъж се извърна от множеството зелени екрани и тръгна към вратата. Надникна през стъклото, прекръсти се, но не отвори. Вместо това във въздуха се разнесе кънтящ глас от високоговорител.

— Was ist, Hochwurden?

— Не разбирам немски. Говорите ли английски?

— Englander?

— Да… ja.

Възрастният мъж се върна при колегите си и извика нещо. И двамата поклатиха глави, но единият вдигна ръка и се приближи към вратата.

— Ich spreche… малко, господин Englander. Тук nicht влиза, verstehen?

— Трябва да се обадя в Оснабрюк! Една жена ме чака… Frau!

— Ооо! Hochwurden! Eine Frau!

— Не, не, не ме разбрахте! Никой ли не говори английски?

— Sie sprechen Deutsch?

— Не!

— Warten Sie — обади се третият мъж. Последва бърза размяна на думи. Този, който говореше „малко“, се обърна към вратата.

— Eine Kirche — започна той, като търсеше думи. — Църква! Ein Pfarrer… свещеник! Er spricht Englisch… три strassen… там! — немецът посочи вляво от себе си. Джоел погледна през рамо. В далечината имаше улица. Разбра, че на три преки имаше църква със свещеник, който говори английски, вероятно и с телефон.

— Влакът за Оснабрюк. Кога? Кога пристига там? — Конвърс посочи часовника си. — Кога? Оснабрюк?

Мъжът погледна към конзолата, обърна се към Джоел и се усмихна.

— Zwolf Minuten, Hochwurden!

— Какво? Колко?

— Zwolf… дванайсет.

— Дванайсет?

— Ja.

Конвърс се обърна и затропа надолу по стъпалата. Стъпи на земята и се понесе с всичка сила към уличните лампи в далечината. Когато ги достигна, се затича по средата на улицата, хванал се за гърдите. Прокле се за петстотен път, задето не отказа цигарите. Беше накарал Вал да спре да пуши, защо не изпълни собствения си съвет? Защото се смяташе за неуязвим. Или защото държеше на нея повече, отколкото на себе си. Стига! Къде е проклетата църква?

Беше там, от дясната му страна. Съвсем малка църквица. Джоел изтича по късата пътека към вратата, украсена в центъра с кръст. След минута тя се отвори от закръглен като херувимче мъж с остатъци от бяла, но добре сресана коса.

— Ah, Guten Tag, Herr Kollege.

— Простете — задъхано изрече Конвърс. — Не говоря немски. Казаха ми, че вие говорите английски.

— Да, поне така се надявам. Влезте, влезте! Посещението на събрат по призвание налага по чашка Schnaps. „Глътка вино“ звучи по-добре, нали? Колко млад и красив сте!

— Не съм толкова млад, отче — отбеляза Джоел, като влезе.

— Е, това е относително — немският свещеник се движеше несигурно из стаята, която очевидно му служеше за дневна. По стените върху черно кадифе просветваха икони единствено на светици. — Какво бихте желал? Имам шери, мускател и малко порто, което пазя за изключителни случаи… Кой ви изпрати? Оня тъп новак от Ленгерих ли?

— Нуждая се от помощ, отче.

— Велики Боже, кой не се нуждае? Да се изповядате ли искате? Ако е така, за Бога, оставете за сутринта! Обичам моя Отец с цяло сърце и душа, а плътските грехове са дело на Сатаната, на Архангела на мрака!

Човекът беше пиян. Спъна се в подложката за коленичене и падна. Конвърс изтича до него, вдигна го и го положи на един стол — столът до единствения телефон в стаята.

— Моля ви, отче, разберете ме. Или поне не ме разбирайте погрешно. Трябва да се свържа с една жена, която ме чака в Оснабрюк. Много е важно!

— Жена? Сатана! Луцифер с огнени очи! Да не се смяташ за по-добър от мен!

— Не, не. Моля ви. Трябва ми помощ!

Наложи се да го умолява десет минути, но накрая пасторът се успокои и вдигна слушалката. Представи се като Божи човек и след минута Джоел чу името, което му позволи да поеме спокойно дъх.

— Frau Geyner? Es tut mir leid… — старецът и старицата поговориха няколко минути. Той затвори телефона и се обърна към Конвърс: — Чакала ви е — намръщи се озадачено. — Помислила е, че може би сте слязъл на товарната гара. Каква е тая гара?

— Разбирам.

— А аз — не. Но тя знае пътя дотук и след около половин час ще дойде да ви вземе… Заради вас изтрезнях, отче. Смятате ли, че се опозорих?

— В никакъв случай — успокои го Джоел. — Вие приютихте изпаднал в беда човек и в това няма нищо лошо.

— Да пийнем по нещо. Да забравим шнапса и „глътката вино“, толкова са досадни. В хладилника имам американски бърбън. Вие сте американец, нали?

— Да, и чаша бърбън ще ми дойде добре.

— Чудесно! Последвайте ме в скромната ми кухня. Оттук, внимавайте за бродираната завеска, скъпо момче. Къде сте учил, отче?

— В Католическия университет във Вашингтон — отвърна Конвърс, доволен, че толкова бързо измисли отговора.

— Велики Боже, и аз съм бил там! — възкликна немският свещеник. — Развеждаха ме насам-натам, нали разбирате? Познавате ли онзи… как му беше името?…

О, Господи!, помисли Джоел.

Фрау Хермионе Гайнер пристигна и поведе Конвърс като на повод. Беше дребна жена, много по-възрастна, отколкото си я беше представял. Лицето й беше сбръчкано като на старицата от амстердамската гара, а живите й очи сякаш пускаха електрически искри. Той седна в колата и тя заключи вратите. Настани се зад волана и се понесе по улицата с не по-малко от сто километра в час.

— Задължен съм ви за всичко, което правите — рече Конвърс и заби крака в пода.

— Това е нищо! — възкликна старицата. — Лично аз съм извеждала от страната пилоти на самолети, които се разбиваха в Бремерхавен, Щутгарт и Майнхайм! Заплювах войниците в лицата и пробивах барикади! Винаги успявах! Ония свине не можаха нищо да ми направят!

— Спасявате живота ми и държа да знаете, че съм ви много благодарен. Знам, че Валери, вашата племенница и моята… бивша съпруга, ви е обяснила, че не съм извършил това, което твърдят, и е права. Не съм.

— А, Валери! Мило дете, но на нея не може да се разчита, ja? Отървахте се от нея, ja?

— Не беше съвсем така.

— Че как иначе? — продължи Хермионе Гайнер, сякаш не го чу. — Тя е художничка, а всички знаем колко са нестабилни. И баща й беше французин. Питам ви, би ли могло да я сполети по-голямо нещастие? Franzose! Червеите на Европа! Не са по-добри от виното си, което се намира предимно в стомасите им. Нали знаете, че са пияници? Това е в кръвта им.

— Но вие сте й повярвала, когато ви е казала за мен. И сега ми помагате, спасявате ми живота.

— Защото можем! Знаехме, че можем!

Джоел се втренчи в пътя пред себе си и в бързо отминаващите завои, вземани със сто километра и свистящи гуми. Хермионе Гайнер съвсем не бе това, което очакваше, но напоследък това важеше почти за всичко. Беше много стара, шофираше късно през нощта и през последните два дни се беше справила с много проблеми. Това сигурно й бе повлияло. Старите предразсъдъци изплуват на повърхността, когато престарелите хора са уморени. Може би сутринта щяха да проведат по-нормален разговор. Сутринта бе началото на втория ден, а Валери обеща да му се обади в Оснабрюк с новини за Сам Абът. Длъжна беше да се обади на Сам! Той трябваше да научи за странния език, който Джоел чу от стареца в Амстердам. На този език една добре известна дума значеше и нещо съвсем друго. Покушение! Вал, обади ми се. Обади ми се, за Бога!

Конвърс погледна през прозореца. Минутите летяха, пейзажът отвън беше мирен, но мълчанието в колата ставаше неловко.

— Пристигнахме! — викна Хермионе Гайнер и направи луд завой в алея, която водеше към голяма, стара, триетажна къща встрани от второстепенния път. От това, което се виждаше в тъмнината, къщата навремето е притежавала известно величие дори само поради размерите си и изобилието от готически прозорци и фронтони, но сега, на лунната светлина, приличаше на собственицата си — престаряла и овехтяла.

Изкачиха се по протритите дървени стъпала на огромна веранда. Фрау Гайнер почука бързо и настойчиво на вратата. След секунди отвори възрастна жена, която им кимна.

— Хубава къща — започна Джоел. — Искам да знаете…

— Шшт! — Хермионе Гайнер пусна ключовете от колата си в червена лакирана купа на масата в хола и вдигна ръка. — Насам!

Конвърс я последва до двете двойни врати, тя ги отвори и той влезе след нея, но спря, смаян и объркан. Защото пред него, в голямата викторианска стая с дискретно осветление, имаше редица от столове с високи облегалки и на всеки от тях седеше по една старица — девет стари жени! Вгледа се като хипнотизиран в тях. Някои едва се усмихваха, други трепереха от старост и немощ, очевидно сенилни, трети имаха сурово, напрегнато изражение, а една си припяваше нещо.

Чу крехки аплодисменти от тънки, покрити с изпъкнали вени ръце, които се удряха една в друга с видимо усилие. Срещу жените имаше два стола, лелята на Валери показа, че са за Джоел и самата нея. Седнаха и аплодисментите утихнаха, заменени от тишина.

— Meine Schwestern Soldaten — извика Хермионе Гайнер и се изправи. — Heute Nacht…

Старицата говори близо десет минути, от време на време прекъсвана от откъслечни аплодисменти. Най-сетне седна.

— Nun. Fragen!

Жените започнаха да говорят една след друга — в голямата си част гласовете им бяха тънки и пресекливи, но имаше и някои по-отчетливи и почти враждебни. Внезапно Конвърс осъзна, че повечето жени го гледаха. Задаваха му въпроси, една-две се прекръстиха, докато говореха, сякаш спасеният беглец наистина бе свещеник.

— Хайде, приятелю! — извика Хермионе Гайнер. — Отговорете на дамите. Заслужават подобна вежливост.

— Не мога да отговоря на нещо, което не разбирам — тихо запротестира Джоел.

Изведнъж, без никакво предупреждение, лелята на Валери бързо се изправи и го удари през лицето.

— С такава тактика няма да стигнеш далече! — изкрещя тя и го удари още веднъж, пръстенът й разрани кожата му. — Знаем, че разбираш всяка изречена дума! Защо вие, чехите и поляците, винаги си въобразявате, че можете да ни излъжете? Ти си им сътрудничил! Имаме доказателство!

Стариците започнаха да крещят, сбръчканите им лица се разкривиха от омраза. Конвърс скочи на крака, разбра, че Хермионе Гайнер и всички останали в стаята са луди, сенилни или и двете. Живееха във време на насилие, отминало преди четирийсет години.

И тогава, като по някакъв лудешки сигнал, в другия край на стаята се отвори врата и влязоха двама мъже. Единият беше с мушама, държеше дясната ръка в джоба си, а в лявата носеше пакет. Вторият беше преметнал палтото си през ръка, в която без съмнение държеше пистолет. Тогава се появи трети човек, Джоел затвори очи и ги стисна здраво, болката в гърдите му стана непоносима. Третият беше с бинтовано чело и ръката му беше в гипс. Конвърс му беше причинил тези рани, беше го оставил в товарния вагон, пълен с побеснели животни.

Първият се приближи до него и му подаде пакета — дебел плик без марки. Доклада, който беше изпратил на Нейтън Саймън в Ню Йорк.

— Генерал Лайфхелм ви изпраща своите поздрави и дори почитания — заговори мъжът, като произнесе думата „генерал“ с твърдото немско „r“.