Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (37)

37

Аз, Питър Чарлс Стоун, петдесет и осем годишен, жител на Вашингтон, бях служител на ЦРУ в продължение на двайсет и девет години, през което време получих ранг главен представител на ЦРУ в различни точки на Европа и заместник-директор на „Поверителни операции“ в Ленгли, щата Вирджиния. Досието ми се съхранява в архивите на ЦРУ и може да бъде получено съгласно разпоредбите по тази процедура. След излизането си от ЦРУ съм работил като консултант и анализатор за много разузнавателни управления, които се въздържам да посоча поименно поради липсата на правителствено разрешение.

На или около 15 март тази година ме потърси капитан Хауард Пакард от армията на САЩ, който ме попита може ли да дойде в апартамента ми да обсъди с мен въпроси от поверително естество. Когато дойде, най-напред ме осведоми, че преговаря от името на малка група хора от военните служби и Държавния департамент, броя и имената на които не пожела да огласи. По-нататък изложи факта, че търсят професионална консултация от опитен офицер на разузнаването, вече несвързан официално с нито един отдел на разузнавателните служби. Каза, че разполага с налични суми, които смята, че ще се окажат достатъчни, и попита дали бих проявил интерес. Трябва да подчертая, че капитан Пакард и съдружниците му бяха извършили щателна, макар и непълна проверка на миналото ми…

 

Аз, капитан Хауард Пакард от армията на САЩ, 507538, трийсет и една годишен, понастоящем живеещ в Оксън Хил, Мериленд, имам назначение в сектор 27 на Отдела за технологичен контрол на Пентагона, Арлингтън, Вирджиния. През декември миналата година господин Престън Холидей, адвокат от Сан Франциско, с когото се бях запознал благодарение на многобройните жалби, внасяни в нашия сектор от името на негови клиенти, ме покани да вечеряме заедно в малък ресторант в Клинтън, на около петнайсет километра от дома ми. Извини се, че не кани съпругата ми, и обясни, че това, за което ще говорим, само щяло да я разстрои, както щяло да разтревожи и мен, само че аз съм бил длъжен да се разтревожа. Трябвало да обсъдим нещо, което се налагало да бъде проучено и спряно…

 

Аз, лейтенант Уилям Майкъл Ландис, Военноморски сили на САЩ, двайсет и осем годишен, настоящ адрес Съмърсет Гардън Апартмънтс, Виена, Вирджиния, съм компютърен програмист във Военноморския департамент със седалище в Пентагона, Арлингтън, Вирджиния. На практика, като се изключи чинът ми (очаквам повишение в срок до шейсет дни), съм ръководител на почти цялото програмиране на флота в Пентагона. Получих докторат по модерни компютърни технологии в Университета на Мичиган, колежа по инженеринг… Май не трябваше да казвам това, господине.

— Продължавайте, млади човече.

— Заявявам това, тъй като благодарение на усъвършенстваното оборудване, с което разполагам, и на секретните микрокомпютърни кодове, които са ми подръка, имам възможност да се включвам към много компютри с ограничен достъп, да проследявам и да прониквам в масиви с извънредно чувствителна информация.

Миналия февруари капитан Хауард Пакард от армията на САЩ и още трима души — двама от Държавния департамент, Служба по контрола на оръжията, и един от Военноморския флот, когото познавах от по-рано, дойдоха да ме посетят една неделна сутрин. Заявиха, че са разтревожени от редица трансфери на оръжия и висши технологии, извършени в нарушение на закона и без разрешението на Държавния департамент. Дадоха ми данни за девет такива случая, като подчертаха поверителността на разследването.

На следващия ден следобед отидох при компютрите с най-висока степен на секретност и с помощта на кодовете въведох данните за деветте трансфера. Първоначално въведените данни бяха потвърдени, номерата никога не се променят, за да се елиминира вероятността от дублиране, но във всички случаи след потвърждаването останалата информация се изтриваше от компютъра. Чрез първоначално въведените данни проследих шест от тези девет случая до фирма, наречена „Пало Алто Интернешънъл“, собственост на запасен армейски генерал на име Делавейн. Това беше първият ми допир с това дело, господине.

— Кои бяха другите трима мъже, лейтенант?

— Няма смисъл да ви казвам имената им, господине. Само ще навредя на семействата им.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Те са мъртви. Върнали се на работните си места, започнали да задават въпроси и сега са мъртви, господине. Двама при предполагаеми автомобилни катастрофи с камиони, на второстепенни пътища, по които никога не са се прибирали, а третият бе застрелян от снайперист, докато бягал за здраве една сутрин в парка Рок Крийк. От всички бягащи лудият улучил точно него…

 

(Капитан Пакард)

В качеството си на армейски капитан, проверен от тайните служби и упълномощен често да боравя със свръхсекретни процедури, успях да си издействам стерилен телефон (тоест, телефон, непрекъснато проверяван за подслушване), за да може господин Холидей спокойно да ме търси по всяко време на деня и нощта. Обединихме силите си с господин Стоун и лейтенант Ландис и направихме задълбочени досиета на известни хора, чиито имена Холидей беше видял в записките на генерал Делавейн. Генералите Бертолдие, Лайфхелм, Абрамс и Ван Хедмер. С помощта на средствата, осигурени от Едуард Бийл, си осигурихме услугите на частни фирми в Париж, Бон, Тел Авив и Йоханесбург, които ни предоставиха нови данни за актуализиране на досиетата.

До настоящия момент сме установили деветдесет и седем изтривания на информация от компютъра, пряко свързани с издаването на разрешения за износ и трансфер на оръжия на стойност около четирийсет и пет милиона долара. Много от сделките са започнати от „Пало Алто Интернешънъл“, но без допълнителни данни не можехме да проследим нищо…

(Стоун)

Годините, прекарани в отдел „Поверителни операции“ на ЦРУ, ме научиха, че колкото по-явна е една тенденция, колкото по-голяма е бройката, толкова по-засекретени са центровете на дадена дейност. Не казвам нищо ново, но обратната възможност често се пропуска. След като Вашингтон е предоставял възможностите за незаконен износ на американски стоки и материали за милиони, беше логично, че съществуват десетки информатори на Делавейн, убедени и неубедени, тоест, идеологически обвързани или просто наети или заплашени, разположени в правителствените институции и отдели, свързани с дейността на „Пало Алто Интернешънъл“. Без да навлизам в подробности, капитан Пакард потвърди това мое мнение, като каза, че наскоро са станали инциденти, отнели живота на трима души, които се опитали да проследят сделките с изтритите от компютъра данни. Бяхме минали от сферата на идеологическите фанатици в зоната на фанатиците убийци. Оттук последва твърдението ми, че можем да постигнем по-сигурен и бърз напредък, ако изпратим някого вън, в периферията на операциите на Делавейн, с достатъчно информация да проследи връзката обратно до „Пало Алто Интернешънъл“. С това поемам пълната отговорност за решението, което взех. Самото естество на издаването на незаконни разрешения за износ предоставя доста свободна територия за търсене на улики. Очевидното място, откъдето трябваше да се започне, бяха четиримата генерали, чиито имена бяха открити между бележките на Делавейн. Не разполагах с кандидат, притежаващ нужния опит за изпълнението на тази задача…

 

(Капитан Пакард)

На или около 10 юли господин Холидей ми се обади по стерилния телефон, който бях издействал специално за него, и ми каза, че е намерил подходящ кандидат за задачата, описана от господин Стоун. Адвокат в областта на международното право, човек, когото познава от много години, бивш военнопленник във Виетнам, който вероятно ще има мотивация да се впусне по следите на човек като генерал Делавейн. Името му беше Джоел Конвърс…

 

Аз, Алън Брус Меткаф, четирийсет и осем годишен, съм офицер във Военновъздушните сили на САЩ с чин полковник и в момента работя в базата Нелис, Кларк Каунти, Невада, като главен офицер по разузнаването. Трийсет и шест часа преди да продиктувам това изявление, на 25 август в четири часа следобед, ми се обади бригаден генерал Самюъл Абът, командир на „Тактически операции“ в базата Нелис. Генералът заяви, че трябва спешно да се видим, за предпочитане извън базата и час по-скоро. Разполагал с нова, неочаквана информация относно неотдавнашните убийства на главнокомандващия на НАТО и американския посланик в БОН. Настоя да сме цивилни и предложи библиотеката на университета в студентското градче на Лас Вегас. Срещнахме се около 5,30 и разговаряхме пет часа. Ще бъда колкото мога по-точен, което значи, че ще бъда съвсем точен, тъй като разговорът е съвсем пресен в паметта ми, запечатан от трагичната смърт на генерал Абът, мой близък приятел от дълги години и човек, от когото се възхищавах…

По-горе изложих събитията, така както са били изложени от бившата госпожа Конвърс пред генерал Абът и както ми ги предаде той, заедно с последвалите действия, които предприех в качеството си на главен офицер по разузнаването за свикване на съвещание на високо равнище на разузнавателните служби във Вашингтон. Генерал Абът вярваше на всичко, което му е било казано, поради близкото си познанство със засегнатите лица. По мое мнение той беше предумишлено убит, защото „разполагаше с нова и неочаквана информация“ за човека, когото познаваше от лагерите във Виетнам, някой си Джоел Конвърс.

 

Нейтън Саймън, висок и внушителен мъж, седеше облегнат на стола. Свали очилата от умореното си лице и подръпна вандайковата си брадичка, която прикриваше белезите от шрапнел, получени в Анцио преди много години. Гъстите му прошарени вежди се извиваха над лешникови очи и остър, прав нос. В стаята беше останал само Питър Стоун. Стенографката беше освободена, Меткаф, изтощен, се беше оттеглил в стаята си, а двамата офицери — Пакард и Ландис, бяха предпочели да се върнат във Вашингтон с различни самолети. Саймън внимателно сложи написаните на машина декларации на масата до стола си.

— И няма никой друг, така ли, господин Стоун? — попита той с плътния си благ глас, много по-благ от очите му.

— Доколкото знам, не, господин Саймън — отвърна бившият офицер от разузнаването. — Всички хора, които съм използвал, са на ниско равнище, с достъп до оборудване на високо ниво, но без право да вземат решения. Моля ви, не забравяйте, че трима души бяха убити в самото начало.

— Да, знам.

— Можете ли да направите, каквото каза Конвърс? Можете ли да постигнете „закрит процес“ и да преместите някои планини, които са непосилни за нас?

— Той ли ви го каза?

— Да. Затова се съгласих на всичко това.

— Имал е основание, но трябва да помисля.

— Няма време за мислене. Трябва да действаме, трябва да направим нещо! Времето ни изтича!

— Не се съмнявам, но не можем да си позволим да направим грешки, нали?

— Конвърс каза, че имате достъп до влиятелни хора във Вашингтон. Вярвам, че ще се свържете с тях.

— Но нали току-що ми казахте, че не знаем на кого да вярваме.

— Боже мой!

— Добър и вдъхновен пророк сте — Саймън погледна часовника си, събра документите и стана от стола. — Два и половина през нощта е, а умореното ми тяло стигна до границата на издръжливостта си. Ще ви се обадя по-късно през деня. Не ме търсете вие. Ще се обадя аз.

— Ще се обадите? Пликът от Конвърс е на път. Ще го получа на летище „Кенеди“ с полета от Женева в три без петнайсет следобед. Той държи да го получите веднага. Аз също!

— Ще ходите на летището? — попита адвокатът.

— Да, ще посрещна куриера. Ще бъда тук до четири, най-късно до четири и половина, в зависимост от точността на самолета и, естествено, от трафика.

— Не правете това, господин Стоун. Останете на летището. Искам да получа час по-скоро всичко, което Джоел е подготвил за нас. Както има куриер от Женева, така и вие можете да станете куриер от Ню Йорк.

— Къде отивате? Във Вашингтон?

— Може би да, може би не. Точно сега отивам в къщи да помисля. Освен това се надявам и да поспя, което е съмнително. Дайте ми име, под което да ви чакат на летището.

 

Джони Реб беше залегнал в малката лодка. Моторът й работеше на празен ход, вълните в мрака плискаха издължения корпус. Носеше черен панталон, черно поло и черна плетена шапка и се беше доближил, колкото смееше, до югозападния бряг на остров Шархьорн. Първата нощ беше забелязал зелените отблясъци на множество шамандури. Светлинките им подскачаха и пресичаха лъчите си над водата, като образуваха пръстен около старата база за подводници. Бяха като невидима стена; ако някой проникнеше през нея, щеше да се вдигне тревога. Трета нощ висеше тук и започваше да се чувства като наказан.

Нещо ставаше! Фокусира инфрачервения си бинокъл върху старите бетонни кейове на базата. Пълна лудост! Пред трийсет и пет метровата моторница, акостирала преди известно време, се беше наредила дълга двойна редица от мъже — четирийсет, шейсет, осемдесет… почти сто, които се приготвяха да се качат на борда. Лудостта се състоеше в облеклото им. Тъмни костюми и вратовръзки. Някои носеха шапки и всички имаха багаж и дипломатически куфарчета. Приличаха на сборище от банкери или дипломати на парад. Или, продължи да разсъждава Ребъл, като премести бинокъла към по-задните редици, на обикновени бизнесмени, управители, на хора, срещани всеки ден, застанали на железопътни перони, излизащи от таксита и пътуващи със самолети. Този обикновен външен вид силно контрастираше с екзотичните, мрачни, тъмни очертания на старата база за подводници и предизвикваше въображението на Джони. Тези мъже можеха да минат незабелязани почти навсякъде, само че не бяха истински. Идваха от Шархьорн — място, което несъмнено представляваше високоусъвършенствано гнездо на многонационалния военен сблъсък, предопределен да изтласка мръсните генерали на ръководните им постове. Обикновени хора, които щяха да отидат там, където им е наредено, неразличаващи се от околните по вид и поведение. Щяха като всички да отварят куфарчетата си по самолети и влакове, да четат фирмени доклади, да пийват, но съвсем малко, и да прелистват по някой евтин роман, за да се разтоварят от напрежението на бизнеса си. Отиваха там, където им беше наредено.

Това е, помисли Ребъл, като свали бинокъла. Това е! Убийците. Джони се обърна и внимателно, пипнешком, завъртя кормилото надясно и сантиметър по сантиметър премести напред дросела. Малката лодка се завъртя във водата и бившият офицер от разузнаването се понесе към убежището си в Куксхавен, като увеличаваше скоростта на всеки петнайсет метра.

След двайсет и пет минути влезе в пристана, метна въжетата около стълбовете, грабна малката си водонепроницаема чанта и с усилие се изкатери на кея. Трябваше да действа бързо, но много предпазливо. Имаше представа за крайбрежието на Куксхавен и мястото, където щеше да пристигне моторницата, защото беше наблюдавал светлините й, когато тръгна от пристанището към острова. Озовал се веднъж в околностите на пристанището, трябваше да определи кея, на който щеше да акостира моторницата, като се ръководеше от посоката след влизането й в залива, и щеше да разполага с броени минути да огледа мястото и да избере подходящо скривалище. Стиснал водонепроницаемата чанта, забърза към прибрежието на кея, зави наляво и претича през сенките към мястото, където прецени, че ще спре моторницата. Мина покрай огромен склад и стигна откритото пространство зад него. Видя пет кея, простиращи се на не повече от седемдесет метра навътре във водата. Беше пристан за малки и средни съдове. На четири от кейовете бяха привързани траулери и стари яхти за разходка, петият беше свободен. Ребъл разбра, че е определен за моторницата, и усети горчив вкус в устата. Тръгна да пресича празното пространство, за да си намери скривалище.

— Halt — stehenbleiben! — избуча гърлена команда и иззад сянката на траулера до третия кей се появи мъжка фигура. — Was machen Sie hier? Wer sind Sie?

Джони Реб знаеше кога да се възползва от възрастта си. Преви рамене и леко издаде глава напред.

— Passen Sie auf diese alte Kasten auf? — запита той и продължи на немски. — Аз съм рибар на една от тия реликви и днес следобед изгубих портфейла си. Престъпление ли е да го потърся?

— Върни се след малко, старче. Не може сега.

— А? Какво? — Ребъл вдигна ръка към ухото, обърна камъка на пръстена на средния си пръст към дланта и натисна едно лостче на халката. — Не чувам като едно време, господин пазач. Какво казахте?

Мъжът пристъпи към него, като първо погледна към водата, откъдето започна да се чува пукотът на мощен двигател.

— Махай се! — изкрещя той почти в ухото на Джони. — Веднага!

— Велики Боже, Ханс, ти ли си!

— Кой?

— Ханс! Толкова се радвам, че те виждам! — Ребъл уви ръка около врата на немеца като подготовка за сърдечна прегръдка, заби камъка на пръстена в плътта му и изстреля иглата.

— Махни си ръцете от мен, смрадливо старче! Не се казвам Ханс и никога не съм те виждал. Махай се оттук или ще пусна… куршум… в… главата ти!

Немецът бръкна в якето, но рухна на земята, преди да я извади.

— Вие, младоците, трябва да се отнасяте с по-голямо уважение към възрастните — промърмори Джони, докато влачеше безжизненото тяло към сянката вляво от траулера на третия кей. — Защото не познавате всички номера. Татенцата ги знаят, но вие, младите копелета — не.

Ребъл се изкатери на борда на траулера и се втурна през палубата към стойката с оръжието. Моторницата се отправяше директно към четвъртия кей. Отвори водонепроницаемата чанта, в която беше пъхнал бинокъла, и започна да разглежда оръдията на труда си. Извади камера, обектив и телескоп „Цайс-Икон“, разработен от съвестните немци през Втората световна война за нощни снимки на инсталации на съюзниците. И досега нямаше по-добър. Завинти го на обектива, закрепи го към камерата и пусна захранването. Кимна доволно — батерията работеше. Беше участвал прекалено дълго в смъртоносната игра, за да допуска детски грешки.

Голямата моторница се плъзна на мястото си като гигантски черен кит убиец. Завързаха въжетата и когато пътниците заслизаха, Джони Реб започна да снима.

 

— Миличка, обажда се Татяна. Трябва да се свържа с моето момче.

— Хотел „Алгонкин“ в Ню Йорк — заговори спокоен женски глас. — Код две-едно-две, номер осем-четири-нула-шест-осем-нула-нула. Търсете Питър Маркъс.

— Ловък кучи син, нали? — заяви Джони Реб. — Извинете ме за грубия език, госпожо.

— Чувала съм го вече, Ребъл. Ан е на телефона.

— Дявол да го вземе, малка госпожо, защо не ми каза? Как си, сладко дете?

— Добре се справям с оглупяването си, Джони. Нали знаеш, че съм вън от играта? Просто правя услуга на стар приятел.

— Мога ли да помоля за честта да ти се обадя някой ден, ако се измъкнем от тази каша?

— Не знам каква е кашата, Реб, но знам, че имаш телефона ми.

— Мило момиче, ти ме окриляш!

— Вече остаряхме, Джони, но явно не можеш да го проумееш.

— Никога няма да го проумея, никога.

— Бъди жив, Реб. Прекалено готин си да те загубим.

 

Телефонистката на хотел „Алгонкин“ беше категорична.

— Съжалявам, господине, но господин Маркъс не е в стаята си и не отговаря на обажданията.

— Ще звънна пак — рече Ребъл.

— Съжалявам, господине. От стаята на господин Маркъс не отговаря никой.

 

— Май говорихме преди няколко часа, господине. Стаята на господин Маркъс още не отговаря, тъй че си позволих да проверя на рецепцията. Не е напуснал хотела и не е оставил номер, на който да бъде търсен. Защо не оставите съобщение?

— Ще оставя. Запишете го дословно, моля. „Не мърдай, докато не се свържа с теб. Или ме потърси ти. Наложително. Подпис Н. Татяна.“

— Н. ли, господине?

— Като нула, госпожице — Джони Реб затвори телефона в апартамента си в Куксхавен. В устата му преобладаваше киселият вкус.

 

Ерих Лайфхелм забавляваше гостите си на своята любима маса в ресторант „Амбасадор“, на осемнайсетия етаж на хотел „Щайгенбергер“ в Бон.

— Тази гледка никога няма да ми омръзне — обърна се бившият фелдмаршал към тримата мъже на масата и посочи огромния прозорец до себе си. — Исках да я видите и вие, преди да се върнете в Буенос Айрес, за който не мога да не спомена, че е един от най-красивите градове в света.

Метр д’отелът почтително се намеси, като се наведе и тихо заговори на Лайфхелм.

— Хер генерал, викат ви на телефона.

— Помощникът ми се храни на петдесет и пета маса — непринудено рече Лайфхелм, въпреки че пулсът му изведнъж се ускори. Може би имаше вест за свещеника в Страсбург. — Сигурен съм, че може да проведе разговора.

— Господинът на телефона подчерта, че настоява да говори лично с вас. Каза, че се обажда от Калифорния.

— Разбирам. Много добре — Лайфхелм стана от стола и се извини на гостите си. — Няма спасение от прищевките на търговията, нали? Извинете ме, ще се забавя само една-две минути. Моля, донесете още вино.

Метр д’отелът кимна и добави:

— Прехвърлих разговора ви в моя кабинет, хер генерал. Той е във фоайето.

— Много мило. Благодаря.

Ерих Лайфхелм леко кимна с глава, когато мина край маса 55 близо до входа. Единственият мъж, който се хранеше там, прие също с кимване факта, че не е нужен. От гледна точка на дългите години, прекарани в изграждане на военни и политически тактики и стратегии, това поклащане на главата щеше да се окаже една от най-тежките грешки на фелдмаршала.

Във фоайето имаше двама мъже, единият си гледаше часовника, а другият тревожно се озърташе. Ако се съдеше по скъпите им дрехи, принадлежаха към редовната клиентела на „Амбасадор“ и очевидно чакаха закъсняващи гости за обяд.

Извън стъклената врата на коридора стоеше трети човек. Беше облечен в униформата на хотела и наблюдаваше двамата мъже във фоайето.

Лайфхелм поблагодари на метр д’отела, когато той му отвори вратата към скромния си кабинет. Ресторантският служител затвори след него и се върна в залата. Двамата мъже във фоайето като един се втурнаха вътре след стария воин, който тъкмо вдигаше слушалката.

— Was geht hier vor? Wer ist!…

Единият се хвърли през писалището и сграбчи главата на Лайфхелм, като затисна устата му с извънредно силни ръце. Другият измъкна от джоба си спринцовка и свали пластмасовия предпазител. Грубо дръпна сакото на генерала и отвори яката на ризата му. Заби иглата в основата на гърлото му, впръсна течността, изтегли спринцовката и веднага започна да масажира мястото. Закопча яката и оправи реверите на сакото.

— Ще може да се движи още пет минути — заяви лекарят на немски. — Но няма да може да говори или разсъждава. Двигателният му контрол е чисто механичен и трябва да бъде воден.

— А след пет минути? — попита другият.

— Ще падне на земята и вероятно ще повърне.

— Мила картинка. Бързо! За Бога, поеми го и го води! Аз ще проверя отвън и ако всичко е наред, ще почукам еднократно.

След секунди се почука и лекарят, здраво подхванал Лайфхелм, го изведе от кабинета и го поведе през стъклената врата към коридора на хотела.

— Насам! — посочи им униформеният и тръгна надясно.

— Бързо! — добави лекарят.

Някои от разхождащите се по покрития с килим коридор познаха легендарния стар воин и се втренчиха в бледото му лице и разтреперените устни, които се мъчеха да заговорят. Или да закрещят.

— Получи ужасна новина — повтаряше почтително лекарят. — Ужасно, просто ужасно!

Стигнаха до служебния асансьор, който беше застопорен, и влязоха вътре. На тапицираната му стена беше облегната носилка. Униформеният извади от джоба си ключ, вмъкна го в ключалката, с което освободи асансьора, и натисна бутона за подземието. Другите двама вдигнаха Лайфхелм на носилката и го покриха с чаршаф от главата до петите.

— Горе ще започнат да коментират — отбеляза първият. — Горилите му ще се втурнат да го търсят. Никога не са твърде далече.

— Линейката чака до вратата на асансьора — заяви униформеният. — А самолетът чака на пистата.

Великият навремето фелдмаршал на Третия райх повърна под чаршафа.

 

Жак-Луи Бертолдие влезе в апартамента на булевард „Монтан“ и съблече коприненото си сако. Отиде при барчето с огледални врати, сипа си водка, сложи вътре две кубчета лед от сребърната кофичка и се запъти към прозореца над елегантния диван. Засаденият от двете страни с дървета булевард беше спокоен в слънчевия следобед, безупречно чист и някак пасторален, въпреки че беше част от чисто градски пейзаж. Понякога му се струваше, че това е същността на Париж, който така обичаше, на влиятелния и богат Париж, на чиито обитатели не се налагаше да си цапат ръцете. Затова бе купил този екстравагантен апартамент за най-екстравагантната си и желана любовница. Имаше нужда от нея. Господи, как се нуждаеше от разтоварване!

Легионерът бе намерен застрелян и удушен с тел в собствения си автомобил! На паркинга в Булонския лес! А гадният Прюдом уж бил в Кале! Никакви отпечатъци! Нищо! Най-изтъкнатият навремето френски генерал имаше нужда от час-два спокойствие.

— Жанин! Къде си? Ела, египтянко! Дано си облечена както поисках. Ако си забравила, ще ти напомня — късото черно неглиже „Живанши“ и нищо отдолу, разбра ли? Абсолютно нищо.

— Разбира се, генерале — долетяха странно колебливите думи иззад вратата на спалнята.

Бертолдие се засмя на себе си и се върна при дивана. С Великата машина все още трябваше да се съобразяват дори много сексапилните двайсет и пет годишни любителки на пари, бързи коли и елегантни апартаменти, които обичаха да прониква в тялото им. Беше твърде разстроен да се съблича, нервите му бяха прекалено опънати да се занимава с дългите предварителни глупости. Беше си наумил нещо друго — облекчение без усилие.

Звукът на бравата наруши мислите му. Вратата се отвори и се появи момиче с гарвановочерна коса. Продълговатото й лице с безупречни пропорции изразяваше очакване, кафявите очи бяха разширени в отнесено учудване. Може да е пушила марихуана, реши Бертолдие. Беше облечена с къса нощничка от черна дантела със сиво на гърдите. Приближи се до дивана, като движеше предизвикателно ханша си.

— Великолепно, курво на Нил. Седни. Имах ужасен, отвратителен ден, който още не е свършил. Шофьорът ми ще се върне след два часа, а дотогава имам нужда от почивка и разтоварване. Дай ми ги, египтянко — Бертолдие спусна ципа на панталона си и посегна към момичето. — Погали го, както аз ще те галя, и направи с него всичко, каквото умееш — сграбчи я за гърдите и натисна главата й към чатала си. — Веднага! Веднага!

Ослепителна светкавица озари стаята и двама мъже влязоха откъм спалнята. Момичето отскочи назад, а Бертолдие, шокиран, вдигна поглед. Първият прибра фотоапарата в джоба си, а придружителят му — нисък здравеняк на средна възраст с пистолет в ръка, бавно тръгна към легендата на Франция.

— Възхищавам се от вкуса ви, генерале — дрезгаво заговори той. — Но аз винаги съм се възхищавал от вас, дори когато не съм се съгласявал с действията ви. Вие не ме помните, изправихте ме пред военен съд в Алжир и ме пратихте в кафеза за трийсет и шест месеца, задето ударих офицер. Бях старши сержант, а той брутално налагаше на хората ми тежки наказания за дребни нарушения. Три години, задето съм ударил парижко мамино синче. Три години в мръсните бараки, задето защитих хората си.

— Младши сержант Льофевр — проговори властно Бертолдие и спокойно вдигна ципа си. — Помня ви. Аз не забравям. Бяхте признат за виновен в предателско поведение — обида на офицер. Трябваше да ви разстрелям.

— През онези три години имаше мигове, когато бих предпочел екзекуцията. Но не съм дошъл да говорим за Алжир, още тогава разбрах, че сте луд. Тук съм, за да ви кажа, че ще дойдете с мен. След няколко дни ще ви върнат цял-целеничък в Париж.

— Глупости! — изплю думата генералът. — Да не си въобразявате, че оръжието ви ме плаши?

— Не, то е за самозащита срещу вас, срещу последния жест на храбър и известен воин. Прекалено добре ви познавам, за да си въобразя, че заплахата може да ви смути. Но разполагам с друг начин за убеждение, към който смятам да прибягна благодарение на сегашното ви поведение — бившият старши сержант извади от джоба си друго оръжие със странна форма. — Тук няма куршуми. Вместо тях има шипове, съдържащи химикал, който ускорява пулса до пръсване на сърцето. Смятах да ви заплаша, че ще използвам снимката след смъртта ви, за да покажа на света как великият генерал позорно е пукнал по време на това, с което се е справял най-добре. Но сега ми хрумна нещо друго. Ъгълът, под който направихме снимката, е подходящ за нанасяне на известни корекции. Естествено, няма да променяме позата и изражението на лицето ви, но ще сменим пола на партньорката ви. Ще я превърнем в малко момче. Навремето се носеха подобни слухове за сексуалните ви предпочитания, след което набързо се оженихте по причини, които никой не узна. Това ли е тайната, която Великата машина съхранява цял живот? Тази ли беше заплахата, която незаменимият Дьо Гол размахваше над главата на популярния, но прекалено амбициозен и непокорен полковник? Можел е да направи обществено достояние факта, че апетитите на този претендент, на този евентуален негов наследник, са били толкова големи, че са включвали всичко, на което може да сложи ръка, без значение на пола? Малки момченца, когато наблизо не е имало жени. Корумпирани млади лейтенанти и капитани шушукаха за изнасилвания, естествено наречени разпити, в квартирата ви…

— Достатъчно! — ревна Бертолдие и скочи от дивана. — По-нататъшният разговор е безпредметен. Независимо от абсурдността на обвиненията ви, няма да допусна името ми да бъде окаляно! Дайте ми този филм!

— Божичко, значи е вярно — възкликна бившият сержант. — До последната дума.

— Филмът! — изкрещя генералът. — Дайте ми го!

— Ще го получите — увери го Льофевр. — В самолета.

 

Хаим Яков Абрамс излезе с наведена глава от синагогата „Бен Йехуда“ в Тел Авив. Скръбните тълпи отвън му сториха път и образуваха две редици от предани последователи. Мъже и жени открито ридаеха за ужасните страдания, които бе принуден да понесе от ръцете на жена си великият човек, патриотът войник на Израел.

— Самоубийство — приглушено повтаряха те. — Няма да има погребение — шушукаха помежду си, за да не ги чуе Хаим.

Равините бяха непреклонни, греховете на тази жена падаха върху сина на сабрите, това яростно дете Авраамово, този библейски воин, който обичаше еднакво ревностно земята им и Талмуда. На жената бе отказано погребение в осветена земя, тя щеше да остане извън райските порти, душата й щеше да изпита гнева на Всемогъщия и болката от този факт оставаше като непоносимо бреме върху плещите на живия съпруг.

Говореше се, че го е направила от отмъстителност и болен разсъдък. Тя имаше дъщерите си. Синът бе на бащата, винаги на бащата, и бе загинал на бащиното бойно поле. Кой би ридал повече, кой би могъл да ридае повече или да се терзае повече от бащата? И сега тази нова агония при мисълта, че жената, на която бе посветил живота си, най-гнусно е нарушила Талмуда Господен. Какъв срам, какъв позор! О, Хаим, братко наш, наш баща, син и вожд, ние плачем с теб. За теб! Само кажи какво да направим — и ще го направим! Ти си нашият Цар! Посочи ни пътя и ще те последваме, Царю наш!

— Мъртва, тя направи за него повече, отколкото би могла като жива — отбеляза мъж в покрайнините на тълпата, но не част от нея.

— Какво смяташ, че е станало? — запита го приятелят му.

— Злополука. Или нещо много по-лошо. Тя идваше често в нашия храм и мога да кажа едно — никога не би помислила за самоубийство… Трябва да не го изпускаме от очи, защото тези глупаци и хиляди подобни на тях са готови да го коронясат за император и да го следват до пълно изтребление.

Военна лека кола със синьо-бели знамена от двете страни на капака си запробива път нагоре по улицата към тротоара пред синагогата. Абрамс, обгърнат в скръбта си като в тежка мантия, която само неговата изключителна сила можеше да понесе, не спираше да прекланя глава пред тълпите, очите му се отваряха и затваряха, ръцете му се протягаха да докосват и да бъдат докосвани. Младият войник до него каза:

— Колата ви, генерале.

— Благодаря, синко — отвърна легендата на Израел, качи се в колата и се отпусна на седалката със затворени от скръб очи. Разплакани лица се притискаха към стъклата. Вратата се затвори и когато заговори, без да отваря очи, в пресипналия му глас имаше всичко друго освен скръб.

— Махнете ме оттук! Закарайте ме в извънградската ми къща. Ще пийнем по едно уиски и ще забравим за тези отрепки. Свещени равински копелета! И имат дързостта да ме поучават! През следващата война ще мобилизирам и равините и ще сложа тия говнени талмудисти на първа линия! Да видя как ще поучават, когато шрапнелите се забият в гъзовете им!

Никой не продума, докато колата не набра скорост и не излезе от тълпата. Секунди по-късно Хаим отвори очи и се намести по-удобно. Тогава бавно погледна войниците от двете си страни, сякаш усети втренчените им погледи.

— Кои сте вие? — изрева той. — Вие не сте моите хора, не сте моите помощници.

— Те ще се събудят след около час — обади се мъжът на предната седалка до шофьора. Обърна се към Абрамс. — Добър ден, генерале.

— Вие!

— Да, това съм аз, Хаим. Твоите горили не можаха да ме спрат да свидетелствам пред ливанския съд и нищо на света не би ми попречило да направя това, което правя днес. Разказвах ти за кланетата на жени, деца и треперещи старци, за това как са се молили за живота си и те гледах как се смееш. И ти се наричаш евреин? Дори не можеш да разбереш какво ти говоря. Ти си просто един изпълнен с омраза човек, едно лайно, Абрамс. Но след няколко дни ще бъдеш върнат в Тел Авив.

 

Самолетите кацаха един след друг, турбовитловите машини от Бон и Париж бяха летели ниско, а този от Израел бързо се приземи на частно летище в Сен Жерве. Всеки самолет, който спираше на края на пистата, биваше чакан от затворена тъмносиня кола, която откарваше „госта“ и придружителите му до високоалпийски замък на двайсет и пет километра в планината. Беше нает за две седмици от фирма за недвижими имоти в Шамони.

Пристиганията бяха внимателно подредени по часове така, че никой от пристигащите да не разбере за другите. Самолетите от Бон и Париж се приземиха съответно в 4,30 и 5,45, а този от Средиземноморието с около три часа по-късно — в 8,27. На всеки от смаяните си гости Джоел Конвърс казваше едно и също: „Тъй като се възползвах от гостоприемството ви в Бон, сега ви предлагам моето. Ще бъдете настанен по-добре, отколкото бях аз, но пък храната няма да е наполовина толкова добра. Но едно нещо знам със сигурност — вашето заминаване няма да е толкова драматично, колкото беше моето.“

Но не и престоят ви, мислеше Конвърс, докато говореше на всеки от тях. Не и престоят ви. Това беше част от плана.