Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (13)

13

— Просто нямах избор! — заяви Конъл. Беше захвърлил дипломатическото куфарче на дивана и седеше наведен на един стол, все още разтреперан.

— Успокой се, опитай се да се успокоиш — Конвърс отиде до елегантната ловна маса до стената, където имаше голям сребърен поднос с уиски, лед и чаши. Беше се научил да прави поръчки на английски. — Трябва да пийнеш нещо — продължи той и сипа бърбън на Фицпатрик.

— И още как! Досега не бяха стреляли по мен. То било много неприятно усещане.

— Така е. В първия момент не можеш да повярваш, не можеш да приемеш мисълта, че тази разкъсваща мозъка пукотевица има нещо общо с теб… докато не се увериш в доказателствата. И тогава ти призлява — Конвърс подаде чашата на флотския офицер.

— Изпускаш нещо — рече Конъл, взе чашата и погледна към Джоел.

— Нищо не изпускам. Дай да анализираме случката. Ако добре си чул Даулинг, посланикът няма да каже нищо на персонала на посолството.

— Сетих се — прекъсна го Фицпатрик и отпи няколко глътки бърбън, без да сваля очи от Конвърс. — Прочетох нещо в засекретеното с флагче досие на един друг военнопленник, май че беше сержант. При втория ти опит за бягство е бил убит човек. Било по залез-слънце. Отишъл си при него и за минута-две си загубил разсъдък. Според сержанта си се втурнал в джунглата, заловил си виетнамеца, убил си го със собствения му нож и си взел автомата му. С него си застрелял още трима виетнамци, които били наоколо.

Джоел застана пред флотския юрист. Отговори му тихо, но сърдито.

— Мразя подобни описания. Събуждат всички образи, които ненавиждам… Ще ти го разкажа както си беше. Едно момче на не повече от седемнайсет години трябваше да се облекчи и въпреки че внимавахме да не се отделяме от групата, имаше достойнството да се отдалечи на три-четири метра. Мръсникът, който го уби, изчака точно този момент и изстреля откос, който разцепи лицето на момчето на две. Когато стигнах до него, половината му лице остана в ръцете ми и чух кудкудякане — мръсен смях на мръсен човек, който олицетворяваше за мен всичко неописуемо. Нямаше значение дали е виетнамец или американец. Ако искаш да знаеш истината, това, което направих, беше и против виетнамците, и против американците, защото и двете страни бяха виновни, че всички бяхме оскотели, включително и аз. Другите трима, вероятно с жени и деца в някое село на север, нямаха представа, че съм зад тях. Застрелях ги в гръб, адвокате. Какво ли би казал Джон Уейн за това?

Конъл проговори чак когато Джоел отиде при ловната маса и си наля уиски.

— Преди няколко часа ми каза, че се връщаш оттам, закъдето съм тръгнал. Е, не съм стигнал още, но започвам да разбирам откъде се връщаш. Ти истински ненавиждаш всичко, зад което стои „Аквитания“. И най-вече хората, които я управляват.

Конвърс се обърна.

— С всяка своя частица — потвърди той. — Затова трябва да обсъдим случилото се тази вечер.

— Казах ти, че нямах избор. Сам ме предупреди, че хората от посолството, които видях на летището, са на страната на Делавейн. Не можех да поема риска.

— Знам. Сега и двамата сме преследвани от своите и защитавани от враговете. Трябва да помислим, капитане.

Телефонът дразнещо звънна два пъти. Фицпатрик скочи от стола, първата му реакция беше шокова. Джоел го гледаше и го успокояваше с поглед.

— Извинявай — рече Конъл. — Още не съм на себе си. Ще се обадя, вече съм добре — отиде до телефона и вдигна слушалката. — Ja? — послуша няколко секунди, закри я с ръка и погледна към Конвърс. — Международната телефонистка. Сан Франциско. Това е Мегън.

— Което ще рече Ремингтън — заяви Джоел. Устата му внезапно пресъхна, пулсът му се ускори.

— Мегън? Да, тук съм. Какво има? — Фицпатрик се втренчи пред себе си, докато сестра му говореше. Започна често да кима, мускулите на челюстта му се разиграха, докато се мъчеше да се съсредоточи. — О, Боже!… Не, всичко е наред. Наистина. Имаш ли номера? — Конъл погледна надолу към малката масичка. Имаше тефтерче, но липсваше молив. Вдигна очи към Джоел, който вече беше тръгнал към писалището за химикалката. Фицпатрик протегна ръка, взе я и записа няколко телефонни номера. Конвърс стоеше настрана. Осъзна, че сдържа дъха си, пръстите му стискаха неистово чашата. — Благодаря ти, Мегън. Знам, че и без това изживяваш кошмарно време, но ще трябва да ми се обадиш пак. Набери ме по автомата, чу ли? Добре, Мег, честна дума. Довиждане — флотският юрист затвори телефона. Ръката му за момент остана върху апарата.

— Обаждал се е Ремингтън, нали? — обади се Джоел.

— Да.

— Какво е станало?

— Някой се е опитал да вдигне флагчето от служебното ти досие — отвърна Фицпатрик, обърна се и погледна към Конвърс. — Всичко е наред. Ремингтън не разрешил.

— Кой е бил?

— Не знам, ще трябва да се обадя на Дейвид. Мегън няма понятие какво значи флагче, а още по-малко кой си ти. Съобщението било „постъпи искане за вдигане на флагчето“, но той го спрял.

— Значи всичко е наред.

— Така казах и аз, но не е.

— По-ясно, по дяволите!

— Моята заповед е в сила за определен срок. Ти допусна, че това ще стане, но аз — не. Искането не е постъпило от някоя дребна риба. Ще си тръгнеш от онази среща и след няколко часа новите ти приятели ще държат в ръце досието ти. Мразещият Делавейн Конвърс се е превърнал в преследващия Делавейн Конвърс.

— Обади се на Ремингтън — Джоел отиде до френския прозорец, отвори го и излезе на малкия балкон. Чуваше гласа на Фицпатрик отвътре — поръчваше разговор със Сан Диего. Джоел бръкна в джоба си за цигари и запали една. На яркия блясък на запалката долови някакво движение и погледна натам. През два балкона, на около десет метра вдясно, един мъж го наблюдаваше. Силуетът му ясно се очертаваше на смътната светлина. Той кимна и се прибра. Дали беше обикновен гост, излязъл случайно за глътка чист въздух? Или „Аквитания“ беше поставила постове? Конвърс чуваше флотския юрист, който разговаряше спокойно, обърна се и влезе в стаята.

Конъл седеше от другата страна на масата. Държеше слушалката с лявата ръка, а дясната беше над тефтерчето. Записа нещо и бързо рече:

— Чакай малко. Значи Хикмън ти разреши да продължиш забраната, но не пожела да ти разкрие името на човека, внесъл искането… Разбирам. Добре, Дейвид, благодаря ти много. Ще излизаш ли тази вечер?… В такъв случай, ако ми потрябваш, ще те намеря на този номер… Да, знам какво представляват телефоните в Сонома. Един дъжд им стига. Още веднъж ти благодаря, Дейвид. Довиждане — Фицпатрик затвори и изгледа странно, почти виновно Джоел. Поклати глава и намръщен въздъхна.

— Какво има? Какво се е случило?

— Най-добре на утрешната среща да събереш всичката възможна информация. Или вече е днешната?

— Минава полунощ. Защо?

— Защото след двайсет и четири часа флагчето ще се вдигне и досието ти ще отпътува за Пети военноморски отдел в Норфък, а там има важни клечки. Ще разберат всичко, което не искаш да знаят за теб. Срокът е седемдесет и два часа.

— Продължи го!

Конъл се изправи с безпомощно изражение.

— На какво основание?

— Националната сигурност, естествено.

— Знаеш, че трябва да посоча конкретни причини.

— Не, не знам. Продължения се правят във връзка с всякакви непредвидени обстоятелства. Кажи, че ти е необходимо още време да се подготвиш. Не си могъл да се свържеш с източник на информация или свидетел. Или по лични причини, дявол да го вземе! Погребението на зет ти и скръбта на сестра ти са забавили работата!

— Глупости, Джоел! Ако го направя, веднага ще направят връзката с Прес и тогава сбогом. Забрави ли, че те го убиха?

— Не — твърдо отсече Джоел. — Но това ни разделя, а не ни свързва.

— Какви ги говориш?

— Обмислих всичко и се постарах да се поставя на мястото на Ейвъри. Той знаеше, че всяко негово движение е било наблюдавано, вероятно и телефонът му е бил подслушван. Спомена, че сделката между „Ком Тек“ и „Берн“, закуската ни, самата Женева, всичко трябвало да изглежда крайно логично. В края на закуската каза, че ако приема, ще проведем конкретния разговор по-късно.

— Е, и?

— Знаел е, че ще ни видят заедно, това е било неизбежно. Мисля, че е искал да ми подскаже думите, с които да отговоря, ако някой от „Аквитания“ ме пита за него. Смяташе да ми даде тласък, за да се добера до тези хора.

— Нищо не разбирам.

— Ейвъри искаше да ми залепи етикета, който трябваше да нося, за да проникна в мрежата на Делавейн. Никога няма да го научим, но ми се струва, че намерението му е било да ме накара да кажа, че той, Престън Холидей, ме е подозирал, че съм един от тях, че се е натиснал да участва в сделката между „Ком Тек“ и „Берн“, за да ме заплаши с разкритие, да ме спре.

— Чакай, чакай — Конъл поклати глава. — Прес не знаеше какво ще направиш и как ще го направиш.

— Има само един начин да се направи и той го е знаел! Знаел е също така, че сам ще стигна до същия извод, когато науча подробностите. Единственият начин да се спрат Делавейн и фелдмаршалът му е, като се влезе в „Аквитания“. Защо според теб ми бяха дадени толкова пари? Нямам нужда от тях, а и той знаеше, че не може да ме купи. Но е бил сигурен, че ще помогнат за моето проникване в организацията и за да започнат разговорите за събиране на доказателства… Обади се отново на Ремингтън. Кажи му да подготви продължение на забраната.

— Вече не на Ремингтън, а на командира на базата адмирал Хикмън. Дейвид каза, че адмиралът имал намерение утре да ми се обади. Ще трябва да предупредя Мегън. Хикмън бил ядосан, искал да знае кой си и какъв е този внезапен интерес на всички към теб.

— Колко добре познаваш Хикмън?

— Доста добре. Работил съм с него в Ню Ландън и Галвестън. Той ме изтегли на поста старши юридически офицер в Сан Диего и благодарение на него получих по-висок чин.

Конвърс се втренчи във Фицпатрик, после, без да каже дума, се обърна и отиде към отворените балконски врати. Конъл мълчеше, разбираше го. Беше виждал твърде много адвокати в действие — когато им хрумваха внезапни, още смътни идеи, върху които можеха евентуално да изградят защитата. Джоел се обърна към него бавно и колебливо. Неясните, абстрактни сенки на една възможност постепенно се избистряха.

— Направи го — тихо рече той. — Направи това, което би направил зет ти. Довърши онова, което той би казал, но не му дадоха възможност да го изрече. Представи си, че ние с него се бяхме срещнали след онези преговори. Дай ми трамплина, от който се нуждая. Дай на Хикмън сценарий, който би могъл да е написан от Престън Холидей. Кажи му, че флагчето трябва да остане на мястото си, защото според теб съм свързан с убийството на зет ти. Обясни му, че преди да замине за Женева, Холидей дошъл при теб и ти казал, че ще се срещне с мен, опонента си по сделката, когото подозирал в корупция при издаването на разрешения за износ и легализирането на печалбите на някои членове на управителните съвети. Кажи, че е смятал да ме уличи. Престън Холидей е известен с подобни постъпки.

— Не и през последните десет-дванайсет години — поправи го Фицпатрик. — Влезе в корпоративната практика с едно здравословно уважение към долара.

— Важно е миналото. Това беше една от причините да се обърне към мен. Кажи, че според теб той ме е притиснал и тъй като в този бизнес играят милиони, смяташ, че съм го очистил и съм се прикрил с убедително алиби. Имам репутацията на човек, който си изпипва работите.

Конъл наведе глава и прекара ръка през косата си. Тръгна замислен към ловната маса. Спря и вдигна очи към една от гравюрите с коне.

— Съзнаваш ли какво искаш да направя?

— Да. Дай ми трамплина, който ще ме хвърли право в средата на бъдещите чингисханове. За да успееш, трябва да отидеш дори по-далече в разговора си с Хикмън. Тъй като си лично засегнат и дяволски ядосан, което също е вярно, упълномощи го да обясни позицията ти на хората, които искат да вдигнат флагчето. Въпросът не е свързан с военните, така че ще отнесеш всичко, което знаеш, до гражданските власти.

— Разбирам — рече Фицпатрик. — Всъщност ще кажа истината, каквато я виждах, когато тръгнах насам да те търся. Само ще разменя целите. От човека, който ще ми помогне, се превръщаш в човека, когото преследвам.

— Точно така. И тогава ще бъда посрещнат с почести в имението на Лайфхелм.

— В такъв случай едно нещо не ти е ясно.

— Какво?

— Искаш официално да те обвиня в предумишлено убийство. Да те обявя за убиец. След това няма да мога да взема думите си обратно.

— Знам. Действай.

 

Джордж Маркъс Делавейн изви осакатеното си тяло под странно оцветената карта на стената. Мразеше пречките, а в момента една му се разясняваше от адмирал в Пети военноморски отдел.

— Степента на флагчето е четири нула — говореше Сканлън. — За да го освободим, трябва да минем през всички процедури на Пентагона и не е нужно да ви обяснявам какво значи това. Можем да се справим с формалностите, но поемаме риска да…

— Знам какъв риск поемаме — прекъсна го Делавейн. — И подписите, и имената на хората са риск. Защо четири нула? Кой я е определил и защо?

— Старшият юридически офицер на базата. Проверих го. Той е трети капитан на име Фицпатрик и в досието му няма нищо, което да ни подскаже защо го е направил.

— Ще ви кажа защо — заяви палачът от Сайгон. — Крие нещо. Пази оня Конвърс.

— Защо му е на старши юридически офицер от флотата да прикрива цивилен при подобни обстоятелства? Нямат никаква връзка. Освен това защо именно четири нула? Това само привлича внимание към действията му.

— И плътно затваря достъпа до онова досие — Делавейн помълча, после продължи, преди адмиралът да го прекъсне. — Този Фицпатрик… Проверихте ли списъка ни?

— Не е от нашите.

— Включването му разглеждано ли е? Говорено ли е с него?

— Нямах време да разбера — чу се звън, който не беше част от разговора на двамата мъже. Сканлън натисна някакъв бутон и заговори с ясен, официален глас. — Да? — последва мълчание и след няколко секунди адмиралът съобщи: — Пак е Хикмън.

— Може да има нещо за нас. Обадете ми се.

— Хикмън не би ни казал и дума, ако знаеше, че съществуваме — отсече Сканлън. — След няколко седмици ще е сред първите, които ще изчезнат. Ако зависеше от мен, бих го разстрелял.

— Обадете ми се — повтори Джордж Маркъс Делавейн, загледан в картата на нова Аквитания.

 

Хаим Абрамс седеше на кухненската маса в малката си каменна средиземноморска вила в Цахала — предградие на Тел Авив, предпочитано от пенсионирани военни и хора с достатъчно високи доходи или влияние, за да си позволят да живеят там. Прозорците бяха отворени и ветрецът от градината раздвижваше тежкия въздух на лятната нощ. В две от стаите имаше климатична инсталация, в други три на таваните бяха монтирани вентилатори, но Хаим обичаше кухнята. Навремето той и хората му планираха нападенията си от примитивни кухнички. В Негев често се раздаваше оръжие, докато пустинно пиле вреше на печка с дърва. Кухнята беше душата на къщата. Тя даваше топлина и храна на тялото, пречистваше главата за обмисляне на тактиката, щом жените я напуснеха след изпълнение на задълженията си и не досаждаха на мъжете с безкрайните си баналности. Жена му спеше горе. Добре. Отдавна нямаше какво да си кажат, вече не можеше да му помага. А дори да можеше, нямаше да иска. Бяха загубили сина си в Ливан — нейния син, беше заявила тя, учител, учен, не войник, не убиец по собствен избор. Твърде много синове загинаха и от двете страни, каза тя. Старите заразяват младите със своите вражди и изтъркани библейски легенди, с които оправдават смъртта и преследването на съмнителни териториални завоевания. Смърт, беше проплакала тя! Забравила беше младостта си, прекалено много хора забравяха твърде бързо. Но Хаим Абрамс не забравяше, никога нямаше да забрави.

И нюхът му беше остър като никога. Онзи адвокат Конвърс! Всичко беше прекалено интелигентно, вонеше на хладни, аналитични умове, а не на разпалеността на вярващите. Специалистът от Мосад беше най-добрият, но дори Мосад допускаше грешки. Специалистът търсеше мотив, сякаш можеше да разреже човешкия мозък и да заяви, че това действие е предизвикало онази реакция, че това наказание е предизвикало онова отмъщение. Прекалено умно беше! Вярващите се захранваха от жарта на убежденията си. Те бяха единственият им мотив.

Хаим знаеше, че е откровен човек, който винаги казва каквото мисли, но това не беше от липса на интелигентност или поради отсъствието на тънки възприятия. Уменията му на бойното поле доказваха противното. Беше прям, защото знаеше какво иска, а превземките и остроумията бяха загуба на време. През годините, които беше живял с убежденията си, нито веднъж не срещна друг вярващ, който да си позволи да губи време.

Конвърс знаеше достатъчно, за да успее да се срещне с Бертолдие в Париж. Показал е колко повече знае, когато е споменал Лайфхелм в Бон и е назовал Тел Авив и Йоханесбург. Какво още трябваше да се доказва? Защо не беше защитил каузата си още на първата среща, а губеше време?… Не, Конвърс идваше от другаде. Специалистът от Мосад беше казал, че мотивът му го прави техен съюзник. Ала грешеше. Нямаше я кървавочервената жар на вярващия. Само ум и приказки.

Дори специалистът не бе подценил нюха на Хаим. И правилно, защото двамата сабри бяха воювали заедно години наред, доста често и срещу европейците и мълчаливото им съучастничество, и срещу онези емигранти, които размахваха Вехтия завет, сякаш го бяха написали, и наричаха истинските жители на Израел необразовани простаци. Специалистът от Мосад уважаваше своя събрат, уважението се четеше в погледа му. Никой не можеше да подмине интуицията на Хаим Абрамс, син Авраамов, архангел на мрака за враговете на децата Авраамови. Слава Богу, че жена му спеше.

Беше време да се обади в Пало Алто.

— Генерале…

— Шалом, Хаим — отвърна палачът от Сайгон. — Стягаш ли се за Бон?

— Заминавам сутринта, по-точно заминаваме. Ван Хедмер вече лети насам. Ще кацне на „Бен Гурион“ в осем и половина и заедно ще вземем самолета за Франкфурт в десет часа. Оттам пилотът на Лайфхелм ще ни закара с частния му самолет.

— Добре. Говори.

— Научи ли още нещо за Конвърс?

— Става все по-голяма загадка, Хаим.

— Надушвам измама.

— Аз също, но може би не такава, каквато предполагах. Знаеш преценката ми. Смятах го за пешка, използвана от по-информирани хора като Лукас Анстет, за да се докопат до нещо повече от слуховете, които се носят. Не изключвам възможността за изтичане на сведения.

— Мини на въпроса, Маркъс — отсече нетърпеливият Абрамс, който винаги се обръщаше към Делавейн на средно име. Смяташе го за еврейско, въпреки че бащата на Делавейн беше кръстил първородния си син на римския император и философ Марк Аврелий, привърженик на умереността.

— Днес се случиха три неща — продължи бившият генерал. — Първото ме вбеси, защото не можах да го разбера, и откровено ме смути поради факта, че показваше много по-дълбоко проникване, отколкото мислех за възможно.

— Какво именно? — прекъсна го израелецът.

— Твърда забрана върху достъпа до служебното досие на Конвърс.

— Да! — извика Абрамс с триумфална нотка в гласа.

— Какво?

— Продължавай, Маркъс! Ще ти кажа, като свършиш. Каква беше втората неприятност?

— Не беше неприятност, Хаим. Едно толкова открито обяснение, че просто не можах да го отхвърля. Обади се Лайфхелм и ми каза, че Конвърс сам е заговорил за смъртта на Анстет и е изразил облекчение, но не е казал почти нищо съществено. Споменал само, че Анстет му бил враг. Използвал е тази дума.

— Така е бил инструктиран! — гласът на Абрамс проехтя в кухнята. — А какъв е третият подарък, генерале?

— Третото най-много ме обърка, но в същото време хвърли светлина върху някои неясноти… Хаим, не крещи така в телефона. Не си на някой от митингите си и не предизвикваш Кнесета.

— Аз съм на бойното поле, Маркъс. Моля те, приятелю, продължавай.

— Човекът, забранил достъпа до военното досие на Конвърс, е флотски офицер, зет на Престън Холидей.

— Да, да! Генерале!

— Престани веднага!

— Извинявай, скъпи приятелю. Всичко пасва!

— Това, което си мислиш, може да бъде оборено от доводите му — заяви Делавейн. — Този флотски офицер, зетят, вярва, че Конвърс е организирал убийството на Холидей.

— Разбира се! Идеално! Това ли е всичко, което е казал?

— Не, дал е на командващия базата в Сан Диего да разбере, че Холидей е споделил с него, че отива в Женева да се срещне с един човек, който според него е замесен в незаконен износ. Адвокат на печалбари от търговия с оръжия. Възнамерявал да притисне този международен адвокат на име Конвърс и да го заплаши с изобличение. Какво смяташ?

— Измама!

— Но от чия страна, сабра? Силата на гласа ти не може да ме убеди.

— Не се съмнявай! Прав съм! Този Конвърс е пустинен скорпион!

— Какво значи това?

— Не разбираш ли? Мосад го разбра!

— Мосад ли?

— Да! Разговарях с нашия специалист и той надушва същото! Генерале, според неговата информация този Конвърс може да е истински, може наистина да желае да се присъедини към нас, но когато му казах, че надушвам мърша, той излезе с още едно предположение. Конвърс може да е агент на правителството си, без дори да го знае!

— Провокатор?

— Кой знае, Маркъс? Но нещата вървят натам. Първо се слага забрана върху военното му досие, а то положително ще ни каже нещо, вече сме убедени. След това заявява, че нашият враг бил и негов. Колко просто е да го инструктират за това. И накрая се намеква, че Конвърс е убиецът от Женева — толкова точно и изцяло в негова полза. Имаме работа с аналитични умове, които наблюдават всеки ход на шахматната дъска и срещу всяка пионка имат цар.

— Все пак това, което твърдиш, може да е точно обратното. Той може да е…

— Не може! — изкрещя Абрамс.

— Защо, Хаим? Обясни ми защо!

— В него няма жар, няма огън! Вярващите не са такива! Ние не сме умни, ние сме непреклонни!

Няколко секунди Джордж Маркъс Делавейн мълча, а израелецът знаеше, че е по-добре да не прекъсва мълчанието му. Изчака тихият студен глас да долети от слушалката.

— Срещнете се утре. Изслушайте го и бъдете вежливи, играйте неговата игра. Но той не бива да напуска къщата без моя заповед. Може и никога да не я напусне.

— Шалом, приятелю.

— Шалом, Хаим.