Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (39)

39

— Абсурд! — изкрещя генерал Жак-Луи Бертолдие от тапицирания с брокат стол в просторния кабинет в алпийския замък. — Не вярвам на нито една ваша дума!

— Както виждам, имате слабост към тази дума — заяви Конвърс, застанал до отворения готически прозорец в другия край на стаята. Зад него се виждаха планински пасища. Беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и връзка, всички купени в Шамони. — Имам предвид „абсурд“ — продължи той. — Май я използвахте поне два пъти по време на разговора ни в Париж. Изглежда, щом чуете нещо, което не ви харесва, веднага го обявявате за абсурд. Човекът, който ви съобщава неудобната вест, също минава в тази категория. Така ли гледате на неудобните хора?

— Разбира се, че не! Така се отнасям към лъжците — легендата на Франция започна да се изправя. — И не виждам причина…

— Не мърдайте от стола — заповяда Джоел, — ако не искате само трупът ви да се върне в Париж — добави просто и без враждебност. — Казах ви, че искам само да проведа разговор с вас. Няма да е дълъг, а след това сте свободен да си вървите. Това е по-хуманно отношение, отколкото всички вие показахте към мен.

— Вие не бяхте незаменим. Извинете, че съм толкова прям, но такава е истината.

— Ако съм бил толкова незначителен, защо просто не ме убихте? Защо беше тази сложна постановка, всички усилия да ме изкарате убиец, търсен из цяла Европа?

— Евреинът ни даде тази идея.

— Евреинът? Хаим Абрамс?

— Вече няма значение — отсече Бертолдие. — Нашият човек в Мосад, между другото, блестящ аналитик, ни обясни, че няма да можем да разберем кой ви праща, ако вие самият не знаете, и затова трябва да ви натикаме в „забранена територия“, така се изрази. А това не беше абсурд. Никой не се появи да ви защити. Бяхте… и дори още сте прокажен.

— Защо вече няма значение това, че ми казахте всичко, което вече знам?

— Защото загубихте, мосю Конвърс.

— Нима?

— Да, и ако имате нелепото намерение да ме упоите, както направихме ние с вас, разрешете ми да ви спестя неудобствата от тази процедура. Нямам никаква информация. И никой няма. Съществува само робот, който вече е задействан да издава команди.

— На други роботи?

— Разбира се, че не. Хората, които ще извършат това, за което са обучени, вярват в каузата. Нямам представа кои са те.

— Става дума за убийствата, нали? Те са убийците.

— Всяка война се свежда до убийства, млади човече. И няма защо да се заблуждавате. Това е война. Светът е уморен. Ние можем да го сложим в ред. Ще видите, че никой няма да ни се противопостави. Ние сме не само нужни, ние сме желани.

— „Натрупване, бързо ускоряване“, това бяха думите, нали?

— Евреинът се държа необмислено. Много говори.

— Според него вие сте надут задник. Каза ми, че той и Ван Хедмер ще ви затворят в стъклена стая с малки момчета и момичета и ще гледат как ги чукате, докато получите инфаркт.

— Винаги се е отличавал с лош вкус… Но не, не ви вярвам.

— Значи се връщаме към първоначалното ми твърдение — Джоел се отдалечи от прозореца и седна в креслото по диагонал от Бертолдие. — Защо ви е толкова трудно да повярвате? Защо не се замислите?

— Не, мосю, това е немислимо.

Конвърс посочи телефона на писалището.

— Знаете частните им телефони — рече той. — Обадете им се. Обадете се на Лайфхелм в Бон и на Абрамс в Тел Авив. Може и на Ван Хедмер, но ми казаха, че е в Щатите, вероятно в Калифорния.

— В Калифорния?

— Питайте всеки от тях дали е идвал при мен в малката каменна къщурка в имението на Лайфхелм. Питайте ги какво сме си говорили. Хайде, телефонът е там.

Бертолдие хвърли остър поглед към телефона и Джоел затаи дъх. Генералът се обърна пак към Конвърс. Нежеланието му надви.

— Какво се мъчите да направите? Какви са тези номера?

— Какви номера? Ей го телефонът. Не мога да го подправя, не мога да го накарам да избира номера или да наема хора, които да се престорят на генералите.

Французинът погледна отново телефона.

— Какво бих могъл да им кажа? — тихо изрече той повече на себе си, отколкото на Джоел.

— Опитайте истината. Нали много държите на собствената си истина по отношение на глобалните концепции, а това е дреболия, въпрос на някои дребни пропуски. Пропуснали са да ви кажат, че всички дойдоха при мен. А може би пропуските не са чак толкова дребни.

— Откъде бих могъл да знам, че са идвали при вас?

— Не ме слушате. Казах ви, опитайте с истината. Отвлякох единствено вас, защото не разбирам как само вие не дойдохте, а ако ножът опре до кокал, искам да запазя живота си. Там, навън, светът е голям, генерале. Ще оставите огромни негови части извън обсега си и бих могъл да живея много добре там, стига да не се опасявам, че някой ще влезе през вратата и ще ми пръсне черепа.

— Не сте човекът, за когото ви смятах… за когото ви смятахме.

— Всички сме рожба на обстоятелствата. Пролях достатъчно пот и ми стига. Възнамерявам да се оттегля от кръстоносния поход. Държите ли да разберете защо?

— Много — отсече Бертолдие и се втренчи в Джоел. Объркването и любопитството се бореха за надмощие в погледа му.

— Защото ви слушах внимателно в Бон. Може да сте прави, а може би това вече ми е безразлично, защото моите ме изоставиха. Може би светът наистина се нуждае от нагли копелета като вас.

— Разбира се! Няма друг начин!

— Значи сме в годината на генералите, така ли?

— Не само на генералите! Ние сме обединители, символи на сила, дисциплина и законен ред. Естествено, това, което ще последва при обединяването на международните пазари, в общата външна политика и в самите законови процеси, ще повлияе на нашия стил на ръководство. Нашият пример ще даде това, което най-много липсва в днешния свят. Стабилност, мосю Конвърс! Без луди като изкуфелия Хомейни, кухия самохвалко Кадафи или смахнатите палестинци. Тези мъже и нации ще бъдат приклещени от истинските международни сили, смазани от нечуваната мощ на правителства-съмишленици. Възмездието ще бъде бързо и тотално. Аз съм военен стратег с известна репутация и мога да ви уверя, че руснаците ще стоят уплашени настрана и няма да се осмелят да се намесят, защото ще знаят, че вече няма да могат да ни разделят. Няма да дрънкат оръжия и да плашат едни държави, докато се помиряват с други, защото всички ще сме едно цяло!

— Аквитания — тихо продума Конвърс.

— Да, кодовото име е подходящо — съгласи се Бертолдие.

— Убедителен сте, както бяхте и в Бон — добави Конвърс. — Всичко това може и да стане, но не по този начин, не под ваше ръководство.

— Моля?

— Никой не може да ви раздели, защото сте толкова разделени, сякаш сте на различни планети.

— Не разбирам.

— Обадете се по телефона, генерале. Не се притеснявайте. Свържете се най-напред с Лайфхелм. Кажете му, че току-що сте говорил с Абрамс в Тел Авив и че сте поразен. Кажете му, че Абрамс иска среща с вас, защото притежава информация за мен, кажете му, че е признал, че заедно с Ван Хедмер е идвал да ме види в Бон. Можете да добавите също, че аз съм казал на Абрамс, че той и приятелят му африканер са моите втори и трети посетители. Първият е бил Лайфхелм.

— Защо трябва да му казвам това?

— Защото сте страшно ядосан. Никой не ви е казвал за тези отделни срещи с мен и смятате това за крайно неприемливо, което си е така.

— Обяснете по-ясно!

— Не. Използвайте телефона. Чуйте как ще реагират всички. Ще разберете. Ще се убедите, че ви казвам истината.

Бертолдие сложи ръце на ръчките на стола и започна да се изправя с очи, вперени в телефона. Конвърс седеше неподвижен и следеше внимателно французина със затаен дъх. Пулсът му се ускори. Генералът изведнъж се тръшна обратно в стола и стисна ръчките.

— Добре! — изрева той. — Какво ви казаха?

— Мисля, че първо трябва да използвате телефона.

— Безпредметно е! — изсъска Бертолдие. — Прав сте, че не можете да го накарате да набере други номера. Пък и защо? Да ме свържете с други хора, с които да разговарям вместо с тях? Абсурд! Мога да им задам въпроси, по които да разбера, че не говоря с тях.

— Още една причина да им се обадите — спокойно отбеляза Джоел. — Ще знаете, че говоря истината.

— И да им дам предимство, което те ми отказаха?

Конвърс пое дъх.

— Ваша работа, генерале. Просто търсех сигурност.

— Тогава повторете какво ви казаха.

— Всички ме питаха очевидни неща, сякаш не се доверяваха на наркотиците, на този, който ми би инжекцията, или един на друг. Кого всъщност представлявам? — Джоел направи пауза, смяташе да хвърли въдица на свидетеля, но знаеше, че трябва незабавно да я отдръпне, ако езерото се окаже празно. — Май съм споменал за Бийл на Миконос? — колебливо произнесе той.

— Точно така — потвърди генералът. — Търсихме го преди няколко месеца, но човекът ни не се върна. Обяснихте ни и това.

— Смятали сте, че може да е един от вас, нали?

— Предполагахме, че е захвърлил блестящата си военна кариера от отвращение. Очевидно отвращението му е било от друго естество, било е слабост, а ние ненавиждаме слабостта. Но не това искам да чуя.

— Направо ли да ви го кажа? Без увъртанията?

— Никакви увъртания, мосю.

— Лайфхелм каза, че след няколко месеца, ако не и по-рано, ще ви изведат от играта. Прекалено много командвате, на другите им е писнало от вас, а искате и прекалено много за Франция?

— Лайфхелм? Това лицемерно влечуго, продало душата си, за да се откаже от всичко, което подкрепяше? Той предаде ръководителите си на съда в Нюрнберг и свидетелства против тях, за да се добере до сърцевината на съюзниците! Казвам ви, мосю, не аз трябва да бъда отстранен от играта, а той!

— Абрамс пък заяви, че сте сексуален маниак — продължи Конвърс, сякаш не бе чул реакцията на Бертолдие. — Така се изрази — „сексуален маниак“. Спомена факта, че притежава доказателства за поредица от изнасилвания на мъже и жени, които са били прикрити от френската армия, защото дяволски добре сте си вършил работата. И зададе един въпрос. Може ли бисексуален тип, който изнасилва жени и садомизира млади мъже и момчета, когато му скимне, който е извратил думата „разпит“, да бъде ръководител на френската част на „Аквитания“? Каза, че искате да съсредоточите прекалено голяма власт в собственото си правителство. Но до времето, когато тази власт се установи напълно, вас нямало да ви има.

— Няма да ме има? — извика французинът. Очите му горяха както преди няколко седмици в Париж, тялото му трепереше от гняв. — Осъден от варварин, от смрадлив и невеж евреин?

— Ван Хедмер не отиде толкова далече. Каза, че сте прекалено уязвим…

— Оставете Ван Хедмер! — изрева Бертолдие. — Той е изкопаемо! Уважавахме го само защото може да ни снабдява със суровини. Той не е важен.

— И на мен така ми се стори — чистосърдечно се съгласи Джоел.

— Да не би оня нафукан израелец с цапнатата уста да си въобразява, че може да действа срещу мен? Ще ви призная, бил съм заплашван и преди… от един високопоставен човек, но нищо не излезе, защото, както сам се изразихте, бях „дяволски добър“ в това, което вършех. И още съм! Няма никакви писмени доказателства. В „Аквитания“ няма човек с досие като моето, включително и безкракият егоцентричен маниак в Сан Франциско. Смята, че всичко е измислил той! Глупости! Аз го шлифовах! Той само подхвърли името, основано на прекалено много четене на исторически книги.

— Но той даде и началото на всичко с износа на огромни количества оръжие — прекъсна го Конвърс.

— Защото му беше подръка! И защото лично той спечели много! — генералът млъкна и се наведе напред в стола. — Ще бъда откровен с вас. Във всеки елитен корпус от военачалници винаги един се издига над останалите благодарение на силата на характера и ума си. В сравнение с мен другите… всички други бледнеят до степен на посредственост. Делавейн е осакатена, истерична карикатура. Лайфхелм е нацист, а само видът на Абрамс е в състояние да надигне вълни от антисемитизъм. Най-лошият възможен символ на водач. Когато от объркването и паниката се родят трибуналите, всички ще гледат към мен. Аз ще бъда истинският вожд на „Аквитания“.

Джоел стана от стола и се върна при прозореца. Загледа се в пасищата. Ветрецът разхлади лицето му.

— Разпитът свърши, генерале — рече той.

Като по команда вратата се отвори и бившият младши сержант от френската армия в Алжир застана на прага и зачака да изведе обърканата легенда на Франция от стаята.

 

Хаим Абрамс скочи като пружина от тапицирания с брокат стол, огромният му гръден кош опъна шевовете на черното яке сафари.

— Той е казал това по мой адрес? И за себе си?

— Предложих ви, преди да започнем, да ползвате телефона — рече Конвърс, седнал срещу израелеца. На масата до стола му лежеше пистолет. — Не е нужно да вярвате на думите ми. Чувал съм да казват, че имате добра интуиция. Обадете се на Бертолдие. Не е нужно да му казвате къде сте, дори в интерес на истината трябва да ви предупредя, че ако опитате, ще пусна един куршум в главата ви. Просто му кажете, че един от пазачите на Лайфхелм, когото сте купил да ви държи в течение поради вроденото ви недоверие към немците, ви е казал, че той, Бертолдие, на два пъти е дошъл да ме посети сам. Тъй като оттогава все се изплъзвам от ръцете ви, бихте искал да знаете защо. Ще подейства. Ще разберете дали ви лъжа.

Абрамс се втренчи в Джоел.

— Но защо ви е да говорите истината? Ако е истина. Защо ме отвлякохте да ми кажете тези неща? Защо?

— Мисля, че ви обясних. Парите ми свършват и въпреки че не си падам по еврейския хляб, предпочитам да живея под закрила в Израел, отколкото да бъда преследван и накрая убит някъде в Европа. Вие сте в състояние да го уредите, но знам, че първо трябва да дам нещо. Ето, давам ви го сега. Бертолдие възнамерява еднолично да поеме властта над „Аквитания“. Каза, че сте евреин с цапната уста, деструктивен символ, който трябва да си отиде. Каза същото и за Лайфхелм, призракът на нацизма не можел да бъде толериран, а Ван Хедмер бил „изкопаемо“.

— Представям си — рече тихо Абрамс, хвана ръце зад гърба си и тръгна към прозореца. — Сигурен ли сте, че нашият булеварден военен със стоманен член не е казал „смрадлив евреин“? Чувал съм френския герой да говори такива неща, разбира се, винаги след това се е извинявал с думите, че аз съм изключение.

— Каза го.

— Но защо? Защо да говори такива неща пред вас? Не отричам логиката му. Лайфхелм ще бъде застрелян веднага след като поемем властта. Нацист начело на немското правителство? Абсурд! Дори Делавейн го разбира. А бедният стар Ван Хедмер е реликва, всички го знаем. Все пак в Южна Африка има злато. Той може да ни снабдява. Но защо на вас? Защо Бертолдие би дошъл при вас?

— Питайте го сам. Телефонът е тук.

Израелецът остана неподвижен, тесните му очички, потънали в подпухнала плът, се втренчиха в Конвърс.

— Добре — натъртено рече той. — Прекалено умен сте, господин адвокат. Огънят, който гори у вас, е съсредоточен в главата и не е достигнал стомаха ви. Прекалено много мислите. Твърдите, че сте бил манипулиран? Бих казал, че вие манипулирате.

Абрамс се обърна и се понесе тромаво към телефона. Постоя секунда, присвил очи. Съобразяваше нещо. Вдигна слушалката и набра серия цифри, отдавна запечатани в паметта му.

Джоел остана на стола. Всяко мускулче на тялото му бе напрегнато, гърлото му изведнъж пресъхна. Бавно премести ръка към ръчката, по-близо до пистолета. След секунди може би щеше да се наложи да прибегне до него, а стратегията му, единствената възможна стратегия щеше да бъде взривена от телефонен разговор, за който не допускаше, че ще бъде проведен. Какво му става? Накъде го води прехвалената му тактика за разпити? Дали не беше забравил с кого има работа?

— Парола „Исая“ — заговори Абрамс в слушалката, сърдитите му очички отново се спряха на Конвърс. — Свържете ме с Вердюн сюр Мьоз. Бързо! — масивният гръден кош на израелеца се повдигаше при всяко вдишване, но бе единствената част от едрото му тяло, която се движеше. Отново заговори, този път яростно. — Да, парола „Исая“! Нямам време за губене! Свържете ме с Вердюн сюр Мьоз! Веднага! — очите на Абрамс се разшириха, докато слушаше. За малко отмести очи от Конвърс, но веднага го загледа отново, очите му се изпълниха с ненавист. — Я повторете! — изкрещя той и тръшна слушалката с такава сила, че писалището се разтресе. — Лъжец! — извика той.

— Аз ли? — попита Джоел. Ръката му беше на сантиметри от пистолета.

— Казаха, че е изчезнал! Не могат да го открият!

— Е, и? — в гърлото на Конвърс се появи вакуум. Беше загубил играта.

— Лъже! Стоманеният член е просто един скимтящ страхливец! Крие се, избягва ме! Не смее да застане срещу мен!

Джоел усилено запреглъща и отдръпна ръка от оръжието.

— Не оставяйте работата така — някак си успя да произнесе той, без гласът му да се разтрепери. — Проследете го. Обадете се на Лайфхелм, на Ван Хедмер. Кажете им, че е много важно да се свържете с Бертолдие.

— Стига! Да му помогна да разбере, че знам ли? Не може да не ви е обяснил! Най-вече защо е дошъл при вас?

— Исках да изчакам разговора ви — Конвърс кръстоса крака и взе пакета с цигари, оставен до пистолета. — Би могъл да ви каже сам, но можеше и да не ви каже. Беше му хрумнала идеята, че Делавейн ме е изпратил да ви проверявам. Да види кой би го предал.

— Да предадем безкракия? Как? Защо? И щом френският папагал е смятал така, защо ще го каже точно на вас?

— Аз съм адвокат. Провокирах го. Когато разбра чувствата ми към Делавейн и какво ми е причинил този мръсник, осъзна, че не бих могъл да имам нищо общо с него. Опасенията му бяха опровергани, другото беше лесно. И докато говорих с него, съзрях начин да спася живота си — Джоел драсна клечка кибрит и запали цигарата си. — Като се свържа с вас — добави той.

— В крайна сметка заложихте на морала на евреина, нали? На това, че ако ви бъде задължен, ще ви се отплати.

— Отчасти, но не изцяло, генерале. Знам туй-онуй за Лайфхелм, за това как се е отмятал в миналото. Ако се бях обърнал към него, щеше да ме застреля и да изпрати хората си да ви избият, като по този начин щеше да остане на първа позиция.

— Точно така — съгласи се израелецът.

— А не смятам, че Ван Хедмер има някаква реална власт на север от Претория.

— Пак сте прав — Абрамс се върна при Конвърс. — Значи чудовището, създадено в Югоизточна Азия, умее да оцелява?

— Да бъдем по-конкретни — контрира го Джоел. — Бях изпратен от хора, които не познавам и които ме изоставиха, без да обелят дума за вината или невинността ми. По всяка вероятност са се включили в преследването и искат да ме убият, за да отърват кожите си. При тези условия смятам да се предам.

— А жената? Жена ви?

— Ще дойде с мен — Конвърс остави цигарата и взе пистолета. — Какъв е отговорът ви? Мога да ви убия веднага или да оставя това на Бертолдие или Лайфхелм. Мога и да заложа на морала ви, на това, че се отплащате, когато сте задължен. Какво избирате?

— Махнете пистолета — рече Хаим Абрамс. — Имате думата на един сабра.

— Какво смятате да предприемете? — попита Джоел и върна пистолета на масата.

— Да предприема ли? — изрева израелецът, обзет от внезапен пристъп на ярост. — Каквото винаги съм възнамерявал да предприема! Да не смятате, че много ми пука за тази абстракция, тази инфраструктура, наречена „Аквитания“? Да не смятате, че държа на титли, етикети или йерархия? Да си ги заврат в задниците! Единственото, което ме вълнува, е резултатът, а за да го постигнем от хаоса едновременно със силата, трябва да изникне почтеността. Бертолдие е прав. Аз съм прекалено конфликтна фигура, на всичкото отгоре съм евреин и няма защо да излизам на европейско-американската сцена. Затова ще бъда невидим — освен в Израел, където думата ми ще бъде законът на новия ред. Ще оставя френският бик да се окичи с каквито иска медали. Няма да се бия с него, само ще го контролирам.

— Как?

— С това, че мога да разруша почтения му облик.

Конвърс се наведе, като едва потисна изумлението си.

— Сексуалният му живот ли? Ония погребани скандали?

— Боже мой, не! Ако публично ритнеш някого под пояса, търсиш си белята. Повечето хора ще погледнат с неодобрение, защото знаят, че може да се случи и на тях.

— Тогава как, генерале? Как бихте успял да разрушите почтения му облик?

Абрамс отново седна на стола, едрото му тяло застрашително се изви между изящно резбованите махагонови ръчки.

— Като изложа ролята му в „Аквитания“. Всички имахме роли в това необикновено приключение, което принуди цивилизования свят да ни призове заедно със силата на професионалното ни управление. Напълно възможно е цяла цивилизована Европа да се обърне към Бертолдие, както Франция почти го направи след Дьо Гол. Но човек трябва да разбира хора като Бертолдие. Той се домогва не само до власт, той копнее за славата, която носи властта — парадни мундири, ласкателства, мистицизъм. Той би предпочел да се откаже от част от властта, но не и от славата. А аз? Пет пари не давам за славата. Властта ми е нужна, за да постигна целта си. Царството на Израел и налагането му в целия Близък изток.

— Ако изложите него, ще изложите и себе си. Как можете да спечелите по този начин?

— Ще спечеля, защото той ще мигне пръв. Ще си мисли за славата и ще се предаде. Ще прави, каквото му кажа, ще ми дава, каквото му поискам.

— По-вероятно ще нареди да ви гръмнат.

— Не и когато го предупредя, че ако умра, ще бъдат публикувани неколкостотин документа, описващи всяко заседание, на което е присъствал, всяко решение, което сме взели. Всичко е отразено с най-малките подробности, уверявам ви.

— Замислил сте това от самото начало?

— От самото начало.

— Грубо играете.

— Аз съм сабра. Играя за победа, без нея щяхме да сме изклани преди десетилетия.

— Между тези документи има ли списък на всички участници в „Аквитания“?

— Не. Никога не съм целел да подкопая движението. Наречете го както искате, но аз твърдо вярвам в концепцията му. Трябва да има обединен международен военнопромишлен комплекс. Без него светът няма да оцелее.

— Но не може да няма такъв списък.

— Има го в един компютър, но трябва да се въведе верен код.

— Вие можете ли да го направите?

— Сам — не.

— А Делавейн?

— Нали го познавате — кимна израелецът. — Какво ви интересува?

И отново Джоел едва сдържа учудването си. Компютърните кодове за главния списък на „Аквитания“ бяха у Делавейн. Поне ключовите им символи. Останалото беше в ръцете на четиримата ръководители отвъд Атлантика. Конвърс сви рамене.

— Досега не го бяхте споменал. Говорихте за Бертолдие, за елиминирането на Лайфхелм и за безсилието на Ван Хедмер, който все пак можел да предоставя суровини…

— Казах „злато“ — поправи го Абрамс.

— Бертолдие каза „суровини“. А Джордж Маркъс Делавейн?

— С Маркъс е свършено — категорично отряза израелецът. — Глезехме го, всички го глезехме, защото той роди концепцията и дърпаше конците в Съединените щати. Имаме оборудване и материали в цяла Европа, да не говорим за контрабандата, която докарвахме, за да отваряме работа на метежниците.

— „Да отваряте работа“ значи да им дадете възможност да убиват, така ли?

— Всичко се свежда до убийствата. Въпреки твърденията на скудоумни философи целта оправдава средствата. Питайте човек, преследван от убийци, дали е готов да скочи в човешки изпражнения и да се зарови в тях.

— Питал съм — отвърна Конвърс. — Аз съм този човек, забравихте ли? Нещо друго за Делавейн?

— Той е луд. Чувал ли сте някога гласа му? Говори като човек, чиито тестикули са в менгеме. Знаете ли, отрязаха краката му, ампутираха ги преди няколко месеца поради диабет. Великият генерал падна жертва на излишъка от захар! Опитва се да го запази в тайна. Не приема никого. Работи в къщи, където прислугата се появява само когато е скрит в затъмнената си спалня. Колко ли му се ще да беше пострадал от шрапнел или щик. Но не. Надви го захарта. Положението му непрекъснато се влошава, станал е пенещ се глупак, но дори глупаците понякога имат пристъпи на гениалност. И той имаше един.

— Какъв?

— Оставили сме при него наш човек, адютант с чин полковник. Когато започне всичко, когато издадем заповедите си, полковникът ще изпълни инструкцията ни. Маркъс ще бъде убит за благото на собствената си концепция.

Беше ред на Джоел да стане от стола. Отиде пак до готическия прозорец в другия край на стаята и подложи лице на прохладния планински ветрец.

— Разпитът свърши, генерале — рече той.

— Какво? — изрева генералът. — Нали поискахте да запазя живота ви. Аз пък искам гаранции!

— Свърши — повтори Конвърс, когато вратата се отвори и влезе капитан от израелската армия с насочено към Хаим Абрамс оръжие.

 

— Нямам какво да говоря с вас, хер Конвърс — рече Ерих Лайфхелм, застанал на вратата на кабинета. Лекарят от Бон току-що бе напуснал стаята. — Затворникът е във ваша власт. Екзекутирайте го. В продължение на много години очаквам този момент. Истината е, че се уморих от толкова чакане.

— Да не намеквате, че искате да умрете? — попита Джоел, застанал до масата с пистолета.

— Никой не иска да умре, най-малко войник в тишината на непозната стая. Барабаните и резките команди на взвода за разстрел са за предпочитане, в тях се крие някакъв смисъл. Но съм виждал прекалено много смърт, за да изпадна в истерия. Вдигнете пистолета и свършвайте. На ваше място бих постъпил точно така.

Конвърс проучваше внимателно лицето на немеца, чиито странни очи бяха равнодушни и изразяваха единствено презрение.

— Вие май вярвате в това, което говорите? — попита той с недоумение.

— Да издам ли сам заповедта за разстрела? Преди години гледах някакъв кинопреглед. Един тъмнокож го направи пред опръскана с кръв стена в Куба. Винаги съм се възхищавал от този войник. — Лайфхелм тъжно изкрещя: — Achtung! Soldaten! Prasentiert das Gewehr!

— За Бога, защо да не поговорим като нормални хора? — кресна Джоел, за да надвие фанатичния глас.

— Защото нямам какво да кажа. Говорят действията, говори животът ми! Какво има, хер Конвърс? Нямате нерви за една екзекуция? Не можете сам да издадете заповедта? Съвестта на едно дребно, невзрачно човече няма да му позволи да убие? Ставате смешен!

— Напомням ви, генерале, че през последните седмици убих редица хора. Убих ги по-безчувствено, отколкото можех да си представя.

— И най-жалкият страхливец, който се бори за живота си, може да убие от паника. В това няма никаква сила на характера, просто инстинкт за самосъхранение. Не, хер Конвърс, вие сте незначителен човек, спънка дори за собствените си съюзници, които пет пари не дават за вас. Такива като вас изобилстват на този свят. Във вашата страна има една фраза, която нашият партньор често използва. Вие сте лайно, хер Конвърс.

— Какво казахте? Как ме нарекохте?

— Много добре чухте. Лайно. Дребно човече, което не се отличава от изпражненията. Лайно, хер Конвърс. Лайно!

Конвърс посегна към пистолета на масата. Взе го и го насочи към Ерих Лайфхелм с пръст на спусъка.

Внезапно го разтърси шок. Какво правеше? Имаше нужда и от тримата ръководители на „Аквитания“. Не от един, не от двама, а от трима! Това съставляваше гръбнака на всичко, което му предстоеше да извърши! Но имаше и нещо друго. Трябваше да убие, да унищожи смъртоносния човешки вирус, втренчен в него, желаещ да умре. Боже мой! Нима „Аквитания“ все пак беше победила? Дали не беше станал като тях? Тогава играта бе загубена.

— Много ви е евтина храбростта, Лайфхелм — тихо рече той и свали пистолета. — По-добре бърз куршум, отколкото другите алтернативи.

— Живея според собствения си кодекс и с удоволствие ще умра според него.

— Тоест, чисто. Бързо. Никакъв Дахау, никакъв Аушвиц.

— Пистолетът е у вас.

— Смятах, че ще ми предложите някои неща.

— Заместникът ми е внимателно подбран. Той ще изпълни подробностите, всеки нюанс от задачата ми.

Ето го пробивът, пред очите му внезапно се разкри стратегията, която трябваше да предприеме. Джоел натисна бутона.

— Вашият заместник?

— Ja.

— Нямате заместник, фелдмаршале.

— Какво?

— Както нямате и задача. Без мен нямате нищо. Затова ви доведох тук. Именно вас.

— Какво ми говорите?

— Седнете, генерале. Трябва да ви кажа някои неща и за ваше добро ще е да ги чуете седнал. Екзекуцията наистина може да се окаже за предпочитане пред това, което имам да ви кажа.

— Лъжец! — изкрещя Ерих Лайфхелм след четири минути и сграбчи ръчките на тапицирания стол. — Лъжец, лъжец, лъжец! — не спираше той.

— Не съм очаквал да ми повярвате — заяви спокойно Джоел, застанал в средата на просторния кабинет. — Обадете се на Бертолдие в Париж и му кажете, че току-що сте чул някои обезпокоителни новини и че искате обяснение. Кажете му го направо — научил сте, че докато сте бил в Есен, Бертолдие и Абрамс са идвали при мен в имението ви в Бон.

— Как мога да съм сигурен?

— Ще ви кажа истината. Те платиха на пазача да им отвори вратата, не знам точно на кого, не го видях, но някой отключи вратата и ги пусна при мен.

— Защото са смятали, че сте информатор, изпратен от самия Делавейн?

— Така ми казаха.

— Бяхте упоен! Не казахте нищо подобно!

— Все пак се съмняваха. Не познавали лекаря и не вярват на англичанина. Няма защо да ви казвам, че не вярват и на вас. Смятали са цялата работа за капан. Искаха да се подсигурят.

— Невероятно!

— Не и ако размислите — рече Конвърс и седна срещу немеца. — Откъде съм получил информацията, с която разполагах? Откъде съм знаел точно към кого да се обърна, ако не ме е изпратил Делавейн? Така разсъждаваха те.

— Смятали са, че Делавейн би направил подобно нещо? — ахна изуменият Лайфхелм.

— Знам какво значи това сега — прекъсна го бързо Джоел, за да не изпусне новия изгоден случай. — С Делавейн е свършено, и двамата ми го признаха, когато разбраха, че той е последният човек на света, за когото бих работил. Може би ми подхвърляха трохи, преди да ме пратят на екзекуция.

— Трябваше да ви изпратим! — възкликна най-младият фелдмаршал на Третия райх. — Смятам, че ме разбирате. Кой бяхте вие? Откъде се появихте? Самият вие не знаехте. Говорихте за някакви имена, списъци и много пари, но нищо смислено и съществено. Кой беше проникнал между нас? След като не можахме да разберем, трябваше да ви превърнем в парий.

— Справихте се чудесно.

— Това е моя заслуга — кимна Лайфхелм. — Работата свърши най-вече моята организация.

— Не съм ви довел тук да говорим за заслугите ви. Доведох ви да спасите живота ми. Вие можете да го направите, защото хората, които ме изпратиха, или не искат, или не могат, но вие можете. Аз само трябва да ви дам повод.

— Като ми внушавате, че Бертолдие и Абрамс заговорничат срещу мен?

— Не ви внушавам нищо, ще ви повторя собствените им думи. Помнете, никой от тях не знаеше, че ще успея да напусна онова място жив — внезапно Конвърс скочи от стола и поклати глава. — Не! — наблегна той. — Обадете се на французина и израелеца, на които толкова вярвате като съюзници, на приятелите си аквитанци. Кажете им каквото искате и само се вслушайте в гласовете им. Сам ще разберете. Само съвършен лъжец може да усети кога го лъжат, а от вас по-добър няма.

— Това е обида.

— Колкото и да е странно, исках да ви направя комплимент. Затова доведох точно вас. Реших, че ще надделеете над тях, а след всичко, което преживях, искам да съм на страната на победителя.

— Защо казвате това?

— Хайде сега, нека бъдем искрени. Абрамс е мразен човек, обиждал е всички в Европа, Великобритания и САЩ, които не са били съгласни с неговата експанзионистична политика за Израел. Дори собствените му сънародници не могат да му затворят устата. Опитват се да го цензурират, но той продължава да говори на висок глас. Никога няма да бъде търпян в каквато и да е международна федерация.

Нацистът бързо поклати няколко пъти глава.

— Никога! — изрева той. — Той е най-противният човек в целия Близък изток. И на всичко отгоре евреин! Но как можете да елиминирате Бертолдие?

Джоел помълча, преди да отговори.

— Не ми харесва държанието му — замислено отвърна той. — Той е властен и нагъл. Вижда се не само като велика военна фигура и творец на историята, но и като някакъв бог, който стои над останалите смъртни. На неговия Олимп няма място за тях. Освен това е французин. Англичаните и американците няма да го подкрепят, един Дьо Гол за един век им е достатъчен.

— В разсъжденията ви има логика. Той е отблъскващ егоист, каквито могат да бъдат само французите. И точно копие на цялата си страна.

— Ван Хедмер не се брои, освен като вносител на суровини от Южна Африка.

— Точно така — съгласи се немецът.

— За разлика от тях вие сте работил с американци и англичани в Берлин и Виена. Помагал сте им да прилагат окупационната политика и добросъвестно сте предоставял доказателства на американските и британските юристи в Нюрнберг. И най-сетне, бил сте говорител на НАТО. Каквото и да е миналото ви, те ви харесват — Джоел замълча и когато заговори, в гласа му се прокрадваше известно уважение. — Следователно, генерале, вие ще спечелите и можете да спасите живота ми. Трябва ви единствено причина.

— Дайте ми я.

— Използвайте най-напред телефона.

— Не ставайте идиот и не правете и от мен такъв! Не бихте настоявал толкова, ако не бяхте сигурен в себе си, което значи, че говорите истината. А ако онези Schweine заговорничат срещу мен, не бих ги информирал, че знам! Какво ви казаха?

— Че ще бъдете убит. Не могат да поемат риска да ги обвинят, че един от първите членове на нацистката партия е поел жизненоважните лостове на властта в Германия. Дори под управлението на „Аквитания“ прекалено много гласове ще викнат „фал“ и ще наливат вода в мелницата на противниците й. Млади хора и техни съмишленици, нечленували в партии, ще заемат мястото ви. Но между тях няма да има хора, препоръчани от вас.

Лайфхелм замръзна в стола, възрастното му, но още стегнато тяло се вцепени, бледото лице с пронизващи светлосини очи заприлича на алабастрова маска.

— Значи са взели това свято решение? — промълви ледено той, почти без да движи устните си. — Вулгарният евреин и лишеният от престола френски принц се осмеляват да предприемат този ход срещу мен?

— Със съгласието на Делавейн.

— Делавейн! Бясно инфантилно кълбо от фантазии! Личността, която познавахме преди две години, се е разпаднала до степен, надхвърляща сенилността! Той не го знае, но всъщност ние му даваме заповеди, поднесени, естествено, като предложения. Способността му да разсъждава е не по-голяма от тази на Адолф Хитлер през последните години на лудостта му.

— Не бих могъл да знам това — рече Конвърс. — Абрамс и Бертолдие не навлязоха в темата, само споменаха, че е изчерпан. Говориха за вас.

— Тъй ли? Тогава нека аз да поговоря малко за себе си! Кой, смятате, направи „Аквитания“ приложима в цяла Европа и в Средиземноморието? Кой зареждаше терористите с оръжие и милиони килограми експлозив — от „Баадер-Майнхоф“ през „Червените бригади“ до палестинците. Кой ги готвеше за последните им най-щастливи часове? Кой? Аз! Защо съвещанията ни се провеждат винаги в Бон? Защо всички директиви се разгласяват и издават чрез мен? Трябва да ви е ясно, че организацията е моя! Хората са мои — разполагам с предани мъже, готови да изпълнят каквото им разпоредя, и то без да чакат пояснения. Парите са при мен! Създадох от нищо един модерен, усъвършенстван комуникационен център, никой друг в Европа не би успял, знам го от самото начало. Бертолдие не може да предложи нищо в Париж освен влияние и ореола, който трепти около него. Евреинът и южноафриканецът са на цял континент разстояние. Когато хаосът настъпи, аз ще съм гласът на „Аквитания“ в Европа. Никога не съм си го представял иначе! Хората ми ще пречукат Бертолдие и Абрамс в тоалетните им.

— Комуникационният център не е ли на Шархьорн? — попита, без да набляга Джоел.

— Те ли ви казаха?

— Споменаха името. Списъкът с всички участници в „Аквитания“ е там, нали?

— И това ли споменаха?

— Не че има значение. Вече не ме интересува. Не забравяйте, аз съм изоставен. Сигурно вие сте се сетил и за компютъра, никой друг не би могъл.

— Забележително постижение — призна Лайфхелм с озарено от смирение восъчно лице. — Презастраховал съм се дори за случай на катастрофа или смърт. Кодът е от шестнайсет букви. Всеки от нас знае по четири в различни комбинации, а дванайсет са у безкракия маниак. Той смята, че никой не може да активира кода без основния му комплект, но предварително кодирана комбинация от две двойни поредици ще свърши работа.

— Забележително — рече Конвърс. — Другите знаят ли?

— Само довереният ми френски другар — отвърна хладно немецът. — Принцът на предателите Бертолдие. Но, естествено, никога не съм му давал точната комбинация, а неточна ще изтрие всичко.

— Това е мислене на победител — одобрително кимна Джоел и разтревожено се намръщи. — Но все пак какво ще стане, ако някой нападне центъра?

— Ще експлодира в пламъци като бункера на Хитлер. Навсякъде има експлозиви.

— Разбирам.

— Но тъй като говорите за победители, а те са и пророци — продължи Лайфхелм и се наведе напред в стола с разширени от възбуда очи, — разрешете ми да ви кажа още някои неща за остров Шархьорн. Преди време, през 1945 година, възроден от пепелищата на поражението, той трябваше да стане място на най-невероятното творение, създадено от истински вярващите. Наричаше се операция „Sonnenkinder“, деца на слънцето, деца, подбрани по биологичен признак и изпращани по цял свят на хора, които ги очакваха, готови да ги ръководят в живота, докато постигнат власт и богатство. Когато пораснеха, децата на слънцето щяха да имат еднаква мисия в цял свят. Въздигането на Четвъртия райх! Виждате колко е символичен изборът на Шархьорн. От вътрешния кръг на „Аквитания“ ще се роди новият ред! Благодарение на нас!

— Стига — прекъсна го Конвърс, стана от стола и се отдалечи от Ерих Лайфхелм. — Разпитът приключи.

— Какво?

— Чухте ме добре. Махайте се. Призлява ми от вас.

Вратата се отвори и влезе младият лекар от Бон, вперил очи в лицето на бившия фелдмаршал.

— Съблечи го — заповяда Конвърс. — Претърси го.

 

Джоел влезе в слабо осветената стая, където Валери и Прюдом седяха от двете страни на мъж зад видеокамера, монтирана на триножник. Масивният й обектив беше вмъкнат в стената, а на около три метра имаше телевизионен монитор, на който се виждаше празният кабинет с тапицирания с брокат стол в центъра на екрана.

— Всичко в ред ли е? — попита той.

— Добре стана — отвърна Валери. — Операторът не разбра нито дума, но твърди, че осветлението било изключително. Може да направи толкова копия, колкото искаш, всяко копие ще отнеме трийсет и пет минути.

— Десет плюс оригинала ще бъдат достатъчни — реши Конвърс и погледна часовника си, а после Прюдом. Валери заговори тихо на френски с оператора. — Ще успееш да вземеш оригинала и да хванеш полета за Вашингтон в пет часа.

— С най-голяма готовност, приятелю. Надявам се едно от копията да е предназначено за Париж.

— И за всеки друг държавен глава заедно с декларациите ни. Ще донесеш ли на връщане показанията, които е взел Саймън в Ню Йорк?

— Отивам да се приготвя — рече Прюдом. — Най-добре името ми да не фигурира в списъците на пътниците — обърна се и излезе от стаята, следван от оператора, който тръгна по коридора към апаратурата си за презаписване.

Валери се приближи към Джоел, взе лицето му в ръце и леко го целуна по устните.

— На няколко пъти се изприщих, докато беше там. Не смятах, че ще успееш.

— Аз също.

— Но успя. Представлението беше страхотно. Гордея се с теб, мили.

— Типични адвокатски хватки. Вкарах ги в най-лошия възможен капан. Както би се изразил един мой стар, чудат, но много умен професор по право, това бяха признания, изтръгнати на базата на неистинни изявления, като самите признания оформят основата на следващия капан.

— Стига, Конвърс. Хайде да се поразходим. Навремето много се разхождахме и смятам да се върна към този навик. Сама не е особено приятно.

Джоел я прегърна и я погледна в големите трепкащи очи.

— Ще се омъжите ли за мен, госпожо Конвърс? — рече той.

— Божичко, пак ли? Всъщност, защо не? Както си казвал и преди, няма да е нужно дори да сменям инициалите на бельото си.

— Никога не си имала инициали на бельото.

— Това го знаеше дълго преди да направиш тази забележка.

— Не исках да мислиш, че надничам.

— Да, мили мой, ще се оженя за теб. Но първо трябва да свършим работата. Дори преди да се разходим.

— Знам. Питър Стоун чрез семейството на Татяна в Шарлот, Северна Каролина. Той ми причини ужасни неща, но колкото и странно да е, мисля, че го харесвам.

— Аз пък не — твърдо отсече Валери. — Искам да го убия.