Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (8)

8

Аз съм смотаняк, аз съм направо Най-големият Смотаняк на Швеция. Ще свърша в „Скансен“^[1], препариран. Мисля си го всеки път, когато съм в града, и доста често в други моменти — като гледам телевизия например. Все повече се убеждавам, че мястото ми не е в XX век, не и в края му. И това важи както за възгледите ми, така и за цялата ми същност.

Аз съм от провинцията и се обличам в набързо избрани дрехи, които си поръчвам от онлайн каталог. На трийсет и шест в нашето село вече си стар ерген. Жените рядко ме заглеждат. Всичко е тръгнало надолу, откакто бях най-добрият копиехвъргач… преди двайсет години! Боже, къде отидоха годините? Една четвърт от живота ми мина, без да успея да си вдигна носа от протокола с млечните проби!

Но не само дрехите ме правят смотаняк. Има много хора на село, които изглеждат като мен, ала това не ги притеснява. Проблемът е, че все по-често върша неща, които не говорят за особена интелигентност… меко казано. Притежавам нулеви социални умения. Личи си, че твърде дълго не съм имал друга компания, освен кравите.

Ето например онзи ден…

Беше Вси светии. Всяка година, откакто татко почина, когато бях на седемнайсет, с майка отивахме на Вси светии на гробището и палехме кандило на гроба му. Винаги носехме венец с пластмасови шишарки или калии, които щяха да се запазят дълго, защото не можехме да ходим на гробището толкова често, колкото ни се искаше. Сега и майка лежеше там и трябваше и тя да получи такъв венец.

На вратата на гробището срещнах Бежовата. Стори ми се, че ме гледа така, сякаш се страхува, че Джентълменът отново ще изстреля откачената си усмивка, затова сключих вежди, кимнах и я подминах.

И тогава…

Като че някой ме удари точно между очите.

Бях разочарован, че тя си тръгна! В продължение на няколко седмици си бях казвал, че е приятно да мога да си седя сам на пейката и да размишлявам на спокойствие. Но сега исках да е до мен. Исках да знам къде отива!

Обърнах се и поех след нея на разстояние. Хората се отдръпваха стъписани, като ме виждаха да приближавам тежко, стиснал в юмруци венец и кандило, особено когато от време на време кляках зад някой паркиран автомобил, понеже си мислех, че тя ще се обърне.

Не се обърна. С бодра крачка прекоси половината град и влезе в библиотеката.

Знаех си! Изглеждаше като човек, който чете непрекъснато и доброволно. Дебели книги, с дребен шрифт и без картинки.

Спрях се нерешително пред входа. Дори и Смотанякът разбираше, че човек не може да влети в библиотеката, размахвайки заплашително венец и кандило. Представих си как слагам венеца на рафта за шапки, оставям кандилото на мястото за лични вещи и шепнешком питам на информацията дали са виждали едно бежово момиче.

Сигурно скоро щеше да излезе с дневната си порция дебели книги. Но колко още трябваше да чакам? Хората вече ме гледаха странно. Смотанякът се усмихваше с най-сияйната си джентълменска усмивка и любезно помахваше с кандилото. Вижте, аз съм напълно безобиден! Просто са ме пуснали от лудницата за един ден!

Внезапно се обърнах и се затичах през града, обратно към гробището.

Това, естествено, не намали интереса към мен!

Накъде се е засилил така с венец в ръка? Какво ли се е случило, какво ли се е случило и къде е трупът?

Проклет човек!