Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (52)

52

Когато бях в града онзи ден, видях Десире за първи път, откакто бяхме скъсали. Беше топло и тя седеше в едно заведение на открито заедно с някакъв прошарен мършав мъж. Навеждаха се един към друг и изглеждаха погълнати от разговора си. На масата имаше цял куп книги. Минах покрай тях достатъчно близо, за да видя, че най-горната е на английски. Естествено. Десире беше с червило и с ново елегантно яркосиньо сако. Косата й бе по-дълга от обикновено и леко вълниста. Прошареният тип се смееше.

Прииска ми се да му избия предните зъби. Не изглеждаше като да носи на бой. Ако Десире му се беше усмихнала с лятната си усмивка, навярно щях да прескоча оградата и да се натреса между тях. Но тя не го направи.

Следващия път трябва да изпратя Анита до града. Явно вече се ориентира в моите задачи толкова добре, колкото и аз.

Когато отпускът й приключи, тя премина на половин работен ден, без дори да повдига въпроса за това. Продължавахме си както преди и аз я научих да кара трактор, за да може да подрежда силоза^[1], докато докарвам силажирания фураж. Започнахме да ходим с колелата на малки излети, а в петък вечер тя вземаше (един!) филм под наем и купуваше бутилка вино.

Между другото, първият филм, който взе, беше „Полицейска академия“.

В момента, в който оставах сам, надувах радиото до дупка. И някъде в периферията на съзнанието ми се появяваше една нова Десире, с грим и хубави дрехи, която се среща с изискани мъже, които са пътували по света и четат книги на английски. Е, значи, беше получила това, което бе желала! Аз също в крайна сметка.

Чудех се дали понякога си мисли за мен. И какво ли беше искала, когато в началото ми бе звъняла посред нощ. Сигурно да ме обвинява за нещо.

Щеше ми се да седя срещу нея и да се смея и да й кажа колко е хубава с червило и с това ново сако. А тя да ми се усмихва с лятната си усмивка.

Но нали сам бях направил избора си и сега изглежда, сякаш бих могъл да имам всичко — и ферма, и семейство.

С Анита. Навярно така ще стане и това не е толкова зле. Съществуват и по-страшни неща.

Всъщност никога не бях вярвал, че ще се получи между нас със Скаридата. Имаше нещо плашещо в силните чувства, които тя пораждаше у мен и очевидно продължава да поражда — да искам да избия зъбите на един напълно непознат! А и освен това никога не съм имал вяра в така наречените „бракове по любов“, които започват с това, че човек потъва в нечие деколте по време на танц. По-късно, ако притежателката на деколтето е на подходяща възраст и е свободна, се преминава към обичайните ритуали на двойките като кино, семейни вечери, посещения в ИКЕА и почивки на остров Родос, после се запазва дата в църква и всичко върви по мед и масло чак до семейния терапевт.

Нещата сигурно са вървели не по-зле някога, когато родителите са ти избирали жена — тогава поне си знаел, че получаваш свястна жена и след това просто трябва да свикнеш с нея, защото друга няма да получиш. Майка би избрала Анита.

А и ми се струва, че и аз, и Анита чувстваме, че времето ни за романтика е минало. И двамата се нуждаем един от друг — така светът ще има една стара мома и един стар ерген по-малко, на които да се присмива.

— Това вече е друга работа! — заяви Виолет одобрително, когато се срещна с Анита за първи път. Бенгт-Йоран я познаваше отпреди.

Излязох и ударих с юмрук стената на верандата. Но след това се върнах обратно.

Анита не е нито глупава, нито скучна, въпреки че не ме разсмива като Скаридата. Винаги съм я харесвал и ми е било приятно с нея. Но не мога ей така изведнъж да се влюбя, както не мога да започна да пея оперни арии. Просто не ми идва отвътре.

Самата тя никога не би ме попитала дали я „обичам“.

Хората обичат котки и ягодов сладолед, и пуловери с поло яка, и остров Ибиса — и изведнъж трябва да „обичат“ един-единствен човек, докато приключат с това и „заобичат“ някой друг. Това винаги ми е приличало на игра на бутилка.

Мислех си за онази стара шега с щъркела — не вярвам в щъркела, въпреки че съм го виждал с очите си.

Не вярвам в Любовта, въпреки че съм я преживявал.

Бих могъл да кажа аз.

Когато не успявам да заспя, си мисля, че в действителност никога не дадох шанс на любовта. Никога не погледнах толкова напред, че да я поставя пред всичко останало.

Понякога усещам, че все още нямам особено твърда почва под краката си и може би никога вече няма да имам.

Когато мисля за семейство, не мога да спра да си представям Скаридата, бременна, с моето дете като топка в нейното крехко бяло тяло. Да й направя дете… Точно както тя копнееше.

Разбирам хората, които преживяват късо съединение в мозъка, когато смятат, че са срещнали извънземни, и напълно потискат всичките си спомени от срещата. Сякаш не са в състояние да намерят място за тях в своя мисловен свят, който са принудени да изградят наново. И повярвайте ми, аз така ще потисна спомена за Скаридата, че накрая дори няма да мога да открия библиотеката.