Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (6)

6

Самотен живот без семейство и деца — може би се усеща още по-силно, ако си фермер с хектари обработваема земя и гора.

За кого се садят дърветата, които могат да послужат за дърводобив чак след трийсет години? За кого се оставя почвата да почива от насаждания, за да се предпази от изтощаване и обедняване след време?

И кой ще ми помага в коситбата?

Опитах се да се съсредоточа върху месечните резултати от млечните проби. Постоянно покачващи се цифри, все по-висока възвръщаемост и по-малко бактерии. Направих план за подобрение на системата за събиране на тор, поосвежих помещението за доене и взех нов бидон за издоеното мляко. Купих нов трактор с двойни колела, не защото наистина ми трябваше, а защото имах нужда да почувствам, че поне едно нещо в живота ми върви към добро.

Вечер оставах да работя навън до късно, за да избегна срещата с концентрираната тишина в къщата. Вътре лъхаше леко на запуснато и тъга; затова един ден по средата на седмицата отидох до града и си купих черно радио във формата на пура, което сложих на кухненския плот.

Първото нещо, което правех вечер, след като влезех в къщата, беше да надуя някой канал с реклами. Развълнуваните гласове, които звучаха от приемника, ме караха да чувствам, че там някъде животът все пак продължава и частица от него прониква и в моята стара кухня. Така и не успях да изхвърля кафявото бакелитено радио, което татко подарил на мама през петдесетте за някоя от годишнините от сватбата им — дори го пусках без звук, понеже котката обичаше да лежи върху него, когато повърхността му се затоплеше.

Перях всички дрехи заедно в пералнята и те придобиха сивкавосин оттенък. Понякога разлиствах втората част на „Ланд“ и четях как хората строят красиви веранди, как ги украсяват с дърворезба и правят домашни наденички. На кого му пука как изглежда верандата, та тя е просто място, където си изхлузваш ботушите и складираш празни каси бира! А наденица можеш да си вземеш за нула време от магазина.

Правех неясни планове да разчистя стария хладилник. Някои от нещата вътре навярно можеха да си тръгнат и сами. Имаше бурканчета сладко с почерка на майка върху етикетите и дебел слой мухъл под капака. Да ги изхвърля означаваше да изхвърля нея.

Разбира се, можех да ходя на курсове вечер и да се Срещам с Хора. Местният клон на Федерацията на шведските фермери организираше кръжок, който се наричаше „Подобри фермата си“, но бързо стана по-известен като „По-добре изгори фермата си“. Това, изглежда, беше най-доходоносното нещо, което би могло да се направи с една ферма. Отидох няколко пъти в началото и видях абсолютно същите хора, които вече бях срещал на събиранията на Съюза на земевладелците и на годишното коледно тържество на Федерацията.

Въпреки че на това, последното, идваха с жените си и аз танцувах с тях и понякога скришом им пусках ръце. Случваше се някоя от тези жени да започне да диша тежко и да върти таза си, от което се притеснявах ужасно и поглеждах смутено към мъжа й. По-късно вечерта, когато ние мъжете се бяхме понаквасили, си разказвахме вицове за дъщерята на селянина и пътуващия търговски представител и за млекарката и слугата. В миг ни обземаше сантименталност и си казвахме един на друг как „ето, ние обработваме земята, а какво получаваме в замяна — едно нищо“. След това женените танцуваха последния танц заедно, останалите стояхме на вратата и се разправяхме за шлама или за Европейския съюз. Накрая винаги се намираше трезва жена, която рано на следващата сутрин трябваше да е на работа в болницата, така че ме закарваха до къщи. Ако не бях пиян, си фантазирах за някоя, с която бяхме танцували блус, но през цялото време не можех да се отърся от мисълта, че на другия ден пак ще се наложи да стана в шест, защото не мога да си позволя да наема заместник.

Всички те се прибираха у дома, при проклетите си веранди с дърворезба, и завиваха децата си, а на сутринта тя ще направи силно кафе, за да му помогне да се окопити, след това ще омеси тесто и ще приготви няколко домашни наденички. За какво, по дяволите, живея аз?

Вече дори не се срамувам да призная, че писах на една от онези агенции, които ти изпращат филипинка за пробен период. Но когато получих проспекта им — намачкани ксерокопия с размазани черно-бели снимки, — стомахът ми се преобърна. Внезапно се зачудих какво ли би си помислила бежовата жена от гробището, ако ме видеше да разглеждам този проспект. Никога не съм падал по-ниско в живота си.