Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (41)

41

Всичкото мляко, което разливах, а ти изтриваше,

всичкия смях, с който топло ме приспиваше,

нищо от тях не мога да ти върна,

ключа го няма и прозорците ти са тъмни.

Бях срещнала Мерта в деня преди Коледа и тогава изглеждаше като момиче от някоя коледна книжка — с румени бузи, искрящи очи и ръце, пълни с лъскави пакети.

Сега на един вехт червен фотьойл в психиатричното отделение седеше застаряваща жена с бледо, подпухнало лице и празни ръце, положени върху коленете с дланите нагоре. Застанах на колене пред нея и я прегърнах, тя отпусна брадичката си върху рамото ми и усетих, че се взира право в стената отсреща.

— Какво е направил? — попитах аз накрая. Не можех и да си представя какво би могло да е този път, Роберт я беше подлагал на какво ли не, а тя винаги бе успявала да се изправи на краката си.

Не отговори. Мина известно време, преди да ме погледне и да ме попита с недоволна бръчка на челото:

— Защо трябва да се живее всъщност? Колко безсмислено и уморително!

И втренчи в мен обвинителен поглед.

Не можех да измисля някакъв добър отговор, когато въпросът беше поставен по този начин.

— Но нали ти искаше да дойда? — измънках аз.

— Аз? — каза тя. — Аз не искам нищо!

Посещавах я всеки ден и тихо стоях до нея в продължение на часове. Струваше ми се, че това поне не я дразни. Когато я питах как се чувства, промърморваше нещо от рода на „всички индикатори показват червено и последната крона е изпаднала през една дупка в джоба ми“.

На четвъртия ден устата й се изкриви в горчива усмивка и тя ми разказа за някакъв тест, който я накарали да попълни, за да проверят дали има склонност към самоубийство. Страниците били покрити от горе до долу със стотици въпроси от сорта на: Мислиш ли, че животът е безсмислен? Винаги I често I понякога и Чувстваш ли се незначителен? I Непрекъснато I през по-голямата част от времето I често.

— Дори и да не си бил склонен към самоубийство преди този тест, във всички случаи ще станеш след него! — каза и за момент съзрях нещо, което ми напомни за Мерта, която познавах. И тогава ми разказа.

Преди половин година Роберт я беше убедил да се стерилизира. Тя не можеше да използва спирала, а той смяташе, че всичко останало е прекалено неудобно. Мерта дълго мисли, но накрая преглътна като горчив хап факта, че Роберт не желае да си навлича повече издръжки на деца. Тя искаше да има Роберт, а за всяко нещо се плаща.

Вечерта преди Коледа по телефона се обадила някаква жена и помолила да говори с Роберт. След разговора той смотолевил нещо, взел си коженото яке и изчезнал.

Не се върнал. Мерта прекарала сама Коледа. Но тя го познаваше достатъчно добре, за да не започне да звъни в полицията или да се тревожи, че е станал жертва на катастрофа. Скоро щяла да разбере и вече се подготвяла за предстоящия удар.

На третия ден на Коледа той се появил ръка за ръка с едно съвсем младо момиче, което първоначално се сторило на Мерта тъжно и тантуресто.

После видяла, че то било поне в петия месец.

Оказало се, че чак сега Роберт изживявал Истинската Любов и искал да направи всичко за Жанет и детето. Били на път за курса за бъдещи родители и дали можел да вземе назаем колата на Мерта около Нова година, нали, в името на старото приятелство? Жанет имала роднини извън града.

Говорел на Мерта, с която се бяха събирали и разделяли в продължение на дванайсет години, с леко разсеяна симпатия, сякаш била негова братовчедка или приятелка от ученическите години.

— И точно така се чувстваше в този момент, мога да се закълна! — каза ми Мерта.

— Не ти ли беше дошло до гуша от деца? — попитала го тя.

— Ти това не можеш да го разбереш, Мерта! — отвърнал Роберт, без да му трепне окото. — Ти в крайна сметка сама си избрала да изключиш децата от живота си. Не си в състояние да разбереш как един мъж може да копнее за дете, когато открие подходящата жена.

Тогава Мерта им дала колата си. Само и само да се махнат от апартамента й, бързо.

Ръцете ми се тресяха, когато се върнах на работа.

След една седмица изписаха Мерта от болницата. Бяхме у нас и тя режеше лук в кухнята.

— Чувствам се като статист във филма за собствения ми живот — каза. — Аз съм част от тълпата на заден план, марширувам с армии от войници или се движа сред бедняци. Но има и някой там отпред, в близък план. Само че не мога да видя кой е той.

В този период често се изразяваше неясно и замечтано, без да се смущава или да обяснява.

След това направи нещо покъртително.

Докато режеше лука, си поряза палеца доста дълбоко. Известно време се взираше в кръвта, а после погледът й попадна на нелепия плакат с влюбената двойка от Бени.

Решително се насочи към него, прекоси дневната с леки стъпки, качи се на дивана и притисна палеца си към очите на жената — нежно като ласка.

Сега жената в раковината плачеше кръв.