Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (32)

32

През зимата във фермата не е чак толкова напрегнато. Е, да, трябваше да работя в гората, но ноември бе дошъл с мокър кишав сняг и беше трудно да се придвижвам дотам. Или поне така се убеждавах сам. Беше мразовито и духаше ужасно — едно такова време, в което колкото и дебело да се облечеш, пак ти е студено.

Прииска ми се да направя нещо ново в къщата. Не точно да украсявам верандата с дърворезба, това е доста назад в плановете ми. Но…

Наскоро гледах в едно предаване по телевизията, че са обявили бензиностанции от петдесетте за културни паметници. И изведнъж осъзнах, че по същия начин биха могли да обявят и моята дневна за културен паметник. Кухнята също. Майка никога не се беше интересувала особено от обзавеждането. Тя чистеше и подреждаше, но иначе не бе променила нищо от времето на родителите си и никога не й даваше сърце да изхвърли нещо, което бяха купили заедно с татко. А аз?

Единствената стая в къщата, към чието обзавеждане някога съм изпитвал интерес, е моята. Имаше един период — бях на седемнайсет, точно преди да поема работата вкъщи, когато свалих грозните кафяви тапети от времето на баба ми… и боядисах стените в черно! Сложих покривка с тигров мотив върху леглото и залепих няколко плаката на рошави като пудели рок музиканти, както и снимка на гола жена със схема, посочваща наименованията на отделните части на тялото й. Тогава си мислех, че това е страшно яко. И Карина мислеше, че е яко. Една лятна вечер, когато родителите ми бяха заминали някъде и аз трябваше да се погрижа за сутрешното доене, тайно вмъкнах Карина в стаята си и после се опитах да начертая върху нея същата схема като на жената от стената. С флумастер. И двамата се бяхме напили с нещо съмнително, от което като нищо се ослепява. След като се бяхме въргаляли по тигровата покривка, тя изглеждаше отвратително и майка просто я изхвърли, без да задава никакви въпроси. Такава си беше тя.

Постепенно махнах плакатите от стената и сложих снимки на огромни трактори. Но така и не пребоядисах стаята. Един ден Десире каза, че като погледне черните стени, има чувството, че лежи в крипта. И тогава си наумих, че трябва да направя някои подобрения в къщата. Когато тя се появи в живота ми, аз инстинктивно усетих, че се налага да променя нещо у дома. Но трябваше да съм по-прозорлив. Защото това се оказа минирана територия.

Първо сложих едни много приятни тапети на цветя в моята стая. После поръчах пердета по каталог — бели, с волани и с лъскави панделки, които ги захващаха отстрани. И накрая на мястото на тракторите окачих няколко от бродериите на майка.

Всичко това свърших през една седмица, в която знаех, че Десире няма да идва у нас. И когато дойде, аз я въведох в спалнята, отворих вратата с тържествен вид и се опитах да изсвиря като тромпет.

Тя огледа стаята.

— Аха… хубаво — рече накрая.

Аз просто стоях там, разочарован и недоумяващ. И след това се опитах да я накарам да каже още нещо, да ме похвали колко добре съм се справил, да…

Да каже, че ще се чувства прекрасно в тази спалня.

Но единственото, което успях да изкопча от нея, беше, че сега определено е доста по-светло и че стаята изглежда по-просторна.

— Ама не мислиш ли, че е станало хубаво? — пробвах аз.

Точно това не трябваше да я питам. Забелязал съм, че Десире не е много по лъжите, дори и когато са невинни. Тя само отговори, че е напълно разбираемо, че ще подредя стаята си по мой вкус, а не по неин.

— Имаш предвид, че и ти би искала да участваш в избора на тапети ли? — попитах аз, преди да успея да се спра.

И с тези думи бях поставил един въпрос, но осъзнах това едва когато ги бях изрекъл. Въпрос, който идваше твърде рано. Защото тя просто каза:

— Не, че защо?

След това слезе долу в хола и включи телевизора, за да не пропусне новините.

Цяла вечер в стаята цареше лошо настроение. Започнахме да се караме по време на новините. Тя е с леко леви убеждения, ако не яркочервени, то поне розовеещи, аз пък съм на страната на предприемачите, понеже самият аз се приемам за един вид дребен предприемач. Тя бързо насочва разговора към територия, в която аз тръгвам да защитавам международния капитал, и тъй като се аргументира много по-добре от мен, успява да ме накара да кажа неща, които дори не мисля. И тогава се ядосвам и се започва — аз защитавам изсичането на горите и обиждам бедните полеви биолози, тя държи пламенна реч за унищожаването на околната среда и изчерпването на природните ресурси, а аз на практика я обвинявам, че гори камиони на „Скан“^[1].

И през цялото време усещам, че тая дандания всъщност е заради тапетите в спалнята. Тя чисто и просто иска да се кара с мен, защото не желае да заеме позиция по въпроса дали да има нещо общо с това, което се случва в тази къща.

За първи път заспиваме, без да се любим.

Но се държим за ръка.