Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (13)

13

Ездачът е паднал от коня си,

тотемите са проядени от червеи,

а парният двигател трябва

да се създава отново и отново —

само изгревът не се променя…

Когато се прибрах, нетърпеливо изхлузих обувките си, скочих на дивана и махнах от стената една репродукция на Кете Колвиц^[1], която беше особено любима на Йорян. Представляваше рисунка с въглен на изморена, плачеща жена. На мястото й закачих плаката с влюбената двойка в раковината.

След това си свалих дрехите, сложих си обиците с Мики Маус и лилавите чорапогащи, сипах си една чаша студен гльог^[2] и си казах „Наздраве!“ сама. Това беше единственият алкохол, който ми се намираше вкъщи.

Прекарах цялата вечер в този тоалет, опитвах се да се науча да свиря „Да жънем, да жънем овеса“^[3] на хармоника и оставях мислите си да се реят без посока. Накрая отидох в банята и стоях дълго във ваната. Правех вълнички с червената топка и се галех със сапунчето във форма на пеперуда.

Имала съм и по-скучни рождени дни!

Точно когато се бях унесла, телефонът иззвъня. „Как е намерил телефонния ми номер?“ беше първото, което ми мина през ум. Но чух гласа на Мерта, обаждаше се от Копенхаген. Поздрави ме за рождения ден и се извини, че не е успяла да звънне по-рано. Оказа се, че с Роберт били арестувани, ала не разбрах по каква причина. Не можеше да ми обясни в подробности, защото все още беше в полицейския участък. Отговарях й разсеяно и накрая тя се усети.

— Случило се е — каза. Мерта веднага надушва всичко, освен когато е свързано с нея самата.

— Срещнах момчето от съседния гроб! — изкисках се аз.

Нетипично за нея, тя не отвърна нищо. След това някой изрева на датски и разговорът прекъсна.

Той не дойде в библиотеката в четвъртък. Изпуснах една кутия с читателски карти и изтрих важен документ от компютъра.

Не се появи и в петък. На обяд свалих обиците с Мики Маус. Лилиан ги погледна и се засмя и каза, че всъщност не са мой стил, ако питам нея. Аз също се засмях и отвърнах, че са ми подарък от едно от децата, които идват на часовете за четене на приказки.

До известна степен беше истина.

Около три следобед Улоф ми подаде телефонната слушалка.

— Някой иска да говори с „госпожица Валин“ — каза той. — Това трябва да си ти.

Стомахът ме сви, сякаш бях яла нещо развалено. Пръстите ми се плъзнаха по слушалката.

— Десире Валин на телефона.

— Десире? — попита. Произнесе го със силен диалект. Името ми прозвуча почти като „Дасирей“. Но без съмнение беше той. Познах гласа му.

— Казвам се Бени, Бени Сьодерстрьом. Реших да пробвам с името Валин. От надгробния камък.

— Да.

— Може ли да се видим утре? На входа на гробището, около един на обяд?

— Да — отговорих едносрично отново. Направо не можеше да вземе думата от мен.

Мълчание.

— Вече мога да свиря „Да жънем, да жънем овеса“ на хармоника — казах аз.

— Донеси хармониката и ме научи!

— Може ли да се свири на хармоника на гробищата?

— Обитателите едва ли ще се оплачат. А след това ще отидем да хапнем. Не съм ял нищо от два дни.

— Нито пък аз.

— Чудесно! — Той рязко затвори.

Улоф ме изучаваше с поглед. Трябва да е било странно да чуе подобен разговор. След това се усмихна тъжно и ме потупа по бузата. Животът го е научил на много неща. Може да разпознае една объркана тийнейджърка, дори и в тялото на зряла жена.

Преобърнах кутия с дискети и тупнах на пода, когато се наведох да ги събера. И не бях в състояние да спра да се смея.