Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (35)

35

Не оставям отпечатък във водата,

на снимките на класа съм „онази, как й беше името“,

а златните ми обици ще отидат в общия наследствен фонд.

Никога не съм се чувствала толкова зле през целия си живот.

В началото се зарадвах. Дипломата му, която намерих на дъното на една кутия между удостоверение за плуване и скица на мотопед, доказваше нещо, което винаги бях усещала. Петици почти по всичко — шведски, математика, английски. Само две четворки — по религия и по трудово обучение. Чисто и просто мозъкът му сечеше. Никога не беше имал време да е зубрач — знаех, че е помагал във фермата от момента, в който е проходил. Навярно затова и се държеше толкова подчертано по селски, когато се опитвах да му налея малко висока култура. Това го предизвикваше. Съзнаваше, че там някъде има нещо, от което би могъл да извлече полза, и ако се поддаде, би бил принуден да признае, че нещо е пропуснал. Че е избрал „погрешно“.

Бях напълно неподготвена за яростната му реакция. Нямаше какво да кажа. Просто ми се беше искало да го опозная по-добре и си бях въобразявала, че може би щяхме да успеем да намерим няколко звезди, с които да построим моста си. Златни звезди.

Очите ми бяха пълни със сълзи на самосъжаление, когато хукнах от дома му. О, горката аз, колко неразбрана бях останала!

Това, естествено, изобщо не беше истина! Аз бях тази, която бе имала съвсем погрешна представа за всичко. Изясни ми се към шест на следващата сутрин, след четиринайсет чаши чай. Момичето, което винаги бе получавало златни звезди в малката си книжка. И похвали от мама. Прилежната Десире, която щеше да запали свещта на Знанието в неговата селска тъма. И действително не знаех абсолютно нищо за това какво родителите му бяха искали от него. Всичко, което знаех, беше, че те бяха мъртви, а той бе засадил цяла градина на гроба им.

Внезапно ме обзе отчаян копнеж за мама. Чувството беше толкова силно, че дори мъничко закопнях и за татко. Копнеех за старинната дъбова маса, на която аз седях и четях високо на мама на английски с пресилено произношение. Тя не знаеше английски, но се грижеше за това да ходя на езиков курс в чужбина всяко лято. И плака от вълнение, когато за първи път, препъвайки се в нотите, изсвирих на пиано една соната от Моцарт. Мама не можеше да реши дали щях да стана пианист, или просто Нобелов лауреат.

Е, станах библиотекарка, с ниска заплата и няколкостотин хиляди крони дълг за обучение. Ала толкова начетена. Никога не свирех на пиано, но вече можех да изсвиря „Да жънем, да жънем овеса“ на хармоника. Аз бях човекът, който да чете конско на Големия Бени от Рьонгорден.

Не смеех да вдигна телефона на следващия ден. Страхувах се, че може да е Бени. А още повече се страхувах, че може да не е той. Така че просто си взех тридневен отпуск и съобщих на татко, че си отивам вкъщи.

Някои хора казват, че знаят точно в кой момент са пораснали. Мерта твърди, че за нея това станало, когато хванала майка си в леглото с червенокосия съсед. Мерта е единствената червенокоса в семейството си.

А аз пораснах през онези дни вкъщи.

Не защото открих някакви семейни тайни. Ако има такива, то те отдавна са дълбоко погребани. Нито пък защото се случи нещо неочаквано. Татко неохотно беше останал вкъщи, вместо да отиде на среща на ротата, и само мърмореше колко зле си вършат работата мърлявите домашни помощници. През другото време мълчеше. Не зададе дори един въпрос за това какво се случва в живота ми, а за мама каза само: „Ами това е положението при нея! Аз нямам сили да ходя там, на теб не може да разчита!“ Да, мислех си аз, но тези дни може да разчита на мен. Ще отида и ще усетя дали ръцете й все още са такива, каквито ги помня.

Посещавах я през всичките три дни. В един момент тя ми се усмихна и попита:

— В междучасие ли си, приятелче?

Иначе не разбрах много от това, което ми каза, въпреки че доста говори. Главата й беше като развалена телефонна централа, която през цялото време отговаря на грешни сигнали.

Във влака на връщане си мислех, че ако ми се наложеше да попълня в някой формуляр кой е най-близкият ми роднина, спокойно бих могла да оставя това поле празно. А ако отидех през нощта до тоалетната и по погрешка отворех вратата на влака и изчезнех в тъмнината, светът не би бил много по-различен след това.